Том Мартин
Царството (46)

46.

— Трябва да го освободим — каза Нанси. Беше отвела Джек настрана и двамата разговаряха, докато стрелкаха уплашени погледи на всички страни. Сега видя, че той е също толкова нащрек и изнервен като нея.

— Той няма нищо. Нуждае се от нашата вода и храна. Не разполага дори с йодни таблетки, така че не може да пие водата в джунглата. Ако избяга, ще изгуби време, докато търси някое село, а освен това рискува да попадне на войници, което очевидно не иска. Това е хуманитарният довод. От друга страна, му вярвам: ние наистина имаме нужда от помощта му.

Джек погледна над нейното рамо към полковник Дзиен, който продължаваше да седи с гръб към дървесния дънер и здраво вързани китки и глезени.

— Нанси, откъде да знаем, че не си измисля? Може би няма никакви войници на път за Су Ла, може би възнамерява да ни преметне и да ни заведе право във военния лагер. Кой знае? Защо да му се доверяваме?

— Е, не можем просто да го оставим да умре или да бъде изяден от мечка…

Точно тогава Джек забеляза, че Дзиен трескаво размахва двете си ръце във въздуха.

— Но какво прави? — възкликна той с раздразнение в гласа.

Нанси се обърна да погледне.

— Нещо не е наред…

Тя се завтече към затворника им и почти му кресна:

— Какво има?

По изражението му разбра, че мъжът е в паника. Защо не отговаря, защо просто не изкрещи, запита се тя. Когато го наближи, Дзиен заговори отчаяно с потно лице:

— Те идват. Войниците. Трябва да ме преместите от пътеката. Трябва да се скрием. Моля, побързайте.

Джек беше застанал до Нанси. Полковникът беше прав. Надолу по пътеката се чуваше някакво движение и шумът се приближаваше към тях. Тя грабна раниците и ги запрати в гъсталака, събра мрежата и я хвърли след тях. Джек подхвана полковник Дзиен под мишниците и го повлече към шубрака. Нанси имаше достатъчно време да зърне с окото си една униформа, която се появи на пътеката на няколкостотин метра надолу по пътеката. Сърцето й блъскаше и направо й прилошаваше от страх, но намери сили да се шмугне в джунглата.

Минута по-късно дълга колона китайски войници, тридесетина, прецени тя, започна да се точи край скривалището им с готови за стрелба оръжия. Лицето на Нанси беше само на няколко сантиметра от пътеката и когато пред очите й започнаха да трамбоват кубинките, затвори очи и започна да се моли. Минаха цели две минути, след като и последният чифт кубинки отмина напред, преди тя да отвори очи и да се огледа.

— Джек? — прошепна дрезгаво Нанси.

— Тук сме.

С треперещи крака се запромъква през шубраците. Джек гледаше подозрително полковник Дзиен, който лежеше на една страна, наполовина скрит от растителността.

— Защо не повика сънародниците си на помощ? — попита го той.

— Нали ви казах — отговори Дзиен спокойно. — Аз работя сам. Войниците имат заповед да унищожат книгата. Не мога да позволя това да се случи. Сега сигурно вече съм извън закона и те вероятно имат заповед да застрелят и мен.

— Значи, ако те отвържа, ще пътуваме заедно?

— Да.

Джек погледна към Нанси, после се наведе към китаеца и с няколко резки движения на острието сряза лианите на глезените и ръцете на доскорошния пленник. Полковникът протегна крайниците си и за първи път се опита да стане. Залитайки като новородено конче, тръгна към пътеката, като се подпираше на дънерите и се спъваше в корените и по-жилавите шубраци. Бавно се изправи в цял ръст и докато разтриваше китките си, огледа пътеката в посоката, в която бяха изчезнали войниците. Китаецът се бе преобразил в друг човек сега, когато беше свободен от лианите и схващането бе минало. Нанси си каза, че това е човек, с когото трябва да се съобразяват: много способен и свикнал да получава каквото иска.

С напрегнат и пресекващ глас той каза:

— Ще продължим надолу по пътеката около километър и половина, а после ще се насочим към склона на долината. Трябва да побързаме, ако искаме да ги настигнем.

— Къде ще ни отведе този маршрут? — попита Джек.

Гласът на полковник Дзиен беше твърд и решителен и Нанси си помисли, че сигурно не е свикнал някой да му противоречи.

— Монасите са занесли Херцог в Пещерата на магьосниците. Това е входът към древна система от тунели, която свързва всички стари манастири в Тибет и води до Агарти. — Той стрелна Джек с поглед и подчерта думите си: — Между другото, светият град Агарти със сигурност съществува.

— И ти знаеш пътя до там? — попита Джек.

— Не. Затова трябва да ги настигнем, преди да влязат в пещерата. Не е възможно да ги последваме в тунелите. Това би било самоубийство. Не сме изостанали много, но трябва да побързаме.

Когато поеха енергично по пътеката, Нанси зададе въпрос на бившия пленник, който сега май беше станал техен водач.

— Полковник Дзиен, колко време вися там горе? Той я погледна с повече любезност на лицето.

— Моля, наричай ме Дзиен. Не сме в китайската армия.

— Благодаря. Аз съм Нанси Кели, а това е Джек Адамс.

— А сега на въпроса ти. Висях там около три часа.

— Кой е заложил този капан?

— Предполагам момпаси. Местни жители, които са се надявали да хванат някой елен.

— А кой ви нападна?

— Вече казах, че не знам.

— Хора ли бяха или…

— Или какво? — Полковникът й се усмихна. — Мигу? Аз видях хора. Вероятно са били момпаси. Те не обичат китайските войници и монасите.

Той изглеждаше твърде безразличен към случилото се или просто прагматичен. Може би това беше нужно, за да те повишат толкова млад в чин полковник.

— Каза, че с теб е имало и войници?

— Да. Дванадесет души, но не бяха добри воини. Новобранци от гарнизона, пушечно месо. Развалиха строя, разпръснаха се и бяха избити.

— Имаше ли стрелба?

— Не, момпасите рядко притежават огнестрелни оръжия, затова използват изработени от тях. Вече трябва да тръгваме — обяви той, като огледа пътеката в двете посоки. — Не можем да си позволим да губим повече време. Аз ще нося и твоята раница.

Докато Нанси му я подаваше, й хрумна, че може да избяга с припасите и водата в нея. Когато се поколеба, той изглежда разбра какво си мисли и поклати глава.

— Няма да я взема. Ако поискам, бих могъл да ви победя и двамата…

Когато видя, че Джек се намръщи при това изявление, добави:

— Обучили са ме на това. — И смени темата. — Хубаво е, че не сте китайци, а западняци. Това може да помогне да ги убедя да ми предадат Антон Херцог, ако все още е жив. Аз нося армейска униформа и подозирам, че няма да проснат червения килим, когато ме видят, че идвам сам. И сега, след като изгубих хората си, ще трябва да използвам методи, различни от грубата сила…

Той се обърна и отново огледа пътеката.

— Отваряйте си очите за капани. Когато поемем по малко използвани пътища, ще сме в безопасност.