Том Мартин
Царството (18)

18.

Нито Нанси, нито Кришна не казаха и дума, докато не се настаниха удобно в задната част на караната от шофьор кола на „Хералд Трибюн“. Пазарът беше прекалено шумен за разговор, а и Нанси трябваше да напрегне вниманието си, за да не я бутне някоя минаваща камила и да не позволи на дяволито усмихващите се улични деца да я оберат. Освен това беше твърде заета да прецени последиците на всичко, което току-що научи.

Херцог очевидно знаеше нещо, върху което е работил от години, както тя предполагаше, а Джек Адамс се беше отнесъл пестеливо с истината. Той имаше много по-добра представа какво прави Херцог, отколкото бе признал, и Нанси бе убедена, че разпозна буквите върху мундщука на костената тръба. Тя имаше ясната интуиция, че Адамс не казва истината и това има нещо общо с първоначалното му предчувствие, че тръбата може да идва от запад, чак от Европа, а не от Тибет. Още по-странно беше, че щом научи, че Херцог е изпратил костта от Тибет, той на секундата намали цената си, само за да може да научи нещо повече. Освен това тук трябваше да се добави и Мая.

Нанси мълчаливо криволичеше сред околната бъркотия след Кришна към главната улица. Един Господ знаеше какво мисли той. Може би сега е дори още по-разтревожен за нейните планове, помисли си тя.

— И коя е Мая? — попита го, щом колата потегли.

Кришна обърна глава и погледна през прозореца.

— Нанси, моля те, свършихме достатъчно работа за един ден.

— Кришна, защо си толкова уклончив?

Започна да се ядосва. Защо никой не иска тя да научи нещо повече за Антон Херцог? Беше разочарована от Кришна и ядосана на Дан Фишър, че е дал на нейния индийски колега пълна свобода да не й сътрудничи. Очевидно точно това се беше случило. Въпреки всичко, тя подозираше, че ако открито покаже какво изпитва, това само още повече ще отчужди Кришна.

— Слушай, Кришна, трябва да ми помогнеш. Мая е годеницата на Антон, нали?

Той я погледна, но не отговори.

— Тогава тя също се тревожи. Зная, че не искаш да си завирам носа в работите на Антон, но си мисля, че наистина не бива да си толкова потаен. Не забравяй, че сме колеги и че всичко, което искам, е да помогна на Антон.

Тя огледа внимателно изражението на индиеца. Дали нямаше някакви признаци на смекчаване?

— Трябва да й помогнем с каквото можем. Тя трябва да е много разтревожена. Свърза ли се с нея?

След известно време Кришна се размърда и наруши мълчанието си:

— Не.

— А би трябвало. Може би ще успеем да я успокоим. Има ли с кого да си поговори?

Тя нетърпеливо очакваше той да се открие още малко и да й даде още информация. Езикът на телата им имитираше съответното им поведение: Нанси — внимателна, самоуверена и възприемчива; Кришна — свит на седалката, а очите му полуотворени от тревога. Внезапно сдържаността му се пропука.

Изстрелвайки забързано думите, той обясни:

— Не знам какво да й кажа. Затова не отвърнах на обажданията й. Просто не зная какво да й кажа.

Горката жена, помисли си Нанси. И горкият Кришна. Той съвсем не беше способен да играе ролята на съветник на тъгуващ за любим човек.

— В бюрото ли е звъняла?

Кришна отново се сви на седалката.

— Да — измърмори той, — няколко пъти.

— Няма значение, ще й се обадим сега. Още не е много късно. — Тогава й хрумна нещо. — Или ще я посетим. Имаш ли представа къде живее?

— Не мисля, че това е добра идея.

— Кришна, жената сигурно се е поболяла от тревога. Кой е адресът й? Знаеш ли го?

Отново настъпи мълчание. Нанси повтори настойчиво:

— Кришна, не смяташ ли, че Антон би желал да й помогнеш? Сигурно би искал най-малкото да я успокоиш и утешиш. Няма нужда да навлизаме в подробности. Съгласна съм да забравим за Тибет, Джек Адамс и костния тромпет. Обаче не можем да я оставим да тъгува в самота.

Тя затаи дъх, докато Кришна продължаваше да води спор със себе си и накрая въздъхна и вдигна поглед.

— Улица „Румели“ в Стария Делхи. Живее на улица „Румели“. Обаче това е краят на нашето разследване, нали? Повече няма да си играем на детективи. Ще идем да й помогнем и толкоз.

Нанси кимна с глава, като полагаше големи усилия да си придаде искрен вид.