Том Мартин
Царството (49)

49.

Известно време Дзиен ги водеше напред. Те се движеха по пътеката и се изкачваха все по-високо и по-високо, като на по-стръмните участъци се налагаше да пълзят на четири крака. В един момент пътеката се заизвива покрай река и те започнаха да се препъват и хлъзгат по камъни, обрасли с мокър мъх. Дзиен вървеше начело безмилостно енергичен. Крачеше толкова бързо, че дори Джек, опитен планинар, започна леко да хрипти и Нанси реши, че дробовете му ще се пръснат.

Внезапно спряха. Тя избърса потта и праха от очите си, Джек беше застанал с ръце на кръста, а Дзиен крачеше напред-назад по къса пясъчна тераса. В този момент Нанси осъзна какъв е проблемът. Бяха стигнали до пропаст, която се спускаше почти перпендикулярно пред тях. Изчезваше към далечна клисура, издълбана сигурно преди милиони еони по време на някакъв природен катаклизъм. Пропастта беше широка около три метра, а близо до мястото, където бяха спрели, лежеше парче въже. То беше завързано за дърво и продължаваше над ръба на пропастта към другия бряг. Там Нанси успя да различи другия край на въжето, вързано за друго дърво. Обаче някой го беше отрязал и се виждаше разръфания му край. Без съмнение, работа на монасите. Пътят им напред беше отрязан.

Тя погледна към китаеца. За първи път, откакто го бяха срещнали, той беше изгубил обичайното си спокойствие. Дори веднага след като го бяха извадили от мрежата, бе успял да съхрани известна незаинтересованост, но сега го виждаше необикновено възбуден.

Джек, който още не можеше да успокои дишането си, подхвърли:

— Изглежда сякаш бихме могли да я прескочим. Направо невероятно.

Нанси стъпи на терасата. Невъзможно беше да се види дъното на клисурата. Скалите се спускаха отвесно и тук-там по тях имаше вкопчени малки храсти. Тя със сигурност не можеше да я прескочи, каквото и да си мислеше Джек. Дзиен си мърмореше нещо на китайски, надвесваше се и оглеждаше пропастта от ляво на дясно и обратно. Изглежда нямаше нито една по-тясна точка и в двете посоки, а и джунглата беше гъста. Щеше да им отнеме много време само за да се изкачат или спуснат по склоновете.

Без да им каже какво възнамерява да прави, Дзиен свали раницата и отвори кукрито на Нанси, което носеше през целия път. После потъна в джунглата. Нанси и Джек се втренчиха объркано един в друг, докато не чуха шум от удари. Изглежда Дзиен се опитваше да отсече дърво.

Когато погледнаха надолу по протежение на стръмната пътека, видяха китаеца да забива ножа под ъгъл в дънера на триметрово дърво. Не беше много високо и диаметърът му бе приблизително колкото човешки врат. Нанси реши, че едва ли ще издържи тежестта им. В този момент Дзиен им подвикна задъхан:

— Елате да отсечете клоните, за да можем да го извлечем по пътеката до терасата.

Двамата се спуснаха надолу по пътеката и Джек се зае да сече ниските клони, а Нанси ги събираше и хвърляше надолу по склона. След няколко минути яростно размахване на ножа Дзиен беше успял да среже дънера, но дървото упорито не искаше да падне, защото клоните около върха оставаха преплетени с тези на околните дървета. От отчаяние той започна да сече горните клони, като подскачаше, за да може да нанесе удар. Джек хвана един от тях и задърпа с все сили, крещейки от гняв и изтощение, докато най-сетне не успя да повали отсеченото дърво. Китаецът се хвърли трескаво да сече останалите клони и след няколко минути вече дърпаха дървото нагоре към пропастта. На Нанси й се струваше направо невероятно, че бяха успели да свършат толкова бързо. И тримата бяха облени в пот от усилията, но тя виждаше по лицата на двамата мъже, че са решени да минат от другата страна колкото може по-бързо.

Като стигнаха до терасата, избутаха дървото така, че да легне на другия бряг. Без да се колебае, Дзиен се хвана за дънера и спусна краката си в празното пространство. За миг изчезна от погледите им, но скоро го видяха да се полюшва и да напредва с бързината на маймуна. Изглеждаше лесно да местиш ръка след ръка, но при мисълта, че тя трябва да го направи, Нанси изпита ужас и замайване. Стигнал другата страна, Дзиен се изкатери на брега, изправи се и с помощта на въжето, което му беше дал Джек, сръчно завърза двата края. Мостът беше възстановен. Сега разполагаха с дърво, на което да стъпят, и на височината на рамото с въже, за което да се държат.

— Ти ще тръгнеш преди мен — нареди Джек с дрезгав глас.

Сега няма време за страх, каза си Нанси. Той ще дойде по-късно. Без да поглежда надолу, тя бавно затътри крака по дънера, чувайки шума от движението на Джек, който я последва. Въжето се люшкаше, а дървото проскърцваше. Когато излезе на другия бряг, Нанси силно затрепери. Никой не проговори и все така мълчаливо поеха по пътеката.

Започна да се смрачава. В спускащия се сумрак продължиха да се изкачват с труд, докато не пресякоха линията на дърветата и растителността започна да намалява. Нанси реши, че сигурно вече наближават стръмната пътека, където бяха видели монасите и носилката на Херцог. За първи път, откакто бяха започнали изкачването, пред тях се откри поглед към цялата долина долу. На равни разстояния се виждаха малки подскачащи светлинки.

Дзиен посочи към тях.

— Вече претърсват.

Както бяха обгърнати от мрак, Нанси почувства някак съвсем безстрастно, че сякаш е откъсната от съдбата си и вече наближава границата на своята издръжливост. И то точно сега, когато беше толкова близо до края или до кулминацията. Не можеше да си представи с какво още може да се сблъска, ако успее да настигне Антон Херцог. В Делхи имаше ясна представа за него или поне така си мислеше: градски човек, обсебен, ексцентричен, но в основата си обясним чрез границите на техния занаят или на обикновения свят, в който тя живееше. Към този образ обаче бяха добавени слой след слой усложнения. Нови самоличности и нови мотиви се бяха трупали на всеки нов етап и тя напълно беше изгубила представа какъв е той. Подозираше, че в живота си не е срещала подобен на него човек. Неговите умения и личност бяха сякаш безгранични, неподлежащи на класифициране, надхвърлящи нормалните граници.

От кипящите улици на Делхи беше изминала дълъг път до тази тясна бездна и един последен каменен мост, лишен дори от мъхове и лишеи, една гола издатина щеше да я предостави на нейната съдба. Тя погледна нагоре по пътеката. Не видя, но усети, че Дзиен се движи напред. Неумолим, помисли си тя. Какво ли беше онова, заради което е толкова обсебен, настойчив — дали е сила в него или нещо отвъд, нещо в неспокойната нощ, някаква древна планинска мощ, неподлежаща на разбиране?

Сега видя, че Дзиен се обръща към скалите, някак странно се снишава и изчезва.

— Намери я! — изкрещя Джек, докато бързаше нагоре след нея към пукнатината в лицето на скалата.

Нанси се впусна напред с туптящо сърце.

 

 

50.

 

В мрака Нанси чу глас. Пресекващ отчаян глас, който едва ли принадлежеше на полковник Дзиен.

— Тръгнали са. Закъсняхме.

Глухият звук отекна в скалите. Тя беше прекалено смаяна, за да каже нещо, но чу как Джек въздъхна разочаровано до нея.

— Не са ли оставили някаква следа, някакъв знак? — попита той с надежда.

Задъхана от последното бързане към пещерата, Нанси се опря на скалата. Наведе се напред и си помисли, че може да е болна.

— Чакай малко — обади се китаецът с променен глас.

Тя се обърна и видя Дзиен да се вторачва в мрака към една от стените на пещерата, сякаш хипнотизиран от онова, което беше видял. Той клекна и щракна запалката си. Трепкащият пламък хвърли бледа светлина по стените и тавана на пещерата. И там, в сенките, Нанси го видя като следа, подобно на видение в сумрака. На пода имаше нещо. При следващото щракване на запалката, видя, че това не е нещо, а човек.

— Херцог ли е? — ахна журналистката. След секунда вече беше до Дзиен. — Мъртъв ли е?

Човекът лежеше на около метър от димящите останки на огън. В мрака бяха пропуснали да го видят. Тялото беше завито с найлон, главата бе килната на една страна. Човекът не даваше признаци на живот. Дзиен вдигна запалката над главата му. Сега към тях се присъедини и Джек, който, клатейки глава, клекна до носилката и започна да оглежда внимателно лицето.

— О, боже, той е — обяви американецът тихо. — Трябва да е имал ужасна треска. Трудно го разпознах.

Мършавите бузи на мъжа бяха плашещо хлътнали, кожата по тях бе увиснала на гънки. Сивкава косица лепнеше по черепа му. Лицето му беше толкова бяло и бледо, та човек трудно можеше да си представи, че някога под кожата му е текла кръв. Дзиен внимателно притисна пръсти към врата му, търсейки пулс.

Внезапно очите на мъжа се отвориха широко.

— Света Дево! — Джек отскочи назад стреснат.

— Бързо, помогни му. Дай му да пие — нареди Нанси. Джек зарови в раницата си.

— Той няма нужда само от вода, а от лекарства — обясни той и извади шишенце с хапчета.

Дзиен го огледа недоверчиво.

— Съмнявам се, че ще успеем да го накараме да ги преглътне.

В този момент Херцог започна да издава някакви звуци.

— Лу… лу…

В първия момент им се сториха като предсмъртни хрипове, но по-късно се превърнаха в разпознаваем опит за говорене. Дзиен погледна към двамата западняци с безмълвна молба.

— Какво казва? Какво иска?

— Не знам — вдигна рамене Джек.

— Лу… — хъхреше Херцог, — лу…

Точно в този миг Нанси я видя и изпищя:

— Лула. Ето там на пода. Иска лулата.

На една ръка разстояние от умиращия лежеше тънка черна опиумна лула.

Дзиен подаде запалката на Джек и вдигна лулата, за да погледне в главата.

— Празна е. Да се надяваме, че някъде има още… Нанси гледаше невярващо изпитото, с прилепнала по черепа кожа лице на умиращия мъж. Сухите устни отново се раздвижиха. Тя виждаше как бавно се обръща езикът му. Джек извади бутилка с вода и й я подаде. Тя отви капачката, допря гърлото до устните на Херцог и внимателно вля няколко капки в устата му. Мъжът бавно изви очи към нея и промълви една-едничка дума:

— Колан.

Дзиен отметна найлона и пред тях се показа съсипано скелетоподобно тяло, завито надве-натри с мръсни парцали, краката му бяха покрити с рани. Кесията за пари беше закачена на изпосталелите му хълбоци, Дзиен я отвори наполовина, порови вътре с пръсти и извади топче опиум.

После започна да действа бързо: затопли опиума на върха на ножа. Когато започна да тлее, го сложи в главата на лулата. След това пъхна нефритения мундщук в устата на Херцог и го задържа там.

— Готово, хвани я, вече можеш да си дръпнеш.

За миг потънаха в мълчание, вторачили очи в проблясващите въглени в главата на лулата. Когато Херцог вдиша, въглените се разпалиха.

— Продължавай да вдишваш — окуражи го Дзиен. Главата отново потъмня, но после светлината в нея се усили. В този момент тънка като пръчка ръка се протегна и стисна ствола на лулата. Дзиен го пусна и клекна до носилката, докато приличният на привидение човек продължаваше да пуши.

Две минути по-късно костеливата ръка остави лулата да падне в пясъка. Никой от тях не смееше да наруши мълчанието. Чакаха несигурни и неспокойни. След като се напуши, Херцог обърна глава към тях.

— Благодаря.

Той се закашля и постави костеливата си ръка на устата.

— Може ли да получа още малко вода?

Нанси внимателно опря бутилката в устата му. Този път Херцог отпи няколко глътки.

— Много благодаря!

Гласът му вече не беше такъв, какъвто го помнеше, а по-тънък, опустошен от болестта му. Едва го долавяше и тя се чудеше как навремето беше толкова харизматичен и силен човек. Въпреки всичко обаче долавяше следи от това минало, но не беше сигурна какви. Криещата се в погледа сила, когато обърна очи към нея, която я накара мълчаливо да погледне надолу. Никой не знаеше какво да каже и пещерата бе обгърната от мълчание, докато привидението не заговори отново:

— Моля… може ли някой да ми помогне? Имам нужда… от нещо като възглавница… иначе ми е трудно да говоря… да дишам…

Гласът му заглъхна в трепкащата светлина от запалката. Джек използва раницата си за временна възглавница и внимателно отпусна главата на мъжа върху й. Той изстена, когато Джек я повдигна, и въздъхна с доволство, когато се отпусна на раницата. Очите му отново се отвориха и той огледа подред лицата им, докато погледът му отново се спря на Нанси. Този път тя не отклони очи и се наведе към него, за да чуе какво шепне:

— Нанси Кели, радвам се, че най-сетне дойде.

Очите му се затвориха отново и след няколко секунди пак се отвориха. Сега за пръв път в ъгълчетата на устата му се появи отсянката на крива усмивка.

— Всеки магьосник има нужда от медиум, а всеки цар от царица. Изпратиха за теб и ти най-сетне дойде.

— Бълнува — обади се Джек. — Сигурно е още трескав.

— Почакай — вдигна Нанси ръка. — Херцог, ние знаем защо си дошъл в Пемако, знаем какво си търсил. Твоят баща е Феликс Кьониг и ние знаем, че си търсил нацистката арийска мечта. Говорих с Мая, аз…

Но тогава замълча, защото всичко, което можеше да се сети да каже, звучеше погрешно. Харизмата на Херцог започваше да работи и да се носи из пещерата. Тя си представи неговия дух, неговата сила да изпълват цялата долина под тях. Почувства се малка и незначителна до него. Най-сетне го беше намерила, но нямаше представа откъде да започне.

Джек попита настойчиво:

— Антон, какво ти се е случило? Какво правиш в Тибет и къде е тертонът? Къде са монасите?

Херцог не отговори. Джек продължи отчаяно да настоява.

— Антон, какво ти се е случило?

Най-накрая привидението отговори:

— Намерих го и сега зная истината.

Джек и Нанси се спогледаха объркани. После тя се приближи до него и заговори много ясно, в случай че беше наистина трескав.

— Открил си термата? Намерил си Книгата Дзян?

Херцог направи болезнена гримаса и затвори очи за секунда. След това заговори:

— Скъпо дете, подбуждана си от сили, които не можеш да проумееш. Преследвала си ме отчаяно, но всъщност не знаеш защо. Вярно ли е?

Нанси знаеше, че това е истина. През цялото време, докато се бореше със своята несигурност, никога не беше разбрала напълно какво я бе накарало да тръгне за Тибет, защо изобщо върши това, защо е решена да намери този човек, когото почти не познава. Въпросът я смущаваше и когато си го задаваше, не намираше отговор и пак изпитваше смущение. Беше го оставяла настрана, но се връщаше отново и отново. Беше притеглена и дори призована и сега осъзна с неприятно усещане, че през цялото време нейните действия не са били самостоятелни, а движени и от нещо извън нея.

— Аз дойдох, за да те намеря — заекна тя. — Дойдох да науча какво се е случило с теб.

— Е, наистина ме намери, но вече е много късно.

Джек го прекъсна нетърпеливо:

— Херцог, къде е термата? Къде е Книгата Дзян? Какво пише в нея?

— Джек Адамс, ти си добър човек, но си ужасно прост и никога няма да разбереш.

— Антон, не бъди толкова арогантен — възкликна американецът, изненадан от високомерието на своя познат. — Ти си този, който не разбира. Обсебен си от тибетските суеверия и нацисткия окултизъм. Виж докъде се докара.

— Глупости. Ти си просто едно глупаво американско момче, повярвало прекалено много в лъжите, които са му били наговорени за света. Ти си прекалено голям материалист, за да разбереш истината.

— Херцог, как смееш да се държиш покровителствено с мен?

Нанси се намеси, за да го прекъсне:

— Джек, моля те, остави го да се изкаже — настоя тя и погледна надолу към умиращия.

Херцог се закашля и тя видя с изненада, че ужасно опустошеното му лице се изкривява в нещо, което наподобява усмивка. Лицето му приличаше повече на смъртна маска, толкова съсухрен и отслабнал беше. Нанси отново трепна, но потисна импулса да се дръпне и не отмести очи под неговия поглед.

— Момчето не ми вярва, но аз не съм и очаквал това. Ти поне ще разбереш. Затова те повиках с костта. Нали разбираш, работих за този миг в продължение на години. Подпомагах кариерата ти, подшушнах на главния редактор да те повиши, но дори аз не знаех защо го правя. Или по-скоро смятах, че го правя просто защото виждам големите ти заложби на журналистка. Но така постъпват царете на Шангри Ла. Ние винаги сме последните, които разбираме подбудите за своите постъпки. Изпратих ти костта според указанията на Оракула. Оракулът знаеше, че ще занесеш костта на Джек Адамс. Той беше единственият човек в Делхи, който можеше да я идентифицира, и единственият, който можеше да те доведе тук. Щом видя костта и разбра нейното значение, не можа да устои на подтика на своята суетност. Разбираш ли? Оракулът е знаел, че той ще бъде готов на всичко, за да разбере къде съм я намерил. Костта беше съвършената примамка.

Херцог замълча и погледът му сякаш се разфокусира, като че потъна в спомени, сякаш наистина виждаше тях, а не трепкащите сенки по стените на пещерата.

 

 

51.

 

Антон Херцог можеше да вижда далеч назад в миналото. Лежеше като каменен рицар в огромна катедрала, главата му отпусната на възглавница, а студените му ръце скръстени на гърдите. Щеше вечно да лежи тук. Само да можеше да им разкаже някои от нещата, които беше видял. Той се закашля силно и гърдите го прерязаха. Знаеше, че белите му дробове свършват и че няма много време. Не и толкова, че да може да размишлява, да си спомня и да живее. Да изсече живота си в скучните скали наоколо. Опиумът щеше да го носи известно време на вълните си, после въздействието му щеше да изчезне и той щеше да потъне в мрак. Пътуването щеше да е безкрайно, разбира се, освен ако не дойдат за него, ако не дойдат от Шангри Ла.

Откъде да започне? Как да ги накара да разберат какво беше открил и ужасните последици от това? Той започна бавно, опитвайки се да призове миналото, надявайки се, че то ще затанцува по тъмните стени около него. Чу гласа си, тънък, дрезгав, да шепне на момичето:

— Имало веднъж един човек. Слаб, аскетичен, кръглоглав, облечен в цивилни дрехи. Той прави опит да пресече моста „Бремервьорде“ на 20 май 1945 година. В края на войната.

Закашля се отново и почувства пронизваща болка, докато гърдите му се издигаха и спускаха. Когато тя отшумя достатъчно, за да може да я понася и да диша отново, заговори:

— Неколцина британски войници охраняват моста. Те го спират. Мъжът има документи на името Хицингер и носи превръзка на дясното си око. В докладите, които се появяват след това, всички отбелязват, че в този човек имало нещо странно, нещо объркващо. Документите са явно фалшиви, затова войниците го арестуват и го отвеждат в най-близкия участък на военната полиция. Там го разпитват многократно в продължение на три дни и три нощи, докато най-накрая, изтощен, той сваля превръзката си и заявява: „Казвам се Хайнрих Химлер. Аз съм фюрерът на СС в целия райх. Хайл Хитлер!“.

Херцог изстена, когато болката го прониза отново. Дзиен беше изгасил запалката и в мрака на пещерата тримата слушаха, когато Херцог заговори отново:

— Разбира се, в началото полицаите не му вярват. Смятат, че е луд. Събличат го гол и му дават да избира между комплект американски дрехи и бежанско одеяло. Той избира одеялото. Точно се готвят да го претърсят за отрова, когато стисва здраво челюсти и строшава ампулата с цианид, вградена в един от зъбите му. Закопават го в гората в безименен гроб.

Нанси го прекъсна. В гласа й имаше страх.

— Херцог, защо ни разказваш това? Нима съчувстваш на този зъл човек? Затова ли тръгна по стъпките на баща си?

— Дете мое, дали му съчувствам или не, това няма никакво значение. Моят баща Феликс Кьониг се е срещал с този „зъл човек“, както ти го нарече. Няколко пъти. Той ми каза, че този човек идвал от вселена с различна етика. Няма смисъл да бъде съден според обичайните критерии. Бил като африкански шаман. Един монах воин от друг свят. Не бил европеец, ръководен от законите на съвестта и етиката на юдео-християнската цивилизация. Защото през дванадесетте години от идването на власт на нацистите, на бреговете на Рейн е издигната напълно нова цивилизация, родена е нова етика, етика, напълно различна от всичко преди нея…

Сега се намеси и Джек:

— Прекрасен начин да се говори за банда престъпници!

Настъпи мълчание, сякаш трансът на Херцог се наруши от прекъсванията. След малко обаче от мрака отново се понесе култивираният му безстрастен глас:

— Да наричаш тези хора бандити показва само колко плашещо беден е твоят ум. Ако си способен да съдиш нацистката мистерия само с аршина на обикновения морал, никога няма да я разбереш. Ще си като съдиите в Нюрнберг или тези на процеса срещу Айхман в Йерусалим и само ще разкриеш своето собствено лицемерие и морален вакуум. А ние всички знаем, че природата се отвращава от вакуума. Онова, което правиш, е да приготвяш почвата за друг холокост…

— Как смееш да ми говориш така…

Нанси сложи успокоително ръка върху рамото на Джек.

— Джек, остави го да се изкаже.

За пореден път в мрака се понесе стържещата кашлица и след малко Херцог продължи:

— Естествено, че момчето се ядосва. Неприятните истини винаги имат подобно въздействие. Той е научен на материалистичната представа за историята с цялото й неправилно лицемерие: галопиращата инфлация и гневът срещу договорите след края на Първата световна война карат германците да изберат водач, който се оказва зъл маниак. Традиционната история иска да обясни войната с тези оскъдни средства, но човекът, арестуван на моста „Бремервьорде“, не може да бъде просто отхвърлен като един от шепата луди. Арийската раса е призована да отхвърли чуждите богове и да се завърне към своите източници. Тя е призована от сили извън нейния контрол.

Ужасена от онова, което чува, Нанси заекна за думи:

— Как може да говориш така… Те изпратиха твоя баща на смърт, те искаха Сталинград да стане негов гроб…

Херцог я прекъсна:

— Баща ми можеше да вижда отвъд тези дребни хорица: Хитлеровци, Химлеровци, всички тия тъпи шапкари. Не му пукаше за тях — той можеше да вижда чак до Шангри Ла и беше наясно какво става в действителност. Защо на евреите е разрешена обетованата им земя и тяхната история, а на арийците не? Защо на тибетците е разрешено същото, но не и на арийците? Моят баща бил верен на истината, не на нацисткия режим. Искал е да каже на германския народ откъде произлиза и да му покаже неговата съдба. Веднъж го помолих да ми разкаже за Сталинград, за сраженията през зимата по улиците, из развалините, за дивите, безмилостни битки. Дали са го накарали да намрази мечтата, която става причина за войната? Дали са го накарали да съжалява за пробуждането на германското минало, Книгата Дзян и Шангри Ла? Исках да признае, че всичко е било варварство и че Сталинград му го е разкрило — вместо това той ме погледна със сълзи в очите и каза: „Беше върховно“. Тогава не го разбрах, но сега го разбирам. О, да, сега вече го разбирам.

Джек не можеше да мълчи повече. С настойчив глас изстреля:

— Херцог, напълно си се побъркал. Луди психопати, готови всичко да извинят. Освен това прекоси моралната граница и отиде твърде далеч.

— Не. Аз бях в Шангри Ла и видях Книгата Дзян.

Херцог замълча за малко.

— Ще ви разкажа и тогава ще разберете. Вие също ще разберете и ще знаете истината.

Тримата чуваха затрудненото му дишане в тихата нощ. После заговори отново и сега гласът му беше по-дълбок, малко по-тих, но като че ли по-силен и по-оживен — сякаш някой друг говореше чрез него.