Ив Рутланд
Роден с късмет (8)

Осма глава

Клей пробяга обичайния си маршрут в парка, но колкото и бързо да тичаше, това не му помогна. Все още бе ядосан от снощи.

Да върви по дяволите тази Синтия! За каква се мислеше и още повече, за какъв го мислеше?

„Ти си шефът, но това не ти дава право да ме манипулираш…“ — бе казала тя с онова войнствено изражение на лицето. Никога досега не се бе опитвал да манипулира жена, никога! Да, наистина причината за срещата бе бизнес, но той й предложи заради нея, за да я измъкне за малко от натовареното й всекидневие. Тя се отнасяше винаги и към всичко прекалено сериозно, вечно се притесняваше да не обърка нещо… Вечерта й хареса, бе сигурен в това. Бе танцувала толкова грациозно, по същия начин, по който и ходеше. Но не нервно, в никакъв случай. Бе се отпуснала и се бе отдала изцяло на музиката и приятната вечер. Лицето й бе одухотворено, очите й блестяха, сякаш бе щастлива да бъдат заедно.

Вечерта щеше да остане незабравима и за Клей. Той още веднъж бе успял да види истинската Синди — жената, която го привличаше толкова силно. Клей си спомни как бе склонила глава на рамото му в колата и сякаш отново усети парфюма й. Колко добре се бе чувствал в онзи миг! По-късно в полутъмната стая той не устоя на предизвикателните й устни. А тя се бе оставила доброволно в прегръдките му и бе отвърнала на нежните му целувки. Желанието, което бе почувствал, не можеше да се сравни с нищо, изпитано преди.

Със сигурност не искаше да прилича на баща си, който никога не можа да приеме факта, че единствената жена, която бе обичал, не го обичаше. Любов… Какво караше Клей да мисли за любов?

Днешният ден не се различаваше от другите му работни дни в компанията. Много телефонни обаждания, срещи с различни хора…

— Госпожица Дениълс е на телефона, господин Кинкейд — обади се Маги. — Ще говорите ли с нея?

— Разбира се. Здравей, Лиза!

— Здравей, отшелнико! Къде се криеш толкова време? — попита нежен глас.

— Ами, аз…

— Няма значение, прощавам ти. Слушай, имам страхотна идея. — Тя също се чувства самотна, помисли си Клей. Колко жалко, че трябваше да й откаже.

— О, не и тази вечер, Лиза! Следобед заминавам по спешност за Денвър.

— По работа ли?

— Да, неотложна.

— В такъв случай защо да не дойда с теб?

Клей се усмихна и каза, че ще й бъде доста скучно, но Лиза упорито настоя. Тя твърдеше, че може да му е от полза, тъй като имаше влиятелен братовчед в Денвър и накрая Клей се съгласи.

— Всъщност, защо не.

По-късно Маги влезе в кабинета му, за да го предупреди, че госпожица Дениълс ще дойде след малко, за да отпътуват заедно с полета за Денвър.

— Добре — каза Клей, но нещо в погледа на Маги не му хареса и добави: — Тя има братовчед в Денвър, който е член на „Ротъри Клъб“. Можем да направим добра бизнес връзка.

— Не знаех, че го правиш заради връзките си, но… Всъщност Лиза е привлекателно момиче.

— Хайде, Маги, скрий това подигравателно изражение от лицето си и ми донеси документите за Аскът.

Лиза би била приятна компания за всеки мъж, а сега щом искаше да придружи Клей, защо пък да не го направи.

 

 

Синди прекара една безсънна нощ, като отново и отново премисляше предишната вечер. Дори на следващата сутрин, докато пътуваше за работа, Клей бе в мислите й. Сексуално нападение… В това го бе обвинила. Не, той не бе такъв човек. Защо се бе държала по този начин? Той не бе мъж, който би се възползвал от ситуацията. Все пак винаги можеше да му откаже, но проблемът бе в това, че когато и да го погледнеше, тя цялата пламваше, а когато я докоснеше, тялото й чезнеше в горещи вълни на наслада.

Синди подпря главата си на студеното стъкло и си спомни колко весела и щастлива бе снощи и колко мил бе Клей с нея, как бе направила кафе, слушайки нежния му глас.

Не, той я манипулираше!

Клей въобще не бе имал намерение да говори за бизнес и ако тя не му бе повярвала, че това е делова среща, никога нямаше да излезе с него. Синди реши отсега нататък да поддържат строго делови отношения. Тя бе истинска професионалистка, точно такава, от каквато се нуждаеше Клей Кинкейд, и той трябваше да се вслушва в съветите й, иначе би се разминал с късмета си. Според нея, ако той купеше тази фабрика в Денвър, все едно предпоставяше фалита си и точно за това искаше да говори снощи с него.

— Добре ли се чувствате? — попита я една възрастна дама, която седеше до нея. — Изглеждате толкова бледа.

— Не, добре съм, просто имам проблеми. Знаете как е…

— Да, разбирам ви напълно, но не се тревожете толкова много, каквато и да е причината. О, време е да слизам!

Синди се опита да събере мислите си и да анализира всички факти.

Първо. Тя дължеше на Клей извинение. Той бе свободен да направи своя избор, а че тя бе достатъчно глупава веднага да се остави в ръцете му, си бе нейна грешка.

Второ. Клей й дължеше извинение. Тя работеше за него, а той съвсем не взимаше под внимание мнението и професионалните й качества.

Трето. Имаше един-единствен начин да ликвидира и двата проблема. Оставка.

Тя реши още днес да говори с него лично и помоли Маги да я извика, щом Клей се освободи.

Около три часа Синди влезе в кабинета му, но трябваше да побърза заради заминаването му за Денвър.

— Искали сте да ме видите, госпожице Роджърс?

— Снощи… Мисля, че не ме разбрахте. Нямах намерение да инсценирам… Както вие го изтълкувахте.

— По-добре е, че всичко завърши така.

— Ние трябваше да говорим за бизнес, но като че ли атмосферата не бе подходяща за това. Може би защото понякога хората изпадат в особени състояния… Имам предвид, предполагаше се да говорим делово, а не го направихме.

— Разбирам какво искаш да кажеш, Синди. Да се придържаме повече към работата, нали?

— Да, и още нещо. Ние сме на различни мнения по въпроса за делата на компанията.

— Какво по-точно имаш предвид?

— Имам предвид, че пилееш пари. Плащаш ми за съвети, а не ги приемаш. Например тази компания…

— Това не е така, Синди. Чета докладите ти много задълбочено.

— И все пак реши да я купиш?

— Да, реших, но трябва да ме разбереш — свикнал съм да вземам решенията сам и понякога си давам сметка, че рискувам прекалено. Знам, че компанията е на загуба и работи по остаряла технология, но смятам да обновя производството. Наистина ще внимавам, но сега нямам никакво време.

Това беше Клей Кинкейд — делови мъж. Тя забеляза вълнението в очите му и усети нетърпението му да се хвърли в поредното приключение.

— Е, Синди, сега трябва да тръгвам, но обещавам, че когато се върна, ще поговорим по-обстойно.

— Добре — съгласи се тя. Беше забравила за оставката си. Той се нуждаеше от нея.

— И… Синди, разбирам те и ти обещавам занапред да запазим деловите си отношения.

— Да. Приятно прекарване, Клей — стисна тя ръката му и се усмихна.

Синди излезе от кабинета и когато мина покрай Маги, усети във въздуха уханието на скъп парфюм. Извърна се и видя една невероятно красива жена да разговаря със секретарката.

— Багажът ми е в хеликоптера, но наистина не знаех какво да си взема. Не ми каза колко дълго ще останем.

Синди влезе в кабинета си, но в ушите й все още звучаха случайно дочутите думи. Тази красива и изискана дама щеше да придружава Клей в Денвър. Заедно щяха да ходят на бизнес срещи и обеди, да вечерят в тихи романтични ресторанти. Изпита ревност. Снощи беше в прегръдките му, бе се целувала с него, с един опитен мъж, чиято слабост бяха приключенията от всякакъв род. Никой не знаеше това по-добре от нея. Може би добре стана, че снощи си изясниха нещата и отсега нататък между тях щеше да се възцари разбирателство.

И чисто делови отношения…

Ала сядайки на бюрото, тя едва удържа сълзите си.

 

 

Сряда следобед Клей се върна от Денвър. Посещението се оказа успешно. Единствено сгреши, че взе Лиза. Той наистина нямаше никакво време за нея. Тя му се разсърди, защото той не можа да й обърне внимание. Наложи се да играе голф със Стивънс и на следващия ден да излезе отново с него, когато тя го чакаше за закуска в хотела.

— Не знам защо въобще ме взе със себе си, Клей. Не ми обръщаш никакво внимание!

— Нека ти припомня, че ти се самопокани. Казах ти, че имам работа.

— Е, добре, върши си работата, аз се прибирам вкъщи.

Клей се чудеше защо наистина се съгласи да дойде с него, макар да се чувстваше самотен. Това беше лудост! Той не бе спирал да мисли за Синтия Роджърс, не бе справедливо по отношение на Лиза. Дължеше й извинение.

Сега Клей седеше на бюрото си, заровен в документи. Бе поръчал на Маги да уреди среща между него, Том и Синди за понеделник сутринта. Тогава щяха да обсъдят подробностите около новата сделка.

— Някакъв Джони Атууд е на телефона, господин Кинкейд — обади се Маги, — гласът му е като на малко момче.

Трябва да е Джони бейзболистчето, помисли си Клей.

— Здравей Джони, как си?

— Здравей! Спечелихме в събота.

— Но това е чудесно! Исках и аз да дойда на мача, но бях в провинцията.

— Да, знам, Синди ми каза. Победихме с осемнайсет на седем.

— Това е хубаво за „Семко Кабс“. Казах ти, добрите тренировки правят всичко.

— Клей, зает ли си днес?

— Да съм зает?

— Да, Синди каза, че няма да можеш да идваш тук толкова често, колкото преди.

— Приятелю, никога не съм прекалено зает, щом става дума за теб.

— Не си ли?

— Разбира се, че не. Какво ще кажеш за понеделник по същото време?

— Съгласен! — развълнувано изрече Джони.

— И продължавай да тренираш. Ще се видим в понеделник.

Клей затвори телефона и отново си спомни за Синди, за която всъщност не бе преставал да мисли. Искаше му се да я види, но се бяха разбрали и Клей държеше да изпълни обещанието си.

 

 

— Джони се обади на Клей днес! — изстреля Джейми.

В този момент Синди преглеждаше пощата и за пореден път се затрудни дали да се скара на Джони, или да го похвали.

— Искаше да дойде, за да играят бейзбол. Клей казал, че…

— Нека Джони сам да обясни какво е направил — прекъсна го Синди.

— Млъкни, Джейми! — ядоса се Джони. — И не съм го молил, Синди, не съм…

— Но, Джони, господин Клей Кинкейд е много зает човек. Не трябва да го безпокоиш по време на работа. Нали си спомняш, обясних ти…

— Съжалявам, просто исках да му се похваля с нашата победа, а той каза, че не е толкова зает и ще дойде в понеделник. Не е ли чудесно?

Синди знаеше колко работа има Клей, но беше радостна, че бе приел молбата на Джони.

„В живота никога не става така, както искаме. Днес мога да играя с Джони, а утре да съм в Тамбукту…“ — бе й казал веднъж той.