Ив Рутланд
Роден с късмет (7)

Седма глава

Клей Кинкейд нервно барабанеше с пръсти по бюрото си.

— Тревожи ли ви нещо, господин Кинкейд? — попита Маги, докато събираше кореспонденцията.

— Синтия Роджърс.

— Синди? Но аз мислех, че работи доста добре. Тя е доста фина млада дама, а и изглежда толкова погълната от работата си…

— Твърде погълната! Каквото и да направя, тя винаги е по петите ми и ако не всичко е както трябва, открито ме обвинява. Как, по дяволите, съм стигнал дотук? Аз съм правил сделки, когато тя още е играла на кукли.

— О, съжалявам, че си превишава правата, но мислех…

— Не съм казал такова нещо. Тя е сериозна и никога не пропуска дори най-малкия детайл или цифра. Но на нея й е възложено да преброи дърветата, а аз сам взимам решението дали да купя гората.

— Тогава какъв е проблемът, щом сте се сработили?

— Нямах предвид само работата.

— Но… Всъщност не сте ли бил вече няколко пъти в Гринуич?

— Да видя момчето и да потренирам с него.

— Момче? О, да, тя ми каза за децата на сестра й. Но тя е толкова млада, а има прекалено много грижи.

— Аз дори не знаех за децата, докато не минах случайно оттам. Джони, най-големият, е на девет, точно тази възраст, в която спираш с детските игри и се хвърляш в истинската надпревара. Знаеш ли, Маги, аз бях толкова щастлив да съм заедно с татко през първия сезон на детската бейзболна лига. Той бе невероятен, но какво ли значение има това сега…

— Знам, че сте били много близки.

— Да, така е, и когато бях на мача на Джони, наистина знаех как се чувства, когато изпусна топката и напусна терена разплакан. Но той е страхотно момче и съм сигурен, че ще става все по-добър играч.

— Разбирам — рече Маги, — а също така, че харесваш и леля му…

— Мисля, че да — призна Клей малко смутено. Защо я намираше толкова привлекателна? След толкова седмици, а все още не знаеше почти нищо за нея. — Веднъж вечеряхме заедно в моя апартамент и това е единственият път, когато съм я виждал да бъде такава, каквато е. — Той млъкна, не искаше да казва, че това е единствената жена, която е пожелал истински, единствената, която отговаря на неговия идеал за жена. — Изпитвам съжаление към нея, Маги.

— Съчувствам ви, но…

— Тя никога няма време да направи нещо за себе си. Толкова е загрижена за другите, толкова е всеотдайна. Грижи се за децата, а в същото време работи с всички сили за мен. Опитва се да ме предпази от излишни рискове и може би е права, защото аз винаги рискувам.

— И вие сте същия тип, господин Кинкейд. Изобщо нямате време за себе си. Кажете ми, защо не сте се оженили досега?

— Не знам, никога не съм мислил за това. Може би съм бил твърде зает…

— Но не твърде зает да прекарвате част от времето си с жени.

Клей се засмя, но се замисли над думите й. Имаше много жени, които го харесваха, но с нито една от тях не би желал да прекара целия си живот.

— Е, добре, може би наистина съм твърде зает да поддържам истинска връзка.

— Или може би не сте срещнали подходящата жена. — Маги тръгна да излиза, но когато стигна до вратата, отново се обърна. — Знаете ли колко много жени ви търсят, но вие никога не сте потърсили нито една от тях.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Маги?

— Ами всички тези бизнес разговори с госпожица Роджърс… Имам една идея.

— Продължавай, Маги.

— Е, добре, защо не я заведете на вечеря, например в ресторант „Тропикана“. Там тя ще се разтовари и ще се отпусне. Толкова е забавно!

— Мислиш ли, че не съм я канил.

— Не само да я поканите, а да настоявате. В крайна сметка вие сте шефът — каза Маги и излезе от кабинета.

— Господин Кинкейд на телефона — обади се една от секретарките.

На Синди й се стори странно, защото обикновено той влизаше направо в кабинета й.

— Синди, утре следобед заминавам за Денвър.

— Преди да направиш каквото и да е, искам да…

— Знам и затова ти се обаждам. Работата е в това, че днес съм твърде зает и ще е по-добре да поговорим довечера. Последната ми среща е близо до „Тропикана“ и можем да се видим там в шест часа. Маги ще направи резервация.

— Не мисля, че аз…

— Не искам да настоявам, но… Не ми е възможно по друго време.

— Ами…

— Благодаря, Синди, ще се видим довечера.

„Тропикана“? Не бе най-доброто място за бизнес разговор. Синди често бе ходила там заради приятната атмосфера и танците… С Дан, а тази вечер щеше да отиде с Клей.

Тя спря да мисли за предстоящата среща и се съсредоточи върху работата си. Фабриката в Денвър… Взе документите и ги разпръсна върху бюрото си. Наистина трябваше да поговори с Клей, преди да е станало твърде късно.

Ръководството на всяка една от компаниите на Кинкейд и членовете на борда на директорите винаги притежаваха значителна част от имуществото и това им даваше сигурно право на глас при вземането на едно или друго решение. „Това е бизнесът“ — бе заключил веднъж Клей и беше прав.

Компанията в Денвър произвеждаше машинни детайли по остаряла технология и много скоро можеше да бъде изместена от пазара от по-конкурентни производители. Защо тогава Клей се интересуваше от тази фабрика?

 

 

„Тропикана“ изглеждаше постарому, нищо не бе се променило от последното й идване с Дан. Висящи и пълзящи екзотични растения, които й придаваха райски вид, и маси, скрити в полутъмни малки сепарета, подобни на лодки — същински убежища за влюбени.

— Добър вечер, господин Кинкейд — посрещна ги собственичката на заведението, — вашата маса е готова.

— Благодаря ви — каза той, хвана Синди под ръка и двамата я последваха до едно от сепаретата.

На Синди й се искаше да го попита дали идва често тук и ако е така, защо никога не го бе виждала. Може би просто не бе забелязвала хората около тях. Вгледа се в красивите тъмни очи на Клей. Жена, която го е виждала веднъж, едва ли би могла да го забрави.

— Разгледах счетоводните документи на фабриката в Денвър и мисля, че…

— Какво ще кажеш за коктейл? Мисля да изпием по една „Маргарита“ преди вечерята, съгласна ли си, Синди?

Тя отново се опита да заговори за фабриката, но Клей постави пръст върху устните й.

— Тихо, обичам тази песен.

Синди се заслуша и скоро бе очарована от музиката и текста на песента. Притеснението й съвсем изчезна, когато сервитьорката донесе питиетата.

— Действа много освежаващо, изглежда умееш винаги да избереш подходящо питие.

— Благодаря ти.

— Хайде сега да…

— Почакай малко, Синди. Преди броени минути приключих последната си среща. Нека да изпия питието си, преди да говорим за бизнес. Дай ми възможност да се отпусна.

— Та аз никога не съм те виждала напрегнат, освен ако не си ядосан.

— И аз не съм те виждал никога весела и свободна. Какво може да направи Синтия Роджърс щастлива?

— Виж какво, по-добре ще е да използваме пълноценно времето си. И без това изпускам урока по плуване на Джейми.

— Плуване? Обичаш ли да плуваш, Синди?

— Плувам, играя тенис, правя много неща и винаги мога да си го позволя, ако пожелая. Донесох ти тези цени, за да…

— Говориш за цени, а едва ли си даваш сметка колко хубаво тяло имаш и как въздействаш на…

— Какво?

— Нямаш фигура на манекен, защото не си достатъчно висока, но мисля, че именно това те прави толкова фина. Забелязвала ли си как всички те гледат, когато ходиш?

— Не, и не мисля, че някой гледа точно мен.

— Но е така! Понякога слизам във фоайето само за да те погледам как бързаш, устремена нанякъде. Харесвам твоята походка.

Клей флиртува с нея, реши тя и посегна към папката с документи, за да прекрати играта му.

— Относно Денвър, не мисля, че наистина си наясно какво става там, ако въобще те интересува.

— Както и ти.

— Какво имаш предвид?

— Сигурен съм, че не можеш да усетиш тази прекрасна музика.

Всъщност тя бе пленена от музиката. Но чувстваше как погледът на Клей я изгаря и кара сърцето й да тупти отчаяно.

— Това е най-неподходящото място за водене на бизнес разговори.

— Съгласен съм и затова те моля да не ги подхващаме. Искаш ли да танцуваме?

Беше невероятно! Да се озове в прегръдките му, да чувства близостта му и нежната ръка, която гали раменете й… Беше чудесно да танцува в ритъма на бавната музика в този момент, с този мъж…

До последния момент мислите и чувствата й бяха изцяло насочени към него. Когато тръгнаха с колата обратно към Гринуич, тя отпусна глава на рамото му. Той я изпрати до тях и тя го покани на кафе.

Двамата влязоха във всекидневната, където Синди запали лампиона в един от ъглите и тръгна към кухнята.

— Почакай малко — каза Клей и я притегли към себе си. Целуна я колебливо и в същото време толкова нежно. Това го въодушеви и той я притисна още по-силно към себе си. В отговор тя поднесе топлите си устни към неговите и те се целунаха бавно. Синди се разтапяше в прегръдките му, а ръцете й кръжаха по лицето и косата му.

— О, Синди! — Думите му прозвучаха като отчаян вопъл.

Той я целуна леко по клепачите, по ушите и шията и накрая отново по устните. Когато горещите му устни се потопиха в нейните, той се почувства изпълнен с желание, но като че ли това я изплаши и тя извърна лице към рамото му, опитвайки да се освободи. Клей разбра как се чувства тя в този момент и тактично се отдръпна.

— Време е за кафе — каза той, като й се усмихна. След това я последва в кухнята, където Синди вече не се чувстваше толкова неловко. Подхвана някакъв несвързан разговор, докато чакаха да стане кафето.

— Ела да седнем на канапето — каза Клей, когато взе чашата си с кафе.

— Не, да останем тук. Трябва да поговорим за бизнеса…

— О, Синди, не започвай отново с онази проклета фабрика!

— Но не сме ли заедно тази вечер именно заради това?

— Не съвсем.

Думите му я накараха да се изчерви. Тя трепна, като си спомни за сладките мигове в неговите прегръдки. Очите му й подсказаха, че той мисли за същото.

— Сега — каза Синди, като се опитваше да се съсредоточи, — трябва наистина да поговорим за предложенията на фабриката в Денвър…

— Добре, така да е, но… Кафето е хубаво, Синди. Да започваме тогава. Прегледах документите, които ми даде миналата седмица и вече съм взел решение.

— Ще купуваш ли? — Наистина ли бе взел под внимание всичките й забележки и предложения?

— Да, вече започнах преговори.

— Почакай малко. Кажи ми за какво беше тазвечерната ни среща?

— На теб ти хареса, нали?

— Въпросът не е в това! — Лицето й пламна, спомнила си как се бяха забавлявали допреди малко. — Имам предвид, че ти изобщо не се интересуваш от моето мнение!

— Виж, Синди, ти не ме разбра. Аз просто исках да…

— Естествено, че те разбирам, но се чувствам засегната. След като не взимаш под внимание моето професионално мнение, защо тогава ме нае?!

— Не е така. Винаги съм взимал под внимание твоето мнение на експерт и не пропускам да прочета нито един от твоите финансови анализи…

— И после правиш каквото си искаш!

— Мисля, че имам това право.

— Дума да не става, ти си шефът, но това не ти дава право да ме манипулираш!

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ти ме излъга два пъти.

— Излъгал съм те?!

— Да, имахме уговорка за делова среща, а ти целеше съвсем друго… — Тази мисъл прободе Синди право в сърцето. Тя си спомни какво й бе казала Джейн за флиртовете на Клей с многото жени, минаващи през кабинета му.

— Какво още имаш да ми кажеш?

— Да, със сигурност не си мислел за бизнес, но аз не съм едно от твоите лесни момичета! — Погледът й мяташе мълнии. Как можа да се остави в прегръдките на този мъж, точно както останалите наивни или обиграни жени. — Не одобрявам и начина, по който ме насилваш…

— Насилвам те?!

— Принуждаваш ме, тогава. — Как се осмеляваше да гледа толкова невинно, сякаш не знаеше за какво става дума! Ако не й бе казал, че ще говорят по работа, тя едва ли щеше да приеме поканата. — Не можеш да отречеш, че използваш служебното си положение, за да се… възползваш от мен като сексуален обект.

— Господи! — Сега той се изправи застрашително и очите му я пронизаха гневно.

— Ще го кажа по друг начин. Аз съм икономист и, слава богу, добър, но в професионалните ми задължения не влиза да отвръщам на сексуални попълзновения на шефовете си…

— Нямаш намерение да… Не се опитваш открито да ме обвиниш в сексуално насилие, нали?

— Не, не съм казала точно това.

— Може да не си го казала, но аз го разбрах. Добре, няма да те безпокоя повече. Лека нощ.

Синди остана пред захлопнатата врата. Вече не се чувстваше ядосана, а по-скоро опустошена и нещастна.