Ив Рутланд
Роден с късмет (11)

Единадесета глава

Предстоеше последният бейзболен мач за сезона между отборите на „Семко Кабс“ и „Пица-Пирати“ — отборът, който още не бе побеждаван. Върховият момент в играта настъпи при резултат двайсет на осемнайсет за „Пиратите“, но отборът на Джони все още имаше шанс. Ред бе на Дейвид Прескот, а той бе единственият играч, който можеше да им осигури победа. Треньорът на „Пиратите“ смени питчъра и Дейвид не можа да отбие удара. Синди видя Стив да успокоява момчето, но не можа да чуе какво му казва. Беше сигурна, че е намерил точните думи: „Всичко е наред, момчето ми“. Стив Прескот бе добър баща, помисли си тя… Но сега беше ред на Джони и тя силно се развълнува.

„О, не! Той изпитва върховно напрежение, а е толкова чувствителен. Ако пропусне сега, никога няма да го превъзмогне. Последен шанс, последна надежда… Щеше да бъде съсипан, ако загубят.“

Дъхът й секна, когато видя Джони да заема мястото си на игрището. Единствено успя да извика: — Давай, Джони, ще се справиш! „Господи, нека да отбие! Само този удар…“

Но това беше смешно, просто една игра, животи му не зависеше от нея.

„Господи, помогни му! Нека да улучи топката!“

Синди затвори очи, щом питчърът хвърли топката. Когато ги отвори, видя фантастичния удар на Джони и топката, която излетя извън игрището. Тя бе изпълнена с възторг.

„Спечелихме с двайсет и едно на двайсет и заслугата е на Джони!“

Тя се затича да прегърне племенника си и да го поздрави, но не можа да достигне до него, защото вече бе заобиколен от съотборниците си, които се радваха не по-малко от нея. През цялата шумотевица около невероятния удар, Синди чу гласа на треньора на „Пиратите“.

— Прескот, искам да отменим този удар.

— Какво? — изрева Стив. — Искаш да кажеш, че има наказателен удар? Но ти сам видя, топката прелетя игрището.

— Не, не, няма наказателен удар. Момчето наруши правилата на детската лига и ударът не би трябвало да се признава.

— Какво?!

— Не бе сложил шлема си.

Стив, както и всички останали, погледнаха към Джони, който наистина беше без шлем, само с шапка.

— Е, не съм забелязал — каза Стив. — Нали нямаш намерение да отмениш този удар само защото…

— Това е едно много важно правило, Прескот!

Тълпа родители наобиколи двамата треньори, но всички мълчаха и очакваха Стив да защити отбора.

— Искаш повторение, така ли?

— Не, искам победата да бъде присъдена на моя отбор.

Треньорът на „Пиратите“ наистина създаваше лоша слава на детската лига. Не го интересуваше емоционалното състояние на момчетата, а само победите. Затова и бяха на върха.

Стив не беше като него. Той се интересуваше от проблемите на децата и им помагаше да ги преодолеят. А сега неговият противник искаше да отнеме на Джони това, за което толкова дълго бе тренирал.

Не, Синди нямаше да му позволи!

— Не може да направите това! Вината е и ваша. Щом сте видели, че момчето е без шлем, защо не спряхте подаването на питчъра. — Синди не чу какво й отговориха. Единственото, което я интересуваше, беше да не разреши на този мъж да отнеме победата на Джони.

— Почакайте малко — намеси се Стив, — децата играха, така че…

Синди погледна към момчетата. Повечето от тях се мотаеха наоколо и слушаха спора, но някои се бяха дръпнали настрана и играеха по двойки.

Гласът на Стив се извиси над тълпата:

— Нека те сами решат дали резултатът да остане непроменен!

— Да, така би било честно — съгласи се неохотно треньорът на „Пиратите“.

Синди почувства как гневът напира у нея. Наоколо имаше повече играчи от отбора на „Пиратите“. Тя се приближи към него и изкрещя:

— Не! Това не е честно! Няма да ви позволя да…

— Синди! — Клей я дръпна внимателно.

— Не, пусни ме!

— Разбирам как се чувстваш. Стив е прав, децата трябва да решат изхода на играта.

— Не е честно! Джони удари онази топка и…

— Не беше ли красиво? Никой не може да го оспори — успокои я Клей.

— Но те го правят! Момчетата от отбора на „Пиратите“ са повече и ще гласуват за себе си.

— Мислиш ли, че децата няма да бъдат по-лоялни от възрастните? Той ще приеме решението им, каквото и да е то. Никой няма да забрави този удар и никой не може да му го отнеме.

Синди се поуспокои, но още не бе се примирила. На всички момчета бяха раздадени листчета, на които да напишат „да“ или „не“. След като ги преброиха, тя видя усмивка да се появява на лицето на Стив. На всички листчета, освен на две, пишеше „да“. Сълзи потекоха по страните й.

— Толкова съм изненадана! Срамувам се от себе си. Помислих си, че няма да бъдат честни — каза тя на Стив и Клей.

Стив поклати глава:

— Те наистина оценяват какъв труден удар беше и не биха огорчили Джони.

Синди стисна ръката на Клей и прошепна:

— Благодаря ти!

Инцидентът не можа да помрачи радостта от победата. Момчетата бяха нетърпеливи за тържеството, което Стив набързо организира за всички свои играчи и родителите им. Синди чу Джони да казва:

— Нали ще останеш с нас, Клей? Няма да си ходиш…

— Разбира се! Не бих изпуснал празненството за нищо на света! Това е нашият велик ден.

Синди бе изненадана, когато разбра, че къщата на Прескот е съвсем близо до тяхната. Впечатлиха я красивата гледка и високите дървета. Градината покрай басейна вече беше пълна с родители и деца. Някои плуваха. Синди забеляза Джейми в басейна и се почувства горда и благодарна на Клей. Потърси го с поглед. Той и един друг баща бяха назначени за спасители. Дори от разстояние Синди прочете внимание и загриженост в очите му. Харесваше й начина, по който искрено се вълнуваше от проблемите на децата.

„Живей за мига“ — беше й казал преди време и беше прав. Великолепният удар на Джони и плуването на Джейми се дължаха единствено на малкото време, което бе отделил за тях. Сега вниманието му бе насочено към Тери, която се мъчеше да подражава на Джинджър Прескот. Дейвид и Джинджър бяха чудесни деца, щастливи, че имат такива родители. Синди погледна Марси, която подреждаше чинии на масата и отиде да й помогне. Още няколко родители помогнаха при сервирането, а Стив печеше кюфтета и пържоли на огромна скара.

Празненството беше в разгара си. Плувците излязоха от басейна да се подсилят. Образуваха се групички и всички доволно разговаряха и похапваха. Необходимо бе да води децата на повече такива забави. С който и да живееше, Синди трябваше да се помъчи да разнообрази живота им. Може да излязат с Маги и нейните внуци някой път, помисли си Синди.

Клей се държеше добре с децата, както и Дан преди. Той също играеше с тях и им помагаше да превъзмогнат мъката, но просто ги напусна един ден.

Живей за мига, повтори си тя. Клей бе по-различен от Дан. Той учеше децата на много неща. Те се бяха променили, откакто общуваха с него, а също и тя.

Синди тъкмо прибираше празните картонени чинийки, когато Стив я хвана за ръката.

— Синди, ще заведеш ли Марси до беседката да седне, твърде много стоя права?

— Разбира се — съгласи се тя и изтича при Марси. — Остави всичко, Марси, и ела. Искам да си поговорим.

— Хайде, скъпа — скара й се Стив. — Двамата с Клей ще довършим с прибирането.

Клей! Той все още бе тук и това й харесваше.

Почти всички си бяха отишли и Синди се успокои, като видя Тери и Джейми да си играят с Джинджър.

— За какво искаш да си поговорим? — попита я Марси, след като седнаха.

— За всичко. Но първо нещо разхладително за пиене?

— Не, за бога, и ти си като Стив. Седни, Синди, добре се чувствам. Сега за какво искаш да си поговорим?

— Ами… Такова страхотно парти… Стив наистина е добър треньор… Добър сезон беше. — Синди се чувстваше в приятелска атмосфера и без притеснение я попита: — Как го постигаш?

— Кое?

— Да се оправяш с децата с такава лекота. Ти изглежда никога не се тревожиш…

— Естествено, че се тревожа. Всеки го прави.

— Не и колкото мен. Вчера например получих писмо от баба им и дядо им. Те ги канят да прекарат целия август при тях. Не съм сигурна, че е правилно да бъдат толкова време с тях.

— Разбирам те. Аз имам сестра в Калифорния, която се грижи за децата миналото лято, докато ние със Стив бяхме в Япония. Те наистина прекараха чудесно.

— Да, винаги ми е толкова трудно да взема правилното решение. Може би защото не съм им истинска майка, а леля…

— Да, и все пак ти си се отдала повече на децата, отколкото аз на моите! Всъщност и аз съм им нещо като леля.

— Какво?!

— Да, взехме ги, след като се оженихме със Стив.

Марси разказа как родителите на децата загинали при крушение в морето, когато Дейвид бил на пет, а Джинджър на три години. Поради липсата на роднини децата били настанени в приют и тя като социален работник се заела със случая. Най-накрая издирила някакъв чичо Стив Прескот. Щом го видяла, се влюбила от пръв поглед и се омъжила за него. Било преди четири години.

— Но аз винаги съм мислела, че вие сте им истинските родители! Защо никога досега не си споменавала за това?

— Просто никога не съм се замисляла. С времето започваш да се чувстваш като истински родител.

— И те ви наричат „мамо“ и „татко“?

— Това е отскоро. Дейвид реши, че ще е по-добре за бебето, а каквото каже той, Джинджър винаги се съгласява.

Синди все още не можеше да го проумее.

— Значи Стив им е истински чичо?

— Да, и ако знаеш колко непостоянен и несериозен беше в началото.

— Несериозен? Стив Прескот?!

— Виждаш ли колко погрешни са първите впечатления. Той дори нямаше постоянно местожителство…

Тя не довърши мисълта си, когато Стив и Клей се присъединиха към тях.

Джинджър ги прекъсна и попита дали Тери може да поязди понито им. Стив се съгласи и всички тръгнаха към конюшнята. След кратката езда Клей помогна на Синди да качи трите хлапета в колата. Тя силно се надяваше, че той ще ги последва до вкъщи, но не стана така.

— Лека нощ. Карай внимателно — каза Клей и се качи в своята кола.

Прекрасният ден бе свършил, но Синди още не можеше да повярва на чутото от Марси. Стив и Марси — чичо и леля?! Почти като Синди, с тази разлика, че те бяха заедно и все пак не от самото начало. Стив Прескот — непостоянен и несериозен?! Синди не можеше да повярва.

Клей бе прекарал целия си живот на едно и също място и никой не можеше да го обвини в несериозност. Бе дошъл заради мача и тържеството, но…

Внимавай, Синди! О, господи, сякаш тя бе направила кой знае какво за подобряване на отношенията им. Наслаждавай се на момента, живей за мига… По-нататък могат да отидат на пикник със семейство Прескот. Защо не. Клей и Стив се разбираха добре и може би…

 

 

Няколко дни по-късно Стив и се обади от болницата.

— Момиче е! Керън Луис Прескот! Много е красива и всичко мина добре.

Синди изпрати цветя и поздрави, но реши да ги посети по-късно. Изненада я поканата на Марси за кръщенето само три седмици по-късно. Синди помисли да покани Клей за компания, но в момента той отсъстваше от града. От две седмици беше в Европа, за да продава скандинавските параходни линии, след което щеше да се отбие в Денвър и нямаше да се върне до неделя, когато беше празненството. Дори и да се прибереше, тя не можеше да го покани — нямаше домашния му телефонен номер. Все пак в деня на празника Синди се облече елегантно, таейки надежда той да бъде там.

— О, изглеждаш чудесно! — възкликна госпожа Стюарт, която щеше да гледа децата. — Косата ти блести… Тери, не! Не искаш да й развалиш тоалета, нали, та тя отива на тържество!

Дори момчетата бяха очаровани.

Синди се чувстваше отлично, докато шофираше, но й беше неудобно, че не е извела децата в такъв слънчев неделен следобед. Чувстваше се самотна без компанията на Клей.

На вратата я посрещна Дейвид, облечен в костюм досущ като млад джентълмен, а Джинджър я отведе при бебето.

— Това е малката ни сестричка. Казва се Керън.

— Тя наистина е прекрасна! Има твоите очи, Марси, абсолютно същите. И черната коса на Стив. Красива е!

— Да, наистина — съгласи се Стив. — Виж й трапчинките на бузките.

— Стига, Стив! Остави другите да я хвалят. Ти само казвай „благодаря“.

— Той има право да бъде горд. Ти също — засмя се Синди.

Толкова любов имаше в тази къща, че заразяваше и околните.

Тя забрави колко е самотна, когато се видя заобиколена от толкова весели гости. Но когато неочаквано се появи Клей, всичко се обърка. Той бе придружаван от онази невероятно красива жена, която Синди бе виждала да идва в кабинета му.

— Лиза Дениълс — представи я Марси. — Известна с благотворителността си сред социалните работници. А това е Синтия Роджърс, Лиза. Тя работи за Кинкейд.

— О, да. Досега не сме се запознавали лично, но съм ви виждала няколко пъти.

— Да, така е — каза Синди, кимвайки на Клей. Не му обърна повече внимание през целия следобед.

Удоволствието от чудесния повод си бе отишло. Дори думите на Марси не можаха да я развеселят на сбогуване:

— Клей дойде с Лиза Дениълс, но цял следобед те следеше с поглед, Синди. Какво става между вас двамата?

— Нищо особено. Просто сме приятели и делови партньори. Това е.

Но защо Клей успяваше да се задоволи с деловите им отношения, а тя не можеше?