Ив Рутланд
Роден с късмет (5)

Пета глава

— Синди, искам да ти кажа нещо — посрещна я Джони в понеделник вечерта след работа. — Клей дойде следобед и играхме бейзбол.

— И аз играх — обади се Джейми.

— Ти не игра, а само ми се пречкаше.

— Не е така, аз ви гонех топките и ги слагах в коша.

— И аз, и аз… — заповтаря Тери и изтича към Синди.

— Трябва да е било много забавно — усмихна се тя и грабна Тери в прегръдките си. Трудно й беше да си представи Клей да играе бейзбол с деветгодишно хлапе. Тя остави момиченцето и отиде да види госпожа Стюарт, която се суетеше в кухнята и тъкмо се канеше да повика децата за вечеря.

— Как сте, госпожо Стюарт?

— Добре. Този следобед имахме гост — рече тя и извади печеното от фурната. — Някой си господин Кинкейд. Дойде с цял кош топки, точно когато Джони се върна от училище. Каза, че имал някаква работа насам, пък и обещал на Джони да поиграят. Нямате нищо против него, нали?

— О, разбира се, че не!

А дали наистина беше така? От една страна беше доволна, че не е разочаровал Джони, но от друга… Тя се надяваше да не му стане навик, защото децата можеха да се привържат към него. Защо не престане да се притеснява! Крайно време беше да спре да мисли за Клей Кинкейд. Това обаче бе по-лесно да се каже, отколкото да се направи. През целия ден пред очите й бе усмихнатото му лице, докато играеше с децата. Спомни си как решително се намеси в спора им с Джони и обузда ината му. Клей явно умееше да превърне и най-неприятното занимание в игра. А и тази сутрин… Може би просто е имал работа насам, но всъщност беше много мило от негова страна да си спомни за обещанието, дадено на Джони.

Дори след като децата си легнаха, тя седна на бюрото в стаята си и отново се замисли за Клей. Може би, каза си с усмивка, има нужда от време на време да мисли за красив мъж, вместо постоянно да се притеснява за семейния бюджет, което всъщност й бе опротивяло. Винаги ставаше нервна, когато попълваше поредния чек и гледаше как банковата й сметка се стопява.

Тя взе съобщението от компанията за газ и се поколеба дали да погледне сумата, гризейки нокът. Последната сметка за отопление беше разоряваща, но този път не бе чак толкова зле. Добре че тази година пролетта дойде рано, а с настъпването на лятото разходите щяха да намалеят още. Къщата бе голяма, с високи тавани, и затова не се нуждаеше от климатична инсталация.

Писмо от училището известяваше родителите, че таксата ще бъде вдигната следващата пролет. Синди щеше да се съгласи с увеличението, защото не й се искаше децата да напускат това училище. Клер беше много доволна от знанията, които получаваха там.

Клер… Клетата й сестра! Очите на Синди се напълниха със сълзи. Клер се бе разочаровала толкова много от своя съпруг, а и животът й бе тъй кратък, че не успя да се порадва на децата си. Синди не искаше да променя каквото и да било, започнато от Клер…

Изведнъж телефонът иззвъня.

Беше Марси Прескот. Както винаги жизнерадостна. Обаждаше се да поиска от Синди списъка на родителите на момчетата от отбора.

— Трябва да напечатам покани за всеки родител. Стив очаква от мен да му бъда едва ли не секретарка. Но отлетя за Тексас и май е взел със себе си всички документи на отбора. Не мога да ги открия никъде. Утре така и така ще ходя в града, защо да не се видим на обяд и да ги взема от теб.

Синди се съгласи и се разбраха да се видят в дванайсет и трийсет. Ето защо, когато на сутринта й се обади Клей Кинкейд и я покани на обяд, се наложи да му откаже.

— Съжалявам… — Наистина съжаляваше. Той бе толкова мил с Джони. — Благодаря ти, че си поиграл с момчето. То бе така развълнувано…

— И на мен ми беше много приятно. Жалко, че си заета, но може би някой друг път?

— Да, разбира се, обади ми се, когато си свободен. — Синди затвори телефона и й стана досадно, въпреки че харесваше Марси Прескот и предполагаше, че с времето ще станат добри приятелки.

Марси наистина й допадаше. Бе останала очарована от нея на един обяд, на който я покани. Марси изглеждаше прекрасно в морскосинята си рокля. Но това, което веднага привлече вниманието на Синди, бе нейната топла и щедра усмивка, блясъкът в очите и жизнерадостното й излъчване. Тя очевидно бе щастлива жена. След като седнаха на масата, Марти извади малка кутия от препълнената си чанта и я отвори.

— Дойдох в града, за да купя пантофки и някои други работи, но не можах да устоя на това — каза тя и извади от кутията красива бебешка дрешка в розово.

— О, колко е сладка! Напълно те разбирам.

— Радвам се, че се видяхме. Нямах търпение да я покажа на някой.

— Значи очакваш да е момиче?

— Да, вече ходих на видеозон и се видя, че е момиче — рече тя и даде поръчките си на сервитьорката.

— Радват ли се децата, че ще си имат сестричка?

— Да, особено Джинджър, която толкова искаше да е момиче. Дейвид предпочиташе момче, но го приема по-философски. Казва, че бебето така и така ще е твърде малко, за да играе бейзбол.

— А Стив?

— Той също е щастлив, но ме подлудява с постоянните си грижи за мен и бебето. — Марси се засмя и разбърка плодовата си салата. Започна да разказва разни смешни истории за прекалените страхове на Стив и Синди забеляза, че лицето й светна, когато заговори за своя съпруг.

Те наистина се обичат, помисли си тя. А са женени поне от десет години, защото Дейвид вече беше на девет. Изглеждаха, сякаш са в медения си месец. Дали щеше да бъде така, ако се бе омъжила за Дан? Но докато я слушаше, Синди разбра, че всъщност не е обичала достатъчно Дан. Та любовта е толкова измамно чувство понякога! Бракът на Клер се бе влошавал все повече и повече с раждането на всяко следващо дете… Синди се застави да не мисли за сестра си и се заслуша в думите на Марси.

— Стив ми каза, че сте много добър счетоводител, а аз дори не мога да се оправя със собствената си чекова книжка.

Синди се усмихна и й каза, че да работиш с цифри е много по-лесно, отколкото с деца. Обядът с Марси й се стори много приятен и когато тя предложи скоро да се видят пак, Синди много се зарадва. Наистина имаше основание да вярва, че ще станат добри приятелки.

 

 

Когато Клей се прибра късно същата вечер, го посрещна настойчив телефонен звън. Беше Кларис — най-малката от неговите доведени сестри.

— Клей, мислех, че харесваш Джули!

— Джули?! — Той седна на леглото и се опита да си спомни откъде му е познато името.

— Моята приятелка Джули! Виждал си я на онова парти. Беше с мен и на обяда в „Класик“.

— О, да, дребната тъмнокоса учителка…

— Тя ми каза, че не сте се срещали повече, откакто сте ходили на някаква пиеса преди време.

Клей си спомни историята — бе купил два билета за театър и след това вечеря. Пиесата се оказа доста интересна, а Джули наистина бе привлекателна и интелигентна млада дама и той го признаваше, но…

— Мислех, че я харесваш!

— Да, много е симпатична.

— Симпатична? Това ли е всичко, което можеш да кажеш за нея? Знаеш ли какъв ти е проблемът — твърде много жени те преследват и ти не можеш да разбереш, когато попаднеш на някоя истинска. Джули е толкова добър човек, само трябва да я опознаеш малко повече.

— Кларис, знаеш колко съм зает…

— Мъже! И Джордж говори така, когато се опитва да се измъкне от нещо. Всъщност се обаждам за барбекюто, което организирам идния месец. Този път няма да можеш да ми откажеш.

Те поговориха още малко и Клей обеща да отиде на барбекюто в дома им в Лонг Айлънд. Е, разбира се, и Джули щеше да е там. Кларис обичаше да се бърка в живота на другите и Клей съжаляваше, че именно тя живее най-близо до него. Джордж Едуардс, неговият най-добър мениджър и съпруг на Кларис, бе получил назначението си благодарение на своята съпруга.

„Няма да можеш да ме ожениш, сестричке, или поне за някоя като Джули“ — каза си той, докато се събличаше.

После отиде в кухнята, сипа си бренди и се замисли за Синтия Роджърс. Тя наистина беше заета жена. Освен работата си, трябваше да се занимава с децата, а и да бъде помощник-треньор на бейзболния отбор. Само след няколко дни щеше да приключи със счетоводния баланс и Клей нямаше да може да я вижда. Освен ако не започне да работи за него…

 

 

Синтия се изненада, когато Кинкейд за втори пореден път се появи във финансовия отдел на компанията. Тя започваше да се изнервя от необичайния му интерес към работата й. Задаваше й твърде много въпроси, а някои от тях въобще не бяха свързани с финансовите операции.

Във вторник той не дойде, но пък се обади по телефона.

— Трябва да обсъдим заедно един въпрос, Синтия. — Гласът му прозвуча професионално. — Свободна ли си да се видим на обяд в „Конуей“?

— Да, добре, ще се видим там.

Какво ли щяха да обсъждат? Тя си мислеше, че всичко върви добре, но все пак, каквато и да бе причината, й се искаше Кранстън да бъде там. Предположи, че я е поканил заради счетоводния баланс.

— Масата на господин Кинкейд? — попита Синди една от сервитьорките.

— Оттук, моля.

Клей стана да я посрещне. Масата бе подредена за двама.

— Но къде е господин Кранстън?

— Кранстън?

— Надявах се да е тук. Загатнахте за някакъв финансов проблем.

Той се усмихна.

— Не, седни, Синтия. Няма никакъв проблем със счетоводния баланс.

— Но вие казахте…

— Искам да обсъдим един друг проблем.

— Така ли? — Добре че Кранстън не бе там. Какъв ли бе проблемът?

— Нещо за пиене, господин Кинкейд? — попита сервитьорката.

— Синтия?

— Може би бяло вино — рече тя и се почувства изиграна. Той бе дал да се разбере, че срещата ще е делова…

— За мен обичайното. — Клей я погледна и продължи: — Добре. Виждам, че си нетърпелива. Искам да работиш за мен.

— За вас?! — изуми се тя. Та той имаше цял финансов отдел с финансови експерти и счетоводители. — Като каква?

— Като финансов експерт. Ти толкова добре се справяш с цифрите, че с удоволствие ще приема твоите съвети при някои сделки.

— Но… аз мислех, че господин Морисън изпълнява тази функция. — Предложението му бе толкова неочаквано.

— Той е твърде натоварен. И да си призная, мисля, че му липсват новаторски идеи.

— Може би действате малко рисковано и затова не ви предлага идеи, преди да е сигурен в ефекта им. Аз съм съгласна с него. — Сега се чувстваше в свои води. От много време й се искаше да му каже, че твърде много рискува. — За една година приходите ви са се увеличили неимоверно, но с цената на постоянен риск…

В това време дойде сервитьорката, която донесе питиетата и прие поръчката, и после разговорът се завъртя около любими ястия и ресторанти.

„Синди, престани! Господинът ти предлага работа, а ти му казваш как да си върши неговата, преди да си отказала или приела“ — разсъждаваше тя.

— Беше започнали да говориш нещо за увеличаването на приходите.

— Забравете, малко се поувлякох.

— Хайде, Синди! Точно затова искам да те наема. Наистина ме впечатли най-вече с бързината на мисленето си, докато другите финансови експерти са толкова досадни…

— Карате ме да се чувствам като компютризирана система за счетоводен баланс.

— Хора като теб не се срещат често. Ти си повече от добър счетоводител… — Клей се облегна на масата. В този момент тя бе сигурна, че той говори сериозно. — Имаш пространен поглед върху нещата, а това е точно, от което се нуждая.

Сега тя разбра защо толкова често бе посещавал финансовия отдел през последните дни и бе й задавал всички тези досадни въпроси. Синди не можеше да не се почувства горда, но също така не можеше да си позволи да приеме работата.

— Благодаря ви за доверието и за предложението, но… — започна тя внимателно. — Предложението ви е привлекателно, но трябва да ви откажа. Добре ми е и там, където съм сега.

— Оказва се, че съм направил грешка.

— Грешка?

— Грешка в преценката за твоята квалификация. Трябва да свикнеш първо да изслушваш условията, а после да вземаш решение, иначе не би била подходяща за моята компания.

— Така ли…

— Нямаш дългосрочен договор с „Карътърс и Кранстън“, нали? — Тя поклати глава. — Тогава защо не искаш да работиш за мен?

„Защото, когато ме гледаш така, нещо в мен пламва и се чувствам объркана… А и не искам да се обвързвам и децата да останат наранени…“ Понечи да стане и да му каже да я остави на мира. Избута салатата си настрани, сви рамене и заговори, решена да каже истината или поне част от нея:

— Вижте, господин Кинкейд, нося отговорност за три деца и точно бях започнала да се справям. Просто не съм готова за промяна.

— Да, разбирам те напълно. Но все пак ще работиш на няколко пресечки и вероятно ще имаш възможност да отскачаш по-често до вкъщи. А и заплатата ти, аз не знам каква е сега, но… — Той замълча, а после каза сумата.

Главата й се замая, щеше да получава почти двойно повече! Парите вече нямаше да бъдат проблем. Тя се усмихна.

— Ако работех за вас, първото ми предложение щеше да е да намалите заплатите, защото са прекалено високи за някои служители…

Той повдигна вежди и се усмихна.

— Добре, значи решихме. Това е първото, което ще се опитам да променя, ако се съгласиш да работиш за мен… — Той замълча, сякаш се бе сетил за още нещо. — Но мисля, че имам отличен персонал, който си заслужава парите.

Единственото, което я тревожеше, беше, че ще работи с Кинкейд и всеки ден ще бъде в обсега на неговото опасно излъчване. Ами ако стане като с Дан?

— Предложението ви наистина е много привлекателно, но не бих искала да променям нищо засега.

— Разбирам. Защо все пак не помислиш и не дойдеш в понеделник в кабинета ми да поговорим.

— Щом настоявате… — Въпреки това тя вече бе взела решение и нямаше да го промени.

Празничните дни бяха преминали в обичайните занимания, но в понеделник сутринта на Синди й бе трудно да се съсредоточи върху работата си. Бе наясно защо. Не биваше да пропуска такава възможност. Трябваше да отиде при него и да му каже, че приема.

— Днес господин Кинкейд е извън сградата — съобщи й Маги, като я видя да слиза от асансьора. — Имате ли някаква уговорка?

— Да, всъщност не. — Синди се почувства много глупаво. — Не е толкова важно.

Не било важно! Синди се почувства засегната, защото не очакваше такова развитие на нещата. Изглежда той бе забравил или бе променил решението си.

 

 

Клей наистина бе забравил, защото точно в този момент стоеше пред отделението за спешни случаи в градската болница и се опитваше да успокои хлипащата в прегръдките му жена. Той предполагаше, че името й е Денис, но единственото, за което беше сигурен, бе, че е дъщеря на Дениъл Солтър, човекът, който току-що бе починал от инфаркт.

— Инфаркт! — заключиха докторите. — Вероятно това е причината да падне от строежа.

Клей бе видял Солтър да пада. Той бе един от инвеститорите на новостроящия се търговски център. Клей веднага бе отишъл в болницата, където намери самотна разплаканата му дъщеря.

— Трябваше да обезопасим по-сигурно строежа…

— Това не е ваша грешка. Стават и такива неща. — Той й донесе кафе и изчака при нея, докато дойдат останалите близки.

— О, господин Кинкейд, вие сте толкова мил с мен… — От очите й отново бликнаха сълзи. — Благодаря ви за помощта.

— Просто беше мой дълг. Ако имате нужда от нещо, само ми се обадете.