Ив Рутланд
Роден с късмет (4)

Четвърта глава

Клей постоя за момент пред гаража, като разглеждаше къщата и постройките около нея.

Тук ли живееше? Сама? Невъзможно! Или поне необичайно.

Може би с някой?

Той се качи в колата си и по пътя се замисли върху това, което тя му бе разказала за себе си, а то не беше много. Наистина ли всичко с последния й приятел бе приключило, или просто той бе заминал някъде, а тя бе решила да прекара вечерта си с Клей. Не, тя не лъжеше.

Всъщност, въобще не го интересуваше.

Но той знаеше, че го интересува и искаше да узнае колкото е възможно повече неща за нея. Може би трябваше да попита Филип Кранстън или някой друг неин колега, но не обичаше да проявява любопитство. Едно беше сигурно, искаше му се пак да я види.

Не, не биваше.

Тя едва ли щеше да си позволи да излезе с него отново.

 

 

Дълго след като вратата на гаража се бе затворила, Синди продължи да седи в колата, обгърнала пламналото си лице в длани, като се опитваше да овладее чувствата, които я изпълваха. Когато Клей бе с нея, усещаше трудно обяснимо удоволствие и сигурност.

Клей я бе целунал съвсем леко. Устните му останаха притиснати до нейните за един вълшебен миг, в който тя бе готова да се хвърли в прегръдките му и да забрави всичко.

О, господи! Бе влюбена…

Много време бе изминало, откакто за последен път я бе целувал мъж. Тя се усмихна през сълзи — наистина бе толкова отдавна.

„Хайде, Синди, стегни се! Макар да знаеш, че нито една целувка на Дан не те е карала да се чувстваш по този начин. А пък Клей Кинкейд е известен Дон Жуан. Той е богат и влиятелен. И съвсем не е от твоята класа…“

Но тази вечер у дома си той й се бе сторил като стар приятел или просто добър съсед. Беше приготвил вечеря и за момент тя го бе почувствала близък. Наистина прекараха една много приятна вечер. Тя напразно се бе безпокоила от това, че той може да опита по-голяма близост от това, което би приела.

Добре, че не бе прекалил, защото тя щеше да си тръгне. Това бе първото, което й хрумна. Бягство! Но защо?

Тя излезе от колата. Защо трябваше да бяга от него — все едно да бяга от чувствата си. Какво имаше против него? Може би се страхуваше, че ще разбие сърцето й и ще си отиде. Защо просто не се наслади на момента, колкото и кратък да е той? Да танцува с Клей Кинкейд, да се смее с него, да върви до него и да бъде щастлива. Такива помисли я изпълваха, когато влезе в къщата.

Почука на вратата на госпожа Стюарт, за да й каже, че се е прибрала, и се качи към спалнята си.

Децата! Как можа да забрави за тях! Всеки мъж, който се обвържеше с нея, трябваше да има предвид децата. Като Дан. Тя просто не можеше да жертва тяхното щастие за сметка на своето. Но защо правеше от мравката слон? Клей можеше да не я покани отново, но дори да го стореше, тя щеше да му откаже.

Синди влезе в стаята на Тери, взе мечето от ръцете й, зави я, след това прибра играчките от леглото на Джейми и изключи телевизора в стаята на Джони. „Малкият хитрец знае, че не трябва да гледа телевизия до късно“ — помисли си тя и го целуна по челото. След това си легна и се отдаде на фантазиите си.

 

 

Две седмици по-късно Клей Кинкейд седеше зад бюрото си и говореше със своя архитект относно строежа на новия търговски център. Той използваше цялата си енергия и идеи, за да превърне наследената от баща му четириетажна тухлена сграда и околностите в оживен и печеливш търговски център. След като архитектът си тръгна, Клей почувства носталгия по тази стара къща, която щеше да бъде разрушена и на нейно място да израсне модерна постройка. В нея щеше да има апартаменти, офиси и магазини.

Сега всичко в квартала беше разрушено, имаше още няколко стари къщи, които той възнамеряваше да купи и без да ощети наемателите им, да ги превърне в част от своя център. Клей беше във вихъра си. Така се чувстваше при започването на всеки нов проект. Вече виждаше как купувачите се тълпят из неговите магазини, засенчени от дървета, със зелени площи и красиви фонтани.

Той стана, отиде до прозореца и погледна надолу към улицата, по която пъплеха коли като мравки. Беше започнало да ръми и той гледаше как се разтварят чадърите на хората, излизащи от околните сгради. Бяха точно като разноцветни балони. Синтия Роджърс трябваше да е някъде там долу. Той все още не можеше да разбере що за човек е и това го дразнеше. Защо, по дяволите, тя отказваше на всяка негова покана? Нима не бе харесала вечерта, която прекараха в къщата му? Може би пък трябваше да отидат в „Риц“? На какво бе посветила свободното си време в Гринуич? На нещо или някой, очевидно по-важни от него.

Той се усмихна, когато Маги седна на бюрото му и извади бележника си.

— Да видим… Утре вечер трябва да присъствате на приема на Сандърс.

— Това отпада.

— Следва обичайната среща голф в неделя… — В това време телефонът иззвъня. — Ало? Добро утро, госпожице Дениълс! Как сте днес? — Тя погледна Клей, ала той поклати глава. — Съжалявам, но той излезе и не знам кога ще се върне, чух, че има късна среща. Да му предам ли нещо? — Маги затвори телефона и погледна шефа си: — Иска да й се обадите спешно. Сега да продължим със срещите…

Клей не я слушаше. Отиде до бюрото си, седна и си опъна краката.

— Знаеш ли, Маги, мисля, че сбърках.

— Моля?

— Сбърках, че я заведох вкъщи.

— Но вие никога не водите дамите в апартамента си. В интерес на истината, дори сте ми казвали да не давам на никой адреса или домашния ви телефонен номер.

— Знам, знам. Но тя не е като другите. Имам чувството, че ме избягва…

— Да ви избягва?!

— Да, мисля, че е така.

— Ха-ха! Какво предизвикателство! Да избягваш Клей Кинкейд!

— Добре, Маги, забрави го. Какви срещи имам в понеделник?

Тя отново се съсредоточи върху календара, а Клей се зачуди дали пък не беше права. Предизвикателство… Но защо имаше неприятното чувство, че няма да види повече Синтия Роджърс как преминава през фоайето на небостъргача. Пък и проклетият баланс беше почти приключен, а и Кранстън вече бе оздравял.

— О, да, Сам Александър се обажда два пъти и иска да ви види. Какво ще кажете за понеделник в четири?

Клей си спомни предупреждението на Синди за него. Вероятно се опитваше да му обясни, че е мошеник и иска да го измами.

— Не, кажи му, че съм си променил мнението и не съм заинтересован от сделката.

Сам Александър… Това е добър повод да я види, помисли си Клей и се изправи.

 

 

Синтия стоеше на алеята и държеше колелото на Джони.

— Никъде няма да ходиш, преди да си изкоренил всички плевели.

— Отивам при Тод да поиграем бейзбол. Ще ги изкореня, като се върна.

— Същото ми каза и миналата седмица, така че не те пускам никъде, докато не си свършиш работата.

Тя знаеше колко му се иска да отиде. Плевелите не бяха толкова важни, но искаше той да се научи да изпълнява задълженията си. Синди стисна здраво колелото.

— Ти си лоша, Синди! Много лоша. Мама щеше да ме пусне. Тя никога не ме е карала да скубя бурени, а и ти не си ми майка, така че тръгвам! — Той бутна колелото и Синди падна на земята заедно с него.

От думите му я заболя повече, отколкото от падането. Тя го гледаше безпомощно как пресича улицата, когато изведнъж някакъв мъж го сграбчи и го повдигна.

— Спокойно, малкия! Не бива да се говори така на една дама. Мисля, че трябва да се извиниш.

Синди стана и изтупа дрехите си. Беше ядосана на Джони. Само това й липсваше. Клей Кинкейд бе станал свидетел на сцената. Той се наведе над Джони.

— Не чух извинението.

— Извинявай…

— Така е по-добре. — Клей му подаде ръка. — Аз съм Клей Кинкейд, а ти?

— Джони Атууд — измърмори момчето и пое подадената му ръка, като го изгледа враждебно. С какво право този непознат човек се намесваше в спора им.

Синтия също бе объркана, макар и вече малко поуспокоена. Как трябваше да постъпи с Джони? И тъй като не знаеше какво да каже, посочи моравата и извика:

— Плевелите са си още там!

— Хайде да се хванем на бас — предложи Клей, — че ако се заловим двамата, ще почистим бурените за по-малко от половин час и ти ще можеш да отидеш да играеш с твоя приятел. Ако не стане така, след като свършим, аз ще си поиграя с теб. Знаеш ли, понякога работата може да се свърши по-бързо, отколкото очакваш.

В първия момент изглеждаше, че Джони ще откаже, защото беше инат като баща си, но за учудване на Синди, се съгласи и двамата с Клей се захванаха за работа.

Синди ги погледа малко, раздразнението й вече бе отминало. Клей бе дошъл непоканен, видял бе грозната сцена и бе успял да ги помири. Въобще не бе проговорил, дори и едно „Здравей“. Говореше си с Джони и заедно скубеха плевелите, облечен в джинси и риза — такъв естествен, какъвто го бе видяла на вечерята у тях. Докато те продължаваха в градината, Синди реши да провери какво правят другите две деца, но се оказа, че тревогите й са напразни, те седяха пред телевизора, все още несъблекли пижамите си.

— Твърде близо си до телевизора, пухчето ми, освен това веднага след като свърши филмчето, отиваме да се изкъпем, защото следобед ще ходим да гледаме мача на Джони.

Тя изми чиниите, забърса прахта и после заведе двете деца да се преоблекат. През цялото време си мислеше за Клей Кинкейд. Чувстваше се приятно в негово присъствие. Забеляза колко силно тяло има, докато го гледаше през прозореца. Той продължаваше да си говори с Джони и тя малко се ядоса, защото не можеше да разбере за какво става въпрос. След десетина минути Джони се появи в стаята.

— Свършен съм — обяви той.

— Не си свършен, а си свършил. Казва се „свършил съм работа“.

— Добре де, свърших работата. Точно за двадесет и две минути, а сега може ли да отида при Тод?

— Може, но само за един час. Къде е господин Кинкейд?

— Името му е Клей. Чака те долу и каза, че иска да те види — извика Джони, докато тичаше по стълбите.

Синди прегърна Тери, хвана Джейми за ръка и тримата слязоха на двора. Когато Клей я видя, занемя.

— Здравей! — усмихна се Джейми и застана пред него.

— Здравей. А ти кой си?

— Джейми. Ще се жениш ли за Синди?

— Аз… Ами… — Клей обърна поглед към Синди.

— Дан щеше да се жени за нея, но се отказа. Той имаше лодка, а ти имаш ли?

— Джейми! — Синди едва не потъна в земята от срам. — Не е прилично да разпитваш така нашия гост. Това е господин Кинкейд. Сега му кажи „Добър ден“.

— Вече казах „Здравей“…

— Да, така е. А коя е тази млада госпожица? — попита Клей, като погали Тери по къдрокосата главица.

— Това е Тери. Тя още е бебе и…

— Тери, кажи „Здравей“ на чичкото. Малко е срамежлива, но като свикне с вас, ще се отпусне.

Синди побърза да изпрати децата да си играят и предложи на Клей да изпият по нещо разхладително. Молеше се той да не усети лудото туптене на сърцето й.

— Бих пийнал чай с лед — рече той и я последва в кухнята, като се настани на един стол, без да чака покана.

„Как винаги успява да изглежда толкова естествен, а аз се чувствам така неудобно и глупаво“ — помисли си тя, докато приготвяше чая. Усети въпросителния му поглед върху себе си и попита:

— Защо ме гледате така странно?

— Просто не мога да повярвам! Изглеждате ми по-млада и отпреди, бихте могла да сте тяхна по-голяма сестра, а не леля.

Тя кимна и взе две чаши.

— Има ли още? — попита той, докато Синди му слагаше лед в чашата.

— Още?

— Още деца.

— Не, това са всичките.

— На Клер ли са?

— Да.

— Не бяхте ми казали за тях.

— О, така ли? Ще отида да донеса малко мента. — Тя надникна да види какво правят децата и сложи по две стръкчета мента в чашите. — По-добре да излезем навън, за да ги наглеждам.

— Защо? — попита Клей, когато седнаха на кръглата градинска маса.

— Какво защо?

— Защо не ми казахте за децата?

— О, предполагам, че просто не съм се сетила — рече бързо тя и видя, че Тери се затича към пясъчника. — Тери, не се заравяй в пясъка, а по-добре поиграй с брат си на топка, за да не се изцапаш.

— Но тя не може да хвърля! — запротестира Джейми.

— Ами тогава ще я полюлееш на люлката. — Синди отиде при тях и сложи Тери на люлката. — Ето, Джейми ще те полюлее. Но, моля те, Джейми, не я засилвай много — предупреди го тя и се върна на масата.

— Животът понякога ни подлага на изпитания…

Тя остана изненадана от думите на Кинкейд.

Той посегна и взе ръката й, като се вгледа в счупения по време на схватката с Джони нокът. Тя засрамено отдръпна ръка и се опита да се усмихне.

— Забравих да ви благодаря, не само за плевелите, а и защото вразумихте племенника ми.

— Вторият ми баща имаше деветгодишен син, а тогава аз бях малко по-голям и често ми се налагаше да го вразумявам.

— Изглежда имате голям опит. Всички тези бащи и различни домове…

— Да, имам твърде голям опит.

— Е, да, при всички случаи — по-голям от моя. Признавам, че понякога не знам какво да правя и дори сега, ако не бяхте вие… — Гласът й се снижи.

Клей видимо се обърка, но си спомни, че има извинение за посещението си и рече:

— Исках да ви попитам… Веднъж споменахте името Сам Александър.

— Да… — Тя се изчерви и го погледна въпросително.

— Бих искал малко вътрешна информация за неговата хартиена компания.

— Вътрешна информация? — изрече тя, като наблегна на първата дума.

Клей се почувства виновен. Не трябваше да я безпокои, след като вече бе направил проучване и бе готов със заключенията си. Все пак не се сдържа и попита:

— Компанията „Карътърс и Кранстън“ водят счетоводството й, нали?

— Да, но всички документи са вече в съда и който пожелае, може да отиде и да ги види.

— Синтия, и вие, и аз, знаем, че цифрите могат да лъжат. Когато човек работи с някого, иска да знае за него повече от цвета на очите му. А вие ми казахте…

— Че не харесвам очите му. И това, Клей Кинкейд, е всичко, което ще измъкнете от мен! Още чай?

Той кимна и я погледна, докато му пълнеше чашата. Можеше да изглежда млада, но беше истински професионалист. Каквото и да мислеше за човека, колкото и добре да го познаваше, тя не би предала интересите на клиентите си. Това му харесваше. Хареса му и начинът, по който го предупреди да внимава.

Синтия се надяваше той да продължи проучването, защото й се искаше да не се забърква с човек като Сам Александър.

— Синди, върнах се, както обещах!

— Браво, Джони. Сега постой при Тери, докато приготвя обяда. Ще трябва да побързам.

— Мислех, че не можете да готвите.

— Да, но затова пък съм експерт по фъстъченото масло и сладкото. Извинете ме за момент.

Клей не си тръгна и тя не можа да повярва, когато той седна на масата и се залови да прави сандвичи, да налива на Тери мляко и да си говори с Джейми за Дядо Коледа и великденските зайци. Синди не можеше да повярва на очите си, но й се наложи да се поразбърза, защото иначе никога нямаше да стигнат навреме за мача.

След като обядваха, тя помогна на Джони да си намери екипа, който госпожа Стюарт беше оставила в сушилнята. После самата тя трябваше да се преоблече и се почувства доста глупаво, докато слизаше по стълбите в бейзболния екип, който й бе дал Стив Прескот. Въпреки това в очите на Клей прочете истинско одобрение.

— Изненадваш ме, Синтия Роджърс! Ти си жена с много лица и човек не знае какво да очаква от теб. Ще ви закарам на мача, защото бих искал да видя как ще се представи Джони.

Няма ли си друга работа, помисли си Синди и се опита да се успокои. Някоя среща или пък делови разговор? Беше чувала, че всички големи бизнесмени от рода на Доналд Тръмп и онзи японец, който никога не се разделял с маратонките си, са постоянно ангажирани. Но не и Клей Кинкейд! Той има време да готви, да скубе плевели и да разговаря с децата за Дядо Коледа. Той трябва да е постоянно зает, опитвайки се да победи конкуренцията, и постоянно нащрек с хора като Сам Александър.

След по-малко от петнадесет минути вече бяха на игрището, а Синди и Джони забързаха да се присъединят към отбора. Двете по-малки деца се заиграха с децата на треньора, а Клей седна на пейката да наблюдава мача. Само след няколко минути от започването на играта, нещата за „Семко Кабс“ изглеждаха трагични. Техният много по-добре подготвен противник просто ги разгромяваше, въпреки че Синди постоянно даваше съвети на децата и ги подкрепяше. На всеки пет минути тя поглеждаше към трибуните, там, където седеше Клей Кинкейд.

Тя сериозно се притесни, когато Джони след втория удар захвърли бухалката си и избяга от игрището. После видя Клей да слиза надолу и да му говори нещо, но нямаше време да гледа, защото трябваше да помогне на Тод, най-добрия играч, да си оправи екипа. Дейвид Прескот, следващият батър, удари топката и Синди извика:

— Сега, Тод! Тичай!

Той успя да отбележи точка.

В края на мача Синди погледна към трибуните, но Клей го нямаше. Отборът им загуби катастрофално и Джони изглеждаше ужасно унил, толкова, че и леля му не можа да го разсмее. Затова и не го попита кога си е тръгнал Кинкейд и за какво са си говорили, но всъщност в този момент въобще не й беше до това.

Чак по-късно, когато сложи децата да спят и остана сама, тя седна в леглото и се замисли за изминалия ден. Като че ли мястото му бе тук, при тях. Неговото присъствие бе толкова успокояващо. Успокояващо?! Лицето й пламна, когато си спомни смущаващото му докосване. Ръката й бе потреперила. Тя погледна наранения си пръст и веднага извърна поглед, трябваше да внимава с децата…

— Синди? — чу шепот зад вратата.

— Джони?

Той отвори вратата и се промъкна в стаята. Застана до леглото й и тя забеляза следи от сълзи по лицето му.

— Синди, извинявай!

— Ти вече ми се извини.

— Имам предвид това, което казах… че не си ми майка.

— О, Джони, ела тук — прегърна го тя. — Майка ти ти липсва, нали?

Той кимна и започна да хлипа — не беше вярно, че децата забравят бързо. Той не беше бебе като Тери, когато се случи нещастието, и спомените за него бяха твърде мъчителни.

— Знам какво ти е. И на мен ми е мъчно. Когато обичаш някой и той си отиде, не може да не ти липсва.

— Да, липсват ми и татко, и Дан… Всъщност защо прогони Дан, Синди?

Тя замълча. Дали щеше да го заболи повече, ако разбереше, че Дан ги бе изоставил.

— Аз… Той беше твърде зает човек, адвокат, нали знаеш, и… — Тя го прегърна силно. — … Ние винаги ще намираме време един за друг, нали?

Момчето кимна.

— Съжалявам, че се караме от време на време, Синди.

— Знам, разбирам те напълно. Обзалагам се, че ще имаме още много разправии като днешната, защото съм загрижена за теб и винаги ще те съветвам какво е най-добре да правиш. Няма да се разстройваме и да се караме вече, но ако се случи… Винаги ще се сдобряваме, защото се обичаме.

— О, Синди! Аз наистина те обичам.

— Аз също. Хайде да опитаме да не се караме вече, а?

Тя го погали и той се успокои. Заговориха за бейзбол. Това може би не беше най-добрата тема за разговор.

— Днес играх много слабо, нали?

— О, скъпи, не можеш всеки път да играеш добре. Трябват ти много тренировки.

— Това каза и Клей.

— Така ли?

— Да. Каза, че дори Джо Самюълс не е започнал успешно отначало.

— Кой е Джо Самюълс?

— Синди! Та той е най-добрият батър в националната бейзболна лига! Но Клей каза, че е тренирал страшно много, преди да стане толкова добър. Той ми обеща да дойде да поиграем заедно някой ден.

— Ами… — Синди се усъмни, че Клей ще удържи на обещанието си. — Е… Това е прекрасно, но знаеш, че той е много зает човек и едва ли ще намери време.

— Но той ми обеща! — По лицето му личеше, че вярва на Клей.

Синди го заведе в стаята му и докато го слагаше да си легне, си спомни, че й бе казал колко му липсва Дан. Децата не разбират. Те очакват повече, отколкото възрастните биха искали или са способни да им дадат. И когато някой им обещае нещо и не го изпълни, се разстройват.

По-добре ще е да не се сближава много с Клей.