Нора Робъртс
Наслада в смъртта (6)

6.

Както в Централата, Ив се почувства доволна, когато премина през портала на дома си. Определено различна атмосфера от тази в професионалния й дом, но както и в Централата, тук бе на своя територия.

Изобилие от свежа лятна трева, пищен килим под разлистените дървета, безкрайни пътеки от цветя и буйно разцъфнали храсти. През това пиршество от цветове, зеленина и прохладни сенки алеята криволичеше до великолепното бижу на Рурк.

Вярно, къщата бе огромна — толкова обширна, че Ив не бе сигурна дали е влизала във всяка от стаите — но притежаваше достолепие и стил с каменните си кули, големите си прозорци и тераси. Това, което той бе построил с хитрост, хъс и въображение, им даваше топлината и уюта, от които и двамата са били лишени през по-голямата част от живота си.

В тази сграда биха могли да се разположат пет-шест или повече фермерски къщи като тази на семейство Броуди, но сега, след като бе прекарала известно време и в двете жилища, Ив разбираше, че най-важното, което дават на обитателите си, е едно и също.

Уют, стабилност, спокойствие…

Паркира, взе всичко, което й трябваше за нощната работа, и продължи покрай цветята към дома си.

А там Съмърсет се материализира във фоайето като тъмен облак. Кокалест, облечен в черно, следван по петите от тлъстия котарак, той я изгледа озадачено.

— Първи ден отново на работа и успяваш да се прибереш, без да изпоцапаш пода с кръв. Да отворя ли шампанско да отпразнуваме случая?

— Прескочи тази част, защото мисля да изпоцапам пода с кръв, но всичката ще бъде твоя.

След размяната на любезности, помисли си тя, докато се качваше, а котаракът припкаше след нея, вече можеше официално да заяви, че си е у дома.

Влезе първо в спалнята, за да свали сакото си и да смени ботушите с кецове. Галахад се увърташе около краката й, издут като балон.

— Мисля, че си понапълнял. — Тя седна на пода и придърпа тумбестото му тяло в скута си. — Срамота. Станал си котка и половина. — Енергично го почеса, докато той се взираше в нея с различните си по цвят очи. — Няма смисъл да ме гледаш така жално, приятел. Официално си на диета. Може би трябва да ти вземем от онези фитнес уреди за домашни любимци.

— Просто ще заспи върху тях — вметна Рурк, когато влезе.

— Ще закачим нещо за ядене в края, така че да не може да достигне до него, без да се потруди.

— Просто кокалът му е едър… — усмихна се Рурк.

— Има повече тлъстини, отколкото когато тръгнахме. — Ив погъделичка котарака по корема. — Съмърсет го е разглезил.

— Вероятно. — Все още с официалния си костюм, Рурк се настани на пода до нея. Галахад моментално се премести в неговия скут. — Но и ние го глезим.

— Виж как се гушка в теб, защото заговорих за диети и упражнения, а той не иска и да чува.

Докато галеше котарака и го караше да мърка като локомотив, той се наведе и целуна съпругата си.

— Липсваше ми днес. През почивката свикнах да бъдеш изцяло моя.

— Липсваше ти толкова много секс, така ли?

— Абсолютно, но и това лице… Как мина денят ти?

— Шофьор на лимузина срещу стрела от арбалет. Печели стрелата.

— А аз си мислех, че моят ден е бил интересен.

— Коя планета купи?

— Коя би искала?

— Избирам Сатурн. Има уникален стил.

— Ще видя какво мога да направя.

Ив леко дръпна вратовръзката му.

— Нали вече нямаше да носиш толкова много дрехи?

— На глобалните срещи и съвещания се мръщят, ако си с по-малко.

— Какво разбират те? — Ив развърза вратовръзката. — Смятам, че трябва да бъдеш гол.

— Странно, току-що си помислих същото за теб. — Той протегна ръка и освободи закопчалката на кобура й. Котаракът измърка, явно раздразнен, че бе престанал да го гали. — След малко пак ще те взема — обеща Рурк и го избута встрани.

Ив зае мястото на Галахад, обви крака около кръста му и ръце около врата му.

— Може би и на мен ми липсваше лицето ти… — усмихна се тя.

— Ами, липсвал ти е сексът…

— И двете, бих казала. — Долепи устни до неговите. — Да, определено и двете.

Когато котаракът гневно се отдалечи, Ив смъкна сакото от раменете на Рурк. А той просто издърпа потника над главата й.

— Виждаш ли колко по-лесни са моите дрехи? А ти имаш толкова много копчета.

Зае се с тях, докато ръцете му проследяваха извивките й.

Той обожаваше тялото й, изваяно с оформени мускули. Приличаше на жена воин от древността, пъргава и атлетична, и му се отдаваше без задръжки.

Пръстите й, нетърпеливи и бързи, сръчно се заеха с копчетата и разтвориха ризата му. Очите им се срещнаха. Нейните, златистокафяви и очакващи. Загледан в тях, той обхвана гърдите й, сетне нежно ги погали, докато възбудата й се засили.

Когато отново сля устни с нейните, тя се притисна към него.

Пулсирането на кръвта му се учести до яростен, първичен ритъм, в неудържимия порив да покорява. Но когато понечи да я повали по гръб на пода, тя ловко се измъкна и се озова над него.

Дишането й, вече неспокойно, галеше лицето му.

— Понякога просто трябва да приемеш.

Леко захапа устната му със зъби.

Спусна се по врата му, по рамото му, а ръката й се плъзна между телата им, за да достигне до панталона му.

Усети как мускулите му се напрегнаха и отпуснаха.

Цялата тази сила бе в нейни ръце, помисли си тя. Цялото му същество й принадлежеше. При тази мисъл тръпка премина през тялото ѝ. Продължи да го докосва и разпалва в него това, което желае, докато тази сила тръпнеше за нея.

Беше възбуден и гладък и тя използва ръцете и устата си, за да му достави наслада и да го измъчва. Чувствено се поклащаше, докато собственият й порив почти я погълна.

Той се претърколи, притисна я към пода и в сините му очи се изписа ярост.

— А сега ти ще приемеш — прошепна той и продължи да събужда изгарящ копнеж.

От нея се изтръгна един-единствен стон, докато ръцете, които допреди малко така спокойно бяха галили котарака, сега безмилостно я обсебваха, изпълваха я с усещания, които я караха да затаява дъх, увличаха тялото й в опасен водовъртеж.

Докато тръпнеше, той повдигна ханша й и проникна в нея.

Изпълнена и обгърната, уловена и преоткрита. Желана. Силата се сливаше със сила сега, докато заедно се отдаваха на блаженството.

Погледите им отново се срещнаха и той видя наситения златистокафяв цвят на очите й. Остави се да потъне в тях.

„Страхотно посрещане у дома“, каза си Ив, докато се обличаше. Погледна към Рурк.

— Имам да свърша малко работа.

— Шофьор на лимузина, арбалет… Досещам се. Сигурно става въпрос за онзи от „Голд Стар“.

Ив леко се намръщи, знаейки, че съпругът й често преглежда криминалната хроника.

— Какво е достигнало до медиите? Нямах време да следя.

— Почти нищо повече. Пестеливи сте на подробности.

— Сигурно вече са се добрали до останалото. Шофьор и съсобственик, съпруг, баща на две деца. Няма много, което би привлякло голямо медийно внимание, докато не попаднат на информацията за арбалета. Това ще събуди интерес.

— Така предполагам.

Рурк забеляза, че тя оставя оръжието и сакото си и бърза отново да обуе кецовете. Бяха най-удобни за работа. Може би случаят нямаше да предизвика медийно внимание, но вниманието на Ив щеше да остане погълнато от него, докато го приключи.

И той имаше малко работа за наваксване, но би могла да почака.

— Какво ще кажеш да хапнем тук и да ме осведомиш какво си узнала досега, преди да започнеш?

— Става. Не искам много. Пощадих Пийбоди и се бръкнах за хотдог за обяд.

— Малко студени макарони?

— Стига да не са с бял сос. Като последната вечеря на жертвата.

— Вместо това ще ги хапнем с леко бяло вино.

Вечеряха на ниската маса в спалнята и Ив сподели с него най-основното.

— Убедена ли си, че убиецът не е знаел кой ще бъде зад волана?

— Връзва се — каза тя. — Все още опознаваме жертвата, компанията, персонала, но ми се струва, че партньорът и съпругата няма какво да крият. Жертвата е поела курса след хвърляне на чоп. Трансмисиите по пътя звучат като обикновени, нехайни разговори за работа и от време на време — нещо лично. На този етап не виждам Хюстън като конкретна мишена. Компанията може би, но не и него.

— Интересна е и връзката с експерта по сигурността. — Рурк разчупи маслиново хлебче, подаде й част и се замисли. — „Дъдли и син“ е стара компания с дълги пипала и дълбоки джобове. Човек на длъжността на Суийт би трябвало да е добре подсигурен.

— Беше бесен. Изглеждаше, че не се преструва. Но все пак… — Ив сви рамене и набоде навит макарон. — Ако го е нагласил, би се постарал да изглежда истинско.

— Тогава въпросът е защо.

— Защо Хюстън, защо Суийт, защо тази компания, защо този метод… Има нещо гнило — замислено каза тя. — Искам да проучим по-подробно онова малко копеле. Има много високо мнение за себе си. Който го е извършил, определено се мисли за велик. Методът е от значение, цялата сложна подготовка… Ако не знаеш кого ще убиеш, значи целта е самото убиване, а не жертвата. Когато човек си прави толкова труд, по-важно е как, отколкото кого.

— Провери ли кой си е купил точно от тази марка стрели?

— Да. Разпитах една от тях на път за дома. Айрис Куил.

— Чувал съм за нея. — Рурк повдигна чашата си с вино. — Има солидна репутация. Много сериозен ловец и един от основателите на „Ловци срещу глада“.

— ЛСГ.

— Едва ли за животните има значение как се наричат. Все пак вършат добра работа.

— Стори ми се стабилна. Даде ми цялата документация за оръжието си, дори ми позволи да преброя колко стрели са й останали. Бройката съвпада. Даде ми и списък на хора, за които знае, че използват същия вид. Ти не ловуваш.

— Не, ловът не ме привлича.

— Не разбирам какво намират хората в скитането из джунгли, гори или където и да е сред суровата, дива природа само за да убият някое глупаво животно, което се мотае наоколо. Ако искаш месо, можеш да си купиш хотдог на улицата.

— Това не е месо.

— Практически не е.

— Не е — в какъвто и да е смисъл. Предполагам, че в ловуването има нещо първично, състезаваш се със зверовете и прочее…

— Да, но ти си въоръженият. — Ив смръщи вежди за миг. — Може би тук е същото. Хюстън — или който и да е зад волана, е в естествената си среда, така да се каже. Седиш в неговата територия, може би на задната седалка на луксозна лимузина, но си тръгнал на лов. Примитивен импулс навярно…

— Но шансовете не са равни — изтъкна Рурк. — Убиецът е застрелял невъоръжен човек в гръб. Повечето животни притежават нещо, което би могло да се нарече оръжие за самозащита. Зъби или нокти и до известна степен — предимството на инстинкта и бързината.

— Не мисля, че го интересува дали е честно. Може би е ловец, на когото му е писнало да обстрелва четириноги бозайници. Търси по-вълнуваща игра? Струва си да помисля върху това.

Помисли в домашния си кабинет, където подреди второ табло с материали по случая. Програмира кафе и погледна към вратата, която я разделяше от кабинета на Рурк. Знаеше, че той има да наваксва с работа, и изпитваше странно спокойствие да знае, че работят в две съседни стаи.

Въведе параметри за търсене и докато компютърът работеше, започна да допълва записките си.

Ловец. По-вълнуваща игра. Тръпката да убиваш. Необичайно оръжие, сложна подготовка = внимание. Внимание = трофей? Кой има достъп до информацията на Суийт и ловува? Мотив за въвличането на Суийт?

Спря за миг, погледна известието за входяща трансмисия.

— Рио е свършила работата — промърмори тя и отвори полученото досие, вече разсекретено.

Вандализъм, обири на магазини, притежание на незаконни вещества, бягства от училище, прочете тя. Два престоя в затвор за малолетни, между тях един арест за пласиране и унищожаване на частна собственост. Задължителни консултации с психолог. И всичко това, преди Хюстън да стане на шестнайсет. Облегната на стола си, тя прочете докладите на социалния работник, психолога, мненията на съдиите. В общи линии, бяха му поставили етикет „буйно дете“, „хулиган“, „хроничен смутител на реда с вкус към уличната дрога“.

Докато някой си бе направил труда да се порови по-дълбоко, да прегледа медицинския му картон.

Счупени кости, насинени очи, увредени бъбреци — всичко това приписвано на злополуки и сбивания. До малко преди седемнадесетия му рожден ден, когато бе пребил баща си до безсъзнание и избягал.

Стомахът ѝ се преобърна при спомена — от съчувствие. Знаеше какво е човек да бъде бит и беззащитен, докато най-сетне разбере какво е да може да отвърне.

„Тръгнали са по петите ти, нали? Да, издирили са те, държали са те в кафеза известно време. Но най-сетне някой се е вгледал внимателно.“

Прочете показанията на майка му, долови страха и срама й, но не изпита никакво съчувствие към нея. Дълг на всяка майка бе да защитава детето си, нали? Независимо от всичко. Тази жена бе крила за счупванията и синините от срам и страх, докато най-съвестното ченге в най-удобния момент бе успяло да изкопчи истината от нея.

Известно време под наблюдение в дома си, още консултации и вероятно силата на осъзнаването, че най-сетне може да се защити, бяха преобразили тийнейджъра и му бяха помогнали да се изгради като мъж.

А снощи някой му бе отнел всичко.

— Младежкото му досие — каза Рурк от прага. — Системата е направила от него човек, може би не толкова скоро, колкото би трябвало, но е успяла да му помогне. — Той влезе, целуна я по челото. — И ти ще успееш. С какво мога да бъда полезен?

— Каза, че имаш работа.

— Наваксах донякъде и задействах неща, които могат да вървят сами известно време.

„Мисли за мен — досети се Ив, докато той преглеждаше файла. — И за себе си — ритан и пребиван от собствения си баща.“

За нея бе напълно ясно, че това го свързва с човек, когото никога не е познавал.

— Остана само малко досадна работа. Ще направя справки за част от персонала на „Дъдли“ и транспо компанията. Ще съпоставя списъка с тези на членовете на ловни клубове или подобни организации, ще проверя дали имат разрешителни за арбалет. Искам да проуча и финансите на личния асистент, и то само защото усещам, че това малко копеле не е чисто.

— Какво ще кажеш аз да поема финансите? Ще се справя по-бързо.

— Много се хвалиш.

— Но знаеш, че наистина съм добър в тези неща. — Той я притегли в прегръдката си за момент. — Остави това за малко. — Загледа се в информацията на екрана, докато Ив се взираше в нея. — Напомня ти за разни неща и те разстройва и обърква.

Тя поклати глава:

— Не и преди да направя справка за бащата. Може би е искал отмъщение… след толкова години. Или е спечелил достатъчно пари за удара, или… Трябва да отхвърля тази версия.

— Добре. Аз ще проуча финансите на малкото копеле.

Това я накара да се засмее.

— Благодаря.

Ив се зае с досадната работа, сортира резултатите от справките, изчисли вероятности, докато започна да се уморява…

— Не попаднах на нито един човек, свързан по какъвто и да е начин с лова. Никакви разрешителни, никакви покупки на стоки от подобно естество. Опитах се да направя съпоставка със списъци на участници в спортни прояви. Хората вършат какви ли не странни неща. Проверих състезания по стрелба с лък… Законни. И там — нищо.

— Е, аз имах повече късмет.

— Знаех си. — Ив удари с длани по бюрото си. — Знаех си, че малкото копеле не е чисто. Какво намери?

— Сметка, която е заровил под няколко пласта. Доста се е постарал и сигурно щеше да остане скрита, ако никой не беше имал причина да се порови. И ти щеше да го забележиш, както аз — продължи Рурк. — Внимавал е да не дава никакъв повод за ровене. Чисто досие, редовен със сметките, безупречен данъкоплатец. Прехвърлих ти информацията. Компютър — нареди той, — покажи финансите на Мичъл Сайкс на втори екран.

Прието, изпълнение…

Когато информацията се появи, Ив взе кафето си и присви очи.

— Завидно състояние. Близо половин милион. — Но тя се намръщи. — Правилно ли разбирам? Депозити в спестовна сметка, направени за период от две години…

— Всъщност почти три.

— Но няма нищо, което да сочи мотив за убийство, за съжаление. Последният депозит е отпреди малко повече от седмица, в размер на двадесет и три хиляди долара и петдесет и три цента. Странно число.

— Всички спестявания са неточни суми, всичките под двадесет и пет хиляди.

— Изнудване може би… И внася неточни суми, за да бъде извън обсега на радара, който държи самият той.

— Възможно е…

— Или корпоративен шпионаж, продаване на поверителна информация от „Дъдли“ на конкуренцията. Той е личен асистент на един от директорите на отдела по сигурността, така че има известен достъп там.

— И това е логично.

— През горе-долу равни интервали са, нали? — С ръце в джобовете и присвити очи тя се вгледа в цифрите. — На всеки четири или шест седмици добавя по нещо към приличното си състояние. Изтеглянията са малко, редки и незначителни. Издържа се от законните си доходи, от време на време си позволява нещо повече, но така, че никой да не забележи. Все пак сумите са… Почакай, нали има приятелка, с която живее, умножи сумите по две — и вече не изглеждат толкова странни. — Ив се взря в екрана. — Стигнал си дотук.

— Случайно… Компютър, втора финансова справка, раздели екрана.

— Каролия Принц, приблизително същите суми, около същите дати. И тя работи за „Дъдли“ — изтъкна Ив. — Проверих я. Представител фармацевт. — Отпи кафе. — Ще ти кажа това, което вече си открил. Отмъкват опиати, до които имат достъп, и ги продават на улицата или на някой доставчик. Всеки месец.

— Така предполагам.

— Но нищо общо с Хюстън. Всъщност това ги изтласква назад в списъка на заподозрените, освен ако Хюстън или някой свързан с него се окаже техен клиент. Истината е, че използване на данните на шефа по подобен начин само би привлякло внимание. Защо човек да се набива на очи, когато има толкова доходно странично занимание? Не би рискувал да го разкрият.

— Печелели са добре. Напълно съм съгласен, че да доведат ченгетата пред собствения си праг е изключително глупаво.

— Жалко, но ще бъде забавно да го поизпотя в стаята за разпити и да изтръгна признание от него.

При спомена за присвитите му устни и самодоволния му надменен поглед през нея премина приятна тръпка.

— И това, и използването на данните на Суийт говори, че този клон на „Дъдли“ не е толкова сигурен, колкото би трябвало да бъде. — Струваше й се интересно. — Там, където има една пробойна, може би има и друга. Убиецът на Хюстън е една от тези пробойни.

— И за роднините на жертвата ли не излезе нищо интересно? — попита Рурк.

— Бащата е починал. Пребил някакво съседско момче и получил дългосрочна присъда в „Гробниците“. Там се забъркал с лоши типове и кръвта му изтекла под душовете, след като някой напъхал нож самоделка в дебелото му черво. Майката се е върнала в Тенеси, откъдето е семейството й. Няма нищо за нея.

Ив шумно въздъхна.

— Проверих партньора, съпругата му, дори децата на жертвата, всички роднини до девето коляно. Нищо не излиза. Съпругата получава дяла на Хюстън от фирмата, но и без това вече го е притежавала. Хюстън просто не е бил конкретно набелязана жертва. И нищо, свързано с компанията, не поражда никакви въпроси. Ако има връзка, най-вероятният източник е „Дъдли“. Дори тогава…

Поклати глава.

— Дори тогава какво?

— Все повече и повече се убеждавам, че е било просто заради тръпката. Ако е така, убиецът вече търси нова тръпка.

 

 

Писъкът се разнесе из сенките, див и пронизителен. Беше последван от нисък гърлен смях. За миг Ейва Крамптън съзря отражението си в опушено огледало, преди от фалшивото стъкло да изскочи демон с костеливи пръсти, от които капеше кръв.

Нейният вик бе внезапен и импулсивен, но не и поведението й към кавалера й за тази вечер. Изкусителните й движения и нетърпеливото отъркване на тялото й в неговото бяха напълно съзнателни.

Владееше занаята си.

На тридесет и три бе натрупала дванайсет години опит като лицензирана компаньонка и упорито бе работила за изкачването си по стълбицата на успеха.

Инвестираше в себе си, влагаше приходите в лицето, тялото, образованието и стила си. Говореше свободно три езика и усърдно изучаваше четвърти. Поддържаше сто седемдесет и пет сантиметровото си тяло идеално стегнато, а с йога за напреднали постигаше не само концентрация, но и изключителна гъвкавост, която доставяше наслада на клиентите й.

Смяташе смесения си расов произход за дар, благодарение на който имаше златиста кожа, която поддържаше с неуморни грижи, както тялото си. Впечатляваха ясно изразените й скули, чувствените й устни и кристалносините й очи. Косите й бяха дълги, накъдрени и изкусно боядисани в цвят на тъмен карамел, който подчертаваше уникалния блясък на кожата и очите й.

Инвестициите й се възвръщаха. Беше една от най-скъпоплатените компаньонки на източното крайбрежие и редовно изкарваше по десет хилядарки на вечер, двойно за денонощие. Беше се усъвършенствала и получила лиценз за меню с допълнителни и специални услуги, с които задоволяваше разнообразните прищевки на мъжете, които й плащаха.

Клиентът й тази вечер беше нов, но издържал подробната й, старателна проверка. Беше богат, здрав и можеше да се похвали с чисто криминално досие. След дванайсетгодишен брак, от осем месеца бе разведен. Малката му дъщеря учеше в частно училище.

Притежаваше масивна къща в центъра и вила в Аруба.

Външността му й се стори адски обикновена, но от последния път, когато се бе снимал за лична карта, бе пуснал модерна козя брадичка и малко по-дълга коса. Освен това бе качил няколко кила, но все пак би казала, че е в добра форма.

Търсеше нов имидж с малката брадичка и по-дългата коса, помисли си тя, както правеха много мъже след развод.

Долавяше смущението му. Беше споделил чаровно, че за първи път излиза с професионалистка.

По негова молба се срещнаха на Кони Айланд — той осигури превоз с лимузина. Почти веднага я поведе към Къщата на ужасите и тя предположи, че иска прилив на адреналин и жена, която да затаява дъх и да се притиска към него.

Затова затаяваше дъх, притискаше се и се постара да потрепери, когато клиентът събра кураж да я целуне.

— Всичко изглежда толкова реално!

— Любимата ми атракция — прошепна той в ухото й.

От мрака прозвуча някакъв вой, дрънчене на вериги и нещо се приближи.

— Идва!

— Насам.

Клиентът я притегли и задържа плътно до себе си, докато над тях пърхаха криле на прилеп. Техният повей развя косите й.

Холографско изображение на чудовище с брадва изскочи напред и въздухът затрепери, щом замахна до рамото й. Чудовището я дръпна през врата, която се затвори с трясък зад тях. С тих вик на изненада и отвращение тя зарови ръце в паяжини. Уловена в нишките, рязко се извърна, опитвайки се да се измъкне, и се озова лице в лице с глава, набучена на кол.

От нея се изтръгна писък, напълно истински, и тя политна назад. Успя да се засмее смутено.

— Господи, кой измисля такива неща?

За миг си спомни, че капризът на предишния й клиент бе въргаляне в копринени чаршафи, с продължение в джакузи. Но никой не знаеше по-добре от Ейва, че ги има всякакви.

Явно този се възбуждаше от обстановката в стая за изтезания в лунапарк.

Светлината затрептя от десетина топящи се свещи и червеникавото сияние на огън, в който мъж с качулка, гол до кръста, нажежаваше желязно копие.

Въздухът вонеше, забеляза тя. Бяха попрекалили с реализма и се носеше мирис на пот, пикоч и нещо подобно на кръв. Писъците и молитвите на мъчениците и обречените изпълниха стаята, където по камъните се стичаше бог знае какво, а в ъглите светеха очи на плъхове.

Жена умоляваше за милост, докато лежеше, разпъната върху решетка. Мъж стенеше под ударите на камшик с шипове.

А кавалерът й за вечерта я гледаше с жадни очи.

„Добре“, помисли си тя, готова да изпълни ролята си.

— Искаш да ме измъчваш? И искаш да ми харесва?

С малко срамежлива усмивка той пристъпи към нея. Но дишането му се бе учестило.

— Не се съпротивлявай.

— Ти си по-силен. Никога не мога да те надвия. — Приемайки правилата на играта, тя му позволи да я отведе до сенчест ъгъл зад стенеща фигура, която се печеше на слаб огън. — Ще направя каквото поискаш. — Успя да вкара в гласа си нотка на страх. — Всичко. Аз съм твоя пленница.

— Платих за теб.

— И твоя робиня. — Видя очите му да се премрежват от удоволствие, затова продължи да говори с нисък и дрезгав глас: — Какво искаш от мен? — Затаи дъх. — Какво ще правиш с мен?

— Това, за което те доведох тук. Сега стой мирна.

Застана плътно до нея и посегна към джоба си, към калъфа за нож, скрит на бедрото му.

Целуна я веднъж и притисна гърдата ѝ със свободната си ръка, за да почувства ударите на сърцето ѝ под дланта си.

Тя чу някакъв звук, щракване.

— Какво е това?

— Смърт — отвърна той.

Направи крачка назад и заби ножа в пулсиращото ѝ сърце.