Нора Робъртс
Наслада в смъртта (14)

14.

Пийбоди остана безмълвна, докато изминаха няколко километра по пътя, обгърнат от зеленина.

— Наистина ли вярваш, че Дъдли не би посегнал на нея или семейството й?

— Не и сега, докато трае това състезание. Ако искаше да й отмъсти, че го е зарязала или че го е предизвикала да я изостави, отдавна да го е сторил.

Искаше й се да поговори с Майра, но сега нямаше възможност.

— Не е означавала нищо за него. Използвал я е като играчка, докато му е омръзнала. Това става в главата му. Просто, както спомена тя, е престанала да съществува в света му. В момента не е дори нищожна частица от него. Ако продължат с тази игра — да трупат точки или каквато е целта, някой от тях може да реши нещата да станат лични. Но не сега.

— Ако е състезание, как на двама мъже като тях им е хрумнала идеята за него? Дали единият просто е казал: „Хей, хайде да си устроим турнир по убиване“. Представям си сцената — добави Пийбоди. — Пийнали са повечко, доскучало им е, може би са били надрусани. Нещата, които казваме или вършим под въздействието на алкохол и наркотици, ни се струват гениални, забавни или толкова ценни прозрения, че не се отказваме от тях и когато изтрезнеем. Но ако е състезание, в него има правила или, както заяви ти, структура. — Пийбоди леко се приближи към Ив. — Това е нещо голямо. Дори и да е просто игра за тях, гледат на нея като на нещо голямо. Не единствено самото убиване, колкото и да е важно, а и изборът на жертва, оръжие, време, място и прикритие. Нима човек подхожда хладнокръвно към тези неща? Искам да кажа, ако участва във важно спортно състезание, турнир, конкурс за таланти, каквото и да е, нима просто се втурва слепешком? Не и ако иска да победи. Няма да възседнеш кон, за да се състезаваш, ако никога преди не си яздил, нали? Защото има доста голяма вероятност не само да загубиш, а и да станеш за посмешище. Не мисля, че тези типове биха рискували да преживеят унижение.

— Правилно разсъждаваш. — „Всъщност отлично“, мислено отбеляза Ив. — И аз не вярвам.

— Мислиш ли, че са убивали и преди?

— Бих заложила задника ти, че са го правили.

— Защо моя задник? — С присвити очи Пийбоди размаха пръст във въздуха. — Защото е по-голям ли? Защото има повече мръвка? Това е удар под кръста.

— Задникът ти е под кръста. Бих заложила и своя, ако това те успокоява.

— Да заложим задника на Рурк, защото, честно казано, е най-секси от трите.

— Добре. Залагам всички задници. Убивали са и преди. Най-вероятно заедно. Импулсивно, случайно, нарочно — все още не знам. Но бих заложила дори психарския задник на Майра, че убиването ги е направило такива, каквито са. И им е донесло чувство за безнаказаност.

— Майра има страхотен задник.

— Сигурно ще бъде поласкана, че мислиш така.

— Господи, не й казвай, че съм го споменала. — Пийбоди направи гримаса и гузно присви рамене. — Просто продължих темата.

— Ето коя тема ще продължиш — предложи Ив. — Вероятността Дъдли и Мориарити да са убивали — случайно или нарочно — през последната година е голяма. Снощи получих резултат осемдесет и девет цяло и девет процента. Ако се задълбочим в тази тема и предположим, че е истина, доста вероятно е убийството да е било извършено, когато са били заедно, и да са били съучастници в прикриването му. След този успех са решили да си устроят състезание, за да изпитат отново тръпката на това преживяване.

— Колкото и да е смахнато, звучи по-логично, отколкото това, че просто са си казали: „Хей, имам идея, хайде да започнем да убиваме хора“.

— Може да са пътували по работа, на почивка. И двамата прекарват повече време в обиколки по света. Само се преструват, че работят в Ню Йорк. Искам да проследя пътуванията им през последната година и да потърся сведения за изчезнали хора и неразкрити убийства или подозрителни смъртни случаи на местата, където са били.

— Възможно е да са убили някого, за чието изчезване няма кой да съобщи.

— Да, но ще започнем с това, с което можем. Мисля, че ще попаднем на два случая.

Пийбоди бавно кимна.

— По един за всеки. Трябва да започнат наравно. Господи, става все по-извратено.

— И наближава следващият кръг от състезанието…

 

 

Рурк не си падаше особено по голфа. Рядко играеше, и то само като увертюра към бизнес преговори. Макар и да оценяваше математическата страна на играта, предпочиташе спортове, при които има повече пот и риск. Все пак беше лесно и приятно да достави удоволствие на бизнес партньор с един рунд, особено когато е успял да го уговори за същото време, когато Дъдли и Мориарити са на игрището за сутрешната си партия.

Смени костюма си с жълтеникави бермуди и бяла тениска в една от частните съблекални и седна да почака госта си в едно от кафенетата, убивайки времето с гледане на репортажи от голф състезания на мултимедиен екран.

Когато видя Дъдли да излиза от съблекалнята си, стана и тръгна към бара, но така, че да пресече пътя му. Спря се, нехайно кимна.

— Здравей, Дъдли.

Той повдигна вежди.

— Рурк. Не знаех, че членуваш в клуба.

— Не идвам често. Голфът не е любимата ми игра — каза той, свивайки рамене. — Но имам бизнес партньор в града, който е страстен играч. Ти редовно ли играеш тук?

— Обикновено два пъти в седмицата. Добрата форма се поддържа с постоянство.

— Предполагам, че е така, но аз не мога да се похваля с това по отношение на голфа и едва ли ще затрудня Су.

— Какъв е прогнозният ти резултат?

— Дванайсет.

Рурк видя самодоволната усмивка на Дъдли, презрението, което не си направи труда да прикрие.

— Ето затова е нужно постоянство.

— Предполагам. А твоят?

— О, боря се за осем.

— Мисля, че и Су се цели там. Най-добре да го изпратя при теб. Ще му бъде по-интересно.

Дъдли леко се засмя, после махна с ръка на някого. Рурк се обърна, нехайно кимна и на Мориарити, докато се приближаваше.

— Не знаех, че играеш тук — каза Мориарити, когато стигна до тях.

— Рядко.

— Рурк е решил да позабавлява бизнес партньор с една партия, въпреки че голфът не бил любимата му игра.

— Идеалният начин да съчетаеш бизнеса с удоволствието — отбеляза Мориарити. — Но ако притежаваш нужните умения.

— Какво е едното без другото? А, ето го и Дейвид. — Рурк се обърна и покани в групата висок слаб мъж с прошарени, късо подстригани коси. — Дейвид Су, Уинстън Дъдли и Силвестър Мориарити. С Дейвид имаме общи интереси в курорта „Олимпус“, както и в други начинания.

— За мен е удоволствие. — Дейвид подаде ръка на всеки от двамата. — Случайно да сте син на Уинстън Дъдли Трети?

— Случайно, да.

— Познаваме се. Предайте му най-сърдечни поздрави.

— С радост. — Дъдли леко се извърна, обръщайки гръб на Рурк. — Откъде се познавате?

— Общи бизнес интереси и споделена страст към голфа. Той е яростен играч.

— Играли ли сте с него?

— Много пъти. Последния път го бих с един удар. Трябва да се уговорим за реванш.

— Бих могъл да го заместя. Какво ще кажеш, Слай? Да направим четворка?

— Защо не? Стига Рурк да не възразява.

— Нямам нищо против.

Не би могло да бъде по-лесно, помисли си Рурк.

Скоро бяха навън, където полъхваше лек вятър, и оглеждаха първата дупка. Дъдли поглади шапката си.

— Запознах се с жена ти — каза той на Рурк.

— Така ли?

— Сигурно си чул за убийството на шофьора на лимузина. Бил нает от някого, който, както изглежда, се е добрал до данните на човек от отдела ни по сигурността. Ужасно.

— Да, разбира се. Чух да споменават за това по телевизията. Дано не ти е създало големи неприятности.

— Дребни. — Нехайно завъртя ръка, докато изваждаше стика си от калъфа. — Тя ми направи услуга, като разкри далавера на двама от служителите ми.

— Наистина ли? Без връзка с убийството?

— Явно. Нещо, на което попаднала, докато разследвала злоупотребата с лични данни. Трябва да й изпратя цветя.

— Тя смята, че просто си върши работата, нищо повече.

Дъдли направи няколко пробни замаха.

— След като прочетох книгата на Надин Фърст, мислех, че си по-навътре в делата й.

Рурк се усмихна шеговито.

— Изглежда добре, описано в книга, нали? Но в случая Айкоув имаше нещо пикантно, което впечатли хората, и интересът към книгата го доказва. А убит шофьор на лимузина, въпреки косвената връзка с теб, не е толкова голяма сензация…

— Изглежда, медиите намират и тази история за достатъчно пикантна.

С гръб към Рурк, той зае позиция.

„Ядоса се“, помисли си Рурк и не се изненада, че и двамата се отнасяха към него с пренебрежение. Су бе по-интересен за тях, защото имаше синя кръв, за разлика от един новоизлюпен богаташ, тръгнал от улиците на Дъблин.

Даваше си сметка, че нямаше да разменят и две думи с него, още по-малко да го включат в партия голф за четирима, ако не бяха убедени, че има вътрешна информация за разследването на Ив. Сега, след като им бе дал да разберат, че не е така, бяха загубили интерес.

Тази дистанцираност му даде възможност да ги наблюдава.

Мамеха, забеляза Рурк. И до петата дупка успя да разгадае кодовете и знаците, които разменяха. Хитро и ловко, помисли си той, и отлично отрепетирано.

Истински мошеници, заключи.

По средата на игрището Рурк и Су предпочетоха да изпратят количката напред и да повървят пеша до следващата дупка.

Слънцето още не напичаше силно и сред сенчестите зелени площи на Куинс, където от време на време бриз раздвижваше въздуха, топлината бе приятна.

А разходката, ако питаха Рурк, бе по-забавна от удрянето на малка бяла топка със стик.

— Отнасят се към теб с пренебрежение — отбеляза Су, — колкото и да се правят на учтиви.

— Това не ме безпокои.

Но Дейвид поклати глава.

— Злобата им пасва като обувките за голф, които носят.

— Предполагам, че обръщат по-голямо внимание на обувките. Злобата просто е в природата им.

— Така изглежда. — Су любопитно изгледа Рурк, докато вървяха. — През годините, откакто сме партньори в бизнеса, ти си ми доставял удоволствието да поиграем голф, въпреки че го ненавиждаш, но за първи път уреждаш партия за четирима по такъв начин. Направи го — продължи той, — като изработи Дъдли да го предложи.

— Една от причините да развивам бизнес с теб, Дейвид, е, че виждаш нещата ясно, каквито и машинации да прилага някой.

— И двамата притежаваме тази способност. Затова подозирам, че целиш и нещо друго.

— Прав си. Тъй като познаваш бащата на Дъдли, искам да те попитам какво мислиш за сина?

— Той и приятелят му не са хора, с които често бих играл голф.

— Защото мамят.

Су се спря, присви очи.

— Така ли? Подозирах. Но защо да рискуват да бъдат изключени от клуба заради една игра без залог?

— За някои победата е по-важна от самата игра.

— Ще ги издадеш ли?

— Не. И това не ме безпокои. С удоволствие ще ги оставя да спечелят тази игра, защото има вероятност да загубят много по-голяма. Партията голф беше начин да ги понаблюдавам, да подхраня огромното им самочувствие. Може би ти дължа извинение, че те забърках?

— Не, ако ми разкриеш повече подробности.

— Веднага щом мога. Добре ли познаваш бащата на Дъдли?

— Достатъчно, за да ти кажа, че той е разочарован от сина си. И сега виждам, че има основание. — Дейвид въздъхна. — Жалко, че не посвещаваш повече време и усилия на голфа. Имаш вроден талант и си в отлична форма, въпреки липсата на интерес. Ако проявяваше поне малко старание, мисля, че бихме могли да ги победим, дори и да мамят.

Е, добре, помисли си Рурк, нали беше тук, за да позабавлява съдружника си?

— Мога да им попреча да ни лъжат толкова лесно.

— Така ли?

— Всъщност може би има по-голям смисъл да наблегна на това упражнение… — Рурк пъхна ръка в джоба си и потупа по джобния си компютър, който имаше куп все още непатентовани екстри. — Ще разчитаме главно на твоите умения в играта, Дейвид, но отсега нататък ще участвам с повече интерес…

Усмивката на Су издаде настървение.

— Да закопаем копелетата!

 

 

Ив пое към общото помещение в отдел „Убийства“ точно когато Бакстър и Трухарт излизаха.

— Търси те една жена, нарича се Патрис Делоутър — каза й Бакстър. — Настанихме я в стаята за отдих.

— Новините се разчуват бързо.

— Да. С нетърпение очаквам събота.

— Благодаря за поканата, лейтенант — присъедини се Трухарт.

— Добре. Пийбоди…

— Слушай, момчето се срамува да попита, но аз не. Може ли да доведе приятелката си?

— Нямам нищо против — заяви Ив, когато Трухарт леко поруменя и приведе широките си рамене. — Предполагам, това означава, че и ти искаш да си доведеш гадже.

— Всъщност не. — Бакстър се усмихна широко. — Да дойда с момиче, означава да обръщам внимание на някого, а искам да мисля само за себе си, бирата и телешкото месо. Отиваме в съда.

Бакстър се усмихна и се отдалечи към ескалатора.

— Благодаря, лейтенант. Кейси много ще се вълнува за събота. А да донесем ли нещо?

— Например?

— Някое блюдо?

— Имаме достатъчно блюда.

— Има предвид пълно — намеси се Пийбоди. — Не си прави труда, Трухарт. И пържоли ще имат предостатъчно.

— Защо някой да носи храна, когато идва на гости? — зачуди се Ив, докато Трухарт бързаше след Бакстър.

— Такъв е обичаят.

— Има толкова много обичаи, кой ги е измислил? Като за роклите и костюмите.

— Моля?

— Няма значение. Аз ще поема Делоутър. Въведи записките от разпита на Ван Уит и започни да събираш информация за пътуванията.

— Веднага.

Ив се отправи към стаята за отдих със семплите маси, автоматите за напитки и закуски и мириса на скапано кафе… Няколко полицаи прекарваха кратката си почивка тук или провеждаха неофициални разпити.

Никой не би сбъркал жената в ъгъла с ченге. Буйни червени коси на златисти кичури се спускаха по раменете ѝ като огнен водопад покрай порцеланово лице, на което се открояваха големи яркозелени очи. Това беше семейна прилика с братовчедка ѝ.

Ала приликата бе дотук.

Беше облечена с прилепнал изрязан потник, който подчертаваше впечатляващ бюст, и тясна къса пола над изумително стройни крака. На шията й блестяха тънки синджирчета с различна дължина, някои от тях достигащи до колана на късата пола.

„Изглежда… невероятно спокойна — помисли си Ив, — сякаш има всичкото време на света да седи тук като ярък пламък в сивата стая.“ С лека насмешка жената оглеждаше обстановката, в която бе попаднала.

— Госпожа Делоутър?

— Аз съм… — Патрис бързо огледа Ив от главата до петите и й подаде ръка. — Вие навярно сте лейтенант Далас.

— Съжалявам, че се е наложило да чакате, но бях заета.

— Фелисити ми се обади. Бях в града и реших да дойда. Интересно място. Това сако е страхотно. Леонардо?

Ив сведе поглед към синьото сако, което бе облякла, за да скрие оръжието си.

— Може би.

— Семпла линия, съчетана с къса дължина. Находчиви са и този ярък син цвят и интересен дизайн на копчетата с келтски символи, същите като този на пръстена ви… И ви стои прекрасно.

Ив се огледа неразбиращо. Досега го бе смятала за най-обикновено синьо сако.

— Леонардо е една от причините да съм в града. Работи върху модел на рокля за мен.

— Добре. Искате ли нещо за пиене?

Красивата усмивка на Патрис стана ослепителна.

— Кое е най-безвредното?

— Вода.

Смеейки се, тя посочи към автомата.

— Тогава — вода.

Ив застана пред машината и мислено я предупреди да не й създава неприятности. Въведе кода си, избра две бутилки вода и за нейна изненада, автоматът ги изплю без проблем.

Когато се върна на мястото си, Патрис повдигна ръка.

— Преди да започнем, ще ви кажа само, че знаех част от онова, което Фелисити ви е казала днес, но не всичко. Бяхме в една компания и се обичаме, но има периоди в живота ни, когато се чуваме рядко. Съжалявам, че щом започна да излиза с Уини, не проявих повече загриженост, че не се опитах да я предпазя. И двете бяхме млади, но тя винаги е била по-чувствителна от мен. По-добра и ранима. Мисля, че затова съм тук, защото по някакъв начин се чувствам отговорна за случилото се с нея. За отношението му.

— Превъзмогнала го е.

Патрис отново се усмихна.

— По-чувствителна, по-добра и в някои отношения по-силна. Жената, за която той се ожени, не беше нито чувствителна, нито добра и след развода се оказа по-богата. Може би и малко по-коравосърдечна.

— Познавате ли Аналий Бабингтън?

— Да, въпреки че не сме особено близки. Известно време се срещах с втория й съпруг. — Патрис отново се усмихна ослепително. — Всички сме пъстри палави рибки в малко кръвосмесително езеро. Онова, което чух от Фелисити, ме кара да предполагам, че ще искате да поговорите и с нея. Ще се наложи да го отложите, защото е в курорта „Олимпус“ за две седмици. Мога да ви кажа, тъй като е обществена тайна в нашето малко езеро, че няма изгубена любов между Лий и Уини.

— А между вас и Силвестър Мориарити?

— Не.

— Ще ми разкажете ли за него?

— Слай… — Патрис въздъхна и отпи глътка вода. — Никоя жена не забравя първия си… Имам предвид, първия си съпруг. Вие все още ли сте със своя първи?

— Възнамерявам да остана още дълго.

— С всички ни е така. Бях луда по него. Може би по природа съм била малко откачена, но бях млада, богата и се смятах за неуязвима. Беше вълнуващ, влудяващо сдържан и леко опасен зад онази изтънченост. Привличаше ме… Особено, бих казала, онова, което се криеше под повърхността.

— В какъв смисъл опасен?

— Бяхме импулсивни и винаги трябваше да бъдем по-силни, по-бързи, да стигнем по-високо или по-ниско от всички. Иначе щяхме да бъдем като другите, а това беше недопустимо. Пиехме твърде много, вземахме от всеки наркотик, който излезе на мода, правехме секс навсякъде и по всяко време. — Тя наклони глава. — Вашата майка задавала ли ви е някога изтъркания въпрос: Ако приятелите ти скочат в морето, и ти ли ще скочиш?

За миг в съзнанието на Ив проблесна образът на майка й, презрението в очите й към детето, на което бе дала живот.

— Не.

— Е, това е старо клише. Ние трябваше да бъдем първите, които скачат в морето. Ако имаше някаква мода, ние трябваше да я наложим. Ако настанеше смут, ние го всявахме. Бог знае колко пари са броили родителите ни, за да ни отърват от затвора.

— Нямате криминални досиета.

— Заради парите под масата. — Патрис потри ръце. — Това също е стандарт, който не знае езикови бариери. Бяхме разглезени и безразсъдни, а аз направих най-безразсъдното нещо на света. Влюбих се. Вярвам, че той имаше чувства към мен, които смятах за любов, и може би дори беше влюбен, но по свой странен начин. После срещна Уини и въпреки че ми беше нужно дълго време, за да го проумея, Слай го обичаше повече. Не романтично — побърза да добави тя, — не сексуално. Слай харесва жени. Но това, което осъзнах, след като се оженихме и след като стана ясно, че не можем да живеем заедно, беше, че той и Уини не са като двете страни на една монета. Бяха една и съща страна. Не искаха никого повече, никаква трайна връзка с друг.

— Посягал ли ви е някога физически?

— Не, никога. Мисля, че може би е имало други жени, които е шамаросвал, но не и мен. Аз бях съпругата му и това, отново по някакъв странен начин, беше повод за гордост. За известно време. Но след като се оженихме, около година след като Уини и Фелисити скъсаха и Уини започна мимолетни връзки с жени, Слай ме попита дали бих се съгласила да поекспериментираме с трети партньор в леглото. — Тя замълча, отпи и изпитателно се вгледа в Ив. — Фелисити ми каза, че според нея сте човек, който не съди хората.

— Няма причина да ви съдя, госпожо Делоутър.

— Направете ми услуга, предвид темата на разговора. Наричайте ме Пат. — Остави водата и не каза нищо за миг, докато около тях звучаха приглушени разговори, хора влизаха и излизаха. — Това ме връща толкова назад. Господи, наистина бях луднала по Слай. Мислех, че мечтата ми за съвършен мъж се е сбъднала. Вълнуващ, красив, дързък. А на онзи етап от живота си бях готова да опитам от всичко. Освен… Отначало сметнах, че ми предлага тройка с Уини. На това не бях склонна.

— Защо?

Патрис се наведе напред.

— Започнах да разбирам, че Слай не е всичко, което искам, и че може да си изпатя, но Уини? След като Фелисити скъса с него, при цялата си изтънченост ми се струваше някак злобен. Имаше нещо в очите му, в гласа му, в тялото му, което ме плашеше. Не знам точно как да ви го обясня, но колкото и да бях млада и авантюристично настроена, нямах желание да деля легло с този човек. Затова бях много ясна… И много категорична.

— Как го прие той?

— Почти не ми проговори през следващите две седмици, дори замина без мен за няколко дни за… Господи, не помня къде. Едва ли има значение. Когато се върна и се сдобрихме, каза, че е бил сърдит заради отношението ми, защото съм обидила най-близкия му приятел и съм въвела ограничения във връзката ни. — Леко се усмихна. — Това не промени мнението ми за тези ограничения, но изпитах облекчение, когато ми обясни, че не е имал предвид това, което съм предположила. Не искал друг мъж в леглото с нас, дори и най-добрия си приятел, а друга жена. Помислих си: „Какво толкова, по дяволите?“. Наистина се бях изказала доста сурово за Уини. Защо не? Предложи да наемем професионалистка, за да няма емоционално обвързване. Идеята ми хареса, признавам. Отначало беше много секси, вълнуващо, странно интимно. Тя беше умела, дяволски красива и съблазнителна. Прояви търпение с мен, защото ми беше за първи път с жена…

Ив почувства странен гъдел.

— Помниш ли как се казва?

— Съжалявам, не. Не съм сигурна и дали се е представила с истинското си име. Важно ли е?

— Може би. А помниш ли как изглеждаше?

— Съвършено ясно. Запечатало се е в паметта ми. — Патрис не се усмихна, а се замисли за миг… — На Слай му харесваше да ни гледа и да бъдем с него… Но после започна да я наранява, беше толкова груб, не приличаше на себе си… Не беше такъв, какъвто очаквах. Това никак не ми хареса, но за нея сякаш не беше проблем. Всъщност тя ме успокояваше. Помня, че изпихме цели кофи шампанско, пушихме „Зонър“, поиграхме на нещо, мисля че „Екзотика“. После настана истинска лудост. Беше трескаво и жестоко. Бях извън контрол, извън предел. Не помня почти нищо от останалата част от нощта до следващия ден.

— Сипал ти е нещо, без да знаеш.

— Дрогирал ме е с „Проститутка“ и „Зайче“. Моят съпруг ми причини това. — Тя стисна устни за миг и сграбчи синджирчетата на шията си, сякаш бяха спасително въже. — Обичам секса. И то много… Но това не беше доброволно. Разбирате ли?

— Да.

— Помислих си, когато се опомних, че просто сме прекалили с алкохола и наркотиците, с експеримента. Физически усещах болка и парене и няколко дни бях замаяна… Дотолкова, че Слай програмира домашния андроид да ми носи супи и чай в леглото, докато ми отмине. Но по-лошото бяха проблясъците, които имах месеци наред след това, и бих се заклела, че в тях виждах лицето на Уини точно пред своето, чувах гласа му, усещах тялото му. Слай никога не пожела да повторим експеримента. Увери ме, че си въобразявам, и се опитах да забравя. Но дълбоко в себе си бях наясно, че това се е случило. Потвърждаваше го и начинът, по който ме гледаше Уини…

Когато Патрис потъна в мълчание, Ив се наведе напред и очите им се срещнаха.

— Имаш ли нужда от почивка?

— Не, нека да довършим. Един ден чаках приятелка в „Чи-Чис“. Щяхме да обядваме и да пообикаляме по магазините и изведнъж професионалистката, с която бяхме правили секс, седна на стола срещу мен. Изненадах се, меко казано. Призна, че съпругът ми е прекрачил някои граници тогава в леглото, но щяла да отрече, че е разговаряла с мен, ако не си мълча. Издаде, че ми е сипал наркотици и че приятелят му е бил с мен, докато съм била упоена…

Гласът й затрепери, но отпи голяма глътка вода и намери сили да продължи:

— Дори и да не ме е грижа, трябвало да знам. Можела да загуби разрешителното си, ако се разбере, че се е забъркала с клиент, който употребява дрога, и щяла да отрече и това, ако някога стане въпрос. Но съм имала право да знам, че ме е малтретирал. И че са заснели всичко. Описа ми как са се редували да бъдат с мен. Тя не направила нищо, защото се страхувала от тях, била нова, а съпругът ми бил неин клиент. Тръгна си, преди да изрека каквото и да било, преди да намеря думи. Знаех, че ми е казала истината.

— Искаш ли още вода? — попита Ив.

— Не, добре съм. Беше преди много време. Преживях го. — Тя дълбоко си пое дъх. — Изчаквах. Минаха седмици. Трябваше да търся диска със записа, когато той не си беше у дома, когато знаех, че имам предостатъчно време. Но накрая го намерих. Направих копие, което все още пазя. А той знае, че го пазя, понеже разкрих картите си, би могло да се каже, че го изнудих. Получих изгодно споразумение при развода. — Отново си пое дъх, облегна се назад. — Предполагам, че е било студено и пресметливо от моя страна.

— Лично аз смятам, че е адски умно.

Ослепителната усмивка отново заблестя.

— Благодаря. Не съм казвала на никого, дори на съпруга си, третия, когото истински обичам. Омъжих се за втори път, преди да превъзмогна случилото се, ала беше грешка. Но с Куентин имаме щастлив брак, щастлив живот и предпочитам, дори сега, той да не узнае. Но Фелисити смята, че е важно, дори съдбовно, да разберете що за хора са те.

— Важно е. Много. Извини ме за момент. — Ив стана, извади комуникатора си и се отдалечи, за да се обади на Пийбоди. — Партньорката ми ще донесе няколко снимки, които ще ти покаже. Имаш ли нещо против?

— Не. — Пръстите й отново сграбчиха синджирчетата и ги усукаха. — Трябва ли да напусна града?

— Не мисля, че има проблем за теб, но забелязвам, че често се движите в едни и същи кръгове, ходите на едни и същи места, но по различно време. Добре е да продължаваш така.

— Не е толкова трудно.

— Двамата непрекъснато ли са заедно?

— Често, доколкото съм чела и слушала. Обичат да играят комар, да се състезават и да се перчат. Е, всеки се перчи, това е в природата ни. Виждам ги тук-там понякога и нарочно ги заговарям, от гордост. Но е само показност. Всъщност не общуваме и нямаме общи приятели… Мисля, че разбирате.

— Да, наясно съм — кимна Ив.

— Странно, никога не съм се страхувала от тях досега. Мислех, че аз съм спечелила последната ръка, а и беше толкова отдавна. Струваше ми се почти нереално. Днес, когато се обади Фелисити, изведнъж стана страшно реално и започнах да се плаша…

— Искаш ли охрана, Пат?

— Мога да си наема и мисля, че ще го направя, но благодаря. Наистина ли вярвате, че са убили двама души?

Ив продължи да се взира съсредоточено в очите й, за да прочете истината в тях.

— В момента Мориарити и Дъдли са обект на разследване. На този етап нямам доказателства срещу никого от двамата. — Ив изчака няколко секунди. — Разбираш ли?

— Да, напълно…

Когато Пийбоди влезе, Ив й даде знак да се приближи.

— Това е детектив Пийбоди. Патрис Делоутър.

— Благодаря ви, че дойдохте, госпожо Делоутър.

Тя се усмихна, но без част от предишния блясък.

— Беше интересно преживяване.

— Искам да погледнеш тези снимки. — Ив отвори папката, започна да ги подрежда. — Кажи ми, ако разпознаеш някого.

— Тази жена. — Патрис посочи с пръст снимката, която Ив току-що бе сложила пред нея. Беше на Ейва Крамптън. — Това е професионалистката, която Слай нае. По-възрастна е, разбира се, но я познавам.

— Лицензираната компаньонка, която Силвестър Мориарити е наел, докато сте били женени, и която после е разговаряла с теб за нощта, когато сте били нейни клиенти?

— Да. Няма съмнение. Зашеметяваща е, нали? Лице, което трудно се забравя. Направи ми огромна услуга. Помня я.

— Добре. Благодаря ти.

— Почакайте. — Патрис сграбчи Ив за китката. — Фелисити каза, че има двама убити. Да не би тя да е едната?

— Да. Ето какво искам да направиш. Стой далеч от него, извън обсега му. Няма причина да се сети за теб и ще се погрижим нещата да останат така. Може да те потърся по-нататък, но ще се постарая да запазя в тайна информацията, която ми даде.

— Той я е убил.

— Мога само да ти кажа, че е мъртва.

Патрис затвори очи.

— Ще помоля съпруга си да дойде в Ню Йорк. Ще му кажа всичко. Ако трябва да използвате признанията ми, направете го. Тя ми помогна, а не беше длъжна. Ако е отговорен за смъртта й, сигурно е свързано с онази нощ, нали?

— Да, бих казала. Къде е съпругът ти?

— Точно сега е в Лондон по работа.

— Дай ми номер за връзка и замини при него. Ще се чувстваш в по-голяма безопасност. Мога да изпратя двама полицаи да те придружат и да останат с теб, докато заминеш.

— Толкова беззащитна ли изглеждам?

— Не, ти направи каквото трябва. Защо да изглеждаш беззащитна?

— Ще ви дам визитка. Приемам предложението за двамата полицаи и съвета ви. Ще се обадя и на Фелисити да дойде със семейството си при нас в Лондон.

— Мисля, че е добра идея. Пийбоди.

— Аз ще се погрижа. Можете да изчакате тук, госпожо Делоутър.

— Винаги съм се смятала за безстрашна — промърмори Патрис. — А сега ще ви помоля да останете тук с мен, докато бъде уредено.

— Няма проблем. Знаеш ли дали Мориарити или Дъдли притежава арбалет?

— Не, съжалявам. Наясно съм, че и двамата се интересуват от оръжия и военни стратегии. Имаме няколко общи познати, които са ходили на лов или сафари с тях. Ние с Куентин не проявяваме интерес към подобни неща. Но мога да разпитам.

Ив се замисли.

— Докато сте в Лондон, опитай да се свържеш с някого, който е ловувал с тях. Ала без да ги споменаваш…

— Просто ще разпитам за преживяването — кимна Патрис. — Ще кажа, че с Куентин мислим да отидем на сафари. „Как е, какво се прави, разкажете ми някакви истории…“ Да, мога да направя това.

Наведе се напред решително и срещна погледа на Ив.

— Мисля, че знаете отговора на този въпрос, но и аз трябва да го узная. Защо нея, а не мен? Защо да убива проститутка, която е наел преди толкова време?

— Била е най-добрата — кратко отвърна Ив. — Ти просто си била негова съпруга, а после вече не. Но тя е станала най-добрата в занаята си, а и връзката от миналото го е изкушила неустоимо…

— Просто съпруга. — Патрис тихо се засмя. — Е, слава богу, че съм означавала толкова малко за него.

— Ще означаваш много. Когато всичко приключи, ще те запомни. А според мен това е възмездие, което не може да се купи с пари.

Ив стана, когато Пийбоди влезе с двама униформени.