Нора Робъртс
Наслада в смъртта (17)

17.

Отначало си помисли, че я е събудил лъвът, който лакомо я ръфаше… Но когато изплува от ужасния си сън, комуникаторът й издаваше пронизително, настойчиво пиукане.

— Мамка му, шибана работа…

Ръката на Рурк се плъзна по нейната, за да я успокои, когато Ив се надигна в леглото. С гласова команда той включи осветлението на десет процента.

— Блокирано видео — каза тя и грабна комуникатора от нощното шкафче. — Далас.

Централа, лейтенант Ив Далас.

След като прослуша съобщението, че трябва да се яви в къщата в Ъпър Ист Сайд, и подробностите, седна на ръба на леглото и закри лицето си с ръце. Трябваше да го приеме.

— Преди да започнеш да се самообвиняваш — зашепна Рурк, — кажи ми какво друго можеше да направиш?

— Не знам. Това е проблемът. Ако бях наясно, щях да го направя. И сега нямаше да се налага да ходя на оглед на поредния труп. — Потърка лицето си, преди да вдигне глава. — Мисля, че знаех, че е неизбежно.

— Уморена си и ядосана, но аз съм с теб… Не сме спали като хората нито една нощ, откакто се върнахме от почивка. — Рурк прокара пръсти през косите си, когато се надигна. — Сънувах кръвожаден лъв, който броди из къщата и търси нещо за закуска.

Ив извърна глава, повдигна пръст.

— А аз сънувах, че хищникът ме ръфа. — Поради някаква странна причина общият им сън я накара да се почувства по-добре. — Трябва набързо да взема душ, да проясня ума си. Шибани лъвове.

— И аз искам един. Душ, имам предвид, не лъв.

Тя присви очи срещу него.

— Моля те. Не мога да те оставя — рече той. — Ще дойда с теб, само този път. Местопрестъплението не е твърде далече.

— Спали сме едва три часа — въздъхна Ив. — Можеш да поспиш още…

Но той вече се измъкваше от леглото.

— Ще бъда твоята Пийбоди, докато пристигне истинската. Тя идва от много по-далеч.

Ив се замисли за миг.

— Не е зле да имам някоя Пийбоди, докато се появи оригиналът. И да пийна кафе.

— Тогава да действаме.

Когато слязоха на долния етаж петнайсет минути по-късно, Съмърсет стоеше там, облечен с обичайния си безупречен черен костюм. Ив се запита дали спи с него като вампир в ковчег. Но не го изрече на глас, защото той държеше табла с две чаши кафе и торбичка, от която се носеше мирис на кравайчета с канела.

— Може би някога, в далечното бъдеще, двамата наистина ще заживеете тук.

— В този бордей?

Ив грабна едното кафе, преди да е размислил.

Рурк взе другата чаша и торбичката.

— Благодаря. Ще те помоля да се обадиш на Каро. Може да поеме холографския мост в осем. Ще й звънна, ако се наложат промени в графика.

— А не трябва ли да й кажа да добави „сътрудник на полицията“ в официалната ти биография?

— Е, това беше подло.

Но Ив се усмихна широко, докато излизаха през вратата, и погледна към Съмърсет и котарака, който бе седнал до краката му.

— Благодаря.

Както бе очаквала, колата й я чакаше. Как успяваше да свърши всичко, запита се тя.

— Може би ми трябва един Съмърсет. Господи, как можах да го кажа?

— Колебая се дали да изтъкна, че вече си имаш такъв. Той току-що ни осигури кафе и закуска.

— Не искам да мисля за това. Аз ще шофирам. Можеш да започнеш да се правиш на Пийбоди и да откриеш кой е собственикът на къщата, в която отиваме, и каква е връзката му с Дъдли. Този път трябва да е свързан с него.

Ив отчупи половин кравайче, докато шофираше, и преглътна с кафе.

— Този път е станало в къща. Не е обществено място. Трябва да има някаква уловка. Сигурно наоколо са били и други хора, когато престъплението е било извършено…

— Къщата е собственост на Гарет Фрост и Мерил Симпсън. Симпсън е изпълнителен директор на отдел „Маркетинг“ при Дъдли.

— Значи, все още играят по правилата. Жертвата е мъж, така че не е тя, а може би приятелят й.

— Съпругът й — поправи я Рурк. — Женени са от девет години.

— Най-вероятно не е и той, освен ако са променили модела. С какво се занимава?

— С корпоративно право. Стабилна кантора, работи за тях от дванайсет години. Пълноправен партньор, но няма нищо, с което да се отличава, каквито са правилата на състезанието.

— Значи и двамата все още дишат спокойно и по никакъв начин не са свързани с жертвата. Сигурно Дъдли често е бил гост в тази къща. Познава разположението.

— Но мислиш, че Мориарити е извършил убийството.

— Негов ред е. — Ив задмина максибус, който тромаво се придвижваше на изток, пълен със сънени пътници. — А това означава, че Дъдли е трябвало да му даде разположението. За тях е толкова важно да убият, колкото и да спечелят, за да бъдат наравно. Логично е по някакъв извратен начин.

Докато Ив напредваше през града, Рурк продължи да играе ролята на Пийбоди.

— Фрост и Симпсън живеят в къщата от шест години. Освен нея, имат и друго жилище на Джекил Айланд, край Джорджия. С две деца са — момиче и момче, на шест и на три години. Симпсън е и далечна роднина на Дъдли по майчина линия. Племенница на втория съпруг на майка му.

— Интересно. Все по-тясна връзка, многопластова. Това засилва подозрението, че той познава къщата.

— По-интересното е, че Фрост и Симпсън са купили къщата от Мориарити.

Ив погледна към Рурк, докато преминаваше през кръстовище.

— Сериозно ли говориш?

— Да, така е. По-рано е била негова собственост в продължение на пет години. Бих казал, че вече е познавал основното разположение и без помощта на приятеля си.

— Пет пари не дават, че рискуват да бъдат свързани с убийствата. Не, те го искат…

— Това добавя нови пластове към състезанието — отбеляза Рурк. — Прави го по-сложно.

— Да, засилва тръпката. Част от правилата на състезанието е — каза тя. — Трябва да изберат жертва, която е свързана с тях, и да улеснят убийството, като използват друга връзка. Това вдига залога. А какъв е той? Какво печели победителят?

Тя зави към портала и се загледа в къщата зад него, когато показа значката си на униформения полицай, който пазеше там.

Имение, помисли си Ив. Не можеше да се сравнява с това на Рурк, но кое ли можеше? Все пак къщата бе триетажна, разположена на ъгъл зад масивна ограда.

Когато униформеният ги пусна, тя премина през портала и спря зад две патрулки.

— Със сигурност тук има добра охранителна система. — Още докато слизаше от колата си, Ив проследи сензорите и камерите. — Може би са запазили системата на Мориарити. Трябвало е само да разбие кодовете им.

— Трупът е отзад — обясни й един от униформените. — Има вътрешен двор с градина. Намерил го е градинарят. — Полицаят махна към работен пикап. — Казва, че дошъл да свърши някаква работа, докато стопаните ги няма. Заминали за Джорджия преди седмица. А къщата е заключена… Никакви следи от взлом или от борба. Има множество ценни вещи на видни места. Не изглежда да е било взето нещо.

— Огледахте ли добре?

— Да, лейтенант, обходихме я навсякъде. Празна е и всичко е на мястото си. Освен в кухнята. — Посочи натам и влязоха. — Някой е готвил. Има цяло пиле, почти опечено, във фурната и разни други продукти по плотовете.

— Фурната включена ли беше, когато пристигнахте?

— Изключена, лейтенант. Лампите светеха и звучеше музика, както сега. Жертвата е мъж с готварска престилка… Потресаваща гледка.

— Къде е градинарят?

— Настанихме го с детето му там вътре. — Посочи с жест. — Избрал е лош ден да го вземе със себе си на работа. Изглежда е стаята на домашната помощница.

— Започнете да разпитвате из квартала. Ако някой е видял нещо, искам да знам. Задръжте свидетелите, докато изпратя хора за тях.

— Разбрано.

Ив излезе навън. Гледката наистина беше потресаваща.

Сложи запечатващ спрей и хвърли кутията на Рурк, но остана на мястото си. Просто за да възприеме това, което вижда.

— Градински кът, но зад оградата минават хора, коли. Наоколо има други сгради. Някой би могъл да погледне през прозореца. Правилата са спазени. — Насочи вниманието си към жертвата. — Значи е готвач, така ли? И сигурно е известен.

— Майстор готвач. Ако не се лъжа, това е Делафлот дьо Пари — потвърди Рурк. — И е много популярен. Един от топготвачите в света. Притежава ресторант на свое име в Париж и понякога готви там. Обслужва главно частни клиенти. Сред тях и много държавни глави.

— Вписва се. Мориарити го подмамва тук, вероятно като използва личните данни на Фрост или Симпсън. Трябва да проверим как е дошъл…

— Пътува със собствена совалка. Лесно е да се потвърди.

— Мориарити го е изчакал да дойде, дори да започне да готви. Подмамил го е навън. Готвач в градината, прикован към дърво с… Какво е това нещо, с което е прободен нещастникът?

— Някакво копие…

Тя смръщи вежди срещу него.

— Какво копие? Нали ти си спец по оръжията?

— Е, с каквото и да е било изстреляно, ударът е бил страхотен. — Приел предизвикателството, Рурк се приближи, вгледа се внимателно, доколкото можеше на утринната светлина. — Било е нужно ускорение, за да го прониже и да се забие в дървото така дълбоко, че да издържа тежестта на тялото му. Не мисля, че е бил прободен с ръка. Метално е, не дървено, с покритие. Тънко и гладко… Мисля, че е стрела от харпун.

— Като онези за лов на китове?

— Не, за по-малки риби е… Не се хвърля, а се изстрелва с оръжие, подобно на пушка. Но това е само предположение.

— Готвач в градината, пронизан с харпун. Вписва се. — Ив се върна назад и отново отвори сака с принадлежности за оглед. — Наистина действаш като Пийбоди.

— Само че Пийбоди нямаше да разпознае стрела от харпун.

Ив трябваше да признае това, но просто посочи към сака.

— Час на смъртта и самоличност.

Рурк често бе виждал това и неведнъж бе заемал мястото на Пийбоди. Залови се за работа, докато Ив оглеждаше трупа.

— Няма други видими следи от насилие, нито рани от самозащита. — Тя погледна надолу и забеляза изхвърлен фас. Посочи го на оперативната група. — Вероятно е на готвача. Дори Мориарити не е толкова арогантен, че да ми остави своята ДНК на фас. Колко е висок Люк Делафлот? Около метър и шестдесет и пет? Копието преминава през гръдния му кош, отново пробождане право в сърцето. Искал е точно попадение, а не жертвата да бъде ранена и да се разкрещи. Да, около метър и шестдесет и пет, през гръдния кош, почти в средата… Като че ли е имал мишена на гърдите.

— Делафлот е — потвърди Рурк. — Люк Делафлот, на петдесет и две, с двойно гражданство — френско и американско, постоянно местопребиваване в Париж. Несемеен в момента, с три деца от различни предишни връзки.

— Все още нямам нужда от всичко това.

— Нали съм Пийбоди, а нашето момиче винаги е изчерпателно. Изглежда, смъртта е настъпила около двадесет и два и осемнайсет. — Рурк забеляза, че Ив се понамръщи. — Първият ми работен ден е, лейтенант, не бива да бъдете толкова строга.

Тя махна с ръка, влезе в кухнята и отново излезе. Огледа тялото и повтори отново всичко.

— Някой трябва да е пуснал готвача в къщата или да му е дал кодовете, за да влезе. Що за клиент би дал на някого кодовете от къщата си? По-вероятно някой го е пуснал. Има толкова много храна. Или готвачът я е донесъл, или убиецът я е заредил предварително.

— Чувал съм, че Делафлот държи сам да носи продуктите.

— Добре, може би няма шанс да проследим някоя екзотична съставка и да притиснем Мориарити с покупката. Ако той го е пуснал, дали жертвата го е познавала и очаквала? Не е ли проверил клиента, както правят всички други, предлагащи услуги? Но е трябвало да влезе в къщата, значи, някой му е отворил. Ако е Мориарити, защо да чака толкова дълго, преди да го убие? Колко време е нужно, за да се приготви печено пиле? — попита тя.

Погледът на Рурк остана вперен в нея.

— Откъде да знам, по дяволите?

Тя му се усмихна със стиснати устни.

— Обзалагам се, че Пийбоди знае.

— Почакай. Колко голямо пиле?

— Не знам. — Ив се намръщи, протегна ръце напред. — Горе-долу толкова…

Рурк извади джобния си компютър.

— Може би около два часа, според това тук.

— Доста си добър, почти като Пийбоди. Можем да заключим, че убиецът е изключил фурната, преди да излезе. Не е искал да задейства противопожарната аларма и да пристигне пожарна. Струва ми се почти готово, но предполагам, че се е допекло на изключена фурна. Било е нужно и известно време за подготовка. Значи, жертвата е прекарала тук около два часа. Готвене, бъркане, рязане… Има много ножове, сатъри и други готварски принадлежности, а и луксозно куфарче за тях.

— Тези са на Делафлот, предполагам.

— Да. В къщата не го е пуснал Мориарити и не го е чакал два часа, докато готви. Загуба на време е, а и е твърде рисковано. — Ив закрачи по терасата, обмисляйки няколко версии. — Може би го посреща, излиза, а по-късно се връща. Ще проверим охранителната система, но не виждам причина да е оставил нещо на нея. Трябва да е било светло, когато жертвата е пристигнала.

Влезе и отново излезе. Виждаше всичко, помисли си Рурк, опитваше се да го прави по различни начини, докато се спре на един от тях.

— Късна вечеря — каза тя, когато се върна. — Това е било. Храната не е достатъчна за парти. Прилича на специална вечеря за двама. Има отворена бутилка вино и чаша. И те трябва да са на жертвата. Тогава къде е виното за вечерята? Къде е шампанското? В хладилника няма никакво, сложено да се охлажда. Може би собствениците имат винарска изба или минибар някъде тук, но…

— Най-вероятно Делафлот е избрал и донесъл вината, които иска за вечерята — довърши Рурк.

Тя кимна.

— Значи, докато е готвел, е пийвал вино. Приготвил е част от ястията. В хладилника има нещо, миришещо на риба, покрито е… Не вярвам собствениците да са оставили риба, когато са заминали на почивка. Дори аз знам, че не бива. Значи е приготвил част от ястията, сложил е пилето във фурната, измил е зеленчуците за салатата и ги е оставил да се отцеждат. Решава да си даде малко почивка, излиза тук отвън и запалва цигара.

— Почакай, къде са помощниците? Нали майсторите готвачи като него имат работници, които вършат чирашката работа? Белене, кълцане, такива неща… — Рурк огледа злощастния Делафлот. — Малко е късно да го попитаме.

— Ще проверим това. Както и да е, той излиза навън, за да си почине. Мориарити или е с него, или се появява след него. Оръжието е било скрито някъде… Излязъл е след него, защото трябва да е носел оръжието със себе си. Ако го беше скрил, някой, може би градинарят, който идва през деня, би могъл да го намери. Сетне кара жертвата да застане пред онова дърво. Крачка назад, приятел, така, постой ето там… Трябва да действа бързо, преди жертвата да побегне. Няма начин някой да улучи толкова точно по средата на дървото, когато мишената е подвижна.

Ив застана пред вратата на кухнята и повдигна ръка, сякаш държеше оръжие. Премести се с няколко сантиметра, кимна. Би се обзаложила, че компютърна възстановка ще постави убиеца точно на същото място.

— После проверява, за да се увери, че е отбелязал точките, спечелил е рунда. Дали се обажда на Дъдли да потвърди? Прави снимка или кратък клип, нещо, което да занесе на шибания си приятел, за да споделят мига. Влиза вътре, изключва фурната, но щом вижда виното, си казва: „Защо не, по дяволите?“. Взема бутилката и си тръгва.

— Влиза и излиза, без никой да го види. И това е риск.

— Дъдли е бил дегизиран в лунапарка. Сигурно така е направил и Мориарити. И естествено, не е докарал някоя от колите си наблизо, а е използвал наета кола или такси. Трябва да е изминал известно разстояние с изстрелващото устройство. Носел е някаква чанта или калъф за него, друга — за виното. Можем да използваме това.

Мъж, вървящ пеша с чанта или калъф, помисли си Ив. Може да бъде пробив.

— Изглеждал е като някого, който носи покупки. Поне да беше оставил виното. Самодоволно алчно копеле.

— Има порта откъм градината — изтъкна Рурк. — По-хитро е да я използва, за да се промъкне покрай оградата, покрай ъгъла, отколкото да мине през къщата и да излезе през главния портал.

— Съжалявам, че се забавих толкова. — Пийбоди се появи, леко запъхтяна. — Метрото… Здравей, Рурк.

— Можеш да влезеш в ролята си — каза й Ив. — А ти вече можеш да бъдеш себе си — обърна се тя към Рурк.

— Е, като себе си мога да ти отделя още няколко минути — предложи той. — Ще намеря охранителната система, ще видя дали там има нещо ценно за теб.

— Можеш да се заемеш с това. Жертвата е Люк Делафлот — започна тя да осведомява Пийбоди. — Частен готвач, един от най-прочутите в бранша.

— Същият модел. С какво е забоден за дървото?

— Предполагаме, че е стрела от харпун.

— Като за китове?

Ив не можа да се сдържи.

— Изглежда ли ти достатъчно голямо, за да прободе кит?

— Но харпунът е за китове, нали? Като в онази книга за лудия тип на кораба и кита. И онзи другият, който се казваше Исаак или Истак… Почакай… — Стисна очи, после широко ги отвори. — Исмаил. „Наричай ме Исмаил.“

— Всеки, който излезе с кораб в морето и се опитва да прободе кит с копие, несъмнено е луд. Предпочитам да те наричам Пийбоди. Това нещо най-вероятно е изстреляно с харпун, който се използва за риби. И за прочути френски готвачи.

Пийбоди присви устни и огледа Делафлот.

— Явно работи.

— Час на смъртта… — започна Ив и я запозна с подробностите.

— Хладнокръвно — отбеляза Пийбоди! — Да накара жертвата да долети чак от Париж, да се труди толкова време в кухнята, а после изведнъж да го намушка още преди пилето да се е опекло.

— Мисля, че точно сега пилето е най-малкият проблем на жертвата. Вероятно е донесъл продуктите със себе си, може би са купени от Париж, защото е френски готвач. Провери това. Искам да открием произхода на вината, които е донесъл. Няма начин да е само отворената бутилка. Провери сам ли е дошъл. Как е стигнал дотук от совалката? Искам часовете. Електронният отдел трябва да провери охранителната система, можем да повикаме и оперативната група и патолога. Собствениците да бъдат уведомени…

Ив млъкна, защото Рурк се появи и й каза, че трябва да види нещо важно.

— Да не би Мориарити да го има на запис, заснет от шибаните камери?

— Не — рече той, когато тя закрачи след него. — Но са заснели нещо друго…

Последва го през къщата до малка, добре оборудвана охранителна кабина.

— Няма никакво движение до този момент, седемнадесет и трийсет.

Сякаш вече му бе наредила, той просто натисна бутона за повторение.

Ив проследи колата, която спря до портала.

— Седан последен модел, нюйоркски номера. Пийбоди, провери ги.

Вратите плавно се отвориха.

— Имал е кода или кодова карта, направо е влязъл.

Охранителните камери на къщата засякоха колата отпред.

Шофьорът слезе, пристъпи към входната врата, въведе код.

— Не е нито Дъдли, нито Мориарити. Приближи го, увеличи. Искам да видя по-добре… — Ив отново замълча, наведе се към монитора. — Това е андроид, по дяволите. Е, добре, хитро. Не са идиоти. Използват андроид, програмират го с кодовете. Влиза, изчаква жертвата, пуска я вътре. Програмиран е да бъде там, да бъде каквото е нужно. Най-вероятно кухненски помощник.

— Не е отбелязано никакво друго движение до пристигането на Делафлот точно в двадесет часа с шофьор — обясни Рурк. — Вижда се, че наистина андроидът му отваря. И петнайсет минути по-късно охранителната система се изключва. Камери, аларми, ключалки… Това би трябвало да изпрати сигнал до охранителната компания, ако са уведомени, че собствениците отсъстват. Предполагам, че домакините са имали благоразумието да го сторят, така че трябва да е била използвана кодова карта — клонирана, за да продължи да работи на алтернативен режим и да изглежда, че няма прекъсване на услугата.

— „Интеликор“ е в бизнеса с информационни и охранителни системи — изтъкна Пийбоди. — Мориарити лесно може да се добере до клонирана карта.

— А щом системата е изключена, той може да влезе през вратата, без да бъде засечен от камери. Дори не е нужно да въвежда код, защото вратата не е заключена. — Ив закрачи из двора. — Тръгнал си е с колата, не пеша. Защо да вървиш, когато можеш да се качиш на задната седалка и андроидът да те вози? Все пак ще проверим, но надеждите за пробив току-що се изпариха.

— Колата е собственост на Уилоу Гантри — осведоми я Пийбоди. — Ще направя справка.

— Ще се окаже открадната. — Ив видя и последната капка надежда да изчезва. — Трябвала им е само за няколко часа и са програмирали андроида да я задигне. Дори не са си направили труда да извадят диска или прецакат харда. Не ги е било грижа, че ще засечем колата и андроида. Колата е върната обратно там, където е била, или е зарязана другаде, а андроидът вече е разглобен и рециклиран.

— Мога да направя диагностика на системата тук, да потърся кодовете на клонираната карта.

Ив погледна Рурк, поклати глава.

— Ще повикам електронния отдел.

— Е, добре, тогава тръгвам. Но искам да те видя само за момент насаме, лейтенант. Късмет, Пийбоди.

— Ще се видим утре.

— Какво е утре? — попита Ив, когато Рурк я издърпа навън от охранителната кабина.

— Събота.

— Как може вече да е събота?

— Сърди се на петъка. — Той сложи ръце на раменете й и ги стисна, докато очите й срещнаха неговите. — Не можеше да го спасиш.

— Знам го в главата си, но се старая да убедя и останалата част от себе си.

— Постарай се повече.

Той обгърна лицето й и я целуна.

Рурк знаеше какво става в главата й, а и в останалата част… При тази мисъл мъката й стана по-поносима. Обхвана лицето му с ръце и отвърна на целувката му.

— Благодаря за помощта.

Върна се обратно и завари Пийбоди в кухнята да оглежда пилето във фурната.

— Знаеш ли, щяло е да бъде доста вкусно. Значи, Уилоу Гантри, шестдесет и три годишна детегледачка. Няма досие. Порових се още малко и проверих фирмата, за която работи. Със съпруга й, за когото е омъжена от тридесет и осем години, са заминали за два дни при дъщеря си и мъжа й, които очакват второ бебе всеки момент. Карали са до транспо станцията сами.

— Задигната от паркинг за дългосрочен престой? Може би са я оставили някъде на улицата, когато са свършили. Обади се на охраната на летището да се опита да я засече — нареди Ив. — Ако не е там, да направим голяма услуга на семейство Гантри, като я обявим за издирване. Можем да им я върнем.

— Ужасно е да се прибереш у дома и да разбереш, че колата ти е открадната.

— Случват се и по-лоши неща, но защо да го допускаме? Да отидем при градинаря и детето му.

— С детето си ли е тук? — В очите на Пийбоди се изписа ужас. — И то е видяло онова?

— Да, пропуснах ли да ти кажа?

Благодарна, че Пийбоди бе тук, за да поеме малкия, Ив отвори вратата.

Отбеляза, че стаята е помещение за персонала, тук вероятно живееше домашната помощница или някой като Съмърсет. Приятна, хубава стая, просторна и добре уредена.

Униформеният седеше на един от огромните фотьойли и разговаряше с момчето за бейзбол. Добра идея, реши тя и отново се изпълни с благодарност, когато видя, че детето всъщност е голямо момче на около шестнайсет години.

Седеше с баща си на диван с високи странични облегалки и спореше с ченгето за удар от трета база в мача предишната вечер.

Тийнейджърът беше строен, спретнат, с хубава кожа, почти красавец. Навярно сърцата на момичетата се разтуптяваха, когато ги погледне с тези замечтани кафяви очи.

Бащата, също строен и спретнат, държеше в ръце бейзболна шапка и непрекъснато я въртеше с нервни пръсти. Не притежаваше красотата на младежа, а имаше загоряло ръбесто лице и тъмни лъскави коси на ситни къдрици.

Вдигна очи, когато Ив влезе, с изражение на болка и надежда.

— Полицай, ще ми трябва стаята — рече тя.

— Да, лейтенант. Фен на „Метс“ е… — Униформеният поклати глава с престорено съжаление, когато стана. — Човек ги среща какви ли не.

— О, стига!

Момчето се засмя, но погледът му се плъзна към Ив и то несъзнателно се премести малко по-близо до баща си.

— Аз съм лейтенант Далас. — Ив даде знак и на двамата да останат на местата си, когато понечиха да станат. — Това е детектив Пийбоди.

— Аз съм Джеймс Мануел, а това е синът ми — Чаз.

— Тежък ден за вас — каза тя и седна на фотьойла, който полицаят бе освободил. — Работите за господин Фрост и госпожа Симпсън?

— Да. Оформям градините им, поддържам езерото. Имам няколко клиенти в квартала. Те са на почивка. Дори не са били тук, когато се е случило…

— Вече разбрах. Защо със сина ви дойдохте тук тази сутрин?

— Щяхме да заредим хранилката за риби, понеже декоративните шарани трябва да се хранят по-често при горещо време. А и да обновим торфа, да орежем мъртвите…

— Извинявайте, какво да направите?

— Трябва да се орязват увехналите цветове от растенията, храстите. Не бива да падат семена. Това…

— Добре, схващам.

— Щяхме да подхраним почвата. Синът ми дойде с мен да ми помогне. Пристигнахме рано, за да свършим тази работа по поддръжката, докато собствениците отсъстват, така нямаше да ги безпокоим. Беше малко преди разсъмване, когато пристигнахме. Госпожата, тя ми даде кода от задната порта. Имам го от пет години, откакто работя за нея. С него можем да влизаме в градината. Не и в къщата — побърза да добави той. — Не сме влизали вътре.

— Разбирам. Значи сте дошли да свършите работата си през портата. Паркирали сте пикапа и после вие и синът ви сте преминали през градината.

— Да. — Градинарят дълбоко си пое дъх. — Да, госпожо, така направихме.

— Смеехме се — допълни момчето. — Разказах виц и се засмяхме. Аз влязох пръв. Отначало дори не го видяхме. Смеехме се и татко се обърна да заключи портата. Тогава забелязах мъртвеца.

— Сигурно си се изплашил.

Пийбоди се приближи, подпря се на високата облегалка на дивана до момчето.

— Извиках. — Чаз наведе глава. — Мисля, че изпищях като момиче. После отново се засмях, защото помислих, че не е истинско. Не вярвах, че може да е.

— Какво направихте после? — попита Ив.

— Изпуснах инструментите си. — Джеймс потрепери. — Прозвуча като експлозия, поне в главата ми. Втурнах се към мъжа. Мисля, че крещях. Чаз ме сграбчи и ме задърпа.

— Инструментите издрънчаха толкова силно като бомба… Татко се канеше да се опита да издърпа мъжа от дървото. Господи…

Момчето притисна ръка към корема си.

— Искаш ли минута почивка? — Пийбоди докосна рамото му. — Пие ли ти се вода?

— Не, благодаря. Знам, че не бива да се докосва нищо. Все така казват в полицейските сериали. Гледам много по телевизията и все така казват. Не знам как се сетих. Може би не съм. Може би просто не съм искал татко да го докосва. Беше ужасно…

— Махнахме се. Искам да кажа, от градината. Страхувах се, че може все още да има някого тук, а момчето ми… Боях се за сина си.

— Постъпили сте правилно — увери го Ив.

— Взехме инструментите. Не знам защо, но не можех да ги оставя. И побягнахме към пикапа. Позвънихме на деветстотин и единайсет, казахме какво сме видели и къде сме. Заключихме вратите и останахме тук, докато пристигна полицията.

— Бяхте ли виждали човека преди?

— Не, госпожо. — Джеймс поклати глава. — Не мисля. Госпожа Симпсън и господин Фрост са добри хора. Работя за тях от пет години. Не са били те. Не са извършили това. Дори не са тук.

— Знам. Не се тревожете за тях. Къде е персоналът? Кой живее в тази стая?

— Хана, госпожа Уендър. Тя е с тях в Джорджия. Както и Лилиан, която помага за децата. През лятото отиват за месец в другата си къща.

— Имат ли андроид?

— Не, не мисля. Никога не съм виждал. Помагат им Хана, Лилиан и чистачките, които идват по два пъти седмично. И аз…

— А имат ли други хора кода за отваряне на портата и достъп до градината?

— Не знам. Мисля, че Хана трябва да го има, Лилиан също. Лилиан води децата в парка, трябва да влизат и излизат. А Хана пазарува и ходи по други задачи, така че и тя влиза и излиза. Но и двете не са тук. Бил е някой друг. Не знам какво е правел онзи човек тук. Защо някой го е убил точно в този почтен дом.

— Това възнамерявам да узная. Постъпили сте напълно правилно — и двамата. Оттук нататък ние се заемаме.

— Може ли да тръгваме?

— Да. Полицаят поиска ли ви информация за контакт, в случай че се наложи отново да разговаряме с вас?

— Да. Записа всичко. Да се обадя ли на господин Фрост? На госпожа Симпсън? Да им кажа ли какво намерихме?

— Ние ще се погрижим.

Станаха и Пийбоди ги изпрати до вратата. Момчето се обърна и срещна погледа на Ив.

— Не е като във филмите. Съвсем различно е.

Тя си спомни за Шон, когато бе застанал до трупа на младата жена в ирландската гора.

— Хората често казват това. Прави са.