Нора Робъртс
Наслада в смъртта (12)

12.

Тя ловуваше с байонет на колана и арбалет в ръце, дебнеше плячката из разкошно обзаведени стаи, проблясващи светлини, кадифени сенки…

Около нея се носеше ухание на цветя, толкова силно, сякаш вдъхваше от разцъфналите цветове. На богато резбованото бюро, което бе видяла в офиса на Мориарити, двама мъже — със скрити под качулки лица, голи до кръста — преобърнаха пищяща жена върху решетка.

— Не мога да ти помогна — каза Ив. — Но всъщност ти не си истинска.

Жената замълча за миг и уморено се усмихна.

— А кое е истинско? Кой е истински?

— Нямам време за философия. Вече са избрали следващия.

— Кой следващ? За какво?

— Ако обичаш — каза единият от мъжете с качулките. — Прекъсваш програмата.

— Добре, продължавайте.

Влезе в съседната стая, насочвайки оръжието си надясно и наляво. Яркочервеното на пода бе кръв и по нея се носеше шофьорска шапка.

Оставят знаци, помисли си тя. Беше им забавно да оставят знаци. Мислеха се за твърде умни, твърде добре защитени, твърде богати, за да бъдат хванати.

Застана в средата на стаята, огледа я. Какво пропускаше? Какво й бе убягнало?

Озова се в своя офис, където на централно място бе таблото с материали за убийствата.

Дали то беше там? Вече?

Шофьор на лимузина, арбалет, транспо станция.

Компаньонка, байонет, лунапарк.

Кой, какво, къде…

Но защо?

Излезе от офиса в общото помещение.

Но вместо сред ченгета, бюра и мирис на скапано кафе, навлезе в нещо, което приличаше на зала в елитен клуб. Големи кожени кресла, запалена камина, въпреки убийствената жега навън, наситени цветове, картини по стените с аристократични ловни сцени.

Хрътки и коне.

Двамата мъже седяха, разклащайки тумбести чаши с кехлибарено бренди. Дълги тънки пури димяха в сребърен пепелник на масата пред тях.

Едновременно погледнаха към нея, самодоволно усмихнати.

— Съжалявам, не си член на клуба. Трябва да напуснеш или ще се сблъскаш с последствията. Не са достатъчни само пари, за да бъдеш приета.

— Знам какво сте извършили и мисля, че знам как. Но не разбирам защо.

— Не дължим обяснения на такива като теб.

Дъдли извади пистолета — огромно сребърно оръжие.

Тя чу щракването, когато го насочи.

Подскочи и очите й се отвориха широко. Би се заклела, че чу изстрел и дори усети мирис на барут.

— Шшт, успокой се… — Рурк я притегли по-близо до себе си, прегърна я. — Просто си сънувала…

— Какво означава това? — промърмори тя. Когато се опита да се обърне, Галахад впи нокти в задника й. — О, по дяволите. — Отблъсна го и се озова лице в лице с Рурк. — Здравей.

— Добре дошла — усмихна се той и леко плъзна пръсти по пострадалата й ръка. — Как стана?

— Един идиот с пластмасово ножче, подострено като бръснач, в самата полицейска централа… Най-лошото беше, че Уитни повика медик да ме зашие, докато докладвам.

— Мръсник, как може да принуждава едно от ченгетата си да получи шевове на рана?

— Бях я превързала с подръчни материали. Сакото вече беше съсипано.

Той я задържа в прегръдката си, в случай че и двамата отново се унесат в дрямка.

— Онзи сън беше породен от нещо друго.

— Не ми харесват — нито Дъдли, нито Мориарити.

— Колко удобно. На мен също не ми допадат особено.

— Дъдли се прави на чаровник и сваляч с блясък в очите, който казва: „Просто обичам жените“, а другият: „Аз съм зает човек, чакат ме важни дела, така че се разкарай, плебей“. Може би наистина са си такива. Сигурно… Но дълбоко в себе си се подсмихваха самодоволно.

Рурк се вгледа в лицето й, докато говореше, и реши, че изключва дори нищожна вероятност да греши.

— Познавам този поглед — прошепна той. — Смяташ, че двамата са го извършили… Заедно.

— Това е само една моя теория. — Ив се намръщи, без да има за какво. — Но е вярна. И не защото не ми харесват. Не ми допадаше и онова копеле Сайкс, но не го заподозрях в убийство.

— Добре, тогава знаеш нови неща за тях. Кажи ми ги.

Осведоми го за всичко: за алибитата им, за самотните им вечери, за приятелството…

— Не е много, но имах натрапчивото усещане, че са очаквали да разиграят тези сцени. И знам какво съм пропуснала… Семействата. Семейни фирми, нали?

Когато тя се надигна, ръката на Рурк остана обвита около талията й.

— Нека просто да полежим тук още малко. Слушам те.

— Е, защо тогава няма нищо от или за семейството в офисите им? Имат огромни помещения, пълни със скъпи вещи. Но никакви семейни снимки или каквито и да е снимки. Няма например „палката за крикет, която баща ми…“.

— Нарича се бухалка.

— Не прилича на бухалка. Всъщност и на палка, но все едно. „Ето я бухалката за крикет, която скъпият татко ми подари за десетия ми рожден ден“ или „Да, това е джобният часовник на прапрадядо ми“. Те са трето и четвърто поколение собственици на фирми, а в офисите им няма никаква следа от предишните. Нищо. При никого от двамата. Ръководят компании, предавани от баща на син, а няма нищо.

— Не че ги защитавам, но може би съзнателно демонстрират, че се справят сами.

— Но нали наследството е важно за този тип ръководители — дори само за да парадират с това. А семейството има тежест. Майра е заобиколена от снимки на семейството си. Уитни също има, Фийни — също, може би при тях е различно, но би трябвало да има някакви знаци. Не е ли странно, че никой от тях не е сложил нищо, поне на видно място, което да го свързва със семейството, освен компанията?

— Мислиш, че се бунтуват срещу положението, в което са поставени?

— Може би. Не знам. Или вярват, че им се полага по право, така че на кого му пука за милото старо татенце или за когото и да било. А може би това не означава нищо. Странното е, че така е и при двамата. Сходни интереси. Мисля, че така е започнало всичко. Имат толкова много общи неща.

— Има голяма разлика между еднаквия произход и съучастничество в убийство.

— Между тях има нещо повече от произхода.

— Секс ли?

Ив се замисли.

— Може би. Това определено би добавило пласт на близост и доверие. Може да е секс, дори любов. Или просто връзка на еднакви умове, еднакви характери. Хората се намират.

— Както ние с теб.

— Ах! — прочувствено въздъхна тя и му се усмихна. Леко го целуна, после го побутна встрани. — Трябва да добавя нови материали на таблото, да направя няколко справки. Продължавам да търся връзка между жертвите и между тях и компаниите, въпреки че не мисля, че има такава. Трябва да проверя и дали някой от предците на двамата е служил в армията и може да е притежавал байонет.

— Сочно телешко.

— Моля?

— Ще вечеряме пържоли. И двамата се нуждаем от силна храна.

— Ти вече не си уморен. Гледам те право в очите и щях да забележа, ако беше. Дразниш ме.

— Все пак ми се хапва пържола.

— Вече и на мен. Но първо трябва да взема душ. Не съм се къпала от ден и половина. — Ив доближи нос до него. — Как така ти ухаеш толкова приятно?

— Може би просто съм благословен с това или е просто защото взех душ, преди да тръгна от офиса. Върви. — Закачливо я пошляпна отзад. — Аз ще сложа вечерята.

 

 

Ив се почувства отлично след душа и кафето, облечена с чисти дрехи. Когато влезе в домашния си кабинет, усети апетитен мирис на печено месо и се почувства още по-добре.

Изведнъж си спомни за разговора си с Морис рано сутринта.

— А, днес казах, че може да си спретнем пикник с онази твоя голяма скара и някои хора.

Рурк повдигна бутилката вино, която бе отворил.

— Искаш да пека хора на скара?

— Само няколко — пошегува се тя, но веднага продължи сериозно. — Да се съберем в тесен кръг. — Сетне го помоли да й сипе половин чаша от виното.

Той й наля.

— Ще ти се да направим купон на открито, така ли?

— Не че толкова много ми се иска, но тази сутрин се видях с Морис и изглеждаше ужасно тъжен. Предложих го, без да мисля, а после забравих. Мирисът на пържолите ме подсети.

Той се приближи, подаде й чашата, а после повдигна брадичката й и я целуна.

— Ти си добра приятелка.

— Не знам как стана, за бога.

— Да го направим в събота вечерта?

— Мисля, че ще можем, освен ако…

— Винаги има някакво „ако“, но щом ще поканим ченгета и хора, свързани с полицията, разбираемо е.

— Нали нямаш нищо против?

— Ив, зная, че все още те учудвам и озадачавам, но наистина обичам събиранията.

— Знам. Ако не беше така, щеше да бъдеш идеален. — Когато той се засмя, Ив отиде до масата и повдигна капака на чинията си. — Господи, наистина ухае апетитно. Чувствам се нахранена още преди да съм я изяла.

— Да видим какво ще стане, когато я изядеш. Как е ръката? — попита Рурк, когато седнаха на масата до прозореца.

— Добре е. — Тя раздвижи рамо, сви я. — Не усещам почти нищо.

— Трябва да се обзаложим — реши той, — да видим дали ще издържиш две седмици, без да пострадаш по време на работа.

— Просто вървях от единия ескалатор към другия. — Ив разряза пържолата. — Вършех си работата. Що за идиот би си въобразил, че ще се отърве безнаказано, като намушка бившата си с пластмасов нож в самата полицейска централа?

— Някого, който мисли само за удоволствието, а не и за последствията.

— Може да е бил насвяткан — реши тя, — но не толкова, че да не усети, когато го сритах в топките тъй, че ги натиках в устата му.

Рурк се усмихна, когато си представи сцената.

— Това ли направи?

— Беше кратко, но огромно удоволствие.

— За моето момиче — повдигна той чашата си за тост.

— А какво друго можех да сторя? Някакъв нещастник с пластмасов нож дошъл в Централата…

Той познаваше този поглед и не прекъсна нишката на мисълта й.

— Онзи идиот се опита да нападне бившата си с пластмасов нож в Централата.

— Ясно, вече ми го обясни.

— Как е възможно? Не е ли пълно безумие?

— Не знам… — Загледан в нея, той отпи от виното. — Ти ми кажи.

— Като майор Кетчуп в банята с лазерния скалпел.

— Хм… — Рурк наряза аспержа с тънък слой подправки. — Явно сме създадени един за друг, щом чета мислите ти и разбирам, че имаш предвид по-скоро нещо като полковник Горчица в оранжерията със свещника.

— Няма значение. Като в играта… Макнаб или Пийбоди спомена за тази игра преди време.

— „Улики“ ли?

— Всички игри са пълна глупост, но от любопитство един ден я изпробвах на компютъра…

— Това, че си се занимавала с компютърна игра, е голяма новина, но бих казал, че е по-голяма идеята, до която си достигнала. Подозираш, че Дъдли и Мориарити, ако наистина са замесени заедно в тези убийства, всъщност играят на някаква игра…

— Всички елементи са откачени. Методите, оръжието, жертвата, местопрестъплението. Изглеждат случайни убийства, общото между които е типът на всеки елемент, който отново изглежда случайно избран. А ако наистина са случайно избрани, защото са елементи от някакво състезание, игра, съревнование?

— Ако е така, остава въпросът защо.

— Защо човек се включва в игра или състезание? За да спечели.

— Скъпа, ако тази гледна точка е причината да не играеш често, мнозина го правят просто заради преживяването.

Тя набоде ново късче пържола.

— Неприятно е да загубиш.

— Съгласен съм, но все пак… Твоята хипотеза е, че двама уважавани и много влиятелни бизнесмени без криминални досиета или репутация на агресивни хора, влизат в заговор не просто да убият някого, а да убиват… И то като спорт?

— Точно като спорт. — Ив размаха пръст срещу него. — Именно. Погледни жертвите. Джамал Хюстън. Никой от двамата или компаниите им не е бил клиент на тази транспортна фирма. Нищо, което сме открили, не говори за предишна връзка с него. Пийбоди проверява нищожната вероятност единият от тях да е бил возен от него при сключване на тайна сделка, което не е особено логично, и той да е видял или чул нещо, заради което единият от тях — или и двамата — да са решили да го елиминират. Но защо да усложняват живота си? Първо, единият или и двамата поръчват кола от фирма, която обикновено не ползват, което създава риск за сигурността им. После се налага единият или и двамата да кажат или направят нещо уличаващо, незаконно, неморално или каквото и да е, пред непознат шофьор.

Повдигна парче печен картоф, вече натопен в масло, и го поръси с толкова сол, че мъжът й я изгледа изумено. Продължи да говори, но едва не се задави.

— Тогава единият или двамата решават да го убият и избират метод, който поставя престъплението в светлината на прожекторите, вместо да наемат някого да свърши работата…

— Защо просто не ядеш солта с лъжица? — пошегува се той.

— Какво?

— Няма значение. Съгласен съм, че този сценарий не звучи правдоподобно. Твърде сложен и нелогичен е.

— С Крамптън е още по-нелогично. Никой от тях не е в графика й. Е, може би единият или двамата са ползвали услугите й под друга самоличност, но ми е трудно да повярвам, че не ги е проучила подробно. А и ако са използвали фалшива самоличност и номерът им е минавал, защо да я убиват? Нямам улики за изнудване, които да издават, че може да е разкрила нечия самоличност и да се е опитвала да го издои. Би било глупаво да рискува скъпоценната си репутация и неопетненото си разрешително за пари, когато вече е имала достатъчно. Добави метода и мястото — и става твърде показно.

— Не мога да възразя. Яж си зеленчуците.

Тя го погледна косо, но хапна от аспержите.

— Така. Да опростим нещата и да ги сведем до отделните елементи.

— Получава се игра на „Улики“.

Ив описа кръг с пръст във въздуха, докато дъвчеше хапка от пържолата.

— Или тяхната версия на нещо подобно. Може би градска версия на лов за доста едър дивеч.

— Връщаме се на въпроса защо. Това са убийства, Ив, и по твоите предположения — убийства на невинни хора, които не са познавали лично.

— Хора, известни в своите среди. Обслужващи високите стъпала на социалната и финансовата стълбица. Мисля, че това е съществен елемент. Може би е част от отговора. Все още не знам.

— Защото нищо по-малко не е ценно.

Ив се спря, докато повдигаше вилица с поредния пресолен картоф към устата си.

— Ценно.

— Просто се опитвам да следвам твоята логика. Описваш двамата като арогантни, самодоволни, богати, привилегировани типове и макар да ги познавам бегло, не мога да не се съглася с теб.

Рурк наля вода в чашата й, защото навярно умираше от жажда при такова количество сол.

— Радвали са се на привилегии през целия си живот — продължи той. — И са получавали само най-доброто, можели са да го избират във всяка област. Затова е по-здравословно да си тръгнал от нулата. Иначе започваш да вярваш, че заслужаваш само най-доброто и не бива да се задоволяваш с по-малко.

Повдигна чашата си, направи жест с ръка, преди да отпие.

— Защо да убиваш някой бездомник например? Къде е блясъкът? Къде е престижът? Не си струва да се занимаваш с тези същества. Те стоят далеч по-ниско от теб.

— А шофьор от престижна фирма за лимузини или най-добрата компаньонка в града, макар и по-нискостоящи, все пак са хора, от които можеш да имаш полза.

— Логично е.

— Доста логично — съгласи се тя. — Необичайното, уникално оръжие също допълва блясъка.

— И може би предизвикателството.

— Както и оживеното място, което прави трофея по-ценен.

— И двамата са преминали първия кръг, ако може да се нарече така. Прибрали са трофеите си. Може би това е краят.

— Не. Резултатът е равен, нали? Равенствата не носят удовлетворение нито в игрите, нито в спортните състезания. Всички ги мразят. Трябва да има победител. Трябва да има следващ кръг.

Той се замисли.

— Знаят, че ги подозираш, че проверяваш алибитата им, проучваш миналото им. Това засилва тръпката, насладата, ако го правят заради нея.

— Очакваха ме и бяха подготвени. — Ив кимна на себе си, когато си припомни двата разпита. — Такова чувство имах, докато разговарях с тях. Бяха готови с представлението, сценария, ролите си. Може да е било още един кръг от състезанието, а? Следващо ниво. „Добре, и двамата преминахме квалификациите, сега сме в кръга Разбий ченгето за допълнителни точки.“ Мислели са за това и когато са използвали лични данни на служители. Трябва да са искали и този елемент.

— Още по-голям бонус е, че с тях се заемаш точно ти, при твоята репутация…

— Да добавим и връзката ми с теб. Това още повече подхранва самочувствието им.

— Ще успееш да ме убедиш. Помисли и за избрания момент. Тъкмо се върнахме от почивка. Много е било лесно да проверят кога и двамата ще бъдем на работа. Ако са направили проучване, обзалагам се, че вероятността следващият нов случай на убийство да бъде поверен на теб, се е оказала доста голяма. Смятам, че са искали, надявали са се и са направили всичко възможно да се подсигурят, че ще бъдеш ти. Само най-доброто.

— Дъдли спомена за книгата… — спомни си Ив. — Книгата на Надин за случая „Айкоув“. Вече е много нашумяла. По дяволите, може би трябва да й кажа да се пази. Радва се на страхотен бестселър. И копелето нарочно заговори за него.

— Не я виждам като набелязана жертва, но ако ще се почувстваш по-спокойна, обади й се.

— Защо да не е набелязана?

— И двете жертви предлагат услуги. Някой дори би ги сметнал за вид прислуга.

— Може и да си прав, но ще я предупредя да не прави нищо безразсъдно. После… По дяволите, ще настоява да й гостувам, ще се опитва да изкопчи нещо повече от мен за разследването.

— Приятелството е сложно и многопластово.

— Досадно е.

Но все пак Ив стана от масата и отиде до бюрото да се обади на приятелката си.

Беше заредена, помисли си Рурк, загледан във виното си. Заредена и готова. Не само от съня и вечерята, макар и да нямаше съмнение, че бе имала нужда и от двете. От чувството за мисия. Виждаше пътя и може би това бе имала предвид Шинейд, когато бе споменала за дарбата на Ив. Умееше да вижда и усеща — и жертвите, и убийците им.

Стана, отиде до таблото й.

Чу я да спори с Надин за гостуване в „Сега“, за да обсъдят случая, за интервю на живо по канал 75, но почти не им обърна внимание…

Може би това също бе вид игра, предположи той. Всяка от двете изпълняваше ролята си, преследваше целите си и оценяваше способностите на другата. Интересен номер между две упорити, волеви жени, които имаха пълна вяра в професионалния си дълг.

Когато Ив прекъсна трансмисията и промърмори нещо за кафе, той каза:

— И аз ще пийна.

Изчака, докато тя се върна и му подаде чаша.

— Те просто не те забелязват.

— Какво?

— Хората… Някои хора с този социален статус и финансови привилегии. Могат да имат всичко, което пожелаят и когато пожелаят… И не ги е грижа за другите, които не могат, или просто не носят това в себе си. Те не виждат човека, който се поти по цял ден, за да си плаща наема, или онзи, който проси на ъгъла… Не виждат в обслужващия персонал нищо повече от андроиди в своя привилегирован свят. Обзалагам се, че не знаят имената, още по-малко положението на хората, които работят за тях, освен на секретарките и личните си асистенти, а дори и тях познават само по име.

— А ти знаеш и виждаш. И вероятно можеш да купиш и продадеш и двамата.

Рурк поклати глава.

— Различно е — не само в това отношение, а и в произхода. Аз бях този, когото не забелязваха. Едно от нещата, които бях твърдо решен да променя. Убивал съм. Това тежи на съвестта ми и би тежало на повечето от нас. Но виждам, че те са способни да убиват без подобно бреме.

— Защото за тях жертвите не са хора. Те са като стол или чифт обувки, нещо, което си купуват. Плащат си, за да убиват, неведнъж стигнах до този извод. Купили са ги, значи ги притежават.

— За тях убиването е нова тръпка.

Видя ги сега, когато тя бе отворила прозореца пред него, видя ги да седят в разкошните си домове на по чаша хубаво бренди и да обсъждат тази нова тръпка.

— Нещо свежо и интересно — продължи Рурк. — Когато имаш всичко, което пожелаеш, малко неща могат да ти се сторят интересни.

— И ти ли се чувстваш така?

— Ни най-малко — усмихна й се той. — Но при мен самият бизнес, идеите, стратегиите, възможностите са свежи и интересни. А имам и теб. Те кого си имат? Казваш, че около тях няма нищо на видно място, което да ги свързва със семейството, с някой обичан човек.

— Това е едно от нещата, които ще проуча. Бившите им, семейните им връзки, хората, с които се срещат. Какво правят в свободното си време?

— Не играят нито поло, нито скуош, но с голфа попаднах на нещо. Беше събудила любопитството ми — каза той, когато Ив го изгледа намръщено. — Затова се порових. И двамата членуват в яхтклуб „Оушиеник“, елитен, както може да се очаква, и са били участници и спонсори на доста състезания и прояви. И двамата обичат бакара с високи залози. Притежават по-голямата част от акциите за състезателни коне, които често са съперници.

— Съперници… — повтори тя. — Отново съвпадащ елемент.

— Когато не са в Ню Йорк да ръководят главните офиси на компаниите си или по-скоро, както открих след кратко ровене, символично да седят начело, следват сезони и тенденции. Плават с яхти, карат ски, играят комар, ходят на партита и премиери.

— Заедно ли?

— Често, но невинаги. Имат и различни интереси. Дъдли обича тениса, играе и присъства на важни мачове. Мориарити предпочита шах.

— Все индивидуални спортове. Без отбор…

— Така изглежда.

— Конкуренти са в няколко дейности. Това е част от динамиката им. Поотделно се занимават със спортове, в които се състезаваш сам, а не като част от отбор. — Ив кимна. — Ценна информация. Трябва да събера още. Искаш ли да участваш?

— Мога да отделя малко време. — Той погали брадичката й. — Но си имам цена.

— Нищо не е безплатно.

— Това е моето мото. Какво мога да направя за вас, лейтенант?

— Можеш да стигнеш малко по-далеч. Да видиш дали са ходили в едно и също училище по някое време, дали имат общи роднини. Всъщност искам да открия кога са се запознали. И как…

— Лесна работа.

— Но ще проучваш само със законни средства.

— Лишаваш ме от най-забавното. Ще ти струва двойно. Можеш да започнеш с чиниите — каза той и се отдалечи.

Ив се намръщи, но не можеше да се оплаква, след като той бе сервирал вечерята.

— Едва ли те карат креватните си дружки да слагат съдове в миялната — извика тя.

— Скъпа, ти си много повече от креватна дружка за мен.

— Да де… — промърмори тя, но събра съдовете и ги стовари в машината.

Седна, въведе цялата информация, която Рурк й бе дал, и добави още свои елементи във файла.

— Компютър, изчисли вероятността Дъдли и Мориарити да са убили двете жертви, действайки като съперници или партньори, и да смятат тези действия за част от игра или спорт.

Прието. Изпълнение…

— Да, имаш неограничено време. Не бързай. Компютър, едновременни задачи. Справка за бивши брачни партньори и лица, живели на семейни начала с Дъдли и Мориарити. Още нещо — бързо се сети тя. — Намери официални съобщения за годежи на всеки от двамата заподозрени, състави биографични справки за годениците.

Втора задача, приета. Изпълнение…

— Компютър, зареди информацията от предишното търсене за предци на двамата заподозрени, служили в армията. На първи екран.

Прието. Информацията се зарежда на първи екран…

Тя се облегна назад, започна да преглежда и благодари на бога, че бе ограничила търсенето между 1945-а и 1965-а, защото във всяко семейство имаше десетки имена.

Отпи кафе, докато четеше, и попадна на още едно съвпадение.

— Компютър, отстрани висшите офицери — от майор нагоре, от този списък. Покажи информацията на втори екран.

Прието. Изпълнение… Първа задача — изпълнена. Вероятност петдесет и четири цяло и два процента заподозрените Дъдли и Мориарити да са убили двете жертви като съперници или партньори в игра или спорт.

— Не е зле, но не е и повод да затанцувам. — Ив прегледа останалите на първи екран имена. — Само пет. Добре, компютър, направи подробна биографична справка за лицата на първи екран, маркирай военна служба.

Докато траеше търсенето, стана да добави материали на таблото си. Закрачи около него, изчаквайки съобщението, че и втората задача е изпълнена.

Прегледа физическите характеристики, които й бе изпратил Фийни, получени от частичния образ от камерата в лунапарка.

Дали беше Дъдли, запита се тя, този с фалшивата козя брадичка и дълга кестенява коса? Можеше да бъде и Юрик. Можеха да бъдат цяла армия други мъже. Точно това щеше да изтъкне защитата.

Обувката бе по-ценен коз. Но щеше да има и характеристики като теглото, с които да наклони везните, ако се наложи, когато е готова.

Даде команда имената на втори екран да бъдат запаметени и отстранени и да се зареди новата информация.

Имаха по една бивша съпруга, забеляза тя. И двете бяха от влиятелни богати семейства. Отново същият кръг. Едва две години при Дъдли, близо три при Мориарити. Малко повече от две години преди женитбата му с Аналий Бабингтън, бе обявен годежът на Дъдли с Фелисити ван Уит, а седем месеца по-късно — развалянето му.

— Мислех, че това е моя работа — прекъсна заниманията й Рурк. — Нали аз трябваше да ги проучвам.

— И какво научи?

— Фелисити ван Уит, сгодена за Дъдли за малко повече от половин година, е първа братовчедка на Патрис Делоутър. — Той кимна към екрана. — Бившата жена на Мориарити.

— Мамка му! — изруга Ив.

— Не се сърди, скъпа.

— Не го казах заради теб — засмя се тя. — Делоутър се е омъжила за Мориарити веднага след като Дъдли и братовчедката са развалили годежа си. Мориарити трябва да е бил на двайсет и шест, а Дъдли — на двайсет и пет години. Запознали са се чрез жените. Почакай! — гневно каза тя, когато компютърът я прекъсна с ново съобщение за изпълнена задача. Пое си дъх, отново проясни мислите си. И прочете информацията след всяко име. — Виждаш ли това? Джоузеф Дъдли, добрият стар Джо. Прачичо на сегашния Дъдли. Джо е изключен от Харвард, напуска Принстън, арестуват го два пъти за пиянство и непристойно поведение. После постъпва в армията като пехотинец. Той е единственият редови войник без чин в цялата фамилия и най-близкият роднина. Не някой далечен братовчед, а брат на прадеденцето.

— Служил е в Корейската война — добави Рурк. — Получил е орден „Пурпурно сърце“.

— Обзалагам се, че е имал байонет. Залагам задника си.

— Задникът ти вече е мой и смятам да се възползвам.

— Съгласна съм, но вдигам залога, защото съм убедена, че Джо е донесъл този байонет като сувенир у дома, където се е предавал на поколенията до Уини.

— Трудно за доказване.

— Ще видим това, но дори и да не успея, е още една голяма вероятност. Вече имаме безброй такива.

— Впрочем не са учили в едно и също училище. Но годеницата и бившата съпруга — братовчедките, са възпитанички на „Смит“, както и една братовчедка на Дъдли по същото време.

— Добре, значи се познават отдавна. Движели са се в едни и същи среди — поне когато са били на двайсетина години. И все още се движат в едни и същи среди. И двамата имат по един провален брак. Никой от тях не е създал деца и оттогава нито са се женили, нито са имали сериозни интимни връзки. Много общи неща. Еднакви умове? Състезателни натури.

Ив шумно въздъхна.

— Убийствени наклонности, това е друг въпрос. Виж годеницата. Сега е омъжена от единайсет години, с две деца. Живее в Гринуич, което улеснява нещата. Работила е като психотерапевт до раждането на първото дете. След това е отглеждала децата си чак до миналата година.

— Когато по-малкото трябва да е тръгнало на училище.

— Първо искам да разговарям с нея. Утре. Няма дълго да отлагат следващия кръг. Не и твърде дълго.

Тя седна и отново се залови за работа.