Ридли Пиърсън
Клопка (27)

Двадесет и шеста глава

Залязващото слънце беше обагрило в червено Континенталния Вододел, когато Болд премина с наетата кола през третия охраняван вход на затвора, който беше частна собственост. Върху осемметровата телена ограда се виждаха кълба бодлива, остра като бръснач тел. Външната стена, иззидана от бетонни блокчета, беше висока девет метра и свързваше четирите наблюдателни кули, на които дежуреха тежковъоръжени пазачи. По средната ограда, която беше почти невидима, имаше големи жълти предупредителни табели с червени надписи „ВИСОКО НАПРЕЖЕНИЕ“. В сградите на затвора — собственост и експлоатирани от Итъридж Корпорейшън — имаше крила за затворници на строг и на общ режим с отделни входове за посетители. Едно от десетината пръснати в цялата страна подобни изправителни заведения, всички построени и управлявани от частни компании, те сключваха договори със съответния щат и им се плащаше с парите на данъкоплатците. Акциите на Итъридж Корпорейшън се търгуваха на борсата.

— „Затворници осигуряват печалба“ — прочете Дафни заглавието на ксерокопирана статия от преди две години, която беше открила в градската библиотека на Денвър.

— Продължавай да четеш — каза Болд. Той нарочно беше избрал този час за посещението им, като знаеше, че най-вероятно рекламната кампания по телефона ще бъде в разгара си вечерта, когато операторите можеха да хванат семействата на вечеря или пред телевизора.

Тя продължи да чете. Обществеността била възмутена, а политиците впечатлени от перспективата да се намалят средствата за издръжка на изправителните заведения. Съобщаваше се за „недоказани обвинения“ срещу „неназовани щатски служители“, получили подкупи да лобират за идеята за частни затвори пред щатските законодателни органи. Но с три такива вече действащи в Колорадо частни заведения и още две, които в момента се строяха, тези обвинения изглеждаха безпредметни. В Невада имаше четири, в Айдахо — две. Федералното правителство се беше включило в играта. Изправителните заведения бяха станали частни. Болд и Матюс възнамеряваха да използват факта, че щатът Вашингтон беше получил подобна оферта, за осъществяването на която беше насрочен референдум през есента, по време на изборите.

Болд намери паркинга, предназначен за посетители. Голяма табела напомняше на шофьорите да заключват колите и да прибират ключовете.

Изправителните заведения, попаднали в частни ръце, бяха оборудвани по последната дума на техниката. Вратите с електронни ключалки изискваха както отпечатък от дланта на надзирателя, така и магнитен ключ с размерите на кредитна карта, за да се получи достъп до различните части на крилото за затворници на общ режим. Сградата представляваше осмоъгълник, а единствената будка за надзиратели се намираше в центъра му, което позволяваше да се държи под око всяка килия. Авангардната технология за охрана се допълваше от видеокамери за наблюдение, инфрачервени датчици и електронни устройства „Лоу Джак“^[1], прикрепени около глезените на всички затворници. Очевидно щатът Колорадо не можеше да си позволи да построи изправително заведение с подобна система за охрана, но все пак можеше да отделя четиридесетте хиляди долара, необходими за годишната издръжка на всеки затворник.

Болд не беше посмял да се свърже сам с Итъридж Корпорейшън, тъй като много добре знаеше, че частните компании никак не обичат представителите на закона да откриват грешки в техните бизнес планове. Вместо това той помоли един приятел, работещ в системата на изправителните заведения на щата Вашингтон, да се обади по телефона и да ги представи като двама детективи, командировани по служба в Колорадо, които биха желали да разгледат изправителното заведение на Итъридж в Джеферсън Каунти и най-вече да се запознаят с тъй наречената „програма за частна търговия“, по която работеха затворниците, изтърпяващи наказанията си в крилото за общ режим. Директорите на Итъридж, които знаеха за предстоящия референдум в щата Вашингтон, видяха в тяхно лице представители на потенциален клиент.

Болд и Дафни бяха посрещнати от управителния директор на заведението — четиридесет и пет годишен мъж с късо подстригана коса и твърд като стомана поглед. Двамата му административни помощници, около тридесетгодишни мъже, заприличаха на Болд на бивши армейци или морски пехотинци. Корпорациите явно знаеха откъде да набират служители.

— Впечатляващо — каза Болд, като посочи системата за охрана, през която той и Дафни току-що бяха преминали.

Началникът на затвора, словоохотлив като истински търговски агент, определено нарушаваше общоизвестния стереотип. Той не приличаше на нито един от началниците на затвори, с които Болд беше имал възможност да се запознае през годините на служба в полицията.

Обиколката продължи четиридесет минути, като през цялото време домакинът им наблягаше на съвършената техника за охрана на заведението. Инфрачервените датчици бяха толкова чувствителни, че можеха да „уловят телесната температура на всеки бозайник, по-голям от плъх“.

— Кои други затвори сте обиколили? — попита началникът, очевидно готов да посрещне предизвикателствата на конкуренцията.

Той ги поведе по дълъг гол коридор. Дафни цитира едно от имената, споменато в статията, която беше чела на глас преди по-малко от час.

Началникът на затвора кимна.

— Те започнаха след нас. Все още се опитват да ни догонят — без излишна скромност заяви той. — Не забравяйте, че ние излязохме на печалба само четири години след началото на експлоатацията. В национален мащаб, имам пред вид. Поддържаме деветдесет и седем процента заетост. Най-добро съотношение между наличните легла и броя на затворниците. Нула бягства за четири години. Нула — повтори той. — В национален мащаб!

— Програмата за частна търговия — каза Болд, като предполагаше, че началникът се готви да заговори за нея. — Щатът участва ли в подялбата на приходите? — попита той.

— Абсолютно! — Началникът се усмихна широко. — Доколкото знам, щатът получава двадесет процента. — Той се обърна към един от двамата си помощници. — Можем да проверим.

Младият командос пое по коридора към един бял телефон, монтиран на стената.

— Значи Итъридж взема осемдесет процента от печалбата по програмата за себе си — опита се да го жегне Болд.

— Седемдесет компютърни работни станции, широколентови линии за данни, над шестдесет телефонни линии — имаме разходи, лейтенант.

— Рекламни и маркетингови кампании по телефона — каза Болд. — Кой би помислил?

— Това не е наше откритие — напомни им началникът, сякаш да защити компанията. — Прави се от години. Продажби по каталог, анкети, дори резервации на самолетни билети. И все пак тези ранни програми не са успели да се възползват напълно от потенциала си. Ние използваме компютрите си и в програмите за обучение, които провеждаме. Това е то многоцелевата концепция. Но хората, които наистина заслужават похвала в Итъридж, са нашите проектанти. Най-добрите в бизнеса, Бог ми е свидетел — добави той. — Понастоящем седем щата използват рекламните кампании по телефона като източник за увеличаване на приходите в изправителните заведения.

Началникът отново заприлича на търговски агент.

— Това е ефикасен начин за частично покриване на разходите, като в същото време лишените от свобода получават подходяща квалификация — продължи той, — която ще им помогне да си намерят работа навън. На над шестдесет процента от затворниците, участващи в нашата програма за частна търговия, ще бъде предложена подобна работа след освобождаването им. Рецидивизмът в тази част от нашите „клиенти“ бележи забележим спад.

— Чудесно използване на работната ръка в затворите — отбеляза Болд.

Тази забележка заинтригува началника на затвора, който спря пред една врата и постави дланта си върху електронния четец. След това пъхна картата си и вратата се отвори.

— Имате късмет — обърна се той към Болд. — Изглежда нашите хора са започнали работа.

Ако не бяха гащеризоните с техните широки, тъмносини хоризонтални райета, човек можеше да вземе седемдесетте затворника и огромното помещение за университетска компютърна лаборатория — сиви работни клетки със звуконепроницаеми прегради и ярки лампи на тавана. В много отношения то напомняше на Болд за канцелариите на отдел „Убийства“ на петия етаж, но в още по-голям мащаб, и иронията в цялата ситуация не му убягна — условията за работа на затворниците бяха по-добри от тези на ченгетата. В помещението се носеха приглушени предложения за продажби, бръмчаха компютърни вентилатори, бързо потракваха клавиши.

Дафни и Болд се спогледаха многозначително. Някъде в това помещение се криеше връзката между поредицата от взломни кражби — техният човек беше надянал слушалки и потракваше по клавишите на някоя от многобройните клавиатури.

— Програмата на Консолидейтид? — попита Болд, като показа, че е информиран за нещо, която не би следвало да знае. — Нюмън Къмюникейшънс?

Този път началникът на затвора не успя да прикрие оскърблението си. Ушите и вратът му се зачервиха.

— Какво става тук? — попита той.

— Всички тук ли работят за Нюмън? — повтори Болд. — За кампанията на Консолидейтид?

Един от помощниците на началника побърза да отговори, което никак не се хареса на шефа му.

— Половината за Нюмън, другата половина за електронна продажба на билети за Еър Експрес.

— Откъде знаете за Нюмън? — разтревожен попита началникът на затвора.

— Лейтенант Матюс и аз трябва да видим списъците на телефонните обаждания, разпределени по работни станции. Нюмън Къмюникейшънс ни оказаха съдействие в това отношение.

— Излъгали сте ни! — изпъшка началникът на затвора. — Вие не сте участници в никаква проучвателна комисия.

— Ние наистина извършваме проучване — потвърди Болд, — но не за нов затвор.

Дафни, която винаги безпогрешно напипваше слабото място на опонента, добави:

— Нашият щат действително има намерение да сключи договор за построяване на частно изправително заведение. Ако се завърнем в Сиатъл с благоприятни отзиви…

— Сигурно има някаква грешка — каза началникът на Болд, като добре си даваше сметка какви неприятности можеше да причини това не само лично на него, но и на самата корпорация.

— От канцеларията на градския прокурор вече са се свързали с Колорадското управление за изправителни заведения. Частен или не, именно те отговарят за затвора. Тази история може донесе големи неприятности на всички засегнати — заяви Болд. — Това е единствения начин да се доберем до необходимата ни информация.

— Ще трябва да завъртя един-два телефона — каза началникът на затвора.

— Разбирам — отговори Болд.

— Какво точно ви трябва?

— Достъп — отвърна Болд.

— Може би ще е най-добре да започнем, като намерим подходящо място, където да поговорим — предложи Дафни.

Началникът не можа да скрие възмущението си.

— Това никак няма да се хареса на ръководството на корпорацията — каза той.

— То не се харесва и на един от нашите полицейски служители, който е парализиран от врата надолу — заяви Болд.