Ридли Пиърсън
Клопка (18)

Седемнадесета глава

Догадката на Болд се оказа правилна — Санчес наистина беше ходила в Техническия отдел, където беше задавала най-различни въпроси на Тина Минг — един от лабораторните техници. Въпросите, естествено, бяха свързани с дистанционните управления за гаражни врати. Минг потвърдила, че от научна гледна точка дублирането на радиочестотите на подобно устройство е много просто. Не направили обаче клонирано дистанционно управление на Санчес, тъй като заради грипа работата им изоставала. Минг предложи на Болд да се консултира с ФБР.

С грипа или без него ФБР никога не беше спадало към учрежденията, които реагират бързо. Болд реши да търси отговори на въпросите на друго място. Смяташе, че вече е разбрал към какво се е насочила Санчес: източник от черния пазар, доставил клонирано дистанционно управление за гаражна врата. По-точно девет такива устройства в разстояние на последните няколко седмици. Ако успееше да открие този доставчик и да измъкне от него името на купувача, щеше да тикне търсения взломаджия — а вероятно и нападател на Санчес — зад решетките до края на деня. Колебаеше се между две теории — ченге срещу ченге, или взломна кражба, изродила се в побой, но и при двете най-важно беше разкриването на престъплението срещу Санчес.

 

 

Апартаментът заемаше етажа над „Шегата е за ваша сметка“, комедийният клуб на Беър Беринсън, известен с разнородната си клиентела — от полицаи в „Щастливия час“ до тълпи колежани късно вечер. Болд се спусна с шевролета по задната уличка и паркира, като постави синята ламинирана табелка „ПОЛИЦИЯ — ПО СЛУЖБА“, за да не вдигнат колата му с някоя платформа. Надяваше се да остане при Беър само няколко минути, но неговият дългогодишен приятел, любител на марихуаната, вечно раздиран от угризения в негово присъствие, беше в състояние да превърне и най-дребната задача в достоен за Херкулес подвиг. Затова се въоръжи с търпение и се подготви за продължително гостуване.

Болд натисна издрасканото копче на звънеца и се представи по разговорната уредба, върху чиято решетка беше залепено парче дъвка. Отговори му преиначеният от домофона глас на Беър. Зумерът избръмча и вратата се отвори. Болд пое нагоре по дългото тъмно стълбище, което миришеше на изветряла бира и цигарен дим — миризма, добре позната на човек, който понякога изпълнява джазови пиеси на пианото през „Щастливия час“ от другата страна на стената. Там, където някой друг би се задавил, Лу Болд се чувстваше уютно. Беше прекарал доста приятни часове в този бар, както и в неговия предшественик — „Голям майтап“. В тези две заведения през пръстите му бяха преминали няколко милиона ноти.

Стръмните стъпала се оказаха истинско предизвикателство. Натъртеното му, измъчвано от болка тяло не искаше да се изкачва. Но Болд успя да се справи.

Когато наближи горната площадка, усети миризма на трева. Беър, когото познаваше много добре, сигурно беше отворил някой прозорец, за да проветри апартамента, но опитът му се беше провалил, тъй като димът вместо навън, се беше устремил към стълбището. Болд му прощаваше за този навик, но го беше помолил да не пуши пред него по разбираеми причини.

— Шерлок! — Беринсън имаше дрезгав глас на закоравял пушач, грижливо оформена черна брада със сиви кичури отстрани, които се спускаха надолу като бивни на глиган, и бирено коремче, което поддържаше с помощта на бутилката с дълго гърло, която стискаше нехайно в дясната си ръка.

— Самият той, цял-целеничък — каза Болд.

— Чай? — предложи Беър.

— Какво, да не мислиш, че ще рискувам да си навлека някое разстройство?

— Изглеждаш малко поувехнал — подхвърли Беър.

— А ти малко понамирисваш — отбеляза без злоба Болд. Забележката му накара Беър да се усмихне.

— Аз винаги понамирисвам — поклати глава той.

— Понатъртен съм, това е всичко — обясни Болд. — Напоследък се опитвам да се изплъзвам от бейзболни бухалки.

— В такъв случай по-добре седни, преди да си паднал — посъветва го Беринсън.

Беър обичаше да има публика — той крачеше напред-назад из стаята, сякаш се намираше на сцена.

— Ще ми се да мога да кажа, че просто съм наминал да те видя — каза Болд.

— Да не би да съм забравил да ти платя или нещо друго? — попита Беър.

— Целта ми е по-скоро проучвателска — обясни Болд.

— Трева? Жени? Продажби на дребно?

— Франки — каза Болд.

— Франки?

— Нямаше да те моля, ако не беше важно.

— Франки? — повтори Беър, отпи бира от бутилката и избърса устата си с ръка.

— Не ми трябва той — дори и да е замесен. Обещавам, че няма да го закачам. Интересува ме едно име.

— Ще му платиш ли? — попита Беър.

— Ти какво, да не би да си му импресарио?

— Само питам — отговори Беър.

— Ще му платя — отговори Болд.

Беър проявяваше склонност да се замесва в най-различни неща, а никой не искаше да се замесва в каквото и да било, когато ставаше дума за Франки. Включително и Болд.

— Франки няма да иска да има нищо общо с теб — по разбираеми причини. Сумата, която предлагаш, трябва да е страшно голяма. Схващаш ли какво искам да кажа?

— Страшно голяма сума — съгласи се Болд, — и може би ще помогна част от сегашните обвинения срещу него да отпаднат.

— С Франки се знаем от доста време — каза Беър. — Туй обаче не значи, че знам какви са отношенията му с прокурора. Нито пък ми трябва да знам.

— Една от нашите служителки е в доста тежко състояние — обясни Болд. — Може би Франки ще успее да ни помогне.

— Нали знаеш, че чета вестниците?

— О, значи Луд по звуците^[1] наистина върши работа.

— Ти какво, решил си да сечеш клона, на който седиш ли? Трябва ти име — добави Беър. — Това ли е всичко? Може би аз мога да ти помогна?

Обикновено Болд не обръщаше внимание доколко Беър се намира под влияние на наркотиците и алкохола. След години приятелство той го приемаше такъв, какъвто беше. Но сега забеляза, че се е надрусал малко повече от обичайното и реши да му обясни за какво става дума.

— Интересуват ме дистанционни управления за гаражни врати.

Беър прихна и от устата му се разхвърчаха капки бира.

— Трябва лично да говоря с него, Мечок. Готов съм веднъж да ти свиря безплатно през „Щастливия час“ — предложи той.

Беър се овладя, отпи още една глътка бира и каза:

— Хайде сега, ще се обиждаме ли? Откога двамата с теб играем на пито — платено?

— Двеста долара и сваляне на част от обвиненията — заяви Болд. — Ще му предадеш ли?

— Гаражни врати? — Беър се подсмихна и се зачете в етикета на гърба на бутилката, сякаш там се намираше някаква полезна за него информация, а после започна да го чопли.

Болд търпеливо чакаше, защото знаеше, че замаяният от дрогата Беър се чуди дали да му каже нещо или не.

— Внимавай с Франки — посъветва го той. — Напоследък си покрива краката с одеяло. Човек не може да разбере какво има под туй одеяло, докато не стане твърде късно.

— Разбрано — каза Болд.

Този израз му напомни за Боби Гейнис — тя го използваше толкова често, та той имаше чувството, че е нейна лична собственост. Гейнис беше единственият детектив от неговата бригада, който продължаваше да идва на работа въпреки грипа. На Болд му беше трудно да изрази с думи благодарността, която изпитваше от нейната проява на лоялност. Към действителността го върна Беър, който отпи дълга глътка от бутилката и се оригна шумно с явно задоволство.

— Кога искаш да ти уредя среща — сега или по-късно? Както кажеш.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Имаш ли нещо против да отскоча до долу и да посвиря малко на пианото, докато му се обадиш? — попита Болд. — Доста време не съм идвал.

— Че кога съм имал нещо против?

— Знаеш къде да ме намериш.

— Знам — каза Беър. — На моето пиано, в моя клуб, докато чакаш да се обадя от моя телефон на моя познат. Да ти се намира някоя ограда за варосване? — добави той.

 

 

Франки Малиони седеше в електрическа инвалидна количка. От кръста надолу беше наметнат с одеяло, което скриваше безчувствените му крака, изсушени от атрофия. Преди девет години беше скочил от балкона на третия етаж на едно имение в испански стил, докато служителите от охранителната фирма се опитваха да разбият вратата на спалнята. Малиони беше паднал върху стоманения кожух на външния блок на климатика, като при удара гръбнакът му се беше прекършил като клонче. Това беше сложило край на успешната му кариера на крадец катерач. Въпреки липсата на доказателства, предполагаше се, че именно той е бил Вечерния бандит — прозвище, получено заради многобройните обири в домовете на богати възрастни двойки, вечерящи спокойно един или два етажа по-долу. Беше обвинен само за последната кражба, а присъдата му намалена заради тежкото му здравословно състояние, но застрахователните искове за липсващи бижута от кражби, приписвани на Вечерния бандит през последните три години възлизаха на седемстотин хиляди долара. Смяташе се, че сега се занимава с продажба на крадени вещи.

Малиони живееше в просторен апартамент на едно ниво, заемащ целия трети етаж на някогашна фабрика за изкуствени бижута, до който се стигаше с товарен асансьор.

Болд отвори дървената решетка на асансьора и се представи.

— Не сме се засичали досега — каза мъжът.

— Не — отговори Болд.

— Май щото си от „Убийства“, тъй ми рекоха.

— Основно.

— Ама сега не си, а? Вършиш работата на Йоргенсен и неговата шайка.

— Разследвам случай на взломна кражба, да — обясни Болд. — И ако Мечока случайно е пропуснал да ти каже, не те търся като заподозрян. Този тип е счупил врата на една жена, Франки.

— Аха, и Мечока тъй рече. За таквоз нещо и мен ме боли сърцето. Ако някой подреди някого по тоз начин — по тоз — каза той, като посочи краката си, — човек кат мен, в таквоз положение — сериозно започва да се замисля дали тоз тип заслужава да му се размине. Чат ли си?

— Мисля, че си прав.

— И зарад туй сега си тук. Щото иначе си можел да говориш с доста бизнесмени кат мен.

— Трябваше ми най-добрият.

— Зарежи тез глупости.

— Интересуват ме дистанционните управления за гаражни врати.

Франки Малиони изгледа Болд със странна смесица от изненада, уважение и известна неохота.

— Че за к’во?

— Мисля, че така се прониква в домовете. За нас това е ново — добави Болд. — Имам нужда някой да ме образова.

Малиони изтегли количката назад сред електронно жужене и скърцане на натегнати предавки. После зави и я насочи към ниска масичка.

— А, не, мерси.

— Ами ако уредя изпитателния ти срок да отпадне?

— Туй някой щатски прокурор трябва да го каже.

— Може и да го каже.

— Ами кат го каже, тогаз ще си приказваме двамцата. Чаткаш ли к’во ти казвам?

— Можем веднага да приказваме.

— Едно ченге не мож отмени изпитателен срок — заяви Франки.

— Е, аз мога — веднага отговори Болд. — Ще уредя да ти отменят изпитателния срок и да заличат ареста от досието ти. — Той изчака думите му да стигнат до съзнанието на Малиони. — Искаш ли да се обадя?

— На някой копой от твоя отдел, дето е вътре в играта и ще се престори на прокурор? Тц, не става.

— В такъв случай ти се обади — предложи Болд. — Името на прокурора е Уилямсън.

— Може и да се обадя.

— Давай — каза Болд. — Аз знам номера. — Той го продиктува.

— Не ща никакъв номер от теб. — Малиони огледа недоверчиво Болд от вратовръзката до косата и обратно. След това се изтегли назад с количката до един шкаф и извади отвътре телефонен указател. — Туй го правя, щот скапания пандиз не е готино място за човек в инвалидна количка.

— Единствената причина, поради която правиш това, Франки, е, че ако изпитателният ти срок отпадне, ще можеш да обжалваш следващия си арест. Иначе влизаш право в затвора. А сега ще можеш спокойно да продължиш да работиш.

— Скиваш ли? Всяко ченге си мисли, че нямаме к’во друго да правим, освен да нарушаваме закона!

— Номерът е в секцията за държавните учреждения.

Малиони прелисти няколко листа и прокара месестия си пръст надолу по страницата. Минута по-късно, след кратък разговор с Уилямсън, той се върна обратно до масичката.

— Значи предварително си опичаш работата — каза той. — И сега к’во?

— Нищо не съм казал.

— Ти к’во, ташак ли си правиш с мен?

— В никакъв случай — отговори Болд. — Гаражни врати.

— Фасулска работа, гусин Отворко. Трошиш джама на някоя кола, гепиш талона и дистанционното и ако имаш късмет, изпреварваш балъка. От талона скиваш адреса, а пък с дистанционното влизаш вътре.

— Добре, а ако не става дума да се счупи прозореца на колата?

Мъжът леко кимна към Болд.

— Аха. Туй вече е друга работа. Не че аз съм го правил.

— Не съм казал такова нещо.

— Е, тез пичове да не клонират клетъчни тутурутки? Нали знаеш, имат една такваз малка джаджа, дето сваля кодовете?

— Знам за клонираните телефони — отговори Болд. — Интересуват ме дистанционните управления за гаражни врати.

— Един бял пич разпитваше насам-натам кой може да му спретне скенерче по поръчка — ама не за клетъчни тутурутки.

— Кога?

— Преди един-два месеца.

— Кой?

— Тез джаджи, дистанционните де, бачкат с радиокристал. Ако имаш специална машинка и се скатаеш наблизо да гепиш сигнала, хич не е трудно да снемеш честотата.

Детективите участваха в подобни игри заради радостния трепет от откриване на част от мозайката. Болд обаче продължаваше да стои външно невъзмутим и сякаш недоволен от обяснението на Франки.

— Знам как се клонират дистанционни за гаражи — каза той. — На мен ми трябва човека, който е направил скенера на бялото момче, което спомена.

— Не сме се пазарили тъй! — възрази Франки и ноздрите му се разшириха от гняв.

— Спазарихме се, ако остана доволен, да уредя изпитателния ти срок да отпадне.

— Глупости!

— Трябва ми име.

— Никакво име не знам! — избухна Франки. — Ти к’во, да не си мислиш, че туй ти е някой магазин на „Рейдио Шак“^[2]?

— Трябва ми името на човека, който може да прави тези неща, или на онзи, който е купил такова устройство — повтори Болд. — Ако ми кажеш едно от двете имена и то ми свърши работа, изпитателният ти срок отпада. Ако успея да заловя купувача, арестът ти ще бъде заличен от досието.

— Изпитателният срок отпада веднага, както се разбрахме — започна да се пазари Франки. — Намеря ли тоз техничар — арестът изчезва от досието ми.

Болд се усмихна, извади една визитка от джоба си и я остави на масичката.

— Ще играем по моите правила, Франки, не по твоите. И ако не стане до двадесет и четири часа, ще забравя, че някога съм те виждал.

Болд се запъти към товарния асансьор, с гръб към мъжа в инвалидната количка. Не се обърна назад. Само затвори вратата на асансьора и натисна бутона.