Дарил Лондон
Човек на почит (8)

7.

Когато една вечер Паскуале се прибра вкъщи, Финамета беше бледа като призрак.

— Какво има, Финамета? Изглеждаш tutta bianca^[1].

— Ела. Трябва да ти покажа нещо. — Тя го заведе до гардероба на Бепи, отвори кутията от обувки и му показа парите.

— E’una forrana!^[2] — възкликна Паскуале, ровейки в стегнатите с ластици пачки зелени пари. — Прекалено много са, за да ги броя.

Той затвори кутията и каза:

— Aspetta^[3], Финамета. Ще си поговоря с Бефино, когато се прибере. Може би някой му ги е дал на съхранение.

— Тревожа се, Паскуале. Сигурно затова ни купува толкова неща напоследък, а?

— Какви неща? Купил тостер, изстисквачка за портокали… това е нищо — отговори й Паскуале, опитвайки се да я успокои. — Не ставай глупава. Той е бизнесмен. Изкарва пари на „Уолстрийт“, а и от други неща.

— Какви други неща?

Понеже не знаеше как да й обясни, Паскуале й отвърна само с поглед.

Когато по-късно вечерта Бепи се върна вкъщи, родителите му седяха край масата и чакаха. Паскуале стана и взе кутията от обувки.

— Бепи, искаме да поговорим с теб.

— Добре, да говорим — отвърна Бепи и започна да сваля ризата си.

Паскуале му показа кутията.

— Откъде се взе това, Бепи?

— А, кутията ли? От „Флорсхаймс“ — отговори с усмивка Бепи.

— Става въпрос за парите вътре. — Паскуале отвори капака и попита с тревожен глас: — Колко има тук? Защо стои в гардероба? С какви далавери се занимаваш? Отговори ми, Бефино. Искам да знам истината.

— Винаги съм ти казвал истината. Около осемдесет и пет хиляди. Спечелих пари от няколко операции.

Финамета слушаше напрегнато.

— Какви операции? — попита тя.

— Различни операции. Организирахме залагания и тото на „Уолстрийт“.

— И си изкарал толкова пари от това? — попита Паскуале.

— Понякога сме на загуба и трябва да се разплащаме, така че не всичко е печалба. Това е нещо като банка, татко. Ако изгубим, трябва да платим на залагащите. Както и да е, забрави го. Изкарвам добри пари от магазините за сандвичи. Днес ти купих една разкошна нова кола — чисто нова, не на старо. Страшно ще ти хареса.

— Купил си ми кола? — попита с недоумение Паскуале.

— Да, татко. Чисто нов понтиак. Поръчан е. След два месеца ще го доставят. Има четири врати и много хром, точно по твой вкус, а, татко? Нека бъдем доволни. Може би животът ни започва да се променя.

Паскуале беше смаян. Открай време си мечтаеше да има кола.

— Какъв цвят е? — попита той с примирение.

— Цветът е без значение — намеси се бурно Финамета. — И ти си побъркан като сина си. Той вече си мисли, че е банка — започна да ридае тя. — Какво да правя с тази кутия? Прекалено съм изнервена, за да се зарадвам на нещо.

— Сложи я пак в гардероба, мамо. Обаче, ако стане пожар, я грабваш и бягаш.

— Как ще спя отсега нататък? Ще се чувствам като на пост да пазя това нещо. Винаги ме караш да се притеснявам, Бефино. Сега трябва да се притеснявам за още неща.

— Другия месец чакам да пристигне един голям кашон от сапун, пълен с пари. Тъкмо ще ги пазиш едновременно. Съгласна ли си? — Бепи се засмя тихо, когато майка му се отдалечи към печката, приказвайки си сама. — Мамо, ще ми направиш ли малко горещ шоколад? Имаш ли плодов кейк? Май съм гладен.

— Защо не внесеш парите си в банка, та да получаваш лихва за тях? — попита Паскуале. — Тогава и майка ти няма да се притеснява толкова. В банката е по-сигурно, Бефино.

— Друг път ще си говорим за лихвите. Спи ми се и съм гладен. Става късно. Може ли, татко?

Паскуале също седна до масата и каза:

— Финамета, направи два горещи шоколада, ако обичаш. — После се обърна към Бефино и прошепна: — Кажи, какъв цвят е колата?

— Червено-кафяв. А в тия нови коли миришеше толкова приятно, татко.

И двамата се усмихнаха. На Паскуале това му беше любимият цвят за кола.

След тридесет дни Бефино получи повиквателна. От посредническата фирма обещаха, че ще му запазят работното място, докато се уволни от армията. Червения и Джоуи Ди бяха освободени като негодни за военна служба, а Але Хоп бе причислен към семейно обременените или умствено изостаналите. Маймуната бе призован във флота, а Бепи изпратиха в сухопътните войски.

Бепи бе принуден да вземе решение за парите, които бе спестил, и така той откри влогове в различни банки на обща стойност деветдесет и две хиляди долара. Даде книжките на майка си.

— Мамо, вече си освободена от поста и името ти е записано в тези книжки. Ако нещо се случи с мен, всичко е твое. Добре ли е така?

— Не говори такива неща, Бепи. Не искам пари. Аз си искам децата. Добре ми е и така, както сме.

— Ако загина в армията, купи на Марио един нов бюик от мен. На него му харесва тази марка. Това ще е подарък за брат ми от мен.

Тя се усмихна и го прегърна.

— Обаче само ако загина, нали? Ако ви трябват пари, не си мълчи пред татко. Просто теглете колкото ти е необходимо. Няма проблеми. Аз имам още много пари, много повече. Аз съм богат, мамо. Обаче още не мога да кажа на никого — завърши той шепнешком.

Тя го гледаше стреснато, сякаш се е побъркал.

Бепи продължи да говори тихо и съвсем по италиански да размахва ръце:

— Купих акции на Ай Би Ем и телефонната компания. Татко знае. Това са много пари. Той знае къде са удостоверенията, така че не се страхувай, ако ти потрябват пари. Разбра ли, мамо?

— Как така изведнъж стана толкова богат, Бепи?

— Мамо, животът ни вече е друг. Повярвай ми. Ще трябва да минат няколко години, преди да мога да се държа открито като човек с много пари и ah respecto. В момента, за пред хората, трябва да бъда бедняк и да се боря. Tu capeesh?

— Цялата работа ми е много тъмна. Моля те, внимавай, figlio mio — отвърна тя и се хвана за главата.

— Добре, стой си в тъмното, докато се върна, и тогава ще отидем в Маями Бийч — каза през смях Бепи.

Майка му започна да се отпуска и да се смее на шегата.

 

 

През следващите шест месеца Бепи бе на обучение в Южна Каролина. След това го прехвърлиха във Франция. Междувременно брат му вече се беше уволнил и завърнал в Бруклин.

Бепи и Дана се сгодиха, преди той да замине за Франция. Отпразнуваха случая и си размениха пръстени с диаманти. Сега семейството й беше доволно. Най-после мир. Обещанието бе дадено и щеше да бъде спазено. За италианците това бе закон. Добро или лошо, обещанието си е обещание.

Във Франция Бепи разви трескава дейност. Той намери начини да печели още повече. Залагания не се правеха, а хазартните игри вървяха съвсем слабо, но войниците постоянно имаха нужда от пари, за да си плащат на проститутките. Четири-пет дни преди заплатите те винаги оставаха без средства. Бепи използва това и бързо устрои бизнеса си: десет долара срещу двадесет, като всички полици бяха платими в деня на заплатите. Цената беше една и съща, дори ако заемът е даден три дни преди заплатата. Той вербува няколко момчета от Ню Йорк да му помагат при събирането на задълженията. Те бяха здравеняци, на които можеше да се разчита, слушаха го и правеха това, което се искаше от тях.

Френските проститутки бяха очаровани от начина му на действие. Те предизвикваха американските войници, а когато се окажеше, че последните нямат пари, им казваха: „Отиди при Менесиеро, Италианската банка. Той ще ти даде назаем.“

Войниците, възбудени и жадни за секс, бяха щастливи, че могат веднага да получат пари. Бепи дори си имаше в един бар запазена маса за осъществяване на сделките. Той записваше служебния номер на всеки войник, ротата и поделението. След това, в деня на заплатата, той и хората му обикаляха с военен джип и събираха дължимото. Организацията беше безупречна и Бепи печелеше много пари. За него и приятелите му това беше огромна яма и дребни заеми за останалите.

Дори командващият лейтенант улесняваше живота на редник Менесиеро. Той беше от Лонг Айлънд и Бепи му обеща, че ако му създава неприятности, докато е в армията, след уволнението ще го чака да се върне в Ню Йорк. Първоначално лейтенантът не му повярва. Той го нарече „мазен кирливец“ и го наказа с три дни непоряд в кухнята. Бепи написа писмо на Але Хоп и Шантавия Майки, в което им казваше да занесат на съпругата на лейтенанта в Лонг Айлънд букет с послание: „С любов, от Бефино.“ Това накара лейтенанта да пощръклее. Понеже беше досетлив човек, той бързо повярва в силата на сицилианските обещания. Ето защо реши да направи лек живота на съгражданина си от Ню Йорк — толкова лек, че почти се превърна в шега. Той благодари на Бепи за цветята и каза:

— Ако имаш нужда от нещо, обаждай се.

 

 

Бепи трябваше да се освобождава от френските франкове, които печелеше, и затова всеки месец изпращаше на Дана парични преводи, като й бе казал да ги спестява за сватбата. Нейното семейство не можеше да разбере как един срочно служещ успява да спести толкова пари с войнишка заплата. „Той е само редник!“ — казваше сестра й. Брат й пък подхвърли: „Сигурно закриля генерала от мафията в Италия. Този тип е невероятен.“

Баща й обаче продължаваше да харесва Бепи. „На това му казвам мъж — заявяваше той. — Знае какво прави. Това момче работи здраво.“

 

 

Една вечер в някакъв бар стана сбиване между американски и френски войници. Французите използваха тояги и ножове. Доста глави бяха строшени и в едната, и в другата група. Стана истинска ръкопашна битка. Бепи бе арестуван, защото един цивилен французин го посочи като побойника, счупил бутилка в главата на френски войник.

Преди армията да успее да го вземе под своя юрисдикция, Бепи беше прибран в сектора за строг режим на стар френски затвор, построен от камък през седемнадесети век. Беше дълбок, тъмен и влажен — истински зандан.

Когато Бепи влезе, съкилийникът му го поздрави. Беше висок, много мускулест негър с масивно телосложение, гъста коса и лице, което приличаше на ръфано от цяло стадо пирани. Пазачите заключиха тежката врата и го оставиха, без да кажат нито дума.

Негърът се усмихна с ентусиазъм на Бепи. После застана пред него с ръце на кръста и го огледа от горе до долу. Не казваше нито дума, само се усмихваше. Белите зъби блестяха върху отвратителното му лице в мрачната килия. Накрая той попита с енергичен глас:

— За к’во си тук, сладурче?

Бепи отиде до свободното легло, разстла дюшека и не си направи труд да отговори. Беше потресен от това същество, с което трябваше да дели килията.

— На тебе приказвам, миличък — изграчи онзи. — И най-добре отговаряй на Големия Йом, ясно ли ти е, сладур? ’Щото Големия Йом скоро ще ти стане мъж.

Той отиде в средата на килията, хвана една щанга, вдигна я и започна да отпуска и набира нагоре около сто и осемдесетте й килограма, пъшкаше и пухтеше, вдигайки тежестта десет пъти над главата си. Когато остави щангата на каменния под, от лицето и голите му гърди капеше пот. Той наду огромните си мускули, демонстрирайки мъжественост.

— Ето така тласкам. Много здраво тласкам, когато се изнервям.

Бепи го гледаше и не вярваше на очите си. После бързо огледа килията, търсейки нещо, с което да се защити. Нямаше нищо.

— Откъде си, момче? — попита Големия Йом.

— Бруклин. А ти откъде си? — отвърна нервно Бепи.

— Родом съм от Северна Каролина — отговори ухилен Големия Йом. — Бас хващам, че си съвсем гладък, а, момче? Обзалагам се, че нямаш нито една трапчинка по задника. Така ли е, момче бяло? Да, сигурно си гладък като коприна. Още от сега предчувствам това малко дупенце. Страшно те искам, миличък. Жестока самота е тук. Винаги се кефя на гладките неща в тъмното. — Той започна да прави кръгови движения с ръка. — Обичам да галя гладки неща в мрака. Ще ти бъда мъж. Как ти се струва?

— Откъде-накъде ми говориш така, като и двамата сме мъже?

— Аз съм мъжът. Ти си жената. К’во ше кажеш за това? — На лицето му се разля широка усмивка.

— Някога избождали ли са ти очите в тъмното? Ти к’во ще кажеш за това?

— Сигурна ли си? — каза в отговор Йом. — Мислиш си, че ше можеш да ми извадиш очите ли, женичке? Така ше те цапардосам, че ше спиш до утре. С един удар ше те приспя завинаги — продължи гневно той. — Виждаш ли тия ръце? Ако поискам, мога да ти откъсна мършавите крака. Мога да те разкъсам като сварено пиле.

Бепи разбра, че е загазил здраво, но успя да се усмихне плахо.

— Кой те е нарекъл мистър Йом? Това е интересно име.

— Една от предишните ми бели жени. Беше се повредил в главата.

— Жена ти е бил мъж? — попита Бепи с недоумение.

— Разбира се. Абсолютно се разбира. Всички съпруги са мъже в тия френски зандани.

— Какво стана с него?

— Взеха ми го. Беше кльощаво дребно човече, стар гарван, ама не разполагах с нищо друго. Имах страшна нужда — много бях загорял — и затова го взех за жена. — Той се изсмя и започна да си спомня. — Дребният му стар гарван, съпротивляваше ми се, докато не ми остана друг избор, освен да му причиня болка. Бореше се и ме хапеше по рамената, докато му изпаднаха изкуствените зъби, ама накрая ми стана жена. Той ме кръсти мистър Йом, дъртият му гарван. Беше смешен, обаче жилав като стара пуйка. Казвам ти, тая пуйка беше жилава.

— Той откъде беше? От Бруклин ли? Сигурен ли си, че не ти е викал „молиньом“^[4]?

— Да, май беше от Бруклин. Много говореше за Ню Йорк. Виж сега, един ден малката катеричка ме хапеше. Скиваш ли ми рамото? — Той се завъртя, за да го покаже на Бепи. — Виждаш ли белега? Ей тука ме ухапа. Тогава му настъпих фалшивите зъби и ги натроших на парчета. После говореше много лигаво и неразбираемо. Затова ми се струва, че ми викаше мистър Йом. Беше стар, ама аз го работех яко, много яко, та накрая почна да си говори сам. Проклетият му гарван съвсем откачи и почти ме накара и мене да откача от непрекъснатото му фъфлене без зъби денем и нощем. Една нощ го облъсках, съвсем малко, и пазачите го преместиха в съседната килия. Ама аз го скивам през оная решетка горе. Тя гледа към неговата килия. Качвам се горе и му приказвам.

Стените на затвора бяха от дебел каменен зид. Единственото проветрение беше отвор в горната част, преграден с желязна решетка. Зелен мъх бе застлал като килим пода и стените.

— Качвам се понякога, когато съм на кеф, там горе и приказвам на мойта булка. Обяснявам му колко ми е било хубаво с него и го питам ’що толкова се дърпаше. Ама той си фъфли, все фъфли.

Огромният негър се усмихна. Белите му зъби и розовият език проблеснаха в сумрака като в ужасен сън.

— Може ли да видя този човек? Къде е той сега? — попита Бепи.

— Не съм сигурен, че искам да видиш жена ми. Двете може да се скарате, а аз не обичам моите момичета да се карат. — Мистър Йом го погледна подозрително.

Бепи преглътна трудно при тази забележка, но поставяйки под съмнение сериозността й, отвърна:

— Не се притеснявай, мистър Йом. Няма да се скараме. Как се казва?

— Името му е Хенк. Хенк Морелио.

— Да не би да искаш да кажеш Хенк Морели?

— Нещо такова. Тоя малък жабар денонощно налиташе на бой — добави Йом, поклащайки глава в израз на нещо като възхищение от Хенк.

— Познавах един главен сержант в нашата дивизия, който беше от моя квартал в Бруклин. Брат му, Ралфи, имаше сергия за лимонов сладолед. Фамилията им беше Морели. Не си спомням дали първото му име беше Хенк. Как е попаднал в затвора? Какво е направил?

— Опитал се да задигне златните кюлчета от щаба. — Йом протегна ръка и докосна задника на Бепи. — С теб ще ми е приятно. Знаеш ли това, мила? Изглеждаш чудесно. Харесват ми формите ти. Готина си. Свали си ризата да те огледам по-добре.

— Стига, престани! — запротестира Бепи. — Ти к’во бе, съвсем ли си откачил? Аз съм мъж, нямам путка. Затова спри с тия гадости, ясно ли е, скапан идиот. Махай си лапите от мен, докато не съм ти избол зъркелите, черна гад. Никакво уважение ли нямаш към интимното достойнство на мъжа?

Той закрачи нервно в кръг из килията и стисна юмрук. Обаче огромният мъж изведнъж го сграбчи, притисна някакъв нерв във врата му и го гушна като котенце. Парализиращата хватка се стори на Бепи фатална. Йом изкрещя страстно, след като зашлеви два пъти Бепи по лицето. Отново изкрещя, този път злокобно, продължавайки да удря лицето на Бепи:

— Никога не ме наричай черна гад. Ше те очистя, момченце бяло! Ше те очистя. Не ти ли стана ясно? — заплаши той.

Бепи не можеше да повярва. Беше чувал, че в затворите стават такива неща, но никога не бе допускал, че ще му се случи. Разбра, че тази планина от мускули разполага физически с него и неминуемо съвсем скоро ще го обладае отзад.

Йом го държеше достатъчно здраво само с една ръка, пот се стичаше по тъмното му, лъщящо тяло, а осеяното с белези от едра шарка лице беше мокро и мазно. Той придърпа Бепи близо до гърдите си и обърна лицето му нагоре. Очите на Бепи — единствената част от тялото му, която все още бе в състояние да мърда, се разтвориха широко от негодувание, когато Йом бавно и страстно го целуна по устните. В гърлото на Бепи се надигна жлъчен сок и очите му се изцъклиха от погнуса, когато езикът на негъра заигра в устата му.

Използвайки само лявата си ръка, Йом с едно движение свали панталоните на Бепи, като почти ги разпра. Изведнъж Бепи усети как отзад го подпира топла плът. Натискът върху нерва постепенно отслабна, а Йом започна да целува гърба и рамената на Бепи.

Все още вцепенен от хватката и тежките удари, Бепи опита да си възвърне самообладанието. С изненада чу колко тъничко звучи гласът му, когато с кървящи устни започна да обяснява, че е девствен.

— Дай да го направим както трябва, съгласен ли си? Щом като така и така ще го правим, да го направим по-възбуждащо, мистър Йом — предложи той. — Трябва да ми създадеш настроение. Не ме насилвай по този начин. Накарай ме да те искам, съгласен ли си? Като ще ме чукаш, чукай ме както трябва.

Очите на Йом светнаха, когато клекна и целуна голите хълбоци на Бепи. После, изправяйки се, го целуна по рамото като мъж, точещ лиги над съблазнителна хубавица.

— Искаш мераклийската, а, момче? — попита той и страстно сграбчи стегнатия младежки задник на Бепи. — Добре, нека бъде по мераклийски. Обаче те предупреждавам да се държиш добре.

Бепи бързо си вдигна панталона, опитвайки да се успокои. „Ама че гадост! Той се държи с мен като с наложница. Майка му стара, какво да правя сега? — мислеше си той. — Направо ми се повръща. Това копеле е много опасно. Като желязо е. Като супермен с черна кожа. Трябва ми пистолет, нож, поне бутилка, че да го спра.“ Очите му се стрелкаха във всички посоки, за да намерят нещо, което би могло да се използва като оръжие.

Йом отново започна да го разтрива, а членът му, все още изваден на показ и твърд, се притискаше в бедрото на Бепи.

— Не бързай! Няма ли да почакаш мъничко? — викна Бепи. — Остави ме на мира за малко. За тая дивотия трябва време. Бавно се настройвам. Дай да си поприказваме около един час. Няма ли да си вдигнеш панталоните? Докато не намисля как ще го направим. — Той се обърна и замърмори под носа си: — Disgraziato molingiana гнусен, disgraziato molingiana ganudo.^[5]

— Какво казваш? Какво говориш, малкия?

— Говоря еротични неща бе, голям pungolo^[6], еротични неща.

— Добре де, готино звучи, момче — захили се Йом. — Понякога и старият гарван ми говореше така. Готино звучи.

— Първо ми кажи за Хенк. Хайде да се опознаем. К’во ше кажеш? — попита той, опитвайки се да печели време. — Ще ми се да видя тоя Хенк. Казваш, че и той ти е говорил така?

— Искаш да видиш старата гарга? Качвай се на рамената ми, маце, и ше те вдигна. Мож’ да го видиш в килията му. Сигурно ше ми е добре да усещам как седиш на мене и стискаш краката около врата ми. — Той се ухили на Бепи с приятно предчувствие.

Бепи поклати глава с отвращение и се покатери върху широките рамене на Йом. За първи път в живота си се почувства нищожен физически, когато той го вдигна до тавана. Надзърна в съседната килия. Един мършав възрастен мъж седеше на леглото с наметнато върху рамената армейско одеяло. Мънкаше нещо и изглеждаше много зле. „Горкият Хенк“ — помисли си Бепи. Говореше си със стените.

— Ей, Хенк — викна му Бепи. — Имаш ли брат Ралфи?

Човекът го погледна с изненада, но не отговори.

— Брат ти Ралфи не продава ли лимонов сладолед в Бей Ридж, Бруклин?

— Дза — изфъфли Хенк с мънкащ, но много учтив тон, затруднен от липсващите зъби. — Дза, тобва е бврат ми Ралпф. Той пфознаваше пфсичките сфестни хора в Бфруклин. Моят бврат пфознава, който трябва. Той пфознава пфсичките… — Хенк продължаваше да фъфли и да повтаря едно и също, сякаш не можеше да се изключи.

— Ей, Хенк, помниш ли ме? Аз съм Бефино Менесиеро от Тринайсето авеню. Живея близо до сергията на Ралфи. Баща ми продаваше риба с талигата.

Хенк пак погледна нагоре.

— Да, май те помня. Добре ли си?

— Дали съм добре? — попита Бепи скептично. — Аз съм в затвора заедно с тоя гаден molingiana от съседната килия. Тоя мръсник е напълно побъркан.

— Внимавай, той ще те пребие. Si botza, si botza, si botza е molingiana^[7] — повтаряше с фъфлене Хенк. — Добре ли си? Ти…

Бепи бе забравил, че е върху раменете на Йом. Силно потресен, че вижда свой съкварталец в такова жалко състояние, той бе казал твърде много. Когато негърът го чу да казва „гаден…“, той го пусна долу.

Бепи се строполи тежко на пода. При падането ожули лицето си в стената, а коленете му изпукаха. Остана да лежи скован от болка, мислите му забушуваха. „Ще умра. Ще умра. И не само ще умра, ами тоя гаден тип ще се сношава с трупа ми. Ама че кошмар. Трябва да предприема нещо веднага или докато съм жив, ще си говоря със стените като Хенк.“

Йом спусна надолу панталоните си и този път ги изхлузи. Застана над Бепи чисто гол и ухилен. Бепи не можеше да повярва, че това действително се случва. „Отвратителен кошмар — мислеше си той. — Събуди ме, мамо, ще закъснея за училище. Сигурно сънувам тая гадост.“ Обаче беше реалност. Единственото нещо подръка бе щангата, но той знаеше, че не би могъл да я търкулне, камо ли да я вдигне.

Мислейки усилено, Бепи с мъка стана на крака и направи единственото възможно нещо да спаси живота си: той се усмихна на Йом и започна да го гали с длани по гърдите и корема.

— Знаеш ли, че започваш да ми харесваш? — каза той със задавен глас. — Да, изглеждаш много силен и съблазнителен.

План за оцеляване, план, който или щеше да успее, или щеше да доведе до смъртта му, започна бавно да се оформя в главата на Бепи. С беззащитно покорство, той погледна Йом в очите.

— Нали ще бъдеш добър с мен, a, ratzone^[8]?

— Съвсем със сигурност, жено. Ше накарам задника ти да ми намига, като те почна. Отсега нататък ше ми викаш Татенце, и аз на тебе ше ти викам Гладко дупе. А сега, Гладко дупе, идвай при Татенцето. Идвай, като те викам!

Бепи вече беше сигурен, че задникът му е обречен и този тип няма да чака още дълго. Запазвайки самообладание, той попита боязливо:

— Няма ли да ни видят пазачите, ако се заиграем?

— Момче, това е френски зандан. Пазачите само ни носят храна, а вечерята беше преди два часа. Цялата нощ е само наша. Ше си направиме истински меден месец. За мене е медът, а за тебе месечината.

Бепи погледна Йом с пълно отвращение, но внимателно контролираше лицето си, за да не проличат истинските му чувства.

— Добре, великане. Щом като няма да ни безпокоят, всичко е наред. Дай да си направим малко екзотичен секс. Да се позабавляваме с еротични игри, които ме възбуждат. Само да се възбудя и работата ще стане, великане. Ще вдигаш щангата, докато ти кажа да спреш. Аз ще те обработя така, както никога през живота си не си обработван. Ще направя dota della на голямата ти пишка.

Йом беше доволен.

— Звучи добре. Онова там, della, какво значи?

— Ще видиш. Нещо като възбуждащ танц по кожата, който италианците много обичат. По целите ти топки — прошепна той. — Досега такъв оргазъм не си имал. Докато вдигаш щангата, аз ще си поиграя с теб. Съгласен ли си?

— Добре, миличък, добре. От теб ще стане чудесна съпруга. — Той обгърна с ръка врата на Бепи. — Не си като оня стар гарван оттатък. Две седмици той денонощно се съпротивляваше. Тоя стар пуяк не се даваше без бой.

Бепи се усмихна при мисълта, че Хенк е издържал цели две седмици. Сигурно е бил много жилав човек.

— И така, взимай щангата и започвай да помпаш. Недей да спираш, докато не се възбудя — инструктира го Бепи. — Имаш ли още тежести за щангата?

— Не, само толкова имам.

Чисто голият Йом грабна щангата и започна да я тласка. Издишваше с пухтене през устата. След осемнадесетото вдигане той все още не даваше признаци на умора. Всеки мускул изпъкваше под лъскавата му кожа, а тялото му бе толкова добре оформено, че приличаше на статуя от черен мрамор.

С надеждата негърът да продължи да вдига щангата, без да се усъмни, Бепи започна да разтрива гърдите и раменете на Йом и непрекъснато му се усмихваше. Погали бедрата и корема му и стигна до слабините.

— Не спирай да вдигаш тази щанга, Татенце. Започвам да се възбуждам. Много ми е хубаво. Продължавай да набираш — прошепна Бепи и си помисли с отвращение: „Господи, какви неща съм принуден да върша, за да се предпазя от посегателствата на тоя тип. Трябва някак си да го убия. Трябва да го убия. Но как? Откъде ще събера сила да унищожа този гигант?“

Йом се напрягаше максимално, за да впечатли Бепи. Беше нещо като шоу в ада. Всички мускули на негъра бяха издути и по тялото му се лееше пот.

Очите на Бепи се изцъклиха, когато видя огромните размери на гениталите му и си помисли какво би се случило, ако планът му не успее. Тестисите на негъра приличаха на два космати кокосови ореха. Бяха големи и тежки и представляваха отлична мишена за нападение — единственото място, където един седемдесеткилограмов човек би могъл да удари и да се надява, че ще възпре такъв силен и твърдо решил да удовлетвори нагона си мъж. За пореден път Бепи видя надежда, макар и нищожна.

— Давай, Татенце, само още веднъж — подкани той Йом и започна да го възбужда, спускайки длани плътно върху слабините му.

Йом приличаше на Голиат, на колос, и всеки мускул в безупречното му тяло изпъкваше максимално под лъскавата пот. Членът му вече беше в пълна ерекция и се издигаше високо над тестисите. На Бепи му беше трудно да повярва, че този напълно изтощен мъж поддържа ерекция. „А представи си, ако не беше уморен — помисли си той. — Този тип е смъртна заплаха.“

— Моля те, още веднъж! — каза му нежно Бепи, играейки ролята на жена. — Още веднъж. Толкова ми е хубаво — прошепна той. — Почти съм готова.

— Продължавай да ме галиш. Разтривай тялото ми, жено — зашепна Йом с изтощен глас. — Подготви ме. Не свършвай без мен. Да не си посмяла. Ще свършиш с мъжа си. Хайде, докосни Татенцето.

— Добре. Отпусни. Вдигни. Само още един път за твоята женичка — каза Бепи и обви члена му в двете си шепи.

Йом се люлееше и трепереше от усилието. Мускулите му изглеждаха като пред пръсване. Бепи спря, за да се прицели, и изрита негъра точно в тестисите. След това още веднъж. Последваха два много тежки ритника с войнишките обувки.

Йом само се опули. Лицето му изразяваше пълна изненада, но той продължаваше да стои високо изправен и да държи щангата над главата си. Паника обзе Бепи.

— Велики Боже! — изкрещя той и започна да рита бързо като картечница. — Dota della! Dota della! Мръсно копеле! Искаш да ме чукаш. Добре, чукай ме, ако още ти се иска да го правиш! Хайде почвай! Сега ми дойде настроението.

Ритниците попадаха точно в целта. Силни, тежки шутове по слабините, от които обувките на Бепи се разпраха отпред. Той бързо смъкна панталона си и се надупи срещу Йом, който в същото време се опитваше да спре падането си назад. Накрая простена и се свлече заедно с щангата. Строполи се тежко на каменния под, а щангата падна на лицето му.

Бепи закрачи нервно около тялото на Йом, докато закопчаваше панталона си. Беше готов да предприеме нова атака, ако огромният мъж направи опит да стане. Негърът започна да стене. Беше наранен сериозно. От лицето му шуртеше кръв. Част от главата му беше размазана при жестокия удар в пода, а тестисите — буквално откъснати вследствие на коварното нападение на Бефино. Бепи не можеше да прецени размера на пораженията, които бе нанесъл. Седна и започна да гледа как животът постепенно напуска тялото на Йом поради загубата на кръв. От това зависеше собственото му оцеляване.

На сутринта пазачите изнесоха негъра. Решиха, че е умрял през нощта, убит от падналата отгоре му щанга.

— Ей, Хенк — извика Бепи към отвора в горния край на стената, — оня molingiana е при свети Петър. Снощи чукането му приседна.

— Добре ли си? Ти добре ли си, момче? — изфъфли Хенк.

 

 

След два месеца Бепи бе изправен пред военния съд. Обвинен бе в опит да убие френски войник, като освен това е напуснал базата си без разрешение. Петимата съдии бяха полковници от НАТО. Бепи бе застрашен от тежка присъда.

Процесът продължи три дни. Основен свидетел на обвинението беше един френски гражданин на име Жан Шавал. Той даде силно тенденциозни показания срещу Бепи и явно имаше голямо желание да го види осъден. Обясняваше с големи подробности какво е видял да прави Бепи на френския войник, като се усмихваше в нужните моменти и свиваше вежди, когато описваше болката. Държеше се, все едно че самият той е адвокат, и съдът изглеждаше впечатлен.

Гласът на Шавал кънтеше зловещо в ушите на Бепи.

Накрая дойде ред на ефрейтор Менесиеро да застане в свидетелската ложа и да даде показания в своя защита. Той започна да обяснява какво се е случило. Кипеше вътрешно заради версията на Шавал, но успяваше да изглежда спокоен. Най-неочаквано нарече Шавал „господин Кавал“. Вметна го толкова невъзмутимо по средата на показанията си, че присъстващите в съдебната зала реагираха мигновено. Английските и американските войници направо обезумяха от възторг и започнаха да аплодират шумно. Дори съдиите не можаха да сдържат смеха си.

После защитата представи една хубавичка френска проститутка, която се закле, че самият Шавал е бил много пиян и не е успял да осъществи полов акт с нея. Следователно как би могъл да види кой е държал бутилката и е нанесъл злополучния удар? Това нейно твърдение впечатли съда. Тя описа сцената много образно и убедително. Докато напускаше свидетелската ложа с предизвикателни движения на тялото и устните, тя погледна Шавал, сякаш искаше да каже: „Този човек нещо не е в ред.“

Шавал, чиято съпруга присъстваше в залата, очевидно бе смутен и засрамен. Адвокатът на защитата забеляза това, възползва се от неговата слабост и му зададе пагубния въпрос: какво е правел той в такъв бар и в компанията на проститутки? Шавал се усмихна плахо и се напрегна да измисли отговор, но язвителният му език бе блокирал. Бепи прошепна на адвоката си:

— Гледай как една мъничка курва му завря френската гордост в задника. Казах ти, че това ще свърши работа.

В този момент Шавал забеляза, че още няколко проститутки чакат да дадат показания. Бепи му беше хванал конците. Шавал помоли да го освободят. Каза, че не му е добре.

Очевидно бе, че Шавал няма да се върне като свидетел, и понеже съдът предпочиташе обвинението в опит за убийство да бъде снето, осъдиха ефрейтор Менесиеро за нарушаване на обществения ред: четиринадесет дни тежък физически труд, без понижение в чин и в заплащането. Присъдата беше условна.

По-късно същата година Бепи взе тридесет дни отпуск и заедно с един свой приятел замина за родния град на дядо си — Шака, Сицилия. Там той нае залата на общината и даде банкет за сто и петдесет души в чест на своя дядо. За Бепи това бе незабравимо преживяване. Историите, които се разказваха за баща му и дядо му, бяха приятни и го караха да се чувства горд.

Един ден чичо му Бруно го заведе в Палермо. Той беше известен в Сицилия мафиоз. Отидоха да се срещнат с един много влиятелен човек — Чарли Лугано, бивш бос от мафията в Ню Йорк. Депортиран бил в Сицилия от сенатската комисия по организираната престъпност и живееше в разкошна вила с изглед към морето. Той посрещна Бепи и чичо му радушно и ги целуна по двете бузи.

Бепи го поздрави и заговори на италиански, но Лугано го прекъсна.

— Съгласен ли си да говорим на английски? Вече изминаха дванайсет години, откакто ме депортираха, а тук не ми харесва. Липсва ми Ню Йорк — обясни той.

— Защо? Такъв хубав дом имате. Сицилия е красива. Според мен е чудесно.

— Бефино, знаеш кой съм, нали?

— Да, сър, знам. Чичо Бруно ми разказа за вашето влияние, господин Лугано, а и често съм чувал името ви в Ню Йорк.

Лугано се усмихна.

— Майка ми и баща ми са се преселили там от Сицилия, когато съм бил само на три години. Целият ми живот е минал в Америка и никога не се научих да говоря добре италиански. Родителите ми общуваха на английски двайсет и четири часа в денонощието, така че аз наистина не научих италиански. Това място не е за мен. Предпочитам да се върна в Бруклин. Там съм израсъл, в Ред Хук.

Докато ядяха и пиеха на терасата, Бепи го попита дали познава дон Емилио Морано.

— Да, разбира се — отвърна Лугано. — На младини Емилио беше един от воините ми. Сега, естествено, той си има своя фамилия в Бруклин — много силна и дълбоко уважавана фамилия. Дон Емилио е един много достоен и почитан човек.

Бепи не спомена нищо за връзката си с Морано. Лугано също познаваше дядото на Бепи и каза, че той е бил много почитан човек.

— Никой в района на пристанището не смееше да му излезе насреща — заяви той и достави голямо удоволствие на Бепи.

Докато пътуваха обратно към Шака, чичо му Бруно каза:

— Лугано все още е голям бос, даже и там, в Америка. Тук е, но още го слушат като бос на босовете.

 

 

След осемнадесет месеца във Франция Бепи бе върнат в Съединените щати, за да бъде демобилизиран. Вече бе навършил двадесет и една и беше пълнолетен. Преживяното от него през последните шест години се равняваше на трупан цял живот опит. Когато корабът му пристигна в Бруклин, Дана го очакваше. Ефрейтор Менесиеро свали военните си дрехи още в деня на завръщането, за да не го видят момчетата от квартала в униформа. Никой, освен Дана и родителите му не го видя така.