Дарил Лондон
Човек на почит (12)

11.

— Наистина ли те бива по бомбите? — попита Бепи и остави менюто на масата, вече решил да си поръча телешко с пармезан и гарнитура от fettucini^[1].

— Защо? — попита Бен.

— Имам нужда от една. Познавам един рижав мръсник, който трябва да изчезне. Отдавна му се каня и вече му дойде редът. Миналия месец, когато Морано ми разказваше за теб, той спомена, че си добър бомбаджия.

— Морано не лъже — ухили се Бен. — С какво мога да ти помогна?

— Направи ми една бомба… Подходяща за кола. Нали ще ми направиш една много мощна бомба, а, Бен? Виж дали не можеш да измислиш нещо специално за мен.

— Имам точно каквото ти трябва. Не се притеснявай, ще бъде достатъчно мощна — и колата, и всичко в нея, заминава на небето.

След като келнерът взе поръчката им, те продължиха разговора. Бепи попита Бен:

— Между другото с какъв бизнес се занимаваш? Никога не си ми казвал.

— Мислех, че знаеш. Притежавам погребално бюро в Стейтън Айлънд.

— Майтап ли си правиш? Я стига, не ме баламосвай. Погребален агент ли си?

— Наистина съм такъв — отговори сериозно Бен. — Собственик съм на погребална къща. Не те баламосвам. Наследих я от баща ми, който умря преди доста години. — За момент очите на Бен се навлажниха. — Той много си обичаше работата.

— Дон Морано ми спомена, но мислех, че се шегува. И как стана така, че започна да изпълняваш поръчки за фамилията?

— Ами преди около дванайсет години, когато бях на двайсет и една, услугите на баща ми почти не се търсеха. Често богохулстваше на италиански: „Вече никой не умира! Лекуват ги с пеницилин. По-добре да закрием фирмата!“ — и подобни глупости. Псуваше всичко наред. Всеки ден слушах оплакванията му. Веднъж прочетох във вестниците, че сред мафиозите в Стейтън Айлънд възникнали вражди. Обаче не пречукваха никого. Всичките бяха второкласни гангстери: много приказват, а нищо не правят. Приличаха на банда дебели старци, фермери от Италия. Та една нощ отидох и ликвидирах един от тях пред клуба му. Гръмнах го и понеже Стейтън Айлънд е съвсем малък, възложиха погребението на баща ми. Той притежаваше единствената италианска погребална агенция.

Бен продължи, след като келнерът сервира храната им:

— После едната фамилия обвини другата за убийството и очистиха един от техните хора. И така започнаха да си разменят удари. В крайна сметка годината беше успешна за баща ми. — Бен се засмя. — Тия типове събраха смелост да поведат война. Така бива, казваше баща ми. Впоследствие, винаги щом работата намалееше, аз издебвах някого и го пречуквах. От време на време поставях началото на нова война, просто за да осигурявам поръчки за фирмата. Трябваше да си хапя езика, за да не се разсмея, докато баща ми произнасяше прощалните слова над ковчега. Само ако знаеше, че аз му създавам всичката работа! След време баща ми почина, лека му пръст, и аз наследих фирмата. Веднъж, преди години, проявих небрежност, някой ме видял как ликвидирам един тип и съобщил на дон Морано, а пък той набързо ми възложи няколко мокри поръчки. Не можеше да повярва, когато му разказах тази история. Направо се бях подиграл с него. Дори Морано се смя на това, което правех. Оттогава често ме използва. Освен за себе си работя и за него. Падат добри пари, а пък аз така или иначе съм свикнал с работата. Обаче погребалните къщи в Стейтън Айлънд вече станаха три и ония негодници ми отнеха последните две поръчки. Затова преустанових покушенията, с които си осигурявах клиентела.

Тук вече Бепи се смееше толкова силно, че едва не се задави.

— Не мога да повярвам. Падали добри пари, а пък ти така или иначе си свикнал с работата. Сигурно се майтапиш. Ама че история! Би трябвало да напишеш комичен роман. Не мога да ям повече. Заболя ме коремът от смях. По всичко личи, че ти наистина си откачен. — Опитвайки да се успокои, той повтори: — Погребален агент, който сам си осигурява клиентите. Невероятно!

 

 

Деветте месеца най-после изтекоха и в единадесет часа преди обед Дана влезе в болницата. Когато Бепи отиде там, тя вече беше родила. Щеше да се пръсне от радост, виждайки две бебета в ръцете на прекрасната си съпруга. Бог ги бе дарил с момиченце и момченце.

— Вижте, господин Менесиеро — каза му сестрата, — синът ви има юмруци като Джек Демпси. А пък дъщеря ви трябва да я снимат в киното.

Бепи се чувстваше изключително горд, че е баща на такива чудесни близнаци, и започна да ги пази от всичко. Въведе правилото всеки, който ги взима в ръце, да носи хирургическа маска. Смешно беше да гледаш апартамента им пълен с облечени като хирурзи хора. Дори бабите и дядовците бяха задължени да носят маски, когато се приближаваха до бебетата. Майката на Дана мърмореше, но въпреки това правеше каквото каже Бепи.

След няколко седмици в този дух всички започнаха да роптаят срещу Бепи и той с неохота се съгласи, че хирургическите маски вече не са необходими. Обаче продължаваше да държи всичко под око. През час се обаждаше вкъщи по телефона, нощем люлееше кошчетата на бебетата и само да повърнат, веднага викаше лекар.

— Не съм предполагала, че ще бъде такъв грижовен баща — коментираше майка му. — Той ни заблуди, а, Паскуале? Винаги е бил буйно момче. Но сега е добър съпруг и баща.

Един ден, когато близнаците вече бяха на около месец, на вратата се позвъни и Дана стана от леглото да види кой е. Отпред стояха бащата и двамата чичовци на Бепи. Лицата им бяха зачервени от острия вятър навън, но върху тях, като залепени, грееха широки усмивки.

— О, татко, ей това е изненада. Какво ви води насам? Заповядайте — покани ги Дана и отвори широко вратата, отстъпвайки встрани.

Докато влизаха, на Дана й направи впечатление облеклото им. Бяха с противно сиви шаячни палта и ушанки. Тя съзнателно ги подбутна да влезнат по-бързо, за да не ги види някой от съседите. Усмихнати до уши, мъжете изобщо не се досетиха за мислите й.

— Хайде, татко, съблечете си палтата. Много се радвам, че сте дошли — каза Дана. — Бефино спи. Разполагайте се, докато го събудя.

Когато след малко се върна, тримата братя продължаваха да стоят по палта и с ушанки в ръцете.

— Бепи ще дойде ей сега. Съблечете си палтата. Никой няма да ги открадне — добави тя с усмивка и се запъти към кухнята. — Ще ви приготвя нещо за сгряване.

Бепи влезе в стаята, също усмихнат заради изненадващата визита.

— Хайде бе, хора, още ли стоите прави? — каза той и ги прегърна. — Седнете да пием по чаша вино. Разполагайте се удобно. — В този момент ги огледа от горе до долу. — Откъде намерихте тия елегантни палта? Можете да ги свалите. Няма кой да ги открадне тук.

Мъжете се спогледаха, усмихнаха се на приликата в репликите им и бавно започнаха да си свалят палтата. Бепи наля вино, а Дана се провикна от кухнята:

— Ще ви донеса сирене и бисквити за мезе на виното. После ще направя и кана кафе.

— Ще хапнем по-късно — прошепна Паскуале на Бепи. — Трябва да поговорим за една работа. Когато свършим, ще ядем.

Бепи погледна баща си, този път без усмивка. Огледа безпристрастно и чичовците си. Изведнъж всички му се сториха сериозни.

— Да говорим за работа ли? Каква работа имаме, татко?

Паскуале се наведе по-близо.

— Дошли сме да видим малкия Паскуале, моя внук — прошепна той. — Сина ти.

Дана дочу това и кухнята изведнъж се превърна в царство на тишината. Тя остави каната за кафе на масата и тихо се приближи на пръсти до вратата. Бепи усети, че Дана подслушва, и погледна натам. После се обърна пак към баща си:

— Каква работа имаш да вършиш с бебето? Дошъл си да видиш малкия Патси по работа, а, татко? Как така? — После се усмихна. — Струва ми се, че трябва да е някаква мъничка работа.

Паскуале погледна в учудените очи на Бепи.

— Чуй, figlio mio — каза той със сериозен тон. — Ние сме хора сицилианци. Трябва да тачим и спазваме традициите си. А когато бъдем ощастливени с мъжко отроче като твоя син и мой внук, ние сме длъжни да го посрещнем в семейството достойно. Дошъл е моментът да бъде проверен като истински сицилианец.

— Проверен ли? — грубо повиши тон Бепи. — В какъв смисъл? За каква проверка говориш, татко? Детето расте здраво като биче. Няма грешка. Вече е десет кила. Има пиш… Даже вече е обрязан като мен. Каква проверка ще правиш на едно бебе? Да не би нещо да ви е прихванало днес, а?

— То си е наша работа — отговори Паскуале с тих, но нетърпящ възражения глас. — Този изпит е народна традиция и днес ние трябва да проверим характера на твоя син. Така правят всички дядовци по нашите села от стотици години. Днес на мен се пада честта да направя това простичко нещо на твоето момче — каза той и зачака отговора на Бепи. — Имай ми доверие, Бефино, глупчо такъв! — повиши объркано глас Паскуале, а чичовците посрещнаха с поклащане на глави нежеланието на Бефино да се съгласи с настояването на баща си.

Понеже не искаше баща му да се чувства в неловко положение, Бепи се опита да обясни:

— Хайде стига. Имам ти доверие, татко. Само ми е интересно как досега не съм чул нищо за такъв изпит. Защо никога не си ми споменавал за него? Изтърсваш ми го съвсем изневиделица. Поне можеше да ме предупредиш, щях да подготвя бебето.

— Никаква подготовка — каза Паскуале с усмивка. — Тази работа се прави само веднъж и изненадващо, особено за бебето. Ти вече почти се провали в твоята част от изпита, сине. Това е нещо, за което никога не говорим, докато не дойде време за действие. Тази чест се пада на дядото, а не на бащата. Той решава кога. Той ще бере плодовете на радостта, ако детето е със силен дух, и ще плаче от мъка, ако то е мекушаво.

— А, така ли? А защо дядо Густаво никога не ми е споменавал за такова нещо? — попита нервно Бепи.

— Нашите хора не могат да говорят за това. Дядо ти винаги си е мълчал по този въпрос. И ние няма да го коментираме от днес нататък. Помни, от утре вече никога няма да го споменаваме — отговори Паскуале. — Моят баща също те подложи на такъв изпит, когато беше бебе, но никога не сме говорили за това. Ah capeesh?

— Si, io capeesh. — Бефино започваше да осъзнава, че работата е сериозна.

— Един ден — продължи баща му — ти ще изживееш този горд момент с твоя внук и в мъжеството му ще видиш нещо, което другите никога няма да съзрат. Много е важно да се изпита силата на малките.

Братята му кимнаха в знак на съгласие.

— Звучи ми налудничаво — каза тихо Бепи. — Боли ли?

— Не боли. Може да разплаче бебето, ама не боли.

— Патси никога не плаче. Рене също. Ще видиш, татко. Ще се смеят. Добре, прави каквото си намислил.

— Ще видим дали не плачат — отговори му Паскуале.

Бепи ги заведе в стаята, където спяха близнаците.

Четиримата оглеждаха надвесени бебетата, когато вратата рязко се отвори.

— Какво правите бе, хора? — попита не особено учтиво Дана и размаха пръст на своя свекър. — Знам, че той е твой внук и негов син — язвително наподоби репликите им тя, — но аз съм против този изпит. Чух ви, като говорехте. Не искам да го проверявате, Бепи. Защо трябва да го правим? Той е само едно бебе, оставете го да спи. Защо му разваляте съня?

— Трябва да изпитаме малкия Паскуале — прошепна й Бепи. — Изчакай оттатък. Ще ни отнеме само минутка.

— Не — отвърна тя, — не искам да…

Още преди да довърши, Бепи я сграбчи за ръката и я поведе елегантно, но строго към кухнята.

— Виж, Дана, това е сицилиански обичай. Бебето трябва да мине през този изпит. Баща ми и чичовците ми държат на него. Такава е традицията при нас. Въпрос на уважение е. Ah capeesh?

В спалнята двамата чичовци си говореха за Дана.

— Тая, Бефиновата жена, има характер — каза Бруно. — Курназ е и не си поплюва. Брани децата си даже от баща им и дядо им.

— Да — съгласи се Паскуале и вдигна поглед към тавана. — Чудесно момиче. Много ни харесва заради нейната грижовност.

Бепи и Дана продължаваха да спорят в кухнята.

— Защо не направиш един изпит на потайните си чичовци? — повиши тон Дана. — Провери ги тях! Може да са мръднали. Видя ли ги как са облечени? Все едно че тримата глупаци са дошли в Бруклин. Виждал ли си някога такива оръфани палта?

Бепи се изсмя и отново я сграбчи.

— Спри се. Стига толкова — кресна й той. — Прекалено много говориш, а одеве размахваше пръст на баща ми. Или млъквай, или ще го счупя тоя пръст.

— Но Патси е само наполовина сицилианец — отговори и тя на висок глас. — Другата му половина е неаполитанска, забрави ли?

— Как мога да забравя? — отвърна й сърдито Бепи, започвайки да губи търпение. — А сега стой в кухнята и не мърдай, докато не свършим! — нареди той и тръгна да излиза. Тя хукна след него. — Не ме предизвиквай, Дана — каза й строго Бефино.

— И ти недей да ме предизвикваш, глупак такъв — кресна му тя.

Той се обърна, опитвайки се да задържи изражението си сериозно, но избухна в смях заради начина, по който Дана отстояваше позицията си.

— Хайде стига, не се страхувай. Бебето няма да го боли. Престани да се тревожиш.

— Правете му сметката, ако го заболи — провикна се тя.

Бефино се върна в стаята на децата и се извини за поведението на Дана.

— Брей, тия майки! Все ги е страх за децата им.

Мъжете се усмихнаха на Бепи и Паскуале започна ритуала си. С много обич и притеснение той се вторачи напрегнато в спящото бебе.

— Това дете е продължението на моя живот — каза той и огледа мъжете.

В стаята настана пълна тишина, когато той отново се обърна към бебето.

— Дали ще има силен дух? Ще отвръща ли бързо, когато го нападнат? Ще бъде ли гордост за нашия род?

Той започна да пипа телцето на бебето с различни дразнещи движения. Докосваше го все по-силно и по-силно, сякаш го напада. Бебето отвори широко очи и започна да се гърчи и пъшка. Протегна малките си ръчички напред като за бой, вдигаше ги нагоре и ги размахваше над лицето си. Паскуале продължи с досадната си тактика, като добави и страховито грачене срещу детето. Малкият размаха ръчички и запъшка още по-енергично, но не заплака като повечето бебета, когато ги разбудят. Паскуале не се отказваше, но детето не заплака.

Бепи поглеждаше ту малкия, ту баща си и чичовците си, сякаш наблюдаваше игра на тенис. Паскуале ставаше все по-груб, но бебето дори не изхленчи.

Чичовците започнаха да се усмихват, потвърждавайки успешното завършване на изпита. Паскуале се смееше през радостни сълзи.

— Донеси ми зехтин — разпореди се той. — Трябва да наградим юначето със съкровището на нашия народ.

Лицето на Бепи грейна и той хукна към кухнята.

— Къде е зехтинът? — попита той Дана.

— Какво има? Нещо лошо ли стана? — развика се тя.

— Всичко е наред, Дана. Само ми дай зехтина, ако обичаш.

Той се върна в спалнята с бутилката в ръка. Изцяло погълнат от заниманието си, Паскуале отново заговори:

— Трябва да намажем устните му с жизнения сок на старата ни родина. — Той потърка неколкократно устните на бебето. — Имаме си чудесно момче, Бефино.

— Нали ти казах, татко. Детето е голяма работа. Никога не плаче, истински боец е. И е силен. — В този момент на Бепи му хрумна нещо неочаквано. — Ей, я да изпитаме и Рене. Жилава е, нищо че е момиче. Казвам ти, тя е…

Вратата рязко се отвори.

— Да не си посмял, Паскуале — каза Дана и грабна бутилката със зехтина. — Недей да будиш внучката си. — Посочвайки с пръст към Бепи и дъщеря му, тя се усмихна на всички. — Никакъв изпит не й трябва. Много си е добра.

Мъжете избухнаха в смях.

 

 

Бизнесът вървеше в нормалното си русло. Един ден Бепи си уговори среща да огледа помещение за евентуално ново заведение на Канал стрийт, в периферията на китайския квартал. Мястото беше отлично, буквално врата до врата с голяма банка и нюйоркската телефонна компания. Универсалният магазин „Диамантена борса“, където всеки ден пазаруваха хиляди хора, беше точно насреща. Имаше и една гигантска китайска пералня, в която двадесет и четири часа в денонощието работеха на смени около две хиляди души. Намираше се в една пресечка, почти на ъгъла с Канал стрийт. След две посещения в овакантения магазин Бепи се договори със собственика — богат китаец — и реши следващия месец да отвори нов снекбар.

Собственикът на помещението се казваше Сид Чой — дребничък и наперен китаец от Хонконг. Беше от тази категория хора, които се кипрят в костюми за по триста долара, носят пръстени с диаманти на четирите си пръста и карат скъпи коли. Край него винаги седеше някоя красива китайка с разголен до бедрото крак. Около този човек всичко беше от най-високо качество, а Бепи дълбоко уважаваше това.

Бефино Менесиеро и Сид Чой се споразумяха за наем от осемстотин долара месечно. Бепи поиска да направят договор и предложи чек от фирмата си за едномесечна предплата на наема, за да скрепи сделката.

— Моето ръкостискане е равнозначно на договор — каза Чой с вдигната глава като човек, който държи на думата си. — Не се притеснявай. Помещението е твое, приятелю. Изпрати ми чека в края на месеца и тогава ще ти дам ключ.

— Дадено, сър — отвърна му Бепи. — Както кажеш. Да си стиснем ръцете. Разбрахме се.

Дланите им се срещнаха в здраво ръкостискане. Бепи каза, че ще започне преустройството след няколко седмици. Допадна му стила на дребничкия богаташ: казана дума — хвърлен камък. Винаги бе изповядвал точно този стил — дадената дума тежи повече от самия договор.

След три седмици Бепи се запъти към офиса на господин Чой, за да му даде чек за наема и гаранционна предплата. На следващия ден щяха да дойдат дърводелците и му трябваше ключ.

Минавайки покрай бъдещия снекбар номер шест, той надникна в него и му се стори, че във вътрешността вече работят дърводелци. Не можеше да бъде! Погледна по-внимателно и видя Червения и Джони Мак да стоят до бригадира на групата и да разглеждат чертежи. Студена пот обля Бепи. Не вярваше на очите си. „Какво правят, по дяволите, Червения и Мак в моето заведение?“ Отстъпи назад, за да провери дали не е сгрешил адреса. Помисли си, че може да е застанал пред друга сграда. Но не беше. Това бе неговото помещение. Как е могло да стане това? Беше се договорил с господин Чой! „Стиснахме си ръцете с тоя проклет китаец!“

Отиде до една телефонна кабина и се обади на Чой.

— Господин Чой замина за Лос Анджелис — отговори му секретарката.

Почувства отчаяние.

— Моля ви, госпожице, може ли да ми дадете телефонния му номер в Лос Анджелис? Става въпрос за нещо много, много важно.

Това помещение му беше крайно необходимо. Беше просто великолепно. Секретарката дълго се колеба.

— Отседнал е в хотел „Холивуд Хилс“, апартамент 1210 — каза най-после тя. — Обаче го потърсете след няколко часа. Там още е само осем часът.

Бепи беше силно разярен и веднага се обади в Калифорния. Толкова беше нервен, че не успяваше да вкара монетите в прореза и ги изпускаше на пода, а с другата ръка удряше несъзнателно слушалката. Телефонистката настояваше за още монети. Накрая я придума да таксува разговора на фирмения му номер.

Телефонът в апартамента иззвъня шест пъти и едва тогава един тих, екзотичен женски глас каза:

— Алооу?

Звучеше като изтощена от еротични упражнения млада жена, която е прекарала цялата нощ в топла вана, смучейки чучура под душа.

— Мога ли да разговарям с господин Сид Чой?

— Господин Чой заспал. Той спи — отговори жената. — Още е рано.

— Извинете, че ви безпокоя, но не се сетих за часовата разлика. Обаждам се от Ню Йорк.

Тя неохотно предаде слушалката на Чой.

— Ало. Кой се обажда? — изрече с полубуден глас китаецът.

— Аз съм Бефино Менесиеро от Ню Йорк!

— Кой ти даде номера ми? — попита с негодувание Чой. — И защо ми се обаждаш толкова рано?

— Господин Чой, заведението на Канал стрийт беше мое. Даже си стиснахме ръцете, спомняте ли си? Разчитах на това помещение.

— Ох, заведението. Да, да. Дадох го на Джони Мак — отвърна Чой. — Много съжалявам. Много съжалявам. Вече е късно.

— Но вие ми стиснахте ръката! Дадохте ми думата си!

— Доста ръце съм стискал. И какво от това? — отговори му без колебание Чой. — Нищо не съм чувал за теб, Бефино. Джони Мак е солиден човек. Този квартал е негов. Дадох помещението на Джони. Ако имаш претенции, разбери се с него. Много съжалявам. Довиждане, приятелю. — Той затвори телефона.

Бепи погледна замлъкналата слушалка с гняв и нежелание да повярва. Започна да проклина.

— Дребният му жълт плъх! — мърмореше той, докато се опитваше да излезне от телефонната кабина. — Джони Мак бил солиден човек? Кварталът бил негов? Гледай го китайското му копеле. Ще ги напъхам — и него, и Джони Мак — в един ковчег. Аз ще ги оправя. Ще ги погреба заедно. — Бепи ходеше като зашеметен. — Аз ще го науча как се стискат ръце! Добре ще го наредя тоя скапаняк с дръпнатите очи…

Изведнъж вдигна погледи видя, че Червения и Джони Мак се смеят и го наблюдават от витрината на заведението. Огледа ги бавно от горе до долу. Объркан за момент, той кривна бързо надясно и се оказа пред входа на китайската пералня в пресечната уличка. Влезе в сградата, за да се махне от улицата и да се успокои.

Подпря се на стената в преддверието, за да обмисли следващия си ход. Без да се усети, започна да си мърмори на глас:

— Стискал ръце — повтори той. — Ще види как се стискат ръце. Ония с дръпнатите очи, японците, и те си стиснаха ръцете с Рузвелт, а после бомбардираха Пърл Харбър. Сега китайците ми погаждат същия номер.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — изплаши го писклив, недодялан глас, прекъсвайки мислите му.

Едър и дебел азиатец по тенис-фланелка го оглеждаше.

— Аз съм приятел на господин Сид Чой — каза Бепи, опитвайки се да измисли повод за присъствието си там. — Той ме изпрати да огледам сградата.

— А — усмихна се човекът, — да, той е собственикът на постройката.

Изведнъж усмивката на китаеца изчезна. Огромният мъж, който приличаше на борец тежка категория, стовари юмруци върху една маса и кресна:

— Аз презира Чой! Той дръпнат боклук! Дребна хлебарка. Къде е?

Като чу това избухване, Бепи си помисли: „Дявол да го вземе! На какво попаднах пък сега? Тоя дръпнат боклук нарича дръпнат боклук другия дръпнат боклук. Ама че шантав ден ми се случи! Не мога да повярвам, че толкова не ми върви.“

Мълчанието спомогна и двамата да се успокоят.

— Господин Шишко — попита го Бепи, — имате ли нещо против да ме разходите из тази пералня? Никога през живота си не съм виждал истинска пералня. Какво ще кажете? Имам малко излишно време.

— Искате да разгледате пералнята ми?

— Да, наистина искам.

— Защо ме нарекохте Господин Шишко? — попита ухилено огромният мъж.

— Господин Шишко на италиански означава добър човек с издути джобове. Покажете ми как перете издутите си джобове в това предприятие — отговори Бепи в опит да се пошегува. — Главата ми се подпали днес. Истината е, че имам нужда от помощ, Господин Шишко. Навън има двама типове, с които бих предпочел да не се срещам в момента.

На китаеца като че ли му хареса, че Бепи го нарича Господин Шишко. Бепи предположи, че на китайски това може да означава нещо важно. Надникна през прозореца и видя, че Джони Мак и Червения стоят на ъгъла и разговарят, ръфайки ябълки от един търговец с талига. Знаеха, че Бепи не е очаквал да изгуби помещението. Докато ги наблюдаваше, той имаше чувството, че езикът му се е превърнал в топка памук. В този момент разбра, че не му остава друг избор, освен да отговори с всичка сила на тази обида.

„Виж ги тия жалки плъхове! Смеят се за моя сметка. В продължение на години търпях Червения да ме подритва по кокалчетата, да ме ограбва, дори да ме унижава, но сега той и приятелите му ми се подиграват. Дядо ми беше прав. Трябваше да го послушам. Направих груба грешка, като се доверих на миланеца. Приех го с отворено сърце. Сега трябва да го пратя в гроба. Червения не изпитва страхопочитание към мен. Мисли си, че ще клекна пред Джони Мак заради репутацията му, но греши. Той избра едно лошо решение. Затова ще ги убия и двамата — по най-бързия начин. Мразя ги. Прекараха ме и сега им е смешно!“

Беше потънал в дълбок унес, когато пискливият глас отново го накара да подскочи.

— Добре. Господин Шишко, аз, покаже на вас пералнята.

Сградата на пералнята наистина беше нещо много голямо и навсякъде из нея работеха китайци, пренасяха панери с пране от помещение в помещение, много бързо и тихо.

След около половин час стигнаха в сутерена, където се съхраняваха всички химикали. От голяма правоъгълна вана в средата на пода се издигаха пари.

— Моля, не пушете — каза Господин Шишко. — Нали няма да пали кибрит?

— Какво е това? — попита Бепи.

— Киселина. Бяла киселина. Китайците я наричат синей. Веднъж месечно потапяме във вана части на машини от неръждаема стомана и те става много, много чисти, а после вади тапата и всичко изтича и чисти градски канал — прошепна Господин Шишко. — Обаче не казвайте на никой. На нас не позволено да държим такава отворена вана, но си плащаме на градския инспектор. Той обича пари и нищо не видял.

— Не се безпокой. И аз нищо не съм видял. В момента в стомаха ми има повече синей, отколкото тук. Ние, италианците, му казваме acido^[2].

Бепи си мислеше за ваната и оглеждаше сутерена. На лицето му бавно пропълзя усмивка.

— Ей, Господин Шишко, какво ще стане, ако някой падне вътре?

— Да падне в синей? Ха, ха! — изсмя се господин Шишко. После изражението му се промени и стана сериозен. Отговори на отличен английски: — Ще се стопи напълно. На дъното ще останат само катарамата на колана му и пръстените. Само металът остава. Киселината не действа на метал, но всичко останало става на течност — кожата, космите. — Господин Шишко вдигна ръка и щракна с пръсти. — Течност.

Един котарак бавно заобиколи ъгъла на резервоара.

— А, котарак… той лови мишки. — Господин Шишко вдигна сиво-белия котарак и го пусна във ваната. — Виждаш ли? Вече няма коте — каза той със смях.

Котаракът направи опит да плува, но след две секунди почти се беше стопил. Само главата му още стоеше на повърхността. Дори не успя да изврещи, а след още няколко секунди изчезна и главата.

Върху лицето на Бефино се изписа съчувствие към малкия котарак.

— Защо трябваше да го убиваш? — попита той. После бързо възвърна самообладанието си. — Тая вана наистина ми хареса. Имате нещо много интересно.

— А, вана. Бива си я, а?

Бепи и Господин Шишко се изкикотиха едновременно като двама добри приятели. „Ама какъв късмет, че попаднах на тоя необикновен китаец“ — помисли си Бепи.

— Кой е шефът на тая фирма? — попита той.

— Аз съм. Ти кой мислеше, че е? — отговори му Господин Шишко и вдигна ръка към тила си, попипвайки стеснително конската си опашка.

Очите на Бепи блеснаха развеселено, като видя как този дебел мъж прави женствени движения.

— Исках да кажа, кой е собственикът на това голямо предприятие? — попита той.

— О, собственик, собственик. Моят зет е много, много богат човек. Живее в Сан Франциско и притежава друга голяма фирма там.

Господин Шишко обясни, че в Ню Йорк той е главният и ръководи бизнеса от девет години. Повтори, че той и зет му мразят господин Чой. Оказа се, че навремето Сид Чой ги е елиминирал от покупката на сградата, когато преговаряли да я купят от последния й собственик. После им удвоил наема.

— Сид Чой лош човек. Ние го мрази — измънка Господин Шишко.

Бепи кимна съчувствено и попита:

— Защо понякога говориш добър английски, а понякога бръщолевиш с акцент?

— Такъв ми е номерът — отговори му той с усмивка. — Говоря и по двата начина. Според мен е хитро, ти как смяташ?

Бепи не отговори веднага на въпроса му. Вместо това се усмихна и попита:

— Ей, Господин Шишко, какво ще кажеш да ми отпуснеш терен за производство и продажба на сандвичи на партера на пералнята? Ще ти плащам наем. Правим много добра храна. — И двамата престанаха да се усмихват, а Бепи продължи въодушевено: — Това ми е занаятът. Собственик съм на заведения за сандвичи.

— Какви заведения за сандвичи?

— Италиански. Хубави, топли италиански сандвичи.

— Вие предлагате хубава храна? — попита Господин Шишко с блясък в очите. — Ще мога ли да се храня безплатно? Всеки ден? — Бепи кимна. — В такъв случай ще се разберем. И ще мога да ям безплатно!

— Разбира се. Ти си ВИП. Яж колкото искаш, няма да плащаш. Колко ще е наемът за търговската площ?

— Сто долара месечно. Съвсем евтино. Става ли?

Бепи кимна бързо и си стиснаха ръцете.

— Става, сделката е готова. Покажи ми нашето място. Утре започваме.

„Ама че удар. Сто долара месечно. Гледай каква изгодна сделка направих! — мислеше си Бепи. После обаче се сети: — Ох, по дяволите. Пак ръкостискане с китаец.“

Когато се върна в офиса на фирмата, той нареди на Маймуната:

— Повикай момчетата. Тази нощ ще работим до късно. И подгответе за транспорт машини за кафе, оборудване за сандвичи и маса за готвене на пара. Устройваме ново заведение, спешно… В една пералня.

— Каква пералня? Мислех, че ще бъде ресторант.

— Беше ресторант! Червения и неговият приятел главорез вече са го прилапали. Ние разполагаме само с входно антре в една пералня до тях.

Работиха цяла нощ, за да оборудват приятно изглеждаща сергия за закуски в стил кафене на първия етаж в пералнята. Дори използваха един чадър, за да се създаде тротоарна атмосфера.

През следващите няколко дни всички китайци в сградата минаваха през обедната почивка покрай щанда, оглеждаха и продължаваха по пътя си. Маймуната докладва, че Червения и Мак са се отбили да надзърнат и си тръгнали, смеейки се на неуспешното начинание на Бепи.

Изминаха две седмици, а бизнесът продължаваше да върви ужасно. Китайците не се отбиваха дори за секунда, с изключение на Господин Шишко, който стана още по-дебел. Бепи не разбираше нищо.

— Тия китайци не пият кафе. Даже дъвка не си купуват. Нищо, niente — оплака се Бепи пред Малкия Паули и Але Хоп. — Тия двама негодници — Червения и Джони Мак — отвориха новото си заведение, и то работи чудесно. Не мога да разбера какво не е в ред, дявол да го вземе. Отворени сме двадесет и четири часа в денонощието и никакъв оборот. Толкова много храна хвърляме на боклука, че можеш да се побъркаш.

Докато се тюхкаше, една мисъл мина през съзнанието му: „Питам се дали тези хора могат да четат на английски? Дявол да го вземе! Не е чудно, че не купуват нищо. Те не могат да прочетат менюто.“ Направо обезумя. Отиде да се види с Господин Шишко.

— Защо не ми каза, че не могат да четат на английски? — попита го той.

Господин Шишко само се усмихна на гнева му.

Бепи отиде в кантората на „Уолстрийт“ и помоли един служител, преселник от Хонконг, да преведе менюто на китайски. После той и Але Хоп отпечатаха петстотин листовки с китайския превод и ги раздадоха собственоръчно на всички работници в пералнята. Те четяха и възкликваха: „А, да, да! Аха, хубаво, хубаво.“

Проблемът се разреши. Търговията потръгна невероятно и обектът в китайския квартал стана рекордьор.

— Страшно се притеснявах за това място — призна си Маймуната пред Бепи. — Радвам се, че успя да откриеш проблема. Мислех си, че Червения и Мак са ни направили за смях. Видях Мак да ми показва рога един ден.

— Мак ти е показвал рога?

— Да. Насочи пръстите си право към мен ето така — каза Маймуната и направи обидния жест с показалеца и малкия си пръст.

— Сериозно? Тоя мръсник ни е показал рога?

— Да — потвърди още веднъж Маймуната.

— Добре де, не се тревожи за Червения и Мак — каза му Бепи. — Ако Бен не направи нищо с оная бомба, аз съм им приготвил една хубава гореща вана, Маймун. Налага се да те извадя от офиса за известно време. Искам да ръководиш това заведение, докато се утвърди. Нужен си ми тук, за да хвърляш по едно око на Червения и Мак, защото съвсем скоро здравата ще им изчистя кирта на тия копелдаци. Ще им направим кръщене с вода от канализацията. Ще се видим по-късно, Маймун.

— Разбрано, Беп. Обади ми се довечера да ти дам сумите от днешния оборот.

— Добре. Хайде, Але, да тръгваме.

— Какво иска тоя, дявол да го вземе? — попита Але и посочи Господин Шишко.

— Струва ми се, че те харесва, Але.

— Да, ама на мен ми се струва, че не го харесвам — отвърна Але и отправи свиреп поглед към Господин Шишко. — Постоянно ме зяпа с гадните си очи.

— Зяпни го и ти, Але. Очите ти приличат на неговите.

Але се обърна към Бепи и се ухили.