Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Man Of Respect, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция
Zaples (2014)
Форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Дарил Лондон. Човек на почит

ИК „Атика“, София, 1997

Американска. Първо издание

История

  1. — Добавяне

14.

Няколко седмици по-късно, вече у дома при семейството си, една сутрин Бепи се събуди рано и отиде в кухнята да изпие чаша портокалов сок. Там завари близнаците да ядат от една голяма купа. Бяха вече на осем години и пълнички.

— Какво ядете, деца?

— Pasta lendica — отговориха децата.

— В седем и половина сутринта? Ядете студена pasta lendica, при това от една и съща piatto[1].

Близнаците се ухилиха.

— Остана от снощи и я сънувахме. Обаче, тате, вчера Патси ми изяде моцарелата. Нищичко не ми остави — обясни Рене на баща си.

Опитвайки да сдържи смеха си, Бепи се върна на горния етаж и каза:

— Хей, Дана, стани да си видиш децата. Долу в кухнята са. Започват да приличат на брат ми Марио, закусват със студена pasta lendica. Сънуват pasta lendica вместо корнфлейкс или шунка с яйца. И да отидеш да купиш една кутия моцарела. Току-що получих оплакване от дъщеря ти.

 

 

Същия ден Бепи се срещна с хората си, за да обсъдят планове за бъдеща делова дейност. Але Хоп и Шантавия Майки се хвалеха пред Маймуната, Джоуи Ди и Малкия Паули в големи подробности за пътуването си до Западното крайбрежие и за сексапилната красавица, която бяха чукали в продължение на цели шестнадесет часа.

— Ега ти, какви дълги крака имаше, като пипала на гигантска сепия! — каза Але. — Увиваше ги два пъти около мен. Беше същинска стръвница. Прав ли съм, Майки?

Майки се ухили и очите му блеснаха.

— Да бе, беше като огромен калмар. Можете ли да си представите, че ни ги смучеше едновременно и на двамата и ни бъркаше с всичките пръсти в задниците. Още не мога да повярвам, че това наистина се случи. Але е прав, тя беше като октопод.

Бепи ги послуша и после каза:

— Момчета, свършихте ли с приказките за октоподи? Предполагам, че сте били като две танцуващи маргаритки, когато пръстите й са били в задниците ви. За лизане на мацки ще си говорим по-късно, става ли?

— Кой е споменавал нещо за лизане на мацки? — сопна се Але. — Ние не сме я лизали. Тя ни облизваше. Така ли беше, Майки?

— Добре де. Обаче извадете пръстите от задниците си и да поговорим малко делово. И впрочем, ако нещо ви прокапе, отидете при ветеринар, а не при човешки доктор. Според мен тя беше… — В този момент си спомни как Кристи се разбунтува срещу него. — Не, тя не беше лошо човече в крайна сметка. Макар и проститутка, имаше характер.

— Да, ама и какво котенце имаше! — каза Але. — Трябваше да го видиш, Беп. Съвсем като козинка. Приличаше на кожа от норка. Ти наистина пропусна нещо страхотно!

Бепи прекрати шегите, като каза:

— Радвам се, че ви е харесала, момчета.

След това ги уведоми, че ще започнат търговска дейност и в Мексико чрез една вносно-износна фирма, която той и Алън Стоун замисляли от известно време. Главната й квартира щяла да бъде в Мексико сити.

— Отдавна ми се върти тази идея. Споменах я пред Алън и той отсече: „Хайде да го направим.“ И така, взехме решението буквално за една нощ. Алън вече е разговарял с няколко големи магазина. Те проявяват интерес към разпространението на някои наши изделия.

— Какви изделия? Ние нямаме изделия — каза Але.

— Имаме. Като начало — керамика и мебели. Всичко се произвежда в Мексико! Вече се продават по западното крайбрежие. Ние ще залеем източното, Канада и Европа.

След това Бепи се обърна към Джоуи Ди и каза със смях:

— Понеже изглеждаш почти като мексиканец, ще се наложи да оглавиш канцеларията и складовото стопанство, а ние трябва да ти намерим нов апартамент.

— Защо аз? — попита изненадан Джоуи Ди. — Не приличам на мексиканец. Правиш си майтап с мен, нали? — Той погледна Бепи в очите и след това развълнувано повиши глас: — Защо не изпратиш Але Хоп? Той прилича на… — Обърна погледа си към Але Хоп и замлъкна.

— Трябва ни точно човек като теб, Джоуи — каза му Бепи, — така че ще заминеш заедно с мен и Майки. Затова гледай да свикнеш с тая мисъл.

— Защо все на мен се пада неблагодарната работа? — запротестира Джоуи Ди. — Сега буквално ме изпращате на заточение. Аз имам цял куп задължения. Обвързан съм в тази страна. Как мога да напусна Америка? Ще липсвам на много хора. Не мога да отида в Мексико. Не познавам никого там. С кого ще си говоря?

— На кого ще липсваш? — попита Бепи. — Само на майка си, на никой друг. Там ще живееш разкошно и ще чукаш мексиканки колкото си щеш. Всичко около теб ще е мацки! Нашата фирма ще ти наеме вила. Ще живееш като посланик, глупак такъв.

— Ама виж, Бепи, аз си имам гаджета и в Бруклин. Знаеш за какво говоря. Нужно ли е сега да ги изоставя? Поел съм ангажименти. Не можете да разберете, момчета — възропта Джоуи.

— Да бе — обади се Маймуната. — Има гаджета и още как. Чука жените на всички смахнати. Посещава ги в домовете им веднъж седмично, по график. Нали се сещаш, така както чука Норма два пъти в месеца, така и тази, и онази. Чука даже и Вира… Сещаш се коя е. Мъж й е оня, дето продава връзки за обувки в метрото.

— Вира е майсторка на духането — кресна Джоуи срещу Маймуната. — Прави страхотни свирки. Какво ти разбира главата от жени бе, шебек?

— Може да прави страхотни свирки, но също така е на около осемдесет и две години бе, помияр скапан. Направи ни услуга и замини за Мексико. Излагаш квартала ни. — Маймуната се разсмя.

— Коя Норма чука? — попита Бепи.

— Как коя Норма — жената на Червения — отвърна Маймуната. — Не е лоша. Малко е дебеличка, обаче е млада.

— Да. Преди няколко години Але ми каза, че трябва да я оправям поне един път в месеца, понеже Червения вече бил свършен като мъж. Затова си бил наредил да я обслужвам всеки месец.

Бепи погледна въпросително към Але, който също го погледна с азиатската си усмивка и оголени големи зъби.

— Да, Беп — обясни Але Хоп, — ти го каза в подземието на Господин Шишко. Предадох това на тоя чукундур, а той веднага изприпкал при нея.

Бепи съвсем бе забравил за тази незначителна забележка. Започна да се смее от сърце, а Але Хоп продължи:

— И така, когато Джоуи Ди отива там, той носи по една торба с продукти за нея и децата. Прави визитите си съвсем стриктно и деликатно. Той постъпва почтено. Джоуи е добър човек.

— Стриктно и деликатно ли? С тая найлонова пазарска чанта чука целия квартал — провикна се Маймуната. — Надарен е с въображение колкото един кит. Прибира си вкъщи празната торба, за да я използва при следващото посещение. Виждал съм го в метрото със сгънатата торба под мишницата. Съвсем сериозно казвам, че ни излага!

— Джоуи, каква беше реакцията на Норма? — попита Бепи, все още през смях.

— Казах й, че ти си наредил така, затова е най-добре да прави каквото трябва. И винаги се чука с мен, докато ми изтече и мозъкът. Тя се страхува, Беп. Жената е изплашена. Още щом вляза в къщата, започва да ми го целува. Правя го по няколко пъти месечно, колкото да си изпълнявам задължението.

Бепи почувства жестоки угризения заради Норма. Той рязко смени темата.

— В понеделник сутринта пътуваме за Мексико сити. Приготви се. Кажи на всичките си любовници, че заминаваш. Уреди си всичките ангажименти, защото в понеделник отлиташ. Разбра ли, Джоуи?

— Трябваше да купя оная сергия за вестници при „Медисън Скуеър Гардън“, дето се продаваше. Можех добре да преживявам и без да си губя гражданството — викна Джоуи. — След това къде ще ме пратите, в Китай ли?

— Приказва като гнусен негър — намеси се Але. — Вестници, как не! С нас постигна всичко. От какъв зор искаш да приличаш на гаден негър и да продаваш вестници? И да ти мръзнат топките зад проклетата сергия, а?

— Да бе, и ще отида в Мексико, та топките да ми се спарват в жегата и диарията. Това по-добре ли е? Няма спорт. Няма ги „Янките“. Само диария. Нищо друго.

Бепи погледна Джоуи и прошепна:

— Ти май съвсем не си наясно с нещата и прекалено много мислиш за спорт, а? А какво ти е отношението към траурните шествия? Ще ти допадне ли едно шествие с коне?

— Бъди спокоен, ще се приготвя — измънка Джоуи. — Ще бъда на разположение.

 

 

Същата нощ всички отидоха в клуба на италианските преселници да вечерят и да се позабавляват с хазарт. Бен дойде от Стейтън Айлънд. Даже Алън Стоун пристигна от Лас Вегас. Беше очарован от италианската кухня на клуба.

Але Хоп се включи в игра на зарове във вътрешната зала. Чуваха го как крещи и ругае на италиански. Гръмогласно обявяваше какви числа му се падат. Когато губеше, псуваше дявола, а когато му вървеше, възхваляваше светците.

— Седем, трябва ми седем… Ох, не, не епек! Загивам. Това са очите на дявола! Мразя ви!

Докато пиеха кафе, пушеха пури и разпускаха, Але Хоп влезе в салона за хранене усмихнат и броейки пари.

— Ей, пичове, току-що спечелих две хиляди и сто долара от ония баламурници оттатък.

— Не може да бъде, Але, ти си спечелил? — провикна се Маймуната. — Разкошно! Сега ще платиш сметката.

— Знаех, че мога да ги победя, сигурен бях.

Але се ухили триумфално.

— А как го разбра? — попита Бен.

— Четеше се в очите им. Бяха полуотворени. Това бяха изморени хора. Приличаха на мъже, които са прекалили с чекиите. Видях го в очите им. Слабостта им ги издаде.

Той се усмихна и наперено прекоси салона към мъжката тоалетна.

— Я го вижте тоя Але. Толкова му е гот, че цитира Шекспир — констатира Маймуната.

— Кого? — попита Бен.

 

 

Бепи, Джоуи Ди и Шантавия Майки заминаха за Мексико в понеделник, както беше по план. Стояха там два месеца, за да организират новото акционерно дружество, като Бепи прекара много време в полети от Мексико до Ню Йорк и обратно. Задвижването на новата фирма погълна много труд. Джоуи Ди разбуди задрямалия си талант да борави с цифри и стана впечатляващ бизнесмен. Освен това изненада всички, когато показа, че може да се справя отлично с мексиканците.

През граничния пункт при Ел Пасо започнаха да излизат камиони от Мексико. Към складовата им база в Ню Джърси всеки ден потегляха по двадесет камиона. От складовете стоката се транспортираше до четиристотин магазина, които Алън и Бепи бяха привлекли. Убедиха търговците на дребно да открият в магазините си специални сектори за „Мексикански ръчни занаяти“.

По това време мексиканците работеха вече по седем дни в седмицата, шестнадесет часа дневно, за да могат да изпълнят поръчките. За тях Джоуи Ди беше равен на американския посланик. Станал бе друг човек и управляваше „Интернешънъл Амекс Корпорейшън“ като нещо свое.

Бепи знаеше, че дон Емилио Морано продължава да сипе хвалби по адрес на Бефино Менесиеро-Шакитанеца пред другите фамилии и като че ли го гласеше за по-големи неща. Обаче Бепи се вълнуваше от бизнеса, а не от онова, което се говори за него в средите на мафията. Влязъл бе в нея заради парите, не заради славата и сега му се искаше да я напусне. Макар никога да не го бе споменавал, поръчковите убийства вече не представляваха интерес за него. Истински късмет беше, че полицията никога не го заподозря.

Той се срещна с едрите купувачи във връзка с новото начинание и изработи стратегия за реклама в списания и вестници с търговско-икономическа насоченост, излизащи в Съединените щати и Европа. Латиноамериканските стоки бяха станали популярни и евтините произведения на мексиканските занаятчии отговаряха на търсенето. Търгуващите на ниски цени универсални магазини бяха най-големите му клиенти. Бепи беше безкрайно щастлив и доволен от резултатите, които даваше новата дейност.

След това той обърна внимание на интересите си в Лас Вегас. Започна да прекарва повече време в компанията на Алън Стоун. Разбираше се отлично със своя равин. Свикна да се отнася с уважение към умствените заложби на евреите и към самия Стоун, така че станаха много близки. Дана не можеше да повярва, че Бепи има такова отношение към един евреин, но той даде ясно да се разбере, че Алън ще бъде третиран като близък роднина. Той допадна много на всички. Смятаха го за чудесен човек.

Бефино Менесиеро се бе прочул доста в Лос Анджелис и Лас Вегас след разбиването на фамилията Грималди. Новият бос в Лос Анджелис стана голям съюзник с фамилията на дон Емилио Морано, а името на Бефино се мълвеше по празнични приеми като на човек, когото си заслужава да познаваш.

Кристи Макбрайд, която внасяше немалък собствен принос в слуховете, след като видя колко бързо изчезнаха братята Грималди, говореше за него само с добри думи и хвалби пред търсещите развлечения богаташи. Твърдеше, че му е лична приятелка. А насаме потръпваше при мисълта за злополучната си сексуална авантюра с Бефино Менесиеро.

 

 

През февруари 1962 година пребиваваха заедно с Але Хоп и Бен в една вила в Пуерто Ваярта, собственост на известна кинозвезда и добър приятел на Алън. Отишли бяха на почивка, но Джоуи Ди им бе подготвил седем срещи в Мексико сити. Програмата им там беше крайно напрегната.

Вече правеха доставки директно за Европа, а не през Съединените щати. Експортните такси в Мексико бяха значително по-ниски за купувачи от Европа — фантастична възможност както за купувачите, така и за продавачите и това бе поводът за няколко от срещите. Последната беше с двама господа от Холандия, които се появиха в дирекцията на „Интернешънъл Амекс Корпорейшън“ усмихнати и важни като чуждестранни дипломати. Единият се представи като барон Дирк Ван Щайер от една амстердамска фирма; другият беше Жан Шавал от клоновете на същата фирма в Париж и Брюксел.

Бепи имаше чувството, че е виждал втория, но не спомена нищо за това. Стараеше се да не показва никакви признаци, че му е познат. Щом започнаха деловия разговор, той внимателно огледа мъжа. Трябваше да бъде сигурен.

След десетина минути уводни приказки и опипване на почвата Шавал изрази едно неочаквано желание.

— Господа, бих искал да разговарям насаме с най-висшите ръководители на „Интернешънъл Амекс“. — Гласът му звучеше познато в ушите на Бепи. — Възможно ли е останалите да излязат от стаята за малко? Желая да обсъдим нещо много поверително — каза Шавал и отблъсна с ръка дима около себе си.

Бепи не беше особено въодушевен, но му се искаше да чуе какво има да каже Шавал и затова кимна на Але, Бен и Джоуи Ди. Остана само Алън, който бълваше кълба дим от пурата си.

— Преди да излезеш, отвори прозореца, Джоуи — помоли Бепи.

След като димът се разсея, двамата европейци като че ли се почувстваха по-удобно и Шавал започна да говори бавно:

— Надявам се, долавяте, че докато толкова народ пушеше тук, атмосферата не беше особено приятна. Дано не съм обидил някого.

— Не, не сте. Работният ни ден е към края си и всички започнахме да се отпускаме прекалено рано. Хайде, кажете какво сте намислили. Слушаме ви — отвърна му Бепи.

— Господин Менесиеро, бяхте ми препоръчан от влиятелни хора в Ню Йорк като човек, който е способен да осъществи всякаква сделка.

Алън за малко не си глътна пурата. Още в този момент можеше да каже какво ще последва.

Бепи също знаеше какво предстои. Погледна с неприязън двамата мъже и попита:

— Кой в Ню Йорк ви упъти към мен?

— Нямам позволение да ви го разкрия — отвърна му Шавал.

— Живели ли сте някога близо до американска военна база във Франция? — попита го Бепи.

Шавал се вторачи в него, разпознавайки го, и на лицето му бавно се изписа страх. Спомни си военния съд.

— Що за разговор е това, Беп? — попита раздразнено Алън, но като видя погледа на Бепи, замълча като онемял.

— Искаш да ти прекарваме наркотиците ли? — попита с леден глас Бепи.

Шавал успя само да кимне утвърдително с глава.

— Ах, господин Кавал — продължи тихо Бепи. — Отново се върна в живота ми. Вероятността е едно към поне един милион, обаче пак се срещнахме. Първия път искаше да ме тикнеш във френски затвор, а сега ме обиждаш с предложение за трафик на наркотици. Ти май наистина си долен мръсник, а? Гледай само колко е малък светът, Алън. Единственият европеец, когото мразя, се явява тук, в Мексико, за да ме обиди повторно. Това трябва да е някакво предопределение.

Алън стана да затвори прозореца, понеже Бепи бе започнал да говори на висок тон.

Пребледнелият Шавал заяви нервно:

— Не знам какво да кажа. Не съм дошъл тук да ви обиждам, сър. Надявахме се да сключим сделка с вас. Просто не знам какво да кажа. Нали разбирате… мотивите ми?

— Какво не е в ред? — попита объркан Ван Щайер. — Какво има, Жан?

Доволен от объркването му, Бефино се усмихна на французина. Шавал разбра погрешно усмивката му и се почувства по-уверен. Започна да говори така, както във Франция — езикът му пърхаше от самодоволство.

— Това се случи много отдавна, господин Менесиеро. Убеден съм, че ме разбирате, нали? — Обърна се с усмивка към Алън, за да обясни: — Преди много години този човек нарани един френски младеж. Нямах друг избор, освен да кажа истината.

— Да, така е — прекъсна го Бепи. — Преди много време беше и аз наистина нараних един френски войник. Стана кръчмарско сбиване. Би могъл да пострада всеки. Всички бяхме пияни. — Спомените разпалиха емоциите на Бепи. — Обаче какво правиш ти бе, лайнар дребен? Продаваш наркотици. По колко младежи нараняваш годишно? Колко бе, гнусно дребно влечуго?

Той отиде до вратата, отвори я и попита Джоуи Ди:

— Имаш ли някъде въже?

— Не, но мога да ти дам малко кабел. — Той извади от един стенен гардероб двадесетина метра навит на колело тънък гумиран шнур.

— Добре. Това ще свърши работа.

Бепи го хвърли на Але Хоп, който се бе изтегнал върху дивана в приемната, и му каза на италиански:

— Завържи тоя дребен минетчия за глезените и го провеси през прозореца. Отвращавам се от това копеле с остро езиче. Той е долен мошеник, по-лош и от нас, а се прави на страшно примерен.

Шавал, който добре разбираше италиански, се втурна рязко към вратата. Але Хоп го спря в мечешката си прегръдка. Бен му завърза краката.

— Моля ви, недейте, сър! Моля ви, сър, не правете това! — крещеше Шавал и се опитваше да се хване за нещо.

Бен отвори прозореца, а Але Хоп го вдигна и го пусна навън като играчка „йо-йо“ с размотан канап, продължавайки да държи само шнура. Шавал пищеше и се люлееше, провесен от четиринадесетия етаж на сграда с офиси на фирми в Мексико сити.

Междувременно Ван Щайер бе изпаднал в нервна криза.

— Какво правите? Луди ли сте?

Бепи му каза да държи кабела, иначе ще бъде следващият. Още щом хвана шнура, Але и Бен го пуснаха.

— Полудяхте ли? — изкрещя той, борейки се с шнура. — Помогнете ми, моля ви! Не мога да го задържа сам!

Тежестта го теглеше все по-близко и по-близко до прозореца. Шнурът се плъзгаше в ръцете му и беше очевидно, че ще изпусне Шавал.

Алън погледна през прозореца и даде знак на всички да престанат.

— Хайде, изтеглете го. Стига му толкова. Прилича на мъртвец. Стомахът ми се обръща. Ама че лудост.

Ван Щайер рухна и шнурът се плъзна бързо по пода, размотавайки се като дълга змия. Шавал беше на път да се срещне със свети Петър.

Всички се вкопчиха във въжето, което се изнизваше през прозореца, и започнаха да теглят Шавал обратно. Не се отнасяха особено нежно с него — удряха главата му в стената, а лицето му се жулеше в тухлите и перваза на прозореца. Когато го изтеглиха, физиономията му беше охлузена и нарязана. Положиха го на пода и свалиха шнура от глезените му.

Джоуи Ди мълчаливо и много старателно нави шнура и отново го прибра в шкафа. Шавал бе посинял, но още дишаше.

След двадесетина минути цветът му значително се подобри, а дишането му стана нормално. Очевидно беше в шок от преживяното изпитание. Ако изобщо някога споменеше нещо за него, щеше да го направи тихичко и смирено. Видял бе Смъртта.

Бепи каза на Ван Щайер да го върне в Европа по най-бързия начин.

— Зарежете търговията с наркотици. Вие вредите на младежите по целия свят. Хлапаците в Европа и навсякъде другаде се побъркват от наркотиците и за това сте виновни вие. А сега напуснете офиса ни и повече никога не търсете връзка с хората ми заради наркотици, защото следващият път ще бъде край и за двама ви.

След като европейците излезнаха мълчаливо от представителството на фирмата, Алън попита:

— Нима направи всичко това с човека заради нещо, което се е случило преди много години?

— Разбира се, че не, Алън — отвърна откровено Бепи. — Направих го, защото мисля за моите малки близнаци. Питам се на какво ли ще попаднат, когато станат по-самостоятелни. Разпространителите на опиати рушат обществото ни. И точно такива жалки негодници във Франция и Холандия, за които се бихме и умирахме, сега продават наркотици на децата ни. Повярвай ми, Алън, един ден ще видиш колко здраво ще прецакат Америка. Страшно ни мразят тия завистливи мръсници. Дори не искат да признаят, че ги спасихме през войната. Виж, Алън, аз не съм варварин, макар да не се смятам и за религиозен. Аз съм бизнесмен. Един варварин щеше да пусне тоя негодник през прозореца. Аз го оставих жив и странното е, че не съм сигурен дали постъпих правилно. Някой ден страната ни ще поиска помощ от европейците и те ще ни откажат. Готов съм да се хвана на бас с теб, на каквото кажеш. Може би трябваше да го пусна. Ненавиждам пласьорите на наркотици. Те са измет. — После се усмихна на хората си. — Четири часът е. До гуша ми дойде от тия глупости. Хайде да отидем във вилата на Джоуи и да пийнем по нещо. Тази нощ сме канени на вечеря с кмета на Мексико сити. А утре заминаваме в океана.

— Чудесно — съгласи се Бен. — Влюбен съм в Пуерто Ваярта. В сравнение с него Стейтън Айлънд прилича на бунище. — След това се приближи до Бепи и прошепна: — Трябваше да пуснеш онова френско копеле през прозореца. Размекваш се, Беп. Ставаш мекушав. Хората, заради които няма да спиш спокойно, вече са двама — той и Червения.

— Не го закачай, Бен. Недей да го вбесяваш. И без това тази работа го вбеси достатъчно. Нека си бъде мекушав. По-добре да е мекушав — повиши глас Алън, размахвайки пурата си.

— Знам, че си прав, Бен. Трябваше да пусна тая гад да похвърчи — съгласи се Бепи и добави шеговито: — Бен Делпонте, ти напълно заслужаваш прозвището „Веселия гробар“. Доволен си само когато ти изпадне някой мъртвец, а?

Бен се ухили като кобра, когато Алън направи следния коментар:

— Голяма комбина сте вие двамата. Ти ги гътваш, а той ги погребва.

 

 

Към края на престоя им в Пуерто Ваярта Алън попита Бефино:

— Искаш ли да устроим едно гала празненство във вилата този уикенд? В четвъртък пристигат жената на Бен и твоята. Ще направим едно голямо празненство в тяхна чест.

— Какво искаш да кажеш с това „гала“? Какво означава „гала“, майка му стара? Като искаш да правиш купон, прави го. Не ми приказвай на еврейски. Нямаш проблеми. Направи един гала купон. Мини разходите за сметка на „Интернешънъл Амекс“. Бен, обади се на Джоуи. Кажи му да дойде със самолета за гала уикенда. Той си пада по гала приемите. Освен това, Алън, погрижи се всички евреи от Акапулко да присъстват на нашия гала купон. Съгласен ли си?

Натякването на Бефино накара Алън да се разсмее.

 

 

Дана и Пеги пристигнаха във вилата. Влюбиха се в Пуерто Ваярта. За тях там беше раят. Направиха една грандиозна екскурзия по магазините.

Същия следобед всички седяха край басейна и пиеха, препичаха се на слънцето и слушаха оркестър от трима мексиканци.

— Божичко, май си живееш чудесно, а, Беп? — попита Дана. — Кой е собственикът на тази къща? Прекрасна е.

— Взехме я под наем.

— Много хубаво. Наел си вила. Аз си стоя вкъщи, сред снеговете, и пера дрехи, а ти си тук, чуруликаш си като волна птичка и слушаш собствен оркестър.

— Понякога е хубаво, понякога е тежко. Ти виждаш само хубавите моменти, Дана — каза той, докато мажеше тялото си с лосион.

— Според мен виждам само част от хубавите моменти — отвърна тя и издърпа лосиона от ръката му.

— Слушай, Дана, много си остроумна. Мислиш си, че съм хванал Господ за шушляка, защото чуваш някаква си музика, обаче не си права. За да изплуваш над блатото, е нужен огромен труд. Вярвай ми, минах през истински кошмар и през цялото време бях буден.

 

 

Приемът в събота наистина беше гала — нещо, което всички щяха да помнят. Във вилата се събраха известни личности от Холивуд, Акапулко, Мексико сити и Пуерто Ваярта. Имението гъмжеше от гуляйджии. Всички се бяха натряскали. Напитки се лееха върху бучки лед и дори върху някои от развилнелите се едрогърди жени. Какви ли не лудории се вършеха. Дана се приближи до съпруга си.

— Доколкото си спомням, ти ми каза, че сте взели тази къща под наем.

— Какво значение има? Забавлявай се. Важно ли е чия е къщата?

— Да, важно е. В салона за карти има снимки на цял куп кинозвезди и на една от тях видях ухилената ти физиономия.

Бепи се усмихна.

— Бъди добричка, а?

Едно младо момиче — Шейла Даймънд — бе в толкова приповдигнато настроение, че започна да танцува и да се съблича пред голямата компания. Музиката бе разпалила кръвта й, а виното — главата. Беше нисичка, с кехлибареноруса коса и впечатляващо едри гърди. Танцуваше, въртеше дупето си из цялата вила и още преди да разберат какво става, тя беше гола като новородено, стъпила на високи токчета, със златна верижка на врата и часовник с каишка от велур. От това се състоеше костюмът й, докато изпълняваше невероятно еротичния си танц.

Алън я погледа как танцува и след това затърси Бепи в тълпата.

— Какво да правя с тази мацка? — попита той. — Еврейка от Бронкс е. От половин час танцува гола като пушка. Вече всява смут сред всички съпруги. Трябва да предприемем нещо.

— Къде е Дана? — попита Бефино и се озърна. — Интересно как още не ми е вдигнала патърдия заради това.

— В залата за карти е. Играят с Пеги на монетните автомати.

— Добре. В такъв случай ще прекарат там цяла нощ. Да отидем да си поговорим с мацето. Ще пуснем Джоуи да й направи предложение за роля във филм. Дори може да й подпише договор за една нощ. И бездруго мексиканките сигурно са му втръснали, ще го почерпим с една сладка еврейка, която си пада по еротичните танци.

— Хубава идея — засмя се Алън. — Ще я събера с него. Двама перковци ще си паснат идеално.

Бен се наведе към Бепи и прошепна:

— Това, че позволихме на жените си да дойдат тук, май е като да отидеш на банкет с шведска маса и да си носиш сандвич с шунка. Прав ли съм, Беп?

Приближавайки се зад него, Пеги чу подхвърлената забележка и отговори:

— Така ли? Моят брачен живот с теб е като да ядеш желиран сандвич вместо пържола.

В неделя следобед съпругите отлетяха за Ню Йорк, а мъжете заминаха в Лас Вегас по работа. Шейла се лепна за Джоуи Ди и отпътува в Мексико сити да живее в резиденцията му. Настани се там с датския си пес и две котки.

Когато четиримата мъже пристигнаха вечерта във Вегас, проблемите ги очакваха. Управителят на казиното докладва на Алън, че двама типове от Далас са натрупали кредит от половин милион долара и заминали, без да си изплатят задълженията. След изпратените им множество телеграми и безбройни телефонни разговори двамата мъже накрая предупредили, че са свързани с Пит Фалконе.

— Това, предполагам, означава, че не можем да си върнем дължимото — завърши управителят.

— Кой е този Фалконе? — обърна се Алън с въпрос към Бепи.

— Бос на фамилия в Далас. Ще проуча въпроса. Остави подробно изложение и фишовете в кабинета ми. Утре ще ги прегледам и ще реша какво да правим. Сега искам да поспя. Събуди ме за закуска.

— Добре, Беп. В твоя апартамент ли искаш да закусим или в моя?

— Нека да бъде в кафенето. Лека нощ, господа.

На сутринта Алън, Бефино, Бен и Але Хоп седяха около масата. Бен полагаше големи усилия да погълне едно варено яйце. Але Хоп си бе поръчал двойна купчинка палачинки, гарнирани с яйца и пържола, а за финал го чакаха млечен коктейл и банани с белтъчен крем. Другите двама закусваха само с кафе и препечени английски кифлички.

Але Хоп посочи с жест на сервитьорката да донесе още кифлички.

— Яде като че ли ще го пращат на електрическия стол — каза с усмивка Бепи. — Няма по-голямо удоволствие за него.

— Така, както поръчва, започвам да съжалявам, че съм собственик на хотела — оплака се Алън. — Коремът ме заболява, като си помисля как се издържа горила като него.

Всички прихнаха да се смеят, понеже знаеха, че Алън само се шегува. Той пръскаше парите като вода.

— Върви ти, Алън — отговори му Бепи. — Бен и аз заминаваме довечера за Далас. Оставяме Але на твоите грижи. Да го храниш добре.

— Да, знам. Петдесет кила сурово телешко дневно, нали така? Защо заминавате за Далас?

— Ами… Тази сутрин прегледах фишовете на Фалконе. Половин милион долара за инкасиране… От които ще получа половината, ако ги взема. Така ли е?

— Така е — съгласи се Алън.

— Е, имам доброто желание да заработя четвърт милион. Искаш ли да се занимая с това, или предпочиташ да предоставиш още една възможност на твоите инкасатори?

— Моите инкасатори действат по официален път. Вече цял месец опитват. Това нещо ми прилича на рекет. Оставям го на теб, Бепи.

— Чувал съм за този Фалконе. Той е главорез, който говори много омайващо, с приятен приспивен тон, но ще те убие, докато те храни, и през цялото време ще ти се усмихва. Знам за него от Морано. Той е каубой от италиански произход. Роден е в Далас, а майка му и баща му са от Италия. Обаче контролира територия от Тексас до Джорджия и е приближен на Санторо от Ню Орлиънс.

— А, значи е като ония италианци в Ню Орлиънс? Приличат на нас, но говорят различно — спомни си Бен.

— Да, нещо такова. Трябва да внимаваме с него. Опасен е. Ще се опита да ни пречука само за пример на другите. За да покаже, че никой не може да му се налага. Освен със Санторо той е в приятелски отношения и с групировката от Савана. Разполага със сила. Това ми е пределно ясно, но съм убеден, че можем да се справим, ако се доберем лично до него.

Същата нощ, вече в Далас, Бепи се обади на Фалконе от уличен телефон и след дълги увъртания от страна на секретарката му в крайна сметка успя да уговори среща за следващата нощ в „Мустанг клуб“ — един от каубойските барове на Фалконе. По време на телефонния разговор секретарката се опита да разбере откъде се обажда Бепи, но без резултат.

— Попита ме къде сме отседнали — каза Бепи на Бен. — Никога не бих казал на такъв човек в кой хотел сме отседнали. Веднага ще ни връхлети, ще легнем да спим и ще ни ликвидира. За да притежава толкова курви и публични домове, трябва да е истински каубой. Не бих си позволил рискове с него.

— Тогава как можеш да си вземеш парите от такъв човек? — попита Бен. — Този тип явно е бохем. Няма да е лесно.

— Може и да не ги взема… Обаче, ако не ги взема, той няма да живее достатъчно дълго, за да ги похарчи — зарече се заплашително Бепи. — Ще му дам една-единствена възможност, когато седнем на масата. Пропусне ли я, ще го убия за назидание на хората, които си мислят, че могат да завличат хотел „Ел Банко“. Не плати ли, ще го очистим още преди да е свършил месецът. Трябва да ги научим на уважение. Знаят, че хотелът е под моя протекция. След ликвидирането на Грималди това се разчу. Цялата мафия го знае. Затова в този случай ще действам незабавно.

— Любопитно ми беше защо се захвана с това нещо толкова бързо. Сигурен бях, че имаш някаква причина. Екзотично ли ще го направиш? — пошегува се в обичайния си стил Бен.

— Не, Бен. Ако се наложи да ликвидирам този човек, няма да го направя лично. И няма да го удостоя с честта да му организирам екзотично убийство. Ще си бъде само едно обикновено пречукване в мафиотски стил. В този случай искам да се вдигне шум. Може би разстрел с автомат, както някога в Чикаго. Обаче ще трябва по същото време да съм в Англия или някъде другаде, за да не може ФБР да докаже, че аз имам нещо общо. Много е важно да няма улики срещу мен. Все още се радваме на чисти досиета. Това е съществен фактор в живота ни. Така ли е, Бен?

— Да. Съгласен съм с теб. Но никога досега не съм се замислял сериозно по въпроса.

— Може би ще поръчаме на нашите наемници да се изпикаят върху ковчега на Фалконе или някаква друга щуротия, за да стане по-екзотично.

— Сигурен бях — изсмя се Бен. — Ти винаги държиш на екзотиката. Къде я научи тази дума „екзотично“? Обаче си прав, Бепи. Не можеш да ги оставиш да си влизат в хотела ти, да взимат кредит и да си мислят, че не са длъжни да го върнат. Ако пречукаме този мошеник, всички ще разберат, че не е минал гратис. Все пак не смяташ ли, че някой от хората му ще се опита да ни го върне?

— Не ми се вярва много, но това е риск, който трябва да приемем. В бандите от Юга вторият човек обикновено е нещо като проповедник южняк. Първата му работа ще е да грабне парите, а после и жените. Ще бъде прекалено зает с утвърждаването си на върха, за да се занимава с нас.

 

 

Следващата вечер в девет часа Бепи и Бен отидоха в бара, за да се срещнат с Фалконе, но него още го нямаше. Двама яки гавази ги настаниха на една маса.

— Напитките са за сметка на господин Фалконе — казаха им те.

На сцената един каубой, съпровождан от оркестъра си, пееше чудесна уестърн балада за студената вода.

— Дали ще дойде скоро? — попита Бепи.

— Ще дойде, но по-късно. Искате ли да го чакате, или ще си тръгнете? Ваша си работа — каза грубо единият от гавазите.

Бепи подуши, че Фалконе им крои номер, като ги оставя да пият за сметка на заведението, да ги хване алкохолът и така да разговаря с отпуснати и несъсредоточени хора.

— Смяташ ли, че ще предприеме нещо тук? — попита Бен.

— Не. Барът е негов. Това е първата ни среща. Ще иска да чуе какво имаме да му кажем. Ако то не му хареса, ще се постарае да ни прилъже с мацки. След това, в ранните часове на утрото, ще опита да ни очисти.

— Наистина ли мислиш така?

— Ами точно това бих направил аз, ако бях на негово място. Така че съм длъжен да го имам предвид.

Накрая, към полунощ, Бепи отиде в тоалетната да се облекчи с наслада от урината, която дълго време задържаше за Фалконе. Бен го последва почти веднага.

— Бепи, мисля, че той вече е тук. Някакви типове току-що влязоха с две готини гаджета. Когато единият заговори, гавазите заприпкаха насам-натам, така че сигурно е Фалконе. — Тук Бен започна да се смее и говори едновременно: — Това чучело е облечено като каубой. Не мога да повярвам на очите си. Като каубой от филмите.

— Носи ли си револверите? Хайде да се срещнем с този тип.

Той тръгна пред Бен към масата на Фалконе, където се представиха и ръкуваха. Фалконе им посочи свободни столове с провлечен говор:

— Седнете, момчета, и пийнете нещо. Извинявайте, че закъснях. Забавиха ме тези млади юнички.

Двете жени имаха големи гърди и бяха облечени като тексаски каубои, с полуразкопчани ризи, които привличаха всички погледи.

— Чу ли му гласа? — прошепна Бен на Бепи. Наложи се да извърне поглед, за да не се разсмее. Бепи го ритна под масата, но Бен не престана: — Гледай какви цици. Големи са като дини и ме побъркват.

Бепи попита Фалконе дали не може да се раздели с кукличките за малко.

— Предстои ни разговор за сериозни неща.

Фалконе нямаше желание да освобождава момичетата и отвърна:

— Можете да говорите пред тях. Те са с мен.

— Шегувате ли се? Трябва да обсъдим делови въпрос. Разкарайте ги за малко.

— Не — отвърна студено Фалконе. — Не се шегувам.

— Е, за първи път ми се случва да сядам на преговори в присъствието на момичета, но явно човек се учи, докато е жив. Добре, дон Фалконе, щом като искате да си уреждате делата пред женска компания, не възразявам. Завлекли сте един хотел във Вегас с половин милион. — Внимаваше да не споменава имена. — Знаете за какво става въпрос, понеже сте го одобрили. Вашите хора казват, че това е било ваша идея. Понеже във Вегас знаят, че сте от онзи тип каубои, които по-скоро биха умрели, отколкото да върнат парите, собствениците на хотела са решили да ви ликвидират. Вече са предложили договор за главата ви, който влиза в сила точно в шест часа сутринта във вторник. Договорът беше приет от шестима освирепели негри — гладни за пари кръвопийци, които чакат с нетърпение да се спусне карираното стартово флагче. Ако първите шестима главорези не успеят, ще ви погнат още шест и ако и те се провалят, ще дойдат други шест. Поръчката си остава валидна, докато не умрете, което, като се има предвид стилът ви на обличане, няма да отнеме много време. Не може да се каже, че не се набивате в очи. Но така или иначе вие ще бъдете обект на преследване от шест сутринта във вторник, докато умрете. Ако искате да живеете, Фалконе, постарайте се парите да бъдат върнати до понеделник на обед. Това означава, че разполагате с остатъка от седмицата да занесете сумата във Вегас. На мен ми платиха двадесет хиляди само да ви го съобщя. Моята задача е просто да предам едно важно послание, така че, сигурен съм, можете да си представите какво значение има за тях вашето бъдеще… А то може да се окаже съвсем кратко. Изпълнителите на поръчката ще получат много повече от двадесет бона. Впрочем причината договорът да не влезе в сила още една седмица е, че имате приятел… няма да споменавам името му… който поиска да ви се даде възможност да си уредите сметките, преди поръчката да стане валидна. Вашият приятел никак не желае да ви види мъртъв. Казва, че винаги го уреждате с приятни жени, когато е в Далас. Затова, когато разбрах, че сте италианец като нас, реших, че е по-добре да взема двадесет бона и евентуално да ви спася живота. Обаче това ще бъде последният ми контакт с вас. Пия за ваше здраве, дон Фалконе. — Бепи вдигна чашата си.

Фалконе се опитваше да не изглежда разтревожен пред жените. Засмя се и каза:

— Май съм на границата между тъжния понеделник и черния вторник, а, момичета? — В действителност стомахът му се обръщаше и всички на масата го разбраха. — Ама че реч му дръпна, синко — добави той, опитвайки да демонстрира хладнокръвие. — Кой ти я написа?

Бепи стана и тръгна да излиза, без да каже нито дума. Бен последва примера му.

— Хей, не сте ли отседнали в „Манор Ин“? — провикна се Фалконе подире им. — Проверих във всичките четири, които имаме в Далас, но не ви открих в никой от тях.

— Защо? Може би сте искали да ни устроите един от прочутите си вечерни банкети?

— Не, не. Исках тези две хубавици да стоплят креватите ви тази вечер, момчета. — Той посочи към седящите на масата жени. — Знаеш ли, Бефино, струва ми се, че един от моите приятели на юг ми е споменавал за теб. Ще проверя що за птица си. Разбра ли ме? Ще науча всичко за теб. Големият каубой на небето ме пази… Това известно ли ви е, приятелчета?

— Разпитайте за мен. Така ще разберете колко сериозна е тази среща, господин Фалконе. Послушайте съвета ми — каза спокойно Бепи. — Има други хотели, от които можете да крадете. Просто този път сте избрали неподходящ. А и предайте поздравите ми на Големия каубой, защото съвсем скоро ще го видите, ако решите да не изплатите дълга си. Лека нощ, приятелю. Чао.

Бен и Бепи излязоха, качиха се във взетата под наем кола и изчезнаха в многолюдния център на града.

— Ега ти, жестока реч му дръпна наистина! — каза Бен и се ухили на Бепи. — Шестима освирепели негри били приели поръчката? Ами номерът, че имал приятел, който се опитва да му спаси живота? Как ти хрумна тая история? Това трябва да го чуя.

— Добре, Бен, ще ти дам още един безплатен урок. Ясно ми беше, че не мога да го изплаша на негов терен. На него наистина не му е много известно името Бефино Менесиеро. Сигурно никога не е чувал за мен и може да си мисли, че не съм никой. Затова ще поразпита кой съм. Така ли е?

— Така е.

— Реших да заложа на това, че кръвта му не е толкова червена и гореща, колкото на италианците в Ню Йорк. Следователно трябваше да измисля лъжа, на която един лъскав каубой ще повярва. Той много добре знае, че е откраднал петстотинте хиляди. Сега трябва да реши дали си струва за такава сума да ти пратят шестима главорези — истината не му е известна — с мокра поръчка. Много е гадно да знаеш за такава поръчка, особено когато обектът й си ти. Всичките чернилки ще му изглеждат еднакви. Всеки път, когато види някой от тях да мие пода, да почиства тоалетна чиния или да кара такси, ще си мисли: „Този ли е моят екзекутор?“ Тази лъжа ще изтормози Фалконе до смърт. Ще бъде принуден да се взира във всеки, който минава покрай него. Затова му дадох няколко дни за размисъл. И колкото повече мисли, толкова по-трудно ще му бъде да се отърве от чувството за преследване. До понеделник на обед парите ще бъдат там, готов съм да се обзаложа. Не може да си позволи предизвикателство срещу нашия блъф. Той е човек с измислена фасада, затова му пробутах измислена история. Понякога просто трябва да играеш според обстоятелствата. Ако знаеше, че зад цялата работа стоим ние, никога нямаше да напуснем Далас. Щеше да ни ликвидира, повярвай ми. Щеше като Джеси Джеймс да ни очисти на място, без да му мигне окото. Що се отнася до въдицата с приятеля му — ами сигурно урежда доста свои приятели с мадами, когато идват в Далас. Така че едно такова нещо би трябвало да звучи съвсем уместно в посланието, което му предадох. Може и по този въпрос да помисли известно време. Сам ще стигне до решението, ще видиш. Самичък ще си внушава смъртен страх. Ще размишлява и размишлява. Накрая ще стигне до заключението, че животът му е по-скъп от парите.

— В хотела ли се връщаме?

— Разбира се, че не. Ти майтапиш ли се? Не подценявай тоя каубой. След още няколко чашки ще бъде готов да ни ликвидира, нищо че пак би платил на Вегас, за да си изчисти сметката. Ще отидем до Форт Уърт, ще изоставим колата и ще излетим възможно най-рано. Ега ти, какво накипрено копеле! С тоя мустак и с тая дълга къдрава коса повече прилича на Бъфало Бил, отколкото на италианец.

— Да бе. Ти каза, че кръвта му не е червена. Ако не е червена, тогава каква е на цвят?

— На кичозен селяндур като Фалконе ли? Сигурно лилав — отвърна Бепи и се усмихна.

— А аз си мислех, че имам дарба за професионален убиец — заключи Бен. — Ти си недостижим, Бефино. Разбра му даже и кръвната група — лилава. Е, това си го бива. Обаче ще ти кажа едно нещо: не те бива по оная част. Аз бих му направил услугата да изклатя двете сладурчета. Видя ли какви цици имаха?

— Щеше да ти е за последен път, Бен. Фалконе щеше да ни убие, както сме на калъп. Този тип е мръсник. Не се оставяй да те заблуди лъскавият костюм. Бени, обичам те, приятел си ми, обаче си побъркан. Та нали той точно затова ги доведе: да ни задържи по-дълго и да реши какво да прави с нас. Знаеш ли, Бен, никога не съм те виждал да стреляш даже и с тапешник. Все още не си убил никого собственоръчно в мое присъствие. Веднъж ми направи атомна бомба, която не свърши работа, но това е всичко. Наистина си абсолютно ненормален. Сега пък ти се приискало да чукаш каубойки. По-голяма шега не си казвал през цялото ни пътуване. Да ти се чука при такива условия. Не мога да те възприема. Винаги искаш да правиш това, което не трябва. Съвсем ли си побъркан или какво?

— Да, съвсем побъркан съм. И съм очистил много хора по поръчка. Морано е доволен от мен — защити се Бен, даде газ на едно кръстовище и се насочи на запад към Форт Уърт.

— О, Морано е доволен от теб? Само че аз не съм доволен от теб, Бени. Ти си слабохарактерен. Омекваш. Аз ще върша мократа работа. Не се притеснявай, ще се грижа за теб. — Бепи се засмя, за да подразни Бен.

— Знаеш ли за какво си мисля, Беп?

— Сега пък какво?

— Той каза, че ще провери кой си. Представи си, че попита дон Санторо дали е чувал за теб. Санторо ще му разкаже една приказка, която ще го накара да се насере в гащите.

— Да, Санторо ще му каже да внимава много, защото някоя проститутка може да го напикае, преди да го очистят.

— Хайде, като се върнем във Вегас, да си вземем две високи, дългокраки мацки от шоу-програмата. Наистина се настроих да чукам. Обаче няма да имат дини като ония двете. Разкошни бяха.

— Знам, че бяха сладки, но и смъртоносни. Повярвай ми, Бен. Я чуй, в ориенталското шоу има две нови гаджета, които можем да прилапаме. Хубавички и стройни са. Алън ми ги представи и са навити. Личи им по очите. Може да ги вкарам в кревата и двете едновременно.

— Ами аз?

— Върви на майната си.

 

 

Когато се завърнаха във Вегас, Бепи спа до късно и бе събуден от телефонистката на хотела, за да отиде на закуска-обед. Докато беше под душа, в апартамента влезнаха Алън и Бен. Алън се провикна:

— Аз съм. Не се стряскай.

Със сапун по лицето и тялото, Бепи надникна през вратата.

— Здрасти, Алън. Какво има?

— Извиках ти, за да не се тревожиш — отвърна Алън с усмивка. — Имам добри новини за теб. Не искахме да те будим, затова изчакахме досега.

— Стига си дрънкал на еврейски. Да не съм се тревожел. Е, вече се разтревожих.

— Можеш да си вземеш твоя четвърт милион веднага щом се приготвиш. Фалконе ни изпрати един куфар с пари и вече върнахме фишовете му на приносителя. Явно здравата си го стреснал.

— Нищо не знаеш! Много точно съм преценил Фалконе. Само му разказах за лека нощ една кошмарна приказка, та да си изсере и мозъка от страх. Във всеки случай, дрънкаше като кръгъл глупак. „Големият каубой на небето“ и какви ли не още идиотщини — каза Бепи, когато излезе от кабината и застана на рампата за подсушаване с топъл въздух.

Бен се изсмя.

— Сигурно е разпитал Санторо за теб. Ей, Беп, да отменя ли поръчката на шестимата негри?

— Да, освободи ги.

— Какви негри? — попита Алън.

— Да отиваме да ядем. Вече минава дванайсет. Умирам от глад — каза нетърпеливо Бен.

Докато се хранеха, до масата им се приближи застарял комедиен артист, който искаше да разговаря със Стоун. Алън го поздрави, наричайки го Паскуале. Бепи го погледна по-внимателно и си го спомни от пребиваването си в Маями Бийч преди много години. Изчака да види дали Пат Дзупели ще го познае след толкова време.

Пат помоли Алън да му даде възможност да играе в основния салон, а той му каза да се обърне към режисьора на развлекателните програми Сид Финблум.

— Срещал съм се със Сид осем пъти през последните две години — обясни Пат. — Отговаря ми, че ще се обади, но така и не го прави. Положението е много зле. Търся работа, господин Стоун. Ако мога да играя във Вегас, това ще подейства на кариерата ми като съживителна инжекция.

— Чуй ме, Пат, в момента обядвам със съдружниците си. Днес не бия инжекции. Моля те, поговори със Сид Финблум — каза Алън, опитвайки да го пропъди. — Нали за това му плащам.

— Разберете ме, господин Стоун. Крайно ми е неприятно да прекъсвам обеда ви, но съм убеден, че Сид мрази италианците. Никога не ме изслушва и винаги се държи студено с мен, все едно че съм никой. А аз имам добър сценарий. Комарджиите по цялото източно крайбрежие, италианците и евреите в Ню Йорк се прехласват по изпълненията ми.

Бен се приведе към Бепи.

— Знаеш ли кой е този? Това е Паскуале Велики от Бруклин. Страхотен е! Пат е голям артист. Тия проклети евреи винаги са му тровили живота — прошепна той.

— Това са глупости, Пат — отхвърли Алън забележката на Дзупели. — Сид е израснал сред италианци. Роден е в чисто италиански квартал във Филаделфия и обича италианците. Моля те, Пат, прекъсваш ни обеда.

Бепи реши, че е дошъл моментът да се намеси.

— Хич не са глупости, Алън. Познавам много евреи, които ненавиждат италианците.

За Алън беше изненада да чуе, че Бепи се намесва в деловите му разговори.

— Навремето имах един началник, който се казваше Бърни Мелвин — добави Бепи. — Мразеше ме, понеже съм италианец.

Алън започна да се смее. Мислеше, че Бепи се шегува.

Пат постепенно си спомни, че това е младежът, с когото се бе запознал във Флорида преди доста години. Оттогава не бяха се виждали. Чудесно бе, че се срещат отново, особено в момент, в който Бепи се чувстваше в състояние да помогне на Пат.

— Какво точно искаш да правиш? — попита го Бепи.

— Бих желал да играя в основния салон заедно с големите звезди. Мога да излизам и да подгрявам публиката около час, а след това да започва същинската програма — отвърна Пат. — Мога да се справя. В този град ме обичат!

— Иска му се да играе заедно със супер звезди, които идват направо от Маями Бийч — изсумтя саркастично Алън. Погледна към тавана и завъртя между пръстите си незапалена пура.

— Повярвайте ми — продължи Пат, виждайки, че Алън ще се инати. — Мога да се справя.

— Знам, че можеш — потвърди Бепи. — Ти си голям комик. Аз съм съгласен.

— Браво — промърмори Бен.

— Разреши му договор за шест месеца с възможност за подновяване — обърна се Бепи към Алън. — Ако шоуто на Пат ни харесва, можем да го преподписваме на всеки шест месеца. Кажи на Сид да изготви един договор днес. Пат, напиши размера на хонорара си сам. Сигурен съм, че господин Стоун ще го одобри.

Изражението на Алън се измени от обикновена изненада до пълно изумление. Все още незапалената пура трепереше между нервните му пръсти.

Пат не можеше да повярва на ушите си.

— Благодаря ти, Бефино. Благодаря.

— Недей да ми благодариш, Пат. Изпълненията ти са фантастични. Ти си първокласен и не позволявай на никого да ти казва обратното, дори и на… особено на евреин. Ти си Паскуале Велики и си италианец. А мястото ти е във Вегас. — Бепи погледна остро Алън и се усмихна. — Мястото ти е в големия салон, а не в сутерена.

Пат отново им благодари покорно и се отдалечи. Бепи пак се обърна към Алън:

— Кажи на Сид Финблум, че искам да разговарям с него. Само ако помириша, че тоя евреин има нещо против италианците, ще го натиря обратно във Филаделфия или което и да е родното му място. Може би ще се научи да ги обича, когато отново заживее с тях, защото ще отиде да работи в италианска хлебопекарна и по цяла нощ ще меси тесто. Можеш да му предадеш, че аз съм казал това.

Алън разбра, че Бепи е вбесен от Сид, и затова се съгласи хладно:

— Както кажеш.

— И се погрижи всичките големи звезди да научат кой е Пат Дзупели. Съветвам ги да се отнасят с уважение към него — добави Бепи.

Тук Алън му отвърна с навъсен и мразовит тон:

— Имаме друг, по-сериозен проблем от Пат Дзупели.

— Какъв е той? — попита напушено Бепи.

Алън се усмихна над рамките на очилата си:

— Саздърмата ни замръзна благодарение на твоя Дзупели — каза той и всички прихнаха да се смеят. Алън се засмя и закашля едновременно.

Сервитьорката веднага притича.

— Добре ли сте, господин Стоун?

— Донеси ни поръчката наново. Това изстина — каза Алън и продължи сериозно, обръщайки се към Бепи: — Днес трябва да се срещнем на вечеря с онези араби. Имаш ли възражения? Тези хора имат голямо значение за хотела. Тежки валяци са. Миналата седмица ти говорих за тях, спомняш ли си?

— Какво искат арабите?

— Изобщо нямам представа. Въшливи са с пари. Играят на зарове и залагат по цели пачки на хвърляне. Тази вечер искат да разговарят с мен. Държа и ти да присъстваш. Може да е интересно.

Вечерта арабите споменаха, че търсят информация как да се снабдят със сто автомобила, произведени в Америка. Правителството на Съединените щати бе забранило всякакви доставки на автомобили, предназначени за правителства на други държави. Арабите искали колите, но никой не бил в състояние да им помогне.

— Какво можем да направим за тях? — обърна се Алън с въпрос към Бепи. — Как можем да измъкнем тайно сто коли за хората?

— Първо ще проверим какви са ограниченията коли да напускат Съединените щати. Ако има пролука, ще я намерим и те ще си получат колите легално. Но колко ще платите за тях? — попита Бепи.

— Няма никакво значение. Тук, във Вегас, имаме достатъчно долари, господин Менесиеро, а колите са ни много необходими.

Алън погледна Бепи многозначително над рамките на очилата си. Този отговор хареса на Бепи.

— Добре, по един или друг начин вие ще имате колите. До няколко седмици ще ви уведомя.

— Аллах да ви пази, господин Менесиеро.

— Благодаря ви. Ще имам нужда от него.

На другия ден Алън и Бепи смучеха сурови стриди до специализирания бар за миди в казиното.

— Знаеш ли, Алън, когато онези араби ми казаха „Аллах да ви пази“, изпитах особено чувство. Като малък в Бей Ридж гледах един филм за някакъв шейх и там винаги си пожелаваха „Аллах да те пази“. После отпрашваха в пустинята, яхнали красивите си бели коне. Това ме впечатли много силно в детството ми. А сега един арабин действително ми го пожела. За човек от Бруклин това никак не е малко!

Бен и Але Хоп влезнаха в салона и се приближиха усмихнати.

— Аха, заловихме ви да си хапвате мидички без нас — каза Але Хоп.

— Хайде, сядайте — отвърна Бепи на верните си приятели. — Пийнете нещо и хапнете с нас. Мидите ги бива.

Але Хоп подкани Бен:

— Кажи на Бепи за езерото Тахо.

Бен кимна и се усмихна:

— Ейб Ротмън ни покани на гости в хотела му на езерото Тахо. На негова издръжка.

— Миличка — каза Алън, спирайки сервитьорката, — донеси ни едно плато с „Морски перли“. От най-големите, за сто и петдесет долара.

— Виждате ли? — извиси глас Бен. — Не може да не спомене цената. „От най-големите, за сто и петдесет долара.“ Евреинът си е евреин. Винаги така постъпва. Вече не мога да ям „Морски перли“. Развали ми апетита.

— Тогава умирай от глад, загубеняк такъв — отвърна му Алън. — Платото от сто и петдесет долара е за трима. За Але, Беп и мен. Теб никой не те е предвиждал от самото начало. Сметнато е по петдесет долара на човек.

— Донеси ми и четири дузини стриди — добави Але. — Умирам за сурови стриди.

— Ха така, Але. Напоследък чукаш толкова, че имаш нужда от тях — подкачи го Бепи с потупване по рамото. — Заминете спокойно за Тахо. Аз ще остана тук поне още две седмици. Когато се върнете, всички заедно ще отпратим за Бруклин. Отидете и се забавлявайте. Ейб Ротмън ще ви посрещне добре.

Бележки

[1] Паница (итал.). — Б.пр.