Дарил Лондон
Човек на почит (5)

4.

Бефино се бе утвърдил като млад наемник за силови акции. Изпълняваше морално задължение, което се коренеше в миналото на рода му. Мафията го приемаше и гледаше на него като на човек, който вдъхва респект — изпитан убиец на такава ранна възраст. Предопределен да поеме по постлания с жестокост път на съдбата, той започна двойствения си живот.

Дните в училище не бяха приятни за Бепи, Маймуната и Червения. Училището, в което ходеха, се подготвяше за годишните изпити и всички ученици в квартала се вълнуваха. Родителите купуваха нови костюми и рокли за децата си, с които да се явят на тържествата по случай преминаването в по-горен клас или дипломирането им. Една вечер, докато се хранеха, синьора Финамета Менесиеро се обърна с въпрос към сина си:

— Кога ще отидеш да си купиш костюм за дипломирането, Бепи?

Той продължи да яде с надеждата да избегне отговора. След малко, опитвайки се да я залъже, подхвърли:

— Ей, мамо, много ми се услажда твоята pasta lendica^[1]. Ти си най-добрата готвачка на света. Лещата е много полезна, нали, мамо?

Прекъсвайки за момент вечерята си, Паскуале се намеси:

— Аз научих майка ти да готви. Когато се запознах с нея, не можеше да изпържи едно яйце.

— Бях съвсем младо момиче, когато се омъжих за баща ти, но се научих бързо — защити се Финамета.

Бепи вярваше, че с въпроса за дипломирането е приключено. Обаче грешеше. Финамета отново подхвана темата:

— Бепи, попитах те за костюма. Събрала съм ти пари, за да можеш да си избереш нещо хубаво. Винаги си искал да се „изтупаш“. Може би с един приятен костюм от кафяв пепит като този на братовчед ти Джери.

— Мамо, не ми е нужен костюм.

— Защо не?

— Защото не съм поканен на годишните изпити. Така че не ми трябва костюм. Още по-добре за нас. Ще икономисаме пари.

— Как така не си поканен? Това не го разбирам. Всички родители присъстват на дипломирането на децата си. Бяхме на тържеството на Марио. Изглеждаше много красив на подиума. С баща ти се чувствахме много горди заради него.

— Знам, мамо. Обаче аз съм различен от Марио.

— Слава богу, че не съм като теб, Бепи — бързо го прекъсна Марио.

— Слава богу, че аз не съм като теб, шишко — отвърна му заядливо Бепи.

— Абе, Бепи, знаеш ли защо не ти върви училището? — продължи да го дразни Марио.

— Защо бе, дебелак?

— Защото си прекалено зает да чукаш оная Марджи, ето затова.

Паскуале удари по масата и извиси глас:

— Когато си изпия еспресото, ще си поприказвам с Бепи за училището. Ясно ли е, Финамета? А сега млъквайте всички. Трябва да се наядем. Не искам да получа киселини в стомаха.

Финамета се подчини, но се разплака и изхлипа, че Бепи ще я довърши, и продължи да нарежда:

— Това момче постоянно ми сервира нещо неочаквано. — Каза, че вече не издържала, че ще се поболее. — Всичките ми племенници завършват училище! Обаче не и малкият ми син! Той щял да забогатява бързо!

След вечерята, захапал клечка за зъби, Паскуале запита Бепи:

— Какво искаше да кажеш? Минаваш ли или не? Почти на шестнайсет години си!

— Татко, постигнах едно хубаво споразумение с директора. Той каза, че може да ме остави в същия клас, защото съм на границите на пределната възраст. Обаче ако се съглася да не се явявам на годишните изпити и на тържеството за дипломирането, щял да ми помогне да постъпя в някоя гимназия по мой избор, ако са съгласни да ме приемат. Попитах го защо не може поне да присъствам на церемонията по дипломирането, а той ми отговори, че сигурно ще предизвикам сбиване или безредици. Тоя е побъркан. Аз никога не се бия. Прекалено съм зает с уроците в училище, за да се бия. Той е евреин и не обича италианците. Мисли си, че италианците винаги налитат на бой.

Паскуале бавно извади клечката за зъби от устата си и попита с присвити очи:

— Ти ли си единственият, който е направил такава сделка с директора?

— Да. Нали съм направил добра сделка, татко?

Изведнъж Паскуале се нахвърли върху Бепи, готов да го пребие. Финамета закрещя:

— Не, не, ще му съсипеш хубавия нос! Моля те, не го наранявай. Страшно си жесток! Много силно го удряш. Остави го, Паскуале.

Въпреки молбите й Бепи получи два доста силни удара в главата и му се зави свят. При обикновени обстоятелства той би оказал съпротива, но този път ударите нанасяше баща му и Бепи беше готов да понесе боя с достойнство. Никога не би вдигнал ръка срещу баща си или майка си. Италианците държат на това. Ah respecto.

Финамета с тревога изми кръвта от устните на Бепи и го огледа, възхищавайки се тайничко от лицето на сина си.

— Та коя е тая Марджи, с която чукате заедно, figlio mio? — попита тя. — И какво означава това „чукане“?

Бепи погледна майка си в очите и отвърна:

— Недей да слушаш Марио, мамо. Нещо му хлопа. И не е зле да мине на диета. Вчера си сцепи новия панталон.

 

 

Две седмици по-късно, Бепи, Маймуната, Але Хоп и Червения си приказваха за средните училища. Маймуната попита:

— В кое училище ще ходиш, Бепи?

— Баща ми е готов да води война. Не ме пуска да уча в „Ню Маунтин“. Казва, че трябва да стана шивач като Марио. Брат ми ходи в Източното средно шивашко училище в Манхатън, където трябвало да ида и аз — отговори Бепи.

— Майтапиш ли се бе? Ти — шивач! Не ти вярвам. Ти ще станеш професионален убиец, а не шивач.

— Я не дрънкай! — повиши глас Бепи. — Аз съм още само на шестнайсет години. Някой ден може да стана прочут шивач. Как ви се струва? Ще взимам поръчки за убийства само от време на време заради многото мангизи. Трябва да се замогнем, да се измъкнем от тая мизерия. Тя ме задушава. Явно ще се наложи да минем през някой друг труп по пътя нагоре, но нямаме избор. — Той отново сниши гласа си. — Трябва да се работи нещо. А по въпроса за училището нищо не мога да направя. Все още командва баща ми, а аз го обичам. Длъжен съм да поддържам мира, въпреки че не съм сигурен дали ще се получи нещо. Най-малкото, трябва да опитам заради стария.

— Разбирам те — каза Маймуната. После се обърна към Червения и попита: — Искаш ли да се хванеш на бас, че тоя ще стане шивач? Кажи на какво, приемам всякакви условия. Ти също, Але Хоп. Хайде да се обзаложим. Аз казвам, че той ще издържи най-много две седмици в шивашкия клас. Казвайте на какво се хващаме.

Червения се усмихна на Бепи:

— Маймуната е прав. Няма начин да не спечели.

— Слушайте, нашият бизнес си продължава както обикновено. Щом ми се обадят, започваме да действаме. Нищо не се е променило. Ще дойдат нови поръчки, а в тях има пари. Вижте, приятели, поели сме ангажимент да работим за най-главния. Ще трепем типове, които и без това са долни мръсници, боклуци. Ние правим услуга на страната си. Дон Морано прочиства Бруклин. Така ли е? — попита насърчително приятелите си Бефино. — Прав ли съм, Червен?

Червения не отговори. Обърна поглед към Маймуната.

— Аз съм с тебе, Беп — каза Але Хоп. Той посочи с пръст Червения и добави: — Тия смотани миланци ги е шубе да се обвързват.

През следващите седмици Бепи ходеше в манхатънското средно шивашко училище. Пътуваше с метрото сам, а Марио отиваше до същото училище с приятелката си Глория. Марио не желаеше брат си наблизо, защото обичаше да послъгва пред гаджето си, а Бепи би могъл да изтърве нещо неподходящо. Все пак Бепи проявяваше разбиране.

Ако пътуваш сам с метрото в Ню Йорк, можеш да видиш какво ли не. Линията от Бруклин до Манхатън сама по себе си беше един обособен свят. Част от хората, които я ползваха, бяха такива уникални екземпляри, че някой зоолог би могъл да наблюдава с часове как се движат напред-назад из претъпканите влакове като мравки, хвърлят си бегли погледи или пък се взират опулени един в друг. Имаше дребнички възрастни женици, едри старци и, разбира се, майки, които тъпчат дъвки в устите на децата си, за да не повърнат.

Имаше яки бабаити и религиозни групички от всякакви вероизповедания и националности, седнали или застанали прави до удивително екзотични хора от всички краища на света, включително обратни негри, обратни азиатци, обратни евреи, дори и няколко много вежливи, облечени в костюми от три части, обратни италианци от Милано с чадъри под мишницата. И всичко това пътуваше в метрото на Ню Йорк.

Подобно на музиката, метрото притежаваше някаква особена магия, която размътваше скудоумните мозъци на някои и ги караше да следват порива на слабините си. Опипвачът — една особена порода — си избираше някое стоящо самичко, хубаво момиче и то се превръщаше в сутрешния му триумф или в преследвана жертва. Той обикновено маневрираше сред навалицата, винаги с усмивка и извинение, но упорито напредваше към нея. Не липсваше и жената опипвач. Тя седи и чака жертвата й сама да дойде при нея. Понякога, ако извадиш лош късмет, вместо зажадняла дама ти се лепва мъж, който се опитва да те погали по члена. И така, пътуването с метрото беше неразделна част от живота на подрастващите в прекрасния град Ню Йорк.

Един ден, когато Бепи бе отишъл в мъжката тоалетна на училището, там влезе високо русо момче. Беше поне метър и деветдесет и държеше баскетболна топка до гърдите си. В облицованото с плочки помещение прокънтя зареден с женственост глас.

— Здрасти, мъжки.

Бепи вдигна поглед към лицето на русия гигант и го зяпна, без да знае какво да му каже.

— Какво става, синеокия? — попита накрая той.

Онзи, притиснал топката до гърдите си, отвърна с широка усмивка:

— Надявам се, че ти ставаш.

Бепи се озърна.

— Ама и днес е един ден, а?

— Да бе, нали?

Бепи се усмихна и после каза спокойно:

— Съжалявам, синеокия, ще закъснея за час по шивашка практика.

Свикнал с училищата в Бруклин, Бепи не можеше да понася това ново училище. Осемдесет процента от учениците бяха черни. Изведнъж той попадна в малцинството и това не му харесваше. Липсваха му шантавите момчета от Бруклин. Те си се събираха при сладкарницата и похапваха сандвичи с кюфтета и италиански хлебчета с наденица, а в същото време той бе сред съвсем непознати, надянал престилка като обущар. За него това бе друг свят. Всичките му приятели имаха кратки прякори, докато тези типове носеха внушителни имена като на надути политици. Сред новите му съученици имаше Джон Ърл Б. Валънтайн, Чарлтън Тиъдър Дж. Уошингтън, Оби Лий Уилиамстън и Робърт Ливингстън Паркинсън. В това училище Бефино нямаше на кого да се опре, нямаше приятели. Чувстваше се като захвърлен сред бетонна джунгла.

Един ден някакво момче каза на Бепи:

— Хей, ти, мръсен жабар, лапни ми чепа. Хайде. Лапни ми чепа, казах.

— Добре — отговори му Бепи. — Извади го! Извади го!

Момчето се обърна и побягна по-бързо от вятъра, преследвано по петите от Бепи с нож в ръка.

На другия ден чернокожите обявиха война. Малцината евреи бяха угрижени. Трима от тях разговаряха възбудено, след като бяха нападнати в мъжката тоалетна:

— Кой започна тази война и защо? Заплашват да избият всички бели в училището. Процентното съотношение не е в наша полза — твърдеше едното момче.

Опитвайки се да мобилизира еврейчетата да отвърнат на удара, Бепи им отговори:

— Можем да ги победим! Майната им на процентите и на тия черньовци. Кой мислите, че започна, майка му стара? Давайте да съберем нашите хора и да свършваме. Можем да се бием с тях даже и на техен терен — крещеше той.

— Белите сме само двайсет процента. Не можем да спечелим в открита война. Нямаме достатъчно хора. Как да победим? Процентите са срещу нас.

— Нали ни се полага закрила? — попита едно момче.

— Полагат ти се фъшкии — кресна му с отвращение Бепи. — Щом искаш закрила, трябва да се бориш за нея.

Те обаче не пожелаха да се обединят зад него и настояваха, че училищната управа трябва да се нагърби с решаването на въпроса. Бепи знаеше, че са прави за процентите. Липсваше нагласа за победа. Разбираше, че му е нужно подкрепление от бруклински момчета. Не можеше да се справи с тази битка сам и съзнаваше, че в скоро време ще претърпи първото си крушение в това училище.

Оттогава той носеше пистолет дори в часовете. Принуден бе да пикае по разни ъгълчета извън сградата. Веднъж две чернокожи момчета го нападнаха в тоалетната. Би се с тях в продължение на петнадесет минути. Беше добър уличен побойник и въпреки че понесе доста удари отвсякъде и го отупаха здраво, успя да нарани лошо единия от тях. Накрая боят бе прекратен от други момчета и учебните занимания продължиха, но местните хъшлаци не се отказаха от войнственото си настроение. Разправяха из цялото училище, че след часовете ще го хванат и ще го убият. Заплашваха го цял ден. Чернокожите крачеха из коридорите в междучасията и викаха: „Ще те чакаме, жабар!“

След часовете Бепи се скри в сградата и се опита да остане спокоен. Погледна през прозореца и видя, че го чака цяла армия. Промъкна се в кабинета на заместник-директора и се обади на Червения по телефона. Никой не му отговори. Обади се на приятелката на Червения, за да провери дали не е там. След училище Червения обикновено я чукаше или вкъщи, или у тях, преди майка й да се прибере от работа. Норма вдигна телефона и каза, че е отишъл в игралната зала преди около петнадесет минути.

— Как така днес не е при теб, Норма? Много ми е необходим.

— Защото не съм разположена. Всеки месец се случва — отговори му тя.

— Норма, направи ми една услуга. Изтичай до игралната зала и извикай Червения да ми се обади на този номер веднага! Здравата загазих. Моля те, направи го още сега. Важно е. Ще чакам до телефона. Побързай. Имам сериозен проблем.

— Ама аз съм с превръзка. Имам болезнени спазми. Не мога…

— Ей, Норма — прекъсна я Бепи, — майната им на превръзката и спазмите ти. Повикай ми Червения веднага. Не говори като глупачка. Побързай! Въпросът е на живот и смърт. Едни чернилки искат да ме очистят.

— Добре, Бепи, отивам. Стой до телефона, а аз ще изтичам да го доведа.

— Благодаря ти, Норма.

Часът беше четири следобед. Бепи се чувстваше съвсем безпомощен в празното училище. Макар че носеше единия от откраднатите в кафенето на Дебелака пистолети, разполагаше само с шест патрона. Хората навън бяха четиридесет или петдесет. Обаче той не искаше да застреля някой от тях пред очите на цялата тълпа. Беше достатъчно умен да не го прави.

Изминаха петнадесет минути, но му се сториха като часове. Телефонът иззвъня. Бепи бързо вдигна слушалката и чу гласа на Червения.

— Каква е тая паника, Бепи? Какви са тия негри, дето искат да те убият?

— Червен! Здравата са ме сгащили тук, петдесет чернилки ме чакат пред училището. Намирам се в тази част на сградата, която гледа към жилищния комплекс. Наблюдавам ги през прозореца. Вече танцуват бойния си танц. Единственият все още отворен вход е от тази страна. Всички останали врати са заключени. Събери колкото можеш повече хора. По най-бързия начин! Вземете си пищовите, тръбите, щеките за билярд и елате да ме измъкнете от това шибано място, преди да е спрял барабанът. Когато ви видя, че спирате с колата навън, ще изляза и ще стрелям. Разбрахме ли се, Червен? Направи го бързо, преди тия маймуни да са ме изяли жив.

— Идваме веднага, Бепи. Не се притеснявай. Преди да са свършили бойния танц, ти ще си в безопасност — отговори Червения.

След четиридесет минути три коли спряха пред училището. В тях Бепи видя приятелите си от Бруклин, натъпкани един върху друг. През прозорците стърчаха билярдни щеки. Там бяха даже и по-големите момчета от квартала — младежи на по двадесет, двадесет и една години от игралната зала „Форт Хамилтън“. Представляваха страхотна гледка.

„Гледай ги тия нехранимайковци — помисли си Бепи. — Чудесни са.“ Стана му приятно, че приятелите му са дошли да го защитят. Задължен беше на Червения за помощта. Както се бяха уговорили, той изтича навън и пистолетът му забълва огън. Приличаше на Били Хлапака. Не се опитваше да улучи някого, а просто искаше да им покаже, че е въоръжен. Беше направо невероятно колко бързо можеха да бягат всичките.

На другия ден, след като чу за конфликта, Паскуале склони, че от Бепи няма да излезе шивач или обущар, нито пък цигулар. Беше си мечтал синовете му да станат шивачи или обущари, а по едно време искаше от Бепи да се научи да свири на цигулка.

Обаче Бепи имаше други мечти. Той искаше да влезе в големия бизнес и големите пари и не го беше страх да направи всичко, което потрябва, за да го постигне. Помнеше как подритваха италианците в Ню Йорк преди години и никога нямаше да забрави болката и унижението в погледите на родителите си. Неговият баща се съсипваше от работа, тикаше талигата и продаваше риба в квартала. И след като цял ден е бутал тази талига под палещото слънце, при температура над тридесет и пет градуса, често се случваше да припечели само два долара.

— Какво мислиш, че ставаше? — каза Бепи на Але Хоп един следобед, в който се бяха отдали на спомени. — Един полицай, ирландец, връчваше на баща ми квитанция за два долара глоба, защото бутал талигата по улицата в неправилна посока. Това не е ли гавра? Но с нас няма да е така! Помни ми думата, Але, няма да бъде така! Има някои хора, като господин Морано, на които никой не смее да се подиграва! Знаеш ли с какво се потят те, Але? Жени с големи цици и изискани вина. Ето така искам да се мъча и аз.

— Според мен… точно това искам и аз, Бепи. Също като теб. Ние няма да бутаме талиги.

Двамата си стиснаха ръцете.

 

 

През 1946 година, когато Бепи наближаваше седемнадесет, той си намери работа като разсилен в една посредническа фирма на „Уолстрийт“. Взимаше по тридесет и девет долара заплата седмично. Управителят се казваше Джузепе Густини — много богат италианец от Рим. Той ръководеше международния отдел на „Жюл Харт и Съдружници“ и изпитваше симпатия към Бепи, който от своя страна много го уважаваше. Бепи бързо бе разбрал, че брокерите работят в трескав ритъм и малко допълнителна скорост ще бъде оценена положително от тях. За да им направи по-добро впечатление, той всеки ден отиваше в кантората двадесет минути по-рано и подостряше всичките моливи. Дори подреждаше бюрата на брокерите и напълваше поставките им за моливи още преди отварянето на борсата.

Веднъж господин Робъртс — един от съдружниците — попита грубовато:

— Кой, по дяволите, ги остри тия проклети моливи?

— Аз, сър — отговори Бепи.

— Радвам се, че някой на „Уолстрийт“ използва главата си. Повишете заплатата на момчето с пет долара — нареди той на Бърни Мелвин, управител на канцеларията и пряк началник на Бепи.

Мелвин изсумтя към Бепи:

— Ха, вече се издигаш. Значи сега си в бизнеса с моливи.

Бепи погледна право в малките очички зад очилата с рогови рамки, окачени на глава, която му приличаше на дребно яйце, и попита:

— Господин Мелвин, защо не обичате италианците? Бихте ли ми казали?

Мелвин едва не изпълзя от провисналия си вълнен костюм и не се скри под близкото бюро, защото мигновено си спомни, че управителят на фирмата е от Рим. Потупа Бепи по главата с малката си ръчичка.

— Само се майтапя с теб, момче. Не бързай да вдигаш патърдия.

Бепи му се усмихна многозначително.

Две седмици по-късно Мелвин получи от „Кадри“ едно сведение на застрахователната компания за осигуровките на фирмата им. В сведението се казваше: „Бефино Менесиеро е вероятен риск за фирмата. Бил е изключен от училище заради сбиване…“ Мелвин със задоволство връчи предупреждението на младшия съдружник Зиги Фаулгатен.

Фаулгатен, германец по произход, прочете сведението и незабавно реши, че Бепи трябва да напусне фирмата. Сведението поставяше под въпрос осигуровката му.

— Боже господи, момче, какви си ги вършил в училище — каза Зиги.

— Аз живея в Бенсънхърст, Бруклин. Нямах друг избор. Момчетата в училище се бият всеки ден. Или ще се биеш, или ще те стъпчат. Аз предпочитам да се бия, но да оцелея.

Двамата „големи началници“ се приближиха плътно един до друг за кратко съвещание, след което се обърнаха към Бепи.

— Уволнен си — заяви Фаулгатен.

Бепи стана и излезе. Реши да прескочи прекия началник на Фаулгатен, и отиде направо в кабинета на изпълнителния директор. Почука на вратата на господин Густини, която беше полуотворена.

— О, Бефино, влизай. Как си? — посрещна го сърдечно Густини.

— Господин Густини, исках само да се сбогуваме. Напускам фирмата.

— Защо?

Бепи обясни положението, а господин Густини го изслуша с интерес. Подпря брадичката си с вид на загрижен и присви очи, когато Бепи спомена за боя в училище. Опитваше се да покаже възможно повече разбиране за един живот, който самият той очевидно никога не бе живял.

— Я ела! Ела с мен, Бепи.

Той го поведе забързано обратно при Фаулгатен и Мелвин, които още се поздравяваха радостно, че са се отървали от своя общ работник. Господин Густини яростно се нахвърли върху тях на лош английски:

— Вие знае ли, че момчета като Бефино много трудно намери? Не разбира ли, че той струва в злато колкото тежи? Вие ме изненадва! Как може да го пуска в ръце на конкуренция? Аз има още брат в Италия. Той президенте на банка и също се казва Бефино! — заяви той с горда усмивка. — Нареждам ви да върне господин Менесиеро на работа, с по-добра служба и увеличение в заплата. Това беше обида за Италия и аз няма да търпи! Finito!

Без да чака какъвто и да било отговор, той излезе. Бепи стоеше като закован на мястото си. Не можеше да повярва, че господин Густини бе говорил именно за него. Господин Густини му се видя като разярен лъв, но същевременно и като грациозен балетист, изпълняващ бавен танц.

Бепи подхвърли към Мелвин и Фаулгатен:

— Той има брат Бефино. Какво ще кажете за това? Шанс едно на един милион, обаче аз печеля. Мислех, че съм единственият Бефино на света!

— Аз също — каза Мелвин и излезе.

Бепи беше преместен в помощния отдел по търговските операции и му увеличиха заплатата.

Няколко месеца по-късно Густини подшушна на Бепи:

— Бефино, кажи на родителите си да купят акции на „О Джей Ей Ойл Къмпъни“. След два месеца цената им ще се повиши.

Същия ден, когато се прибра вкъщи, Бепи каза на баща си:

— Татко, дадоха ми информация за едни акции. Господин Густини каза да купим от тях.

— Нямам пари за прахосване — отвърна Паскуале. — Не мога да си позволя такъв риск, Бепи. Знаеш, че имаме проблеми.

Бепи добре разбираше финансовото положение на баща си и не настоя.

Към девет часа същата вечер той видя Дон Емилио, Големия Бобър и три красиви жени да слизат от чисто нов кадилак. Жените бяха страшно сексапилни, висша категория.

— Добър вечер, господин Морано — каза Бепи.

— Как си, момче — усмихна му се дон Емилио.

— Всичко е наред — отговори Бепи. — Сега работя на „Уолстрийт“.

— Влез да пийнеш нещо с нас — предложи дон Емилио.

— Добре, господин Морано. Благодаря ви.

Бепи ги последва в бара.

— Как са майка ти и баща ти? — попита босът.

— Много са добре, благодаря.

Бепи добави, че макар сега да работи в брокерска фирма на „Уолстрийт“, той пак е на разположение, ако трябва да се свърши нещо.

— В интерес на истината, скоро ще ми потрябваш, момче — прошепна Морано, приведен към него.

— Готов съм по всяко време. Трябва само да кажете — отвърна Бепи също шепнешком.

— Ела да се видим другия четвъртък вечерта. По същото време.

После започнаха да коментират жените.

— Винаги взимай най-доброто, Бепи, никога второкачественото — каза Морано.

Бепи погледна жените и се съгласи енергично, кимайки с глава. После разказа на дон Емилио за дадения му съвет относно акциите. Босът го изслуша с интерес.

— Колко струва една акция? — попита той.

— Около девет и четвърт.

Морано се обърна към Големия Бобър:

— Отбележи си утре да закупиш хиляда акции на „О Джей Ей Ойл“ на името на някоя от фирмите ми.

След като Бепи си тръгна, Големия Бобър попита Морано:

— Наистина ли искаш да купиш тези акции? Какво ти разбира едно такова хлапе от капитали?

— Разбира се, че искам. Имам доверие на Бефино, недей да забравяш. Няма да ме подведе. Той не би излъгал, че са го посъветвали. Купи ми тези акции, Бобър, още сутринта.

В своята кутия от обувки Бепи имаше около седем хиляди и двеста долара, останали от дела му за наказателната акция срещу Дебелака, покушението над Пит Лунго и други малки поръчки, които бе изпълнил. Това бе шансът му да инвестира в нещо, в което вярва. Взе всичките си спестявания и купи акции на „О Джей Ей Ойл“.

Седмица по-късно той спази уговорката си с господин Морано. От бара те отидоха на предварително насрочена среща с един бос от Куинс. Срещата се състоя в популярен италиански ресторант в Бей Ридж. Всички посетители видяха Бепи да се храни на една маса с дон Емилио.

По време на срещата-вечеря, след продължителен разговор на незначителни теми и постоянна размяна на усмивки, нещата станаха доста сериозни. На Бепи бяха предложени пет хиляди долара, за да премахне един тип от Бронкс. Името му беше Джо Тортело й беше свързан с фамилията на Ник — другият мъж на масата. Дон Емилио обясни на тих глас, че Тортело организирал заговор срещу Ник, който бил бос на Куинс от осем години. Никога не споменаха пред Бепи цялото име на Ник, но Морано даде ясно да се разбере, че той и Ник са много добри приятели. Бепи слушаше внимателно, без да задава въпроси и да показва любопитство. Мълчанието му като че ли се хареса на двамата мъже. То бе признак на силно чувство за отговорност и вдъхваше увереност в способността му да осъществи такова важно покушение.

Дон Емилио продължи да обяснява:

— Ник не може да повери на хората си изпълнението на този удар. Не знае дали между тях няма привърженици на Тортело, затова аз му помагам да уреди въпроса. Моите хора и тези на Ник се събират да хапнат и пийнат заедно. Така че можем да използваме само някой като теб, човек, който няма близки връзки с никой от нашите фамилии. Ah capeesh? В теб няма да се усъмнят, Бефино.

— Si, io capeesh — отвърна Бепи, поглеждайки двамата мъже.

След това дон Емилио му каза:

— Затова ти ще извършиш покушението. Имаш два дни да го направиш. Ето ти снимката му. Собственик е на гараж за продажба на употребявани коли в Бронкс — „Хепи Джоуз Мотърс“. Ходи там веднъж дневно. Никога не кара една и съща кола, а телохранителят му е професионалист. Така че внимавай. Разбра ли? Не бъди излишно самоуверен. На много хора не им остава време да съжаляват, че са били прекалено сигурни в себе си.

— Знаете ли го къде живее или в кое заведение предпочита да се храни?

— Не. Напоследък промени навиците си. Точно заради това Ник смята, че той е готов да го атакува. Съвсем изведнъж Тортело стана друг човек — обясни Морано. — Бепи, за тази поръчка взимаме от Ник само пет хиляди. Той е добър приятел, земляк. Този път ще вземеш всичко, Бефино. За тази работа ти се полага. Следващия път ще ти платим даже повече, съгласен ли си? Както ти казах, не можем да използваме моите хора, защото Тортело и пазачите му ги познават — повтори Морано.

— Разбирам — отговори Бепи. — Всичко е наред. Имам нужда от тези пари.

Той се ръкува с двамата.

Ник сложи един плик на масата и каза:

— Вътре е цялата сума, момче. Снимката му също. Желая ти успех. Разбираш, че искам това да бъде свършено веднага. Надушвам, че се задава нещо неприятно, и не искам той да ме изпревари.

— Не се тревожете. Ще се заема с това незабавно. Лека нощ, господа — каза той, оттегляйки се учтиво. Накрая добави: — Можете още сега да поръчате букетчето за „Хепи Джоуз“.

Знаеше, че двамата донове искат да разговарят насаме. Морано се усмихна на Ник:

— Това момче няма грешка. Удря като мълния. Изпипва тези неща със собствен стил. Кой би очаквал да го пречука такова хлапе? Казвам ти, Ник, малък е, но съм сигурен в него. Чака го голямо бъдеще.

Ник го погледна учудено и възрази:

— Но той е само нищо и никакво хлапе.

Морано изпусна кълбо дим от пурата си:

— Всички така казват, преди да умрат. Той е момчето, което първо изяло хората, а после хапнало злия лъв за десерт. На седемнадесет години е, но все едно че е на тридесет и седем. И обича парите!

В осем часа сутринта в петък Бепи се обади в „Жюл Харт и съдружници“ и каза на секретарката:

— Имам висока температура. Днес няма да дойда на работа.

— Ще се видим в понеделник, сладурче — отвърна тя. — Надявам се, че имаш някоя хубавица и тя ще ти смъкне температурата!

В осем и петнадесет Бепи се обади на Маймуната:

— Измъкни се от кревата и веднага намери кола. Ще те чакам в гръцката закусвалня на Четвърто авеню. Трябва да обсъдим нещо.

След четиридесет и пет минути Маймуната пристигна в закусвалнята.

— Взех колата, резервоарът й е пълен. Какво си намислил толкова рано сутринта, по дяволите? Защо не си на „Уолстрийт“?

— Заредил си колата с бензин. Браво. Работиш все по-добре.

— По-добре, как не. Ако не си намеря постоянна работа, баща ми ще даде поръчка да ме очистят. Така че ако чуеш за нещо такова, моля те, не го приемай.

— Стига, Маймун, хайде да ядем. Поръчвай си бързо. Трябва да се размърдаме до Бронкс.

— За какво? Опаа — каза Маймуната, улавяйки грешката си. — Знам, знам. Не задавай въпроси, нали така?

— Точно така.

— Може ли да попитам нещо?

— Да.

— Але Хоп или Червения ще дойдат ли?

— Не. Ще свърша тази работа сам. Колкото по-малко хора бъдат забелязани, толкова по-добре.

След закуската те тръгнаха за Бронкс и пристигнаха при „Хепи Джоуз Мотърс“. Маймуната спря срещу открития гараж, а Бепи огледа района и забеляза, че вътре има само един продавач. Каза на Маймуната да стои в колата.

— Ако чуеш стрелба, запали мотора и ме чакай. Не си тръгвай. Ще изляза съвсем скоро.

— Разбира се, че ще чакам. Да не си мислиш, че ще те оставя?

— Само ти напомням. Така се чувствам по-добре, това е всичко. Ще очистя този тип набързо, ако се покаже, но ако не дойде скоро, може да чакаме с часове. Нямам представа. Затова се отпусни, но не заспивай. Разбра ли ме, Маймун? Дръж си очите отворени и този пистолет да ти е подръка за в случай, че оплетем конците и някой се опита да ни издебне. Искам да наблюдаваш улицата и да не ме зарежеш, понеже си заспал. Гледай хубаво навсякъде. Движи очите си, но не и главата. Движенията будят подозрение. Когато си тръгнем, ще бързаме много, затова бъди готов, Маймун. Отивам да работя.

Той се приближи бавно до офиса на „Хепи Джоуз Мотърс“, за да попита дали господин Тортело вече е дошъл. Продавачът отговори:

— Не. Кой се интересува?

— Аз. Господин Тортело ми каза, ако някога поискам да чистя коли, да го потърся.

— Да чистиш коли? Не знам, малкия. Ние вече си имаме един мексиканец за тая работа. Ще трябва да се видиш с шефа.

— Знам. Дано само да има работа за мен. Наистина много ме бива да чистя коли. По кое време ще дойде днес?

— Никой не знае. Всеки момент може да пристигне. Я почакай малко. Мисля, че току-що го видях. — Той надникна през прозореца и се усмихна. — Ама че си късметлия. Виждам го да слиза от колата си оттатък улицата. Стори ми се, че видях неговата кола да минава, но напоследък той използва различни коли и затова не бях сигурен. Рядко идва толкова рано. Късметлия си.

— Защо паркира на отсрещната страна на улицата, а не в гаража? Имате предостатъчно място.

— Ти какво, на журналист ли се правиш? Има си причини. Май ще поискаш и разпределението на стаите в офиса, а?

Вратата се отвори и Тортело влезе вътре. Беше масивен и набит човек на почти шестдесет години. Суровото му и грубо лице беше покрито с белези от шарка. Носеше тъмносиньо палто, сива шапка и лъскави островърхи обувки.

— Джо, това момче иска да се види с теб. Казва, че е мияч на коли.

Бепи провери дали лицето на Тортело е същото с това на дадената му предната нощ снимка и бързо извади пистолета.

— Господин Тортело, не съм дошъл да ви убивам, затова не ме принуждавайте да стрелям. Легнете на пода с ръце на гърба. Ще ви ограбя. Нуждая се от много пари. Искам единствено вашите пари. Изпразнете джобовете си спокойно и бавно. Не ме карайте да стрелям.

Бепи се преструваше на припрян, размахваше пистолета, но наглеждаше телохранителя, който продължаваше да седи в колата до отсрещния тротоар.

Тортело погледна своя продавач и попита с груб и пресипнал глас:

— Кое е това хлапе, дявол да го вземе?

— Не знам, Джо. Каза, че те познава и иска да мие коли.

— Да мие коли? — изкрещя Тортело и погледна Бепи в очите. — Кой си ти бе? Знаеш ли аз кой съм? Аз съм Джо Тортело.

Бепи бавно издърпа ударника на пистолета си, прицели се в лицето му и каза:

— Джо, ако кажеш още една дума, ще те гръмна. Само още една дума, и си мъртъв, Тортело. Казах ти да легнеш на пода, тиквеник такъв! Просвай се по корем. Искам само парите ти, капут смачкан, затова не си търси смъртта заради няколко въшливи долара. Изпразни си джобовете. Побързай или ще те убия с един изстрел в противната физиономия!

Ужасеният продавач трепереше и се опитваше да не повърне. Тортело неохотно се смъкна на пода. Просто легна и започна да печели време, с надеждата нещо да прекъсне този развой на събитията. Бепи, наблюдавайки телохранителя и двете си вероятни жертви, заповяда на продавача:

— Бързо изпразни джобовете и портфейла му. Твоите също. И двамата ще ви ограбя, мръсници. Не ме карай да застрелям тоя капут.

Тортело се обърна и погледна Бепи. Последната дума го накара да зарее поглед далече в пространството. Не му харесваше, че това хлапе го нарича капут. Знаеше, че тази дума е типична за Бенсънхърст и понеже капутите обикновено се изхвърлят в канализацията, идеята, че хората от Бруклин са поръчали да бъде убит, започна да съзрява в главата му.

Продавачът вече познаваше добре лицето на Бепи, затова той знаеше, че трябва да се освободи и от него. Джобовете им бяха опразнени. От тези на Тортело излезе дебела пачка стодоларови банкноти, която Бепи прибра в якето си.

— Нищо чудно, че толкова се мота, докато опразниш джобовете си. Я колко зелено си имал — каза Бепи. — Дай ми тоя пръстен. Свали му пръстена, искам диаманта. Големичък е, а, Джо?

Продължавайки да наблюдава телохранителя, той заповяда на продавача:

— Лягай до шефа си и не се мотай! Не ме принуждавай да ръся олово. Не искам да ви наранявам, момчета. Обърнете се с лице надолу и сложете ръцете си на гърба. — Той се наведе над тях и каза: — Вижте, приятели, само ще ви приведа в безсъзнание, затова не мърдайте. Когато се събудите, ще бъдете доволни, че сте живи. А сега приятно пътуване.

Той бързо цапардоса с пистолета продавача по главата. Продавачът не изгуби съзнание, но за да избегне повторен удар, се преструваше. Бепи се усмихна и си помисли: „Ама че фалшиво копеле.“ След това насочи пистолета си в главата на Тортело и изстреля един куршум точно в слепоочието му. Мозъкът на Тортело оплиска лицето на продавача. С панически писък той направи опит да се изтъркаля встрани от кръвта и парчетата от черепа на шефа си. Бепи бързо стреля веднъж в гърдите му и още веднъж в челото. Знаеше, че и двамата са мъртви. Куршумите бяха тридесет и осми калибър, с кухи върхове, и правеха дупки колкото човешки юмрук.

Сега оставаше да се измъкне и да се върне в Бруклин. Той надзърна през прозореца. Телохранителят гледаше към офиса. Изглежда, му се бе сторило, че е чул нещо. Обаче при шума от бучащите по градския паваж камиони Бепи беше сигурен, че не може да определи със сигурност какво е чул.

Телохранителят погледна Бепи, когато той излезе от офиса, и продължи да наблюдава всяка негова крачка, докато пресичаше улицата.

Бепи трескаво търсеше разрешение на този нов проблем. Чул ли е изстрели или не? Добре ли ме е огледал? Как трябва да постъпя сега? Той е професионалист. Ако се замотая покрай него, може да ме усети. Ако побягна, ще знае кой е извършил удара. Взимайки рисковано решение, Бепи се приближи до телохранителя, който седеше зад волана.

— Хей, господине, Джо Тортело ми каза да му занеса пурите от жабката на колата.

Глупакът протегна ръка към жабката и тогава каза:

— Джо пуши пури само след като се наобядва…

Като усети, че са го хванали неподготвен, той бавно извърна главата си и погледът му попадна в цевта на пистолета. Устата му зейна в сподавен вик, когато Бепи пусна два бързи изстрела. Цялото табло се обля в кръв.

Бепи пробяга през няколко клетки за паркиране до колата на Маймуната.

— Да тръгваме.

 

 

Седмица по-късно Ник поиска отново да се срещне на вечеря с момчето. Бепи попита дон Емилио:

— Какво иска пък сега?

— Иска да разговаря с теб. Още не знам за какво. Не сме си приказвали много от покушението насам.

Вечерята се състоя в същото заведение, както и предния път. Докато се хранеха, Ник попита Бепи:

— Налагаше ли се да очистиш и продавача?

— Разбира се, че се налагаше. Беше там, едър като планина, и ме зяпаше внимателно. Трябваше да го ликвидирам. А телохранителят е подарък. Премахнах го безплатно. Той също вече няма да ви пречи. Получавате трима на цената за един.

Бепи показваше, че е убеден в действията си — не като при първата им среща. Знаеше, че е направил успешен удар, и нямаше намерение да се държи, като че ли се съмнява в това. Погледът на Морано щъкаше между Ник и Бефино.

— Да, знам, че си свършил добра работа, Бепи. Обаче продавачът беше зет на брат ми — каза Ник.

— Зет на брат ти ли? Ник, как можех да знам тези неща? Когато работя — работя, и всеки, който влезе в кадъра, трябва да си отиде, така ли е? Онзи разговаря с мен цели десет минути. Видя лицето ми. Щеше да ме разпознае дори на пълен стадион. Как можех да оставя човека да си отиде по живо, по здраво?

Дон Емилио се намеси в негова подкрепа:

— Прав си, Бефино. Трябваше да свършиш работа и ти я свърши много добре и много евтино. Той прочисти къщата ти, Ник. Трима на цената за един. Момчето свърши хубава работа.

— Разбира се, разбира се — отстъпи Ник.

— Виж, Ник, съжалявам, но този удар стана пред доста хора. Единственото място, на което можех да осъществя контакт, беше гаражът и разполагах само с два дни да го направя. Имах късмет, че той дойде там. Тоя Тортело се държа доста самоуверено с тридесет и осемкалибров пистолет на челото. — Бепи продължи с напрегнат глас: — Преди да умре, попита кой съм. Знаех, че за теб е особено важно това да не се разбере, така че почистих терена.

Двамата донове се усмихнаха.

— Слушай, Бепи, аз не се оплаквам. Трябваше да ти кажа да не убиваш продавача. Ти ми спести доста неприятности, наясно съм. Случаят е приключен. Съгласен? Грешката е моя. Ти свърши чудесна работа. Ще ти дам премия. Още две хиляди. Какво ще кажеш?

— Благодаря. — Бепи протегна ръка да получи парите.

Дон Емилио се усмихна на Ник, когато Бефино прие парите така бързо. Ник предложи на Бепи да му свърши друга работа в „близко бъдеще“.

— Кога? — отвърна Бепи.

— Ще се обадя на Емилио, щом съм готов. Имам няколко войника, които бяха верни на Тортело. Когато сметнат, че всичко е свършило, точно тогава ще ги премахна от този хубав свят.