Деби Макомбър
Първо се ожениха (7)

Седма глава

Жанин все още стоеше смаяна, когато дядо й се върна в стаята с писалка в ръка.

— Къде са документите? — напомни той.

Зак откъсна погледа си от Жанин с явно нежелание. Отвори куфарчето си и извади някакви листа.

— Първо ги прочети!

— Искаш ли да ги подписвам или не? — измърмори Антон.

— Щом е така, подписвай! — Отново се наложи Зак да откъсне погледа си от Жанин.

Все така мърморейки, Антон взе документите, седна на малката масичка и след като им хвърли бегъл поглед, бързо се подписа.

Жанин разбираше, че трябва да си върви. Двамата мъже сигурно искаха да обсъдят нещо. Но не намираше сили да стане от мястото си. Особено след като й беше казал, че му е липсвала.

— Жанин, аз… — прекъсна мислите й Антон.

— Да, тръгвам — бързо се изправи тя, като внимателно придържаше Майкъл.

— Моля те, остани, искам да поговоря с двама ви. — Думите на дядо й бяха изненадващи. — Дължа ви едно извинение. Имахме един дълъг разговор с Бърт и му разказах как съм се опитал да ви оженя. Той ми се присмя и ме нарече „дърт глупак, излязъл направо от Средновековието“.

— Дядо — започна притеснено Жанин, изпълнена с нежелание да се върнат на темата, която беше породила толкова раздори, — ние със Зак вече обсъдихме този въпрос. Разбираме защо си постъпил така, но всичко вече е… минало и няма нужда от извинения.

— Не, има нужда — настоя дядо й. — Бърт посочи грешката ми. Не се страхувайте, не ви готвя нов капан! — Стана да занесе на Зак подписаните документи и после седна уморено на стола срещу тях. Никога не бе изглеждал толкова остарял, крехък и победен.

— Жанин е прекрасна жена! — неочаквано каза Зак. — Това е моето мнение и искам да го знаете.

— Тя има своите недостатъци — отвърна Антон и взе една пура, — но хубостта й ги компенсира.

— Благодаря! — саркастично прошепна Жанин и бе възнаградена със съучастническа усмивка от Зак. Дядо й или не чу, или нарочно пропусна забележката.

— Аз й желая само доброто, но когато й споменах за тебе, Зак, като за евентуален съпруг, тя оказа голяма съпротива. Да я убедиш се оказа по-трудно, отколкото да оскубеш жива кокошка. Основният й аргумент беше, че в такава женитба няма романтика. — Дядо й произнесе думата „романтика“ като нещо смешно.

— Няма жена на този свят, която да не търси романтика в любовта! — опита да се защити Жанин.

— В старата ми родина — продължи дядо й — не съм чувал за такова нещо като романтична любов, но когато помолих Жанин да ми обясни, тя доста се затрудни. Спомена нещо за забранени срещи из шотландските полета и куп подобни глупости. Ето защо изпратих и двама ви в Шотландия.

— Доста бързо се досетихме — отрони Зак сухо.

— Спомни си — намеси се отново Жанин, — че нямах време за подробно определение. А и трудно се обяснява какво е романтична любов на човек, който гледа на цялата идея като на посмешище.

Антон се засмя и изтика пурата в единия край на устата си:

— За съжаление ме разкрихте твърде бързо. Не успяхме да стигнем до епизода с отчаяната страст.

— Отчаяната страст ли? — повтори като ехо Зак.

— Ами да. Според думите на Жанин това също е част от романтичната любов. Може да съм преминал седемдесетте, но и аз съм чувал за страстта. Да, ние с моята Ана заедно я изживяхме. — В сините му очи се появи замислено изражение и устните му потрепнаха в лека усмивка, която се разшири, щом погледът му се спря на Жанин.

— Браво! Забавлявай се с думите ми! — скастри го Жанин.

— Сигурно вече си наясно с буйния й нрав? — обърна се дядо й към Зак.

— Забелязах го още от самото начало — призна той.

— Може да ти е чудно, Закари Томас — каза Жанин, — но не се мисли за господин Идеален Мъж!

— Не — спокойно парира Зак, — по-скоро дядо ти ме мислеше за господин Подходящ Мъж.

— Майчице мила!

— Хайде, хайде, деца! С караниците няма да стигнем доникъде. Приемам поражението. Това, че се опитах да предизвикам взаимния ви интерес, беше само последен опит на един стар човек да подреди света си, преди да го напусне.

На вратата се позвъни и Жанин изтича да отвори, щастлива от предлога да напусне стаята. Пати Сейнт-Джон стоеше на входа с безизразно лице и съкрушен вид.

— Не те очаквах толкова скоро.

— Вече бяха назначили друг — обясни Пати. Тя влезе във вестибюла и равнодушно пое сина си от Жанин. Прегърна го здраво, сякаш топлината на телцето му можеше да намали разочарованието й. — Цял ден се навивах за това събеседване, а всичко пропадна. Както и да е, и без това не държах да работя на регистратурата в зъболекарска клиника.

— Съжалявам, Пати.

— Имаше ли проблеми с Майкъл?

— Абсолютно никакви — увери я Жанин. Искаше й се да каже още нещо окуражаващо, но не можа да се сети какво. — Ей сега ще ти донеса нещата му.

Отне й само минута да прибере пелените на Майкъл, но когато се върна, откри Зак да разговаря с Пати. Накрая той подаде визитката си на приятелката й с предложението тя да се яви в отдел „Кадри“ през следващата седмица.

— Благодаря много! — въодушевено каза Пати на двамата и повдигна Майкъл. — Кажи чао-чао! — насърчи бебето си и размаха ръчичката му.

Застанали един до друг на вратата, Зак и Жанин ги изпратиха. Антон беше все още в библиотеката и Зак погледна тревожно в тази посока, преди да прошепне:

— Можем ли да се срещнем след малко?

— Кога?

— След един час. — Той погледна часовника си и предложи среща на един от крайбрежните кейове. Жанин едва успя да схване къде и дядо й се появи отново.

Скоро след това Зак си тръгна. Жанин изчака половин час преди да измисли някакво извинение. Дядо й се беше зачел в някакъв криминален роман и даже не я погледна. На излизане обаче, Жанин забеляза, че той подозрително се усмихва, сякаш знаеше намеренията й. Тя не посмя да го попита, защото си спомни за предишната тайна среща със Зак в италианския ресторант, когато се беше издала толкова глупаво.

Зак я очакваше. Стоеше със сериозно изражение до парапета, вятърът плющеше в полите на шлифера му.

— Дано имаш основателна причина за тази среща, защото дядо не е глупав — започна предизвикателно Жанин. — Сигурно ще се досети, че имам среща с тебе, ако не се върна навреме. — Бръкна с ръце в джобовете на якето си и загърби вятъра.

— Защо, да нямаш някой неотложен ангажимент?

— Не съвсем. — Искаше й се да може да изреди някой и друг такъв ангажимент, но бе отложила всичко за следващите две седмици, тъй като искаше да остане у дома, в случай, че е нужна на дядо си.

Зак постави ръце на гърба си и тръгна бавно по кея, вятърът рошеше косата му. Жанин го последва.

— Тревожа се за Антон — спря той изведнъж и се извърна към Жанин.

— Защо? — Дали не беше нещо, свързано със здравето му, нещо, което доктор Мадисън бе пропуснал да й каже?

— Не изглежда добре.

— Какво искаш да кажеш? — Знаеше отговора още преди да попита. Същата мисъл тревожеше и нея през последните няколко дни. Дядо й се състаряваше буквално пред очите им.

— Знаеш какво искам да кажа.

— Да — с нежелание призна тя.

— Освен това се тревожа и за тебе.

— За мене ли? — повиши глас тя. — Откъде-накъде?

— Ако, не дай си боже, нещо се случи с Антон — каза Зак и пое дъх, — какво ще правиш? Нямаш други роднини, нали?

— Не. — Болка прониза сърцето й при тази мисъл. — Но това не ме притеснява. Имам няколко близки приятели, като Бърт Колман например, тъй че едва ли бедното сираче ще остане без надзор. Нямаш повод за тревога.

— Така… — намръщи се Зак и тръгна към далечния край на кея, загледан в покритите със сняг далечни върхове на Олимпийските планини.

— Защо? — запита го тя.

— Той винаги ми е казвал колко е притеснен от това, че нямаш други роднини. Но аз едва сега проумях изцяло някои от мотивите му да урежда брака ни.

— Чудесно, а сега ги обясни и на мене, защото нищо не разбирам. Той си призна грешката, но мисля, че не се е отказал от плановете си. Готов е на всичко само и само да ни види заедно пред олтара.

— Права си.

— Какво ти каза той?

По лицето му се разля усмивка, той я погледна развеселен:

— Не се стигна до това. Просто ми каза, че годините му напредват и не иска да те остави сама след смъртта си.

— Мога де се грижа за себе си. Не съм дете все пак — настоя тя, но сърцето й потръпна от мисълта да остане без своенравния си, но добросърдечен дядо.

— Сигурно ще можеш — каза Зак колебливо и отново закрачи. Очевидно приемаше за даденост, че тя ще го следва.

— Имам доста приятели.

Зак кимна, въпреки че според Жанин не беше чул думите й. Изведнъж той спря и я погледна в очите:

— Ще ти кажа нещо доста неочаквано. Като се замисли човек, един брак между нас не е напълно лишен от смисъл.

— Какво?! — не повярва Жанин на ушите си.

— Чисто практически — побърза да обясни той. — Ще запазим целостта на бизнеса. А и двамата нямаме роднини. Знам, че не съм принцът от приказките… — Зак направи пауза, като че ли очакваше да бъде опроверган, но тя мълчеше и той се понамръщи. — Въпросът е можем ли да свикнем един с друг. Не съм сигурен дали ще издържим поне един ден, без да се скараме.

— И какво предлагаш? — Жанин се опитваше да намери нещо повече в казаното от него.

— Още нищо. Честно казано, опитвам се да бъда максимално откровен, но ми е адски трудно. — Той сграбчи парапета с две ръце и се напрегна, сякаш очакваше да го връхлети внезапен ураган.

— Значи вече не смяташ, че евентуалният ни брак е толкова лоша идея? — попита Жанин неуверено.

Първо я дразнеше с подигравките си. После го беше обзело безпокойство. Сега за трети път променяше мнението си.

— Ами… в главата ми е такава каша, че сам не знам.

— И с мене е същото.

— Означава ли това, че ще обмислиш тази възможност?

— Не знам…

— Разбирам, че не отговарям на представата ти за съпруг — прекъсна я Зак. — Ти заслужаваш по-добър. Бих искал да съм олицетворение на мечтите ти, но не съм. Нито пък мога да се променя на тези години. — Той спря и хвърли един поглед към нея. — За какво мислиш?

Жанин въздъхна и се съсредоточи, но главата й бе пълна с толкова много въпроси и съмнения!

— Имаш ли нещо против да ме целунеш?

— Точно тук ли? — озърна се той.

— Да!

— Наоколо е пълно с хора. Наистина ли е необходимо?

— Щях ли да поискам, ако не беше?

Той я погледна. Тя прокара език по устните си и наклони леко глава назад. Зак обви с ръка талията й и я привлече към себе си. Сърцето й реагира моментално — заби толкова силно, че й се зави свят. Той повдигна брадичката й със свободната си ръка и бавно сведе устни към нейните. От допира краката й се подкосиха. Стори й се, че са се пренесли обратно в шотландската пустош, а изгрялата луна ги облива с магията си. Сякаш реалността край тях избледня. Не чуваха плясъка на водата край дървените стълбове на кея. Забравиха за ветровития ден.

След като устните им се разделиха, тя се подпря на гърдите му и остана така. Жанин искаше да наруши мълчанието, но откри, че няма глас. Тя отвори уста и Зак се наведе отново към нея. Този път в целувката им имаше дълбочина и взаимно проникване. Ръцете му запълзяха по гърба й, докато устата му затърси извивката на шията й.

Изтекоха няколко вълшебни мига. Той трепна, повдигна глава и се отдръпна, без да я изпуска от прегръдката си:

— Отговорих ли на въпроса ти?

— Не — отвърна тя. Ненавиждаше гласа си за треперенето му в момента. — Боя се, че така се породиха нови въпроси.

— Разбирам те — съгласи се Зак. — Раздялата ни през миналата седмица ми отвори очите. Ако искаш да знаеш истината, след разговора ни с дядо ти се зарадвах. Бях доволен, че съм се отървал от тебе и бях убеден, че и ти мислиш същото. — Зак замълча в очакване на отговора й.

— Без тебе дните ми бяха толкова сиви! — прошепна тя.

— Ти беше постоянно в мислите ми. — Погледът му я изгаряше. — Открих, че искам да те видя. Небето ми е свидетел, че ти заслужаваш по-добър съпруг от мене.

— Как стана така? Досега сто пъти си ми казвал, че като решиш да се жениш, сам ще си избереш съпруга.

Той премигна, като че ли не можеше да си спомни какво беше казал.

— Когато те опознах, разбрах, че не си съвсем неподходяща — вдигна рамене той.

— Много благодаря. — Иди вярвай после на красиви обещания, прошепнати в интимни моменти!

— Колкото и да не ми се иска да призная, в нашата женитба има смисъл. Ние се харесваме достатъчно, а има и известно… привличане. — Той се намръщи на думата. — Би било уместен ход и от финансова гледна точка. — Зак я стисна за раменете и я погледна право в очите. — Въпросът е ще бъдеш ли щастлива, Жанин?

Простотата на думите му и тяхната откровеност стоплиха сърцето й.

— А ти? Ще бъдеш ли доволен от мен като съпруга?

— Мисля, че да. — Опасенията му изчезнаха. — Ние сме подходяща двойка. Няма някаква голяма страст. Но аз те харесвам и ти мене също.

— Харесвам ли? — повтори Жанин и се отдръпна.

— Какво лошо казах?

— Мразя тази дума — каза тя през стиснати зъби. — Харесвам е толкова безлично… и бездушно. Не търся някаква голяма страст, както ти каза, но ми трябва много повече от харесване. — Тя направи изразителен жест. — Човек харесва кучето си или любим ресторант, а не жена си. — Говореше тъй разпалено, че неколцина минувачи се обърнаха. — Ще ти бъде ли трудно да намериш друга дума?

— Не ме гледай, като че ли е въпрос на живот и смърт — отговори той.

— Важно е — настоя тя.

— Аз управлявам един бизнес с повече от сто клона в петдесет щата. — Зак имаше много смутен вид. — Познавам търговията отвътре, но не ме бива много по приказките. Щом не одобряваш думата „харесвам“, избери друга.

— Добре — замисли се тя и захапа крайчеца на устната си. — Какво ще кажеш за… „ценя“?

— Ценя. — Зак повтори думата, като че ли я чуваше за пръв път. — Готово, съгласен съм. Аз ще те ценя.

— Аз също ще те ценя — натърти тя и кимна със задоволство.

Тръгнаха отново по кея и скоро стигнаха до лавка за морски деликатеси. Зак купи по една чаша горещ бульон от миди. Седнаха един до друг на една свободна маса и се заеха с бульона си, като от време на време се поглеждаха усмихнати. Всеки път това предизвикваше странно усещане у Жанин. Най-сетне тя привърши и облиза пластмасовата лъжичка.

— Искам да съм сигурна, че съм разбрала. Ние току-що решихме да се оженим, нали така?

Зак се поколеба. Лъжицата му се спря на средата между чашата и устата му. Лицето му замръзна.

— Решихме да се заемем с този въпрос, съзнавайки и двамата, че това няма да е традиционния брак по любов, а по-скоро брак по практически и финансови съображения.

— Щом е така, никаква женитба! — Жанин хвърли лъжичката в пластмасовата купичка.

— Чакай, какво толкова ужасно казах? — Зак отметна глава и погледна към небето.

— Практически и финансови съображения? Ако те слуша човек, ще помисли, че говориш за час при зъболекаря. Това не е основание за женитба.

— Казах ти вече, не ме бива на тая тема. — Зак безпомощно вдигна рамене. — Може би ти ще обясниш защо искаш да се омъжиш за мене.

— Колкото аз харесах твоята причина, толкова и те ще харесаш моята. — Тя се огледа, да не би някой да ги подслушва и се наведе към него. — Когато преди малко се целунахме, светът спря да съществува за мен. Знам, че звучи като ужасно клише, но точно това почувствах.

— Светът е престанал да съществува? — втрещи се Зак.

— Същото се случи и в Шотландия. Не знам какво става между нас, но със сигурност е нещо много, много особено.

— Значи ти искаш да се омъжиш за мене, защото се целувам хубаво? — Намръщеното му изражение не я изненада.

— За мен това е много по-основателна причина, отколкото онези глупости за финансовите съображения.

— Беше абсолютно права — каза той с равен глас. — Твоята причина не ми харесва! Имаш ли да кажеш още нещо?

— Знаеш ли — припомни му тя, — дядо беше прав. Ще си паснем.

— Да, много.

В очите му проблесна пламъче и ръката му потърси нейната.

 

 

Решиха да се оженят толкова бързо, че Жанин нямаше време за колебание. Още същия следобед подадоха документите си. Дядо й ги посрещна радостно. Потупваше Зак по гърба и прегръщаше Жанин с думите, че го е направила щастлив.

Жанин беше много заета. Дните и нощите й се сляха и тя загуби представа за времето. Трябваше да свърши толкова много неща за празничния обяд и поканите, че нито веднъж през следващите пет дни не можа да види или чуе Зак.

В деня преди церемонията в градината кипеше трескава дейност. Госпожа Макормик наглеждаше работниците, които издигаха навеса и подреждаха маси и столове. Изтощена, Жанин излезе навън, погледна към ясното синьо небе и си помисли с надежда: „Дано се задържи така и утре!“. Ливадата беше прясно окосена, розите цъфтяха, изпълвайки въздуха с прекрасния си аромат.

— Жанин!

Веднага позна гласа му. Обърна се и видя Зак, запътил се с широка крачка към нея. Сърцето й неволно трепна. Тя се почувства така, сякаш не го бе виждала от година. Ядоса се, че е облякла джинси и тениска. За разлика от нея, Зак изглеждаше впечатляващо официален в хубавия си костюм. Всъщност, тя не го познаваше достатъчно добре. И навиците, и предпочитанията му оставаха загадка за нея, но ги смяташе за второстепенни. Радостна беше, че е започнала да опознава Зак и това, което вече знаеше за неговия характер, й даваше основание да смята, че е взела правилно решение.

— Здравей! — извика тя и тръгна към него. Умората му, както и нейната, беше изписана на лицето му. Явно и той е бил доста зает, въпреки че сватбените приготовления бяха нейна задача. Срещнаха се по средата на ливадата и изведнъж се спряха, без да отделят поглед един от друг. Той не направи даже опит да я прегърне.

— Как се справяш? — попита той.

— Отлично — отговори тя. — А ти?

— Също. — Погледна към работниците близо до розовите храсти и въздъхна. — Няма ли място, където можем да говорим насаме?

— Има, разбира се. — Сърцето й подскочи от хладния му тон. — Наред ли е всичко?

— Да, да — успокои я той с кратко кимване.

— Да отидем в кухнята, там сигурно няма никой.

— Добре. — Той я поведе към къщата.

Тя придърпа един стол и седна до дъбовата маса. Ръцете й трепереха. Той седна срещу нея. Очите му сякаш бяха по-тъмни от обикновено.

— Утре е събитието.

Каза го така, като че ли очакваше новината да я шокира. Не беше така, но тя се сети защо й го казва.

Ако някой от тях смяташе да се откаже, то сега му беше времето.

— Да, знам много добре. — Пръстите й стиснаха масата. — Да не си променил решението си?

— А ти?

— Не, но нямах много време за размисъл.

— А аз нищо друго не съм правил през тези дни. — Зак прокара пръсти през косата си.

— Е? — обади се тя.

— Може да се окаже, че сме взели прибързано и глупаво решение — вдигна рамене той.

— Всичко стана толкова бързо — каза тихо Жанин. — Бяхме се споразумели да използуваме думата „ценя“ и изведнъж — женитба!

— Не забравяй момента с целуването. Доколкото си спомням, имаше решаващо значение за някой от нас.

— Ако се колебаеш, по-добре го кажи сега, а не след церемонията.

— Не се отказвам от решението си. — Той присви очи.

— Сигурен ли си?

Вместо отговор, той се наведе, прихвана шията й и горещо я целуна. Най-сетне се отдръпнаха един от друг, но останаха безмълвни. Жанин се взираше в тъмните му очи, изпълнени с нежност и изведнъж почувства, че дъхът й спира.

— Женитбата ни ще е съвсем истинска! — напрегнато каза той, като че ли очакваше възражение.

— Дълбоко се надявам да е така, господин Томас. — Гласът й беше силен и ясен.

 

 

След по-малко от двадесет и четири часа Жанин застана до Зак, готова да му обрече живота си. За първи път се чувстваше толкова несигурна и едновременно — щастлива. Зак като че разбираше чувствата й. Докато тя произнасяше съдбовните думи, очите му не се отделиха от нейните. След това я притисна към себе си. Свещеникът се усмихна и се обърна към събралите се семейни приятели:

— Представям ви господин и госпожа Закари Томас.

Думите му бяха посрещнати с аплодисменти.

Преди да се е опомнила, Жанин беше сред гостите. Само преди минута бе стояла разтреперана — но не от страх — пред свещеника, а сега вече беше съпруга с всички права и задължения.

— Жанин! — Пам изтича първа към нея. — Колко си красива! — В очите й проблясваха сълзи.

— Благодаря ти, миличка! — Жанин я прегърна.

— Той е много хубав! — погледна Пам към Зак.

— И аз мисля така.

— Не си ми го казвала досега — повдигна вежди Зак.

— Не исках да ти давам повод да вириш нос!

— Деца мои! — присъедини се Антон към тях. Прегърна Жанин и тя забеляза, че очите му подозрително блестят. — Ти си толкова красива! Бога ми, от година на година все повече заприличваш на моята Ана!

Тя знаеше, че това е най-големият комплимент на дядо й.

— Благодаря ти! — Тя го целуна с обич по бузата.

— Имам нещо за тебе — намеси се Пам и й връчи една красиво опакована кутия. — Сама изработих подаръка — гордо заяви тя. — Надявам се Зак също да го хареса!

— О, Пам, не биваше! — възкликна Жанин.

Седна на един от сгъваемите столове и разопакова подаръка. Повдигна капака и в същия момент дъхът й секна. Пред очите й беше една съвсем прозрачна нощница от дантела. Усмивката й помръкна. Тя вдигна очи и срещна погледите на неколцина от гостите. Усети как ръката на Зак трепна върху рамото й, но гласът му беше все така сърдечен и весел:

— Права си, Пам. Наистина, много ми харесва!