Деби Макомбър
Първо се ожениха (5)

Пета глава

— Този път го направи нарочно! — обвини я Зак. — Ясно е кой кого преследва! Намерила си бележката, която ти пъхнах под вратата…

— Аз напуснах хотела малко преди полунощ, следователно не съм могла да прочета бележката ти! — остро отвърна тя. Той не беше споменал нищо за нейната бележка. — А освен това ти оставих бележка на рецепцията.

— Не са ми я предали.

— Значи нещо са объркали!

— И на това ако му казваш „объркали“… — В гласа му звучеше съмнение, май я подозираше в умишлено съвпадение. В нея се надигна справедливо възмущение и тя се приготви за гореща тирада.

— Извинете, моля… — прекъсна ги униформената служителка. Тя се беше облегнала на гишето и махаше с ръка, като се опитваше да привлече вниманието им.

— Вашият билет, моля. Задържате опашката!

— Ето, извинявайте. — Жанин реши да не обръща внимание на Зак. Може да пътуват в един и същи самолет, но какво от това? Очевидно и двамата се бяха изплашили след срещата в градината. Съвместното им пътуване бе явно съвпадение. Добре, няма да си обръщат внимание и всеки ще продължи по своя път. Оттук нататък няма да има нужда от нови срещи. И двамата щяха да са доволни от това. Служителката пое билета и потърси информация в компютъра.

— Сега ще направя резервацията ви за място — каза тя, загледана в монитора.

Жанин застана на пръсти, наведе се към жената и зашепна:

— Бихте ли ми дали място колкото е възможно по-далече от това на господин Томас?

— Госпожице! — Служителката вече се изнервяше. — Всички места за този полет бяха резервирани още преди седмица. Причината да дадем на вас и вашия… приятел места се дължи на нечий отказ. Правя всичко, каквото мога, но не съм в състояние да размествам хората в последната минута.

Качиха се на самолета отделно; Зак бе сред последните пътници. Мястото на Жанин беше на втория ред в първокласния салон. Тя прелистваше рекламно списание за полета, когато Зак мина покрай нея. Цялото му внимание бе приковано върху билета.

Тя се загледа през прозореца и се престори, че не го вижда.

— Изглежда това е мястото ми — обяви Зак безцеремонно и прибра ръчния си багаж в отделението над седалката.

Тя искаше да му каже, че не е уреждала новото съвпадение, но прехапа език. Зак едва ли щеше да повярва, ако разбереше за нейния опит да го предотврати.

— За да не ме питаш излишно, ще ти кажа, че не съм уредил местата ни да са заедно. — Той вдървено седна до нея.

— Знам!

— Така ли?

— Ами да, съдбата е срещу нас! Според мен пак дядо е подготвил срещата ни на летището, както и съседните места. Като се замислиш, ако не се бяхме срещнали още първия ден в „Бони“, можеше изобщо да не се засечем. Не знам как е успял, но го е организирал някак си. — Реши да не споменава за среднощната им разходка. Вината за това си беше нейна.

— Следователно не възнамеряваш да изсипеш целия си гняв върху горката ми глава?

— Не виждам причина да ти се сърдя, нито пък ти на мене. Никой от нас не е желал това положение!

Прозевките й бяха заразителни. Скоро и Зак започна да се прозява. Стюардесата им предложи кафе.

— Бих предпочела възглавница — отвърна с нова прозявка Жанин и стюардесата й донесе дебело одеяло и няколко малки възглавнички. Предложи и на Зак, но той отказа, с намерението да поработи и извади от куфара си някакви документи. Щом самолетът пое курс, Жанин се отпусна назад и затвори очи. Почти веднага потъна в дълбок сън. През следващите часове тя на два пъти се размърда, но всеки път един нежен глас я успокояваше. С въздишка се сгуши и за пръв път от много време се почувства наистина удобно.

И засънува… Вървеше през поле, облечена в национална шотландска носия. В далечината пищяха гайди. Изведнъж на хребета на хълма се появи Зак. Беше облечен с шарена пола и носеше барета с цветовете на „Черният страж“, през рамото му висеше гайда. Погледите им се срещнаха и музиката секна. После отнякъде изникна дядо й. Стоеше между тях. Лицето му бе доволно и развълнувано. Той сви ръце на фуния и извика към Жанин:

— Това ли е романтиката?

— Да! — извика тя в отговор.

— Трябва ли ти още нещо?

— Любов!

— Любов ли? — повтори намръщен дядо й и се обърна към Зак, като че ли очакваше подкрепа от него.

Зак се мотаеше с гайдата. Цялото му внимание бе съсредоточено върху инструмента. Не отговори.

— Вижте каква чудесна двойка сте! — извика дядо у. — Зак, кога ще осъзнаеш каква красавица е моята Жанин?

— Като реша да се оженя, сам ще си избера булка! Бъди сигурен в това!

— И аз предпочитам сама да избера своя бъдещ съпруг! — на свой ред извика Жанин.

— Ти обичаш Зак! — приповдигнато обяви дядо й.

— Аз… аз… — смущението на Жанин достави допълнително удоволствие на нейния дядо.

— Погледни я, момче! — отново се обърна дядо й към Зак. — Виж колко е хубава! И си помисли колко красиви ще бъдат децата ви!

— Дядо! Престани с тия красиви бебета! Няма да се омъжа за Зак!

— Жанин! — Гласът на Зак долетя до нея.

— Ти не се бъркай! — кресна му тя. Повече не искаше и да чуе за него.

— Жанин, ти бълнуваш!

Отвори очи. Лицето на Зак беше съвсем близо до нейното, а главата й почиваше върху гърдите му.

— О! — скочи тя. — Извинявай много! Неволно съм се облегнала на тебе.

— Не исках да те будя, но май сънуваше кошмари.

Тя премигна срещу светлината и опита да фокусира погледа си върху него. Беше й трудно, а и очите й започнаха да сълзят. Изтри лицето си с ръкав и се поизправи. Събра възглавниците и одеялото, като се опитваше да прикрие треперенето на ръцете си.

— Притесняваш ли се за онова, което се случи снощи след вечерята?

Въпросът му я свари неподготвена, но тя се усмихна и смело излъга:

— Всъщност нищо не се е случило.

— А целувката в градината? Мисля, че е време да си поговорим за това — тихо каза Зак и се огледа да не би някой да ги подслушва.

— Ами… щом казваш. — Колкото и да не й се искаше, все пак беше по-добре да разговарят преди срещата с Антон.

— Ще оставим ли настрана фалшивата гордост?

— Абсолютно! — съгласи се Жанин.

Тя се подготви да го изслуша. Зак беше споделил възгледите си по въпроса за предварително уговорен брак. А тя вече беше получила един колкото болезнен, толкова и ценен урок от Брайън. Нямаше лесно да забрави как му беше предложила обичта и доверието си, а той бе злоупотребил с тях. Влюбването й беше най-разтърсващото събитие през нейния живот и тя се страхуваше да го повтори.

— Не мога да излъжа, че не ми хареса да се целувам с тебе — каза Зак, — но по-добре да не се беше случвало. Създаде ни нови проблеми. Преди да дойдем в Шотландия, ние почти не се познавахме. След онзи обяд с Антон сме разговаряли няколко пъти, но си останахме непознати.

— Веднъж излязохме на вечеря — напомни му Жанин ядосана, че така лекомислено пропуска тази среща.

— Да — потвърди той. — После се срещнахме в странноприемницата „Бони“ и изведнъж — вечеряме заедно, разхождаме се на лунна светлина и преди изобщо да разберем какво става, започваме да се целуваме!

Жанин кимна, заслушана в думите му.

— Няколко са факторите, които трябва да се вземат предвид, но ако ще търсим нечия вина за онази целувка, боя се, че аз съм виновният.

— Ти ли?

— Аз! — направи гримаса той. — Готов съм да поема цялата отговорност. Едва ли си съзнавала какво вършиш. Бързо открих колко си непорочна…

— Я, чакай, чакай! — сряза го Жанин. Пак беше взел на прицел достойнството й. — Какво искаш да кажеш?

— Е, очевидно нямаш голям опит с мъжете и…

— С други думи аз съм толкова невероятно наивна, че никой не би ми потърсил сметка за няколко целувки под луната?

— Нещо такова.

— Майчице мила! — въздъхна тя.

— Не се обиждай толкова!

— Ти да не смяташ, че съм расла в манастир? За сведение, целувала съм се с не един мъж.

— Сигурно. Обаче изместваш същността на въпроса…

— Съжалявам, че съм била толкова неумела. Мъж с богат житейски опит като твоя сигурно е останал разочарован от толкова неопитна като мене…

— Жанин! — прекъсна я той. — Цитираш неща, които не съм казвал! Само казах, че ние, тоест аз, изпуснахме нещата от контрол и сега не можем да виним дядо ти за случилото се.

— Държа да поема своя дял от отговорността. Освен това, струва ми се, че разбирам накъде води този разговор.

— Добре, щом толкова искаш, говори ти — самообладанието започна да го напуска.

— Ти си мислиш, че след като ни беше приятно заедно през тази отчасти романтична вечер…

— Отчасти романтична ли каза?

— Нали се разбрахме за фалшивата гордост? Аз говоря откровено.

— Продължавай — стисна устни Зак.

— Та, изглежда, си останал с впечатление, че след като опитът ти е много по-голям от моя, има опасност да припадна в ръцете ти, ако тази случка се повтори. — Тя постави ръка на сърцето си с театрален жест, клепачите й яростно затрепкаха.

— Жанин, държиш се като дете — хладно я информира той.

— Разбира се, нали точно това очакваш от мене?

— Нарочно тълкуваш думите ми погрешно. — Пръстите му силно стиснаха подлакътниците на стола.

— Знаеш ли, излишно е да казваш каквото и да било. Мислел си, че сме проявили интерес един към друг, интерес, който сега е нараснал. Права ли съм? Е, няма от какво да се боиш. — Тя дълбоко пое въздух и агресивно го изгледа.

— Да, мина ми подобна мисъл.

— И понеже си ме прегръщал и си рискувал да ме целунеш, сега очакваш изведнъж да се впусна в мечти за „Ж“.

— Какво е това „Ж“?

— Женитбата, разбира се.

— Глупости! — Зак ядосано набута списанието за полета в джоба на предната седалка.

— Така ли? — предизвика го тя.

— Смятам, че изкушението не е отминало и трябва да се предпазваме от подобни мисли.

— По-полека, Зак — каза тя със сарказъм. — Не се надценявай!

— Виж какво, не аз говоря насън за нашите бъдещи бебета. Целунахме се веднъж и ти вече се подготвяш за повиване с пелени.

— Ама аз сънувах! Това няма нищо общо с темата.

— Може да си ме заблудила. — Той измъкна същото списание и го запрелиства толкова нервно, че скъса страница. — Разговорът ни е напълно безсмислен.

— Май си прав — въздъхна Жанин. — Но трябваше да изясним позициите си.

Зак изръмжа нещо в отговор.

— Обещавам да се пазя от магнетизма ти, но ако някога се поддам на покоряващия ти чар, то ще е неволно и отсега моля за прошка.

— Престани, Жанин!

Тя едва сдържа усмивката си, породена от сърдития му вид. Закари Томас имаше толкова високо мнение за себе си, че заслужаваше тя да имитира припадък при всеки негов поглед. Разсмя се наум, като си представи картината.

Зак се облегна назад със затворени очи в знак, че разговорът е прекратен. Жанин се загледа през прозореца. Първите лъчи на изгрева осветиха лицето й. Мислеше за всичко друго, само не и за обърканите си чувства към Зак.

Измина цяла вечност преди пилотът най-сетне да обяви приземяването на международното летище „Такома“ в Сиатъл. Хубаво е да си отново у дома, но сега Жанин щеше да проведе един сериозен разговор с дядо си относно опитите му да й намери подходящ съпруг.

След кацането тя мина бързо през митницата. Пребори се с двете големи чанти — метна едната през рамо, а другата влачеше. Зак все още беше при митничаря, когато тя излезе навън и се опита да спре такси.

— Чакай, ще ти помогна — присламчи се към нея Зак. Багажът му се състоеше само от дипломатическо куфарче и малка пътна чанта.

— Благодаря — отговори тя задъхано.

— Нали се разбрахме да ограничим взаимните изрази на благодарност — измърмори той намръщен.

— Извинявай, казах го ей така…

— Абе ти камъни ли носиш? — продължи да мърмори той.

— Ако ще се оплакваш, мога да се оправя и сама.

Той измуча нещо неопределено и поклати глава.

— Ще спра едно такси. За нас.

— За нас ли?

— Сега ще се разберем с дядо ти.

— Сега ли? — Жанин беше изтощена физически и психически. Зак също.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Не си ли съгласна?

Проблемът беше, че Жанин още не бе решила какво да каже на дядо си. Беше решена да поговори с него, но предпочиташе да избере по-подходящ момент. А и възнамеряваше да разговаря с него насаме.

— Може да е излязъл някъде — опита се да разубеди Зак. — А и едва ли сега е най-подходящият момент.

— Искам веднъж завинаги да решим този въпрос.

— Аз също — отвърна буйно тя. — Но смятам, че трябва да преценим по-внимателно кога и как да сторим това.

— Може би си права… — колебливо и с нежелание се съгласи той. — Да бъде както искаш.

— Не както аз искам, а както е по-разумно. Нека първо съберем мислите си. Повярвай ми, Зак, аз не по-малко от тебе искам да приключим с този въпрос.

Той отново изръмжа, но не стана ясно дали за теглото на багажа й или за тактиката по отношение на Антон.

— Освен това — тя направи широк жест с ръка, — нека престанем да се съмняваме един в друг. Никой не преследва другия и няма опасност да се влюбим само защото сме били достатъчно глупави да се целунем.

— Чудесно — измънка той.

Вдигна ръка и едно такси веднага спря. Жанин изпита смесица от облекчение и раздразнение.

— Как става така, че уж все сме съгласни един с друг, а винаги се караме?

— Кажи ми да ти кажа. — Той изглеждаше много изморен. Шофьорът излезе, отвори багажника и подреди багажа й. Зак хвърли чантата си най-отгоре.

— Бихме могли да пътуваме заедно — отвори вратата на таксито той.

— В моята посока ли си?

— Трябва да се видя с дядо ти, да му предам едни материали.

— Защо не отложиш за утре? Честно, Зак, ти си съсипан от умора. Един ден по-рано или по-късно, няма значение. Освен това, дядо може да не е вкъщи.

— Честно, Жанин — подигравателно я имитира той, — вече говориш като истинска съпруга.

Жанин прехапа устни, за да спре гневния си отговор. Скръсти ръце и свирепо се загледа през прозореца. Беше изпълнена с гняв. Кракът й започна нетърпеливо да потупва пода. Тя с мъка понасяше този ужасен невъзпитан мъж.

— А сега и изглеждаш като такава. — Зак явно не владееше изкуството да спре, когато трябва.

Лъчезарно усмихната, Жанин бавно се обърна към него и с меден глас попита:

— Какво искаш да кажеш?

— Я се виж, за бога! Първо започваш да ми опяваш…

— Да ти опявам? — избухна тя. — Искам да разбереш веднъж завинаги, Закари Томас — аз не опявам!

Зак погледна умолително нагоре и на свой ред отправи свиреп поглед през прозореца.

— Господине! — Жанин се наведе напред и учтиво побутна по рамото шофьора — човек на средна възраст, прогресивно оплешивяващ.

— Какво има, госпожо? — погледна я той.

— Кажете ми, ако обичате, имам ли вид на жена, която опява? — обърна се тя към него с най-подкупващата си усмивка.

— Хм… Вижте какво, госпожо, моята работа е да карам такси. Питайте ме за някоя улица и ще ви кажа. Ако искате да отидете някъде, ще ви закарам. Но стигне ли се до лични въпроси, предпочитам да не се меся.

— Доволна ли си? — измърмори Зак.

— Не, не съм! — Скръсти ръце и се загледа напред. Погледът й срещна този на шофьора в огледалото за обратно виждане и Жанин го дари с усмивка, която повече приличаше на гримаса.

— С булката сме женени близо двадесет години — проговори шофьорът. — Имали сме хубави и лоши моменти, но и сега сме заедно. За разлика от много други.

— Но съпругата ви едва ли е от „опяващия“ тип? — Въпросът на Зак прозвуча като констатация, която той придружи с ядосан поглед към Жанин.

— И Бетси е като другите жени. Ако питате мене, в природата на жената е да опява на мъжа от време на време.

— Глупости! — рязко възрази Жанин. Защо ли й трябваше да вмъква непознат човек в спора, още повече мъж, който със сигурност ще е на страната на Зак.

— Ще ви кажа защо останахме заедно с булката през всичките тези години — продължи шофьорът с поверителен тон. — Никога не си лягаме сърдити. Може да изглеждам кротък, но и моят нрав си го бива. През тия години доста сме се поспречквали с Бетси, но после винаги сме се одобрявали с целувка.

Жанин се усмихна и кимна. Вече съжаляваше, че е започнала този разговор.

— Хайде! — подкани шофьорът.

Жанин и Зак се погледнаха озадачени.

— Хайде какво? — попита Зак.

— Целунете се и се сдобрете. — Шофьорът се обърна назад и смигна на Жанин. — Ако жена ми беше толкова хубава, колкото вашата, изобщо нямаше да се колебая!

Той отново се съсредоточи в пътя.

— Ние не сме женени! — опомни се първа Жанин.

— И нямаме никакво намерение да се женим! — бързо добави Зак.

— Всички казват така — засмя се шофьорът. — Но колкото повече отричат, толкова повече се обичат.

Няколко минути по-късно таксито спря пред къщата на Жанин. Приказливият шофьор бързо излезе от колата, за да извади багажа. Жанин също слезе, последвана от Зак. Той явно нямаше намерение да послуша съвета й да дойде друг път. Тъкмо се оправяха с багажа и изведнъж входната врата се отвори и госпожа Макормик изтича да ги посрещне. Беше прибрала побелялата си коса в кок и носеше обичайната си престилка.

— Жанин! — изненада се тя със светнали сини очи. — Защо се връщаш толкова скоро? Очаквахме те след два дни.

— Не можах да издържа без твоите гозби! — Жанин бурно прегърна възпълничката жена. — Дядо създаваше ли ти неприятности?

— Съвсем никакви.

Зак плати на шофьора. Той седна в таксито и намигна на Жанин.

— Не забравяйте какво ви казах! — извика и потегли.

— Колко плати? — попита Жанин и отвори дамската си чанта.

— Няма значение — каза Зак, взе багажа си и по-тежката от чантите на Жанин.

— Тук ли е дядо? — Тя нежно прегърна едрата талия на икономката.

— Излезе рано тази сутрин, но го очаквам всеки момент.

— Идеално — каза Зак и ги последва в къщата.

— Сигурно и двамата умирате от глад — каза госпожа Макормик на път към кухнята. — Изчакайте няколко минутки да ви приготвя нещо, за да усетите, че сте си у дома.

Двамата останаха сами. Възцари се неловко мълчание. Бяха прекарали заедно почти двадесет и чет тири часа в караници, разговори, смехове и една целувка.

— Жанин…

— Зак…

Проговориха едновременно и това предизвика смутените им усмивки.

— Първо ти — покани я Зак с жест.

— Ами… Просто исках да ти благодаря за всичко. Ще ти се обадя скоро… по телефона. Не се притеснявай, няма да се появя неочаквано в канцеларията ти.

— Не забравяй — стеснителна усмивка озари лицето му, — че най-важното е да сме във връзка.

— Напълно съм съгласна.

Те стояха един срещу друг във вестибюла.

— Ти искаше да кажеш нещо — подсети го тя.

— Да. — Зак рязко въздъхна и потри с ръка челото си. — Прав беше онзи шофьор, даже и в нашия случай. Не искам да се разделяме с лошо чувство. Не биваше да ти казвам, че ми опяваш. Не си такъв човек, нямах право да ти го казвам.

Извинението на Зак беше неочаквано. Погледът му нежно я обгърна и преди да осъзнае какво върши, Жанин пристъпи напред. Зак разтвори обятия и тя тъкмо щеше да се хвърли в тях, когато входната врата се отвори.

— Жанин, Зак! — радостно извика Антон. — Ех, че приятна изненада. — Съблече палтото си и тихичко се засмя. — Кажете сега, беше ли забранената среща в пустото шотландско поле достатъчно романтична?