Деби Макомбър
Първо се ожениха (3)

Трета глава

— Охо! — Тя наостри уши. — Какво ти обеща? Големи облаги ли?

— Не! — бързо отрече Зак.

— Значи пари? Искам да знам точната сума!

— Не, не ми предложи пари.

— Тогава какво? — намръщи се тя.

— Мисля, че трябва да се срещнем и да поговорим за това.

На Жанин й бе ясно, че щом Антон се е обърнал към Зак с идеята за брака, сигурно му е предложил нещо, което да го заинтригува. Независимо от горещите му обещания за неподкупност, Жанин не би се учудила, ако новоназначеният председател на Управителния съвет на компанията „Хартман-Томас“ е лапнал въдицата.

— Да се срещнем? — повтори тя с пресекващ глас.

— Има един добър ресторант на булевард „Юнивърсити Уей“, казва се „Италия 642“. Знаеш ли го?

— Не, но ще го намеря.

— Идеално! Значи в седем часа там. — Зак замълча. — Виж какво, по-добре е дядо ти да не знае. Може да изтълкува погрешно причината за нашата среща.

— Добре — съгласи се Жанин.

— Имаме да обсъдим доста неща — колебливо добави Зак.

— Зак, трябва да знам… — На челото й избиха капчици пот. — Нали не си променил решението си? Искам да кажа, нали не те е изкушила тази абсурдна идея? Ти не можеш… Нали се бяхме разбрали? — Докато чакаше отговора му, изтри чело с опакото на ръката си.

— Можеш да бъдеш напълно спокойна! — завърши той и затвори.

Изведнъж Жанин се почувствува ужасяващо зависима от решенията на дядо си. Той беше непоклатимо упорит човек със силна воля. Ако трябваше да преодолее планина, Антон Хартман щеше или да я изкатери, или да пробие тунел, или да я заобиколи. Ако никое от тези неща не дадеше резултат, той щеше да остане в подножието и да чака планината да се разпадне от само себе си. Твърдеше, че е спечелил повечето си битки само с търпение.

Зак познаваше методите на дядо й не по-зле от нея. Жанин се надяваше, че като кандидат-съпруг той ще има вътрешната сила да не се поддаде на изкушенията, колкото и да са съблазнителни. Беше й казал да е спокойна, но от друга страна, желанието му да се срещнат и отново да обсъждат темата бе подозрително.

„Той ми каза, че никога няма да се ожени!“ Жанин потърси увереност в думите му. Закари Томас едва ли бе човекът, който ще си заподсвирква Менделсоновия марш, особено ако някой друг дирижира оркестъра.

Жанин тъкмо се беше приготвила за излизане и дядо й се прибра. Целуна я бащински по бузата, седна в любимото си кресло и отвори вечерния вестник.

— Обади се Зак — изтърси тя и си спомни, че не биваше да споменава за това на дядо си.

— Очаквах да ти се обади. Заедно ли ще вечеряте?

— Да вечеряме? Заедно? — фалшиво се разсмя тя. — Не, разбира се! Откъде ти хрумна, че ще се съглася да вечерям с него? — По дяволите! Трябваше да пази срещата им в тайна. Не й се искаше да лъже дядо си, но нямаше друг избор.

— Помислих, че излизаш на вечеря.

— Всъщност, да. — С тази официална рокля нямаше как да отрече.

— Да не би да се е появил пак Питър Донахю?

— Не, не е той! — смути се Жанин. — Имам среща с… една приятелка.

— Аха! — Дядо й се усмихна многозначително.

Жанин усети как се изчервява. Открай време не я биваше в лъжите. Все едно бе заявила на дядо си, че има среща със Зак. Сега Зак с основание щеше да й се разсърди, че се е изпуснала.

— Какво искаше Зак?

— Защо мислиш, че иска нещо? — разпалено попита тя. Сърцето й биеше лудо. Чудеше се как по-скоро да се измъкне.

— Ами ти току-що каза, че Зак се е обаждал.

— Е, да, но за нещо незначително. Нещо за… по някаква работа.

Тя побягна от къщи, за да не се издаде окончателно. Каква глупачка беше! Да издрънка точно това, което не биваше.

Докато намери ресторанта и паркира, закъсня с десет минути. Зак седеше в едно сепаре в най-далечния край на салона. Намръщи се, като я видя и погледна часовника си, за да й покаже, че го е накарала да я чака.

Без да обръща внимание на сърдития му поглед, Жанин седна на полираната дървена скамейка, свали палтото си и небрежно обяви:

— Дядо знае за срещата ни!

— Какво?

— Знае, че ще вечеряме заедно — обясни тя. — Нещо ми стана, като го видях, и без да мисля, се изтървах, че си звънял. А като попита защо, му отговорих, че е било по работа. Затова, ако те попита утре, гледай да измислиш някакво обяснение.

— Мисля, че се бяхме разбрали да не му казваш за срещата ни!

— Така е — почувства се по-виновна от всякога, — но дядо ме попита дали ще излизам с Питър. Трябваше да видиш колко беше доволен, като му отговорих отрицателно. Добре де, какво можех да направя? — избухна тя, когато Зак направи нервен жест и изръмжа нещо. — А щом срещата ми не беше с Питър, трябваше да измисля някой друг, а това не става лесно, колкото и да съм умна. — Беше се задъхала от притеснение.

— Кой е този Питър?

— Излизала съм няколко пъти с него през последните месеци.

— Гаджета ли сте?

— Категорично не! — Несъмнено Зак щеше да предложи тя да се омъжи за Питър и на техния проблем да се приключи. Страхотна идея, няма що!

— Хайде да поръчаме. — Той нервно отвори менюто. — Ще си говорим по време на вечерята.

— Добре. — Жанин беше доволна да приключат темата за нейната непредпазливост. Освен това, обикновено вечеряше по-рано и беше прегладняла.

Дойде келнерката, чийто одобрителен поглед не се отдели от Зак, даже докато пълнеше чашата на Жанин. За сетен път Жанин остана учудена — макар и не особено красив, той предизвикваше голям интерес у жените.

— За мене спагети с миди — високо поръча Жанин и огледа хубавата келнерка, която явно беше забравила за какво е дошла. Изглежда Зак я интересуваше повече от поръчката им.

— И за мене същото. — С небрежна усмивка Зак върна менюто на келнерката. — И така за какво говорехме?

— Доколкото си спомням, ти настояваше да се срещнем. Просто ми повтори думите на дядо и да привършваме. — Явно е имало щедра оферта, иначе Зак нямаше да предложи тази вечеря.

— Антон ми се обади и ми зададе серия подвеждащи въпроси. — Пръстите му стиснаха здраво чашата

— Например?

— Какво мисля за теб… — вдигна рамене той.

— Какво му отговори?

— Привлекателна, енергична, остроумна, малко ексцентрична… — Зак дълбоко пое въздух.

— Роклята от бандани и огърлицата от лампички за коледно дръвче не означават, че съм ексцентрична! — неусетно гласът й набра сила.

— Означават. Щом лампичките за коледно дръвче украсяват шията ти, а не самото дръвче!

Разговорът им започна да привлича любопитни погледи и Зак се наведе към нея:

— Ако ми противоречиш за всяко нещо, няма да свършим до утре.

— Е, поне на келнерката ще й хареса! — заяде се Жанин и веднага съжали. Това приличаше на ревност. Абсурд!

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо.

— Да се върнем ли пак на разговора между дядо ти и мене?

— Да — каза виновно тя.

— Антон изгуби доста време, за да ми разкаже за доброволческата ти дейност към Клуба на приятелите и другите ти социални ангажименти.

— Сигурно ме е представил като Жана д’Арк и Флорънс Найтингейл.

— Имаше такъв момент — ухили се Зак. — А след това добави, че макар да си постоянно заета, в живота ти липсвали удовлетворение и цел.

— Нека отгатна сама. Вероятно ти е казал, че имам нужда от нещо пълноценно в живота си — съпруг и деца.

— Позна. — Зак с мъка удържаше усмивката си. — Бракът бил единственото нещо, в което си щяла да се реализираш като жена.

Жанин изстена и се облегна назад. Беше по-зле, отколкото очакваше. За нейно огорчение, на Зак даже му беше забавно.

— Май нямаше да се хилиш така, ако беше казал това за тебе! Кажи честно, Зак, приличам ли ти на човек, който се похабява поради липса на цел? — разпери ръце тя. — Щастлива съм, че работя. Всъщност съм напълно удовлетворена от живота си. — Чак накрая осъзна, че е говорила със стиснати зъби.

— Не го вземай толкова навътре! А в случай, че не знаеш, дядо ти е ужасен шовинист — отбеляза той с усмивка.

— Знам, но той е толкова мил, че може да му се прости.

— Не разбирам само защо иска да те омъжи точно сега. — Зак взе чашата си с вино и замислено я погледна. — Защо не миналата година? Или догодина?

— Бога ми, не знам. Сигурно смята, че ми е време. Може би нощем стои буден и трепери да не остана стара мома. В старата му родина на двадесет и четири години жените са имали вече по четири-пет деца.

— Видя ми се твърдо решен да те омъжи съвсем скоро.

— Разкажи ми! Обзалагам се, че ти е казал как в твое лице е открил най-подходящия мъж за мене.

— Освен това ми разказа за щедрото ти сърце и страха си да не би някой сладкодумник да ти завърти главата.

— Така ли каза? А после сигурно ти е казал колко много иска аз да се омъжа за някой, когото той уважава и обича като син. — Тя въздъхна дълбоко. — Някой толкова благоразумен, мъдър и почтен, че той даже би слял компанията си с неговата.

— Явно добре познаваш дядо си — сбърчи чело Зак.

— Представям си какво се е случило по-нататък — настъпателно продължи тя, а стомахът й се сви от съзнанието за мъдростта на дядо й. Зак не беше човек, когото можеш да купиш — нито с пари, нито с власт. Вместо това, Антон беше използвал много по-хитър начин на изкушение — той беше погъделичкал гордостта на Зак, беше го поласкал и похвалил. Ако човек слушаше дядо й, Закари Томас беше единственият мъж на света, достоен за съпруг на Жанин.

— А ти какво му отговори? — попита тя толкова тихо, че Зак едва я чу.

— За нищо на света!

— Само това? — Жанин премигна от изненада и възмущение. — Не можа ли поне да го кажеш с повече думи?

Зак я изгледа така, сякаш смяташе за нужно тя да си премери температурата.

— Не ме слушай какво говоря — измънка тя и започна да мачка салфетката си, само и само да не срещне погледа му.

— Не исках да му давам повод за надежди.

— Добре си постъпил. — Жанин вдигна чашата с вода и я преполови.

— За чест на дядо ти, изглежда, че той прие моя отговор.

— Не разчитай много на това! — предупреди го Жанин.

— Няма страшно, познавам го. Няма да се откаже толкова лесно… Затова ти предложих да се срещнем и да се разберем помежду си. Трябва да сме постоянно във връзка, за да предвиждаме ходовете на Антон.

— Точно така!

Салатите им пристигнаха и тя се намръщи, когато келнерката отправи въпросителен поглед към Зак.

— Значи — спокойно започна тя, след като келнерката се отдалечи, — дядо е бил достатъчно хитър да не опитва да те подкупва с нещо материално.

— Не съм казал такова нещо!

— Не очаквах, че ще падне толкова низко! — Тя яростно забоде салатата си с вилица. — Какви подаръци ти предложи все пак?

— Нищо особено.

— Явно — изсъска тя.

— Само възможността да ползвам лимузината като член на семейството.

— Предложил ти е лимузината срещу това да се ожениш за мене? И нищо повече?! — Вилицата на Жанин падна със силен звън в купичката със салата.

— Всъщност не лимузината, а само възможността понякога да я ползвам. — Зак с мъка прикриваше задоволството си.

— Ама… това си е чиста обида! — Тя напъха салата в устата си и задъвка крехките листенца, сякаш бяха от пергамент.

— Стори ми се повече от традиционната крава и десет кокошки.

— Само че преди петдесет и пет години една крава и десет кокошки са стрували доста повече, отколкото мислиш! — възкликна Жанин и веднага съжали за високия тон — поне половината посетители в ресторанта се обърнаха към нея. Тя им отвърна с дружелюбна усмивка и се наведе над салатата.

— Ползване на лимузината, значи! — възмути се тя отново.

— Не го взимай толкова присърце! Все пак не съм приел.

— Нямало е даже истинско изкушение — продължаваше Жанин, — а аз мислех, че дядо ще ти направи приемливо предложение.

Като връх на всичко Зак се забавляваше.

— Поведението ти изобщо не е такова, каквото трябва да бъде — намръщи се основателно тя.

— Съжалявам.

Личеше, че не е така. Отначало Жанин бе помислила, че Зак рядко се усмихва. Но през краткото време, което бяха прекарали заедно, той се смееше почти непрекъснато.

Келнерката сервира спагетите с миди, но още на първата хапка Жанин разбра — не може дори да се преструва, че има апетит. Беше толкова нещастна! Очите й се напълниха със сълзи и това още повече я притесни. Отчаяно се мъчеше да скрие състоянието си.

— Какво ти е? — изненада я въпросът му.

— Дядо смята, че не ме бива да преценявам хората — преглътна с мъка тя, като криеше очите си. Той беше прав и доказателството бе Брайън, но дядо й не знаеше за него. — Имам чувството, че съм пълно разочарование за него.

— Нищо такова не ми е казвал! — опита се да я успокои Зак.

— Обаче не е казал и нищо по-добро.

— Трябва му оправдание, за да те омъжи, без това да прозвучи смешно. — Зак се поколеба. — Цялата история ми се струва все по-нелепа. — Той тихо се засмя и облегна лакти на масата. — На кой може да му хрумне идеята, че ние двамата сме подходящи за брачна двойка?

— Много ти благодаря — измърмори тя. Явно най-много се забавляваше да убива самочувствието й.

— Не му се връзвай толкова. И без това не те интересувам като евентуален съпруг.

— Тук си абсолютно прав. Ти си последният човек, за когото бих се омъжила! — сопна се тя и изпита съжаление, когато погледът му трепна.

— Така си и мислех. — Той се нахвърли върху спагетите така, сякаш се готвеха да побегнат от чинията. Напрежението нарастваше. Когато келнерката дойде да прибере чиниите, Жанин осъзна, че след тази вечеря и двамата ще си останат гладни.

Зак плати и мълчаливо я изпрати до колата й.

За Жанин срещата се беше оказала напълно безплодна. Само се бе убедила доколко Зак отговаря на преценката на дядо й. Притежаваше проницателност, интелигентност и интуиция, но само от професионална гледна точка. Като потенциално семейство бяха напълно несъвместими.

— Трябва ли да поддържаме връзка? — попита тя, докато отключваше колата си. Чувстваха се неудобно — бяха застанали по средата на улицата, без да знаят какво да си кажат.

— Вероятно ще се наложи, след като никой от нас не иска онзи план да се осъществи. Поне трябва да забравим за противоречията си и да се сработим. Иначе може да се окаже, че без да знаем, сме заиграли по свирката на Антон.

— Аз няма да го направя, нито пък ти. — Жанин се смути от неволно изпитаното разочарование.

— Можеш да бъдеш спокойна за мене — заяви Зак. — Когато реша да се оженя — в което искрено се съмнявам — сам ще си избера съпруга.

Подразбираше се, че това няма да е Жанин.

— Когато реша да се омъжа, и аз ще си избера съпруг сама. — Тя вложи твърдост в гласа си. Както Зак беше казал неотдавна, приликата между тях беше колкото между коприна и зебло.

 

 

— Не съм сигурна дали харесвам момчетата или не — призна тринадесетгодишната Пам Хъдзън и отхапа от хамбургера със сирене. — Понякога са големи глупаци.

Беше изминала една седмица от вечерята със Зак и Жанин се изненада, че мнението на малката й приятелка за мъжете съвпада с нейното собствено.

— Даже не съм сигурна дали още харесвам Чарли — изповяда се Пам. — Помниш ли колко луда бях по него?

— Ами да, всяка твоя втора дума беше Чарли — усмихна се снизходително Жанин.

— Понякога той може да бъде много готин. Помниш ли когато ми беше оставил една роза на вратата? Миналата седмица обаче — продължаваше Пам, — видях Чарли на баскетболното игрище, а той се направи, че не ме познава.

— Заболя те, нали?

— Естествено — призна Пам, — и то след като му боядисах една тениска.

— Той носи ли я?

— Непрекъснато! — В очите на момичето проблесна радост.

— Между другото, много ми харесва новата ти прическа.

— Исках да прилича повече на твоята. — Пам щастливо се усмихна.

— Как сте у дома? — попита Жанин внимателно.

Джери Хъдзън, бащата на Пам, се грижеше за момичето след развода. Майка й работеше на Източния бряг. Без никакви роднини тук, Джери се притесняваше, че дъщеря му остава без майчини грижи. Беше се обърнал за помощ към Клуба на приятелите по същото време, когато Жанин започна там работа на обществени начала. Беше го срещала само веднъж, защото той работеше на смени като готвач. Жанин го намираше за свестен човек, а дъщеря му за чудесно дете с изключителни способности. Още преди баща й да събере пари за шевна машина, Пам вече сама моделираше и шиеше дрехи за куклите си. Банданената рокля беше един от първите й успехи на новата шевна машина и тя с гордост я беше подарила на Жанин. Оттогава Пам беше ушила още няколко модела, които приятелите й много харесваха и тя беше във възторг от постигнатото.

— Ще взема да простя на Чарли — продължи Пам замислено. — Все пак той беше с приятели. Сигурно му е било неудобно да признае пред тях, че си има приятелка.

— Сигурно.

— Кога заминаваш за Шотландия? — смени темата Пам.

— Другата седмица.

— Колко време няма да те има?

— Десет дни.

На следващия ден след срещата със Зак, Антон я беше изненадал — бе й връчил самолетния билет, а на въпроса й защо, загадъчно беше промърморил, че тя има нужда от почивка. Това я зарадва. Винаги беше мечтала да посети Шотландия. Жанин закара Пам до дома й и изведнъж се сети, че би трябвало да предупреди Зак за неочакваното пътуване. Едва ли беше толкова важно, но нали той самият държеше да бъде в течение…

 

 

Жанин внимателно подготви посещението си. Избра ден, когато дядо й не е във фирмата. Освен това се появи натоварена с покупките за пътуването. Смяташе, че така отиването във фирмата ще изглежда случайно, сякаш изведнъж си е спомнила за уговорката със Зак.

— Добър ден — бодро се усмихна тя на деловата секретарка. — Тук ли е господин Томас? Няма да му отнема много време.

Възрастната жена явно не одобри нейното нахлуване и макар да стисна устни, не каза нищо и звънна по вътрешния телефон.

— Каква приятна изненада! — каза той и стана да я посрещне.

Неочаквано Жанин усети странна тръпка от силния глас на Зак.

Тя влетя в стаята със самочувствие, на което би завидяла и парижка манекенка. Тръшна покупките на пода, отпусна се на стола срещу бюрото и кръстоса дългите си крака.

— Извинявай, че не ти се обадих предварително — започна тя небрежно, — но имам новина.

— Всичко е наред. — Погледът му се спря на покупките й. — Май доста си се потрудила този следобед.

— Бях на пазар.

— Виждам. Някакъв конкретен повод ли имаш?

— Събирам си чеиза. — Тя започна да играе. — Не издържам повече. Дойдох да те осведомя, че казах на дядо да уреди подробностите по сватбата. Някой ден сигурно ще съумеем да открием любовта.

— Не намирам това за забавно. Та каква беше онази неотложна новина, която…

— Господин Томас — гласът на секретарката долетя изкривено по уредбата, — господин Хартман идва да ви види.

Изпълненият с паника поглед на Жанин се кръстоса със също толкова ужасения поглед на Зак. Най-лошата възможност би била дядо й да ги завари двамата сами. Не й се мислеше как би изтълкувал подобно нещо.

— След малко ще се освободя. — Зак прочете истерията в погледа й. Жанин се зарадва на самообладанието му.

Той й посочи една затворена врата и я въведе в нещо като малка стая, която беше обзаведена в случай, че се наложи да пренощува в офиса. Вътре имаше само барче, хладилник, малка печка, мивка и още няколко дреболии. Вратата зад нея се затръшна и я обгърна пълна тъмнина. Секунда по-късно пликовете с покупки влетяха при нея. Страшно се притесни. Пазеше пълна тишина, даже задържаше дъха си от страх да не бъде открита. Залепи ухо на вратата и се опита да дочуе разговора между двамата мъже. Надяваше се да разбере колко време дядо й възнамерява да остане при Зак. За съжаление не можа да чуе нищо. Реши да рискува и открехна вратата. Един бърз поглед разкри гърбовете на събеседниците. Това обясни защо не ги чуваше.

Изведнъж забеляза дамската си чанта. Сподави възклицанието, леко затвори вратата и се отдалечи от нея. Затисна устата си и пое през шепа така нужната глътка въздух. Когато отново събра кураж да открехне вратата, разбра, че само един случаен поглед на дядо й е достатъчен, за да бъде разкрита. Само да размести краката си и със сигурност щеше да се заплете в дръжката.

Зак се извърна от прозореца и Жанин успя най-сетне да го види и чуе ясно.

— Веднага ще се погрижа за това — каза той с равен глас. Беше толкова спокоен и самоуверен, сякаш редовно криеше по някоя жена в стаичката. Сигурно и той беше забелязал издайническата чанта, защото изведнъж очите му се разшириха, а погледът му с укор се отправи в нейната посока.

Той да не би да смята, че тя нарочно я е оставила там, за да се спъне дядо й! Та той изобщо не трябваше да е тук! Сутринта й беше казал, че е на обяд в клуб „Атлетик“ със стария си приятел Бърт Колман. А когато дядо й обядваше с приятелите си, обикновено завършваха с игра на карти през целия следобед. Явно си беше променил навиците, за да побелее косата й.

Изтекоха още няколко мъчителни минути и Зак изпрати дядо й. Щом той излезе, Жанин се появи в кабинета, като премигваше на ярката светлина.

— Дамската ми чанта! — задавено каза тя. — Мислиш ли, че я е забелязал?

— Без съмнение! Как можа да направиш тази глупост!

— Да не мислиш, че нарочно съм го направила?

— Нямах предвид това, а неуместната ти поява тук! — изръмжа Зак. — Да не си полудяла?

— Имах да ти казвам нещо и понеже минавах оттук… — Почувства как лъскавата й фасада се разпуква. Той беше прав. Можеше просто да му телефонира. С кой акъл реши, че иска да му каже лично за пътуването си?

— Да ме убиеш не мога да се сетя за нещо толкова важно, че да оправдая глупавата ти постъпка! — Зак беше много ядосан. — Ако Антон ни беше видял заедно, веднага щеше да си направи погрешен извод. Успяхме да запазим всичко мирно и тихо до днес. Дядо ти вече не споменава за теб и аз бях доволен от това!

— Прав си! — Думите му я бяха наскърбили. — Няма да допусна отново грешката да те посетя! Никога. — обеща тя, като се опитваше да запази достойнство. Набързо събра нещата си и побягна от кабинета, без да се интересува кой ще я види, пък бил това и дядо й.

— Жанин! Ти така и не ми каза защо дойде… — изпрати я Зак до асансьора.

Жанин се загледа в редуващите се цифри на етажите, сякаш носеха свръхважна информация. Пликовете се изплъзваха от пръстите й и нещо се допираше до крака й.

— Съжалявам, че отнех от скъпоценното ти време. Всъщност, като размислих, поводът да те посетя беше несъстоятелен.

— Жанин! — Той явно съжали за избухването си. — Не биваше да повишавам тон.

— Не биваше — гладко изрече тя.

Вратите на асансьора се отвориха и тя се вмъкна вътре. Едва когато пристъпи, усети, че каишката на дамската й чанта е плътно омотана около краката й. Това окончателно развали плана за достойно оттегляне.