Деби Макомбър
Първо се ожениха (4)

Четвърта глава

— Замъкът Кодор е построен през четиринадесети век и до ден-днешен е резиденция на графовете Кодор — достигаше монотонният глас на екскурзовода до Жанин. — Уилям Шекспир е обезсмъртил замъка в пиесата си „Макбет“ в сцената с убийството на крал Дънкан…

Първите няколко дни в Шотландия Жанин беше прекарала в самостоятелни разходки до забележителностите. Но организираните обиколки с екскурзовод попълваха историческите й познания.

Замъкът Кодор беше разположен в североизточна Шотландия. Плановете й за следващия ден включваха да наеме кола и да се разходи по криволичещия път до Единбург — политическият център на Шотландия.

Дядо й беше резервирал за нея стая в една странноприемница. Казваше се „Бони“ и надмина очакванията й с покрива от червени керемиди и черните островърхи фронтони. Стаята й беше много приятно обзаведена, а интериорът се допълваше от живи цветя и Жанин се почувства като у дома.

Нетърпелива да разгледа всичко, тя излезе на разходка в градината на хотела. Априлският въздух беше хладен и тя скри ръце в джобовете си.

— Жанин?

Тя се обърна. На два-три метра от нея стоеше Зак.

— Какво правиш тук? — изуми се тя.

— Тъкмо щях да те попитам същото.

— Тук съм на почивка, като подарък от дядо ми.

— Аз съм по работа — обясни Зак и подозрително сбърчи вежди.

— Не е ли очевидно съвпадението? — намръщи се на свой ред Жанин.

— Да не мислиш, че съм го нагласил аз? — побърза да се защити Зак.

— Не — трябваше да признае тя.

— Нямам нищо общо с тази работа! — Беше нащрек.

— Ако не се беше държал грубиянски в офиса — почувства се длъжна да го информира тя, войнствено вдигнала брадичка, — щеше предварително да научиш, че дядо ме изпраща тук и щяхме да избегнем тази неприятна изненада.

— И ти, ако не се беше юрнала да бягаш от кабинета ми, щеше да узнаеш, че ще пътувам насам.

— Е, добре! Аз съм виновна за всичко! — викна гневно тя. — Доколкото си спомням, ти беше побеснял заради появата ми в скъпоценния ти офис.

— Признавам, че може да не съм се държал съвсем подходящо — заиграха мускулите по челюстта му, — но ти се извиних.

— Да, но първо ми смачка фасона. Чувствах се като пълна глупачка.

— А аз? — развика се Зак. — Може да ти е чудно, но нямам навика да крия жени в стаичката.

— Да не мислиш, че ми е било много приятно… като чувал с вехтории в оня килер!

— Какво друго можех да направя? Не можех да те скрия под бюрото си!

— Май щеше да е по-добро от оня тъмен килер.

— Ако ще търсим вина, кой си остави дамската чанта под носа на дядо ти? Още малко и трикове с карти щях да му показвам, само и само да му отвлека вниманието.

— Ако те слуша човек, ще каже, че аз съм виновна за всичко — възмути се Жанин.

— Да не би аз да съм се изтърсил най-неочаквано? Ако ходеше на работа като всеки нормален човек…

— Аз ли не ходя на работа? — извън себе си от яд го прекъсна тя. — А цялата обществена работа, която върша? Значи тридесетте часа седмична заетост са нищо за тебе? Знам, че имам образование и мога да избирам сред цял куп служби. Но защо да заемам работно място, от което някой има нужда повече от мен? А толкова много полезни организации плачат за доброволци! — Беше останала без дъх от ярост, лицето й пламтеше.

Нямаше да допусне Зак да й отправя подобни обидни намеци. От първата им среща той я смяташе за капризна и разглезена жена без капка мозък. И май не беше променил мнението си оттогава.

— Виж, нямах предвид…

— За мене е ясно — прекъсна го остро тя, — че ти и аз няма да се разберем. — Едва сдържаше гнева си. — Най-добре ще е да се държим като непознати. Очевидно ти не желаеш да имаш нищо общо с мен, а и аз не изпитвам подобно желание. Така че — сбогом, господин Томас!

Тя се отдалечи с изправена глава и спасена гордост. За първи път, откакто го познаваше, успя да се оттегли с достойнство. Трябваше да изпита удовлетворение от това, но не можа.

Час по-късно, след като беше пристигнала с туристическия автобус в Единбург, откри, че все още е в мрачно настроение от срещата със Зак. Единственото смешно нещо в цялата ситуация беше нелепата убеденост на иначе мъдрия й дядо в тяхната брачна съвместимост.

Тя реши да изхвърли Зак от съзнанието си и тръгна по Принсиз стрийт през тълпата, излязла на пазар, аматьорските театрални трупи и пътуващите музиканти. Празничната атмосфера скоро оправи настроението й и тя отново се усмихна, забравила неприятната среща с деловия партньор на дядо си.

По улицата я подминаха няколко мъже, облечени с традиционни шотландски полички и вълнени шапки, наречени „гленгарис“. Стори й се, че е в друго време и в друг свят. Из въздуха се носеха звуците на гайди; мрачната сивота на града подчертаваше пъстрите гледки.

Жанин точно излизаше от един магазин за дрехи, когато за втори път се сблъска със Зак. Той се стресна и я погледна с известно съжаление, сякаш две срещи в един ден бяха сериозно изпитание за търпението му.

— Знам какво си мислиш — приковаха я тъмните му очи.

— Сигурна съм, че не знаеш. — Тя притисна към себе си новите покупки и се приближи до витрината, за да не пречи на пешеходците по оживената улица.

— Бях тръгнал на пазар — кисело каза той, — а не да те преследвам.

— Бъди спокоен — и аз не се влача подир тебе!

— Чудесно — заяви той.

— Чудесно — повтори тя.

Никой от тях не помръдна. Жанин очакваше той да каже още нещо. Може би тайничко се надяваше на това. Щом не можеха да бъдат приятели, нека поне останеха съюзници. Вместо да воюват, по-добре да обединят силите си. Безмълвен, Зак направи рязък жест и се присъедини към потока забързани минувачи.

Половин час по-късно с нови пакети в колекцията си Жанин влезе в магазин за платове. Искаше да купи някакъв вълнен плат като подарък за Пам. Опипа няколко дебели топа, впечатлена от смелите цветови комбинации. Вълната беше мека, но когато повдигна едно ъгълче от тъканта, се изненада от тежината й.

— Всеки шотландски род има собствен мотив — „тартан“ — обясняваше възрастната продавачка. Жанин хареса гласа й, наситен с оживление, доброта и силен шотландски акцент. — Някои от най-известните тартани са в три различни шарки според предназначението им: ежедневно, официално или военно облекло.

Заинтригувана, Жанин наблюдаваше как любезната продавачка разгърна един типичен плат на синьо-зелени карета. Оказа се, че този тартан, наречен „Черният страж“, се купувал много от туристите, понеже не принадлежал на никой род и всеки можел да го носи.

Жанин купи няколко метра, прибра го при останалите покупки и тръгна надолу по тясната улица. Внезапно забеляза Зак. Той слушаше изпълнение на улични музиканти. Тя искаше да си тръгне, но по някаква необяснима причина се спря да го погледне. Не че беше променила мнението си от днешните срещи! Намираше, че е мълчалив и пълен с предразсъдъци. Но — защо да не признае — привлекателен. Много привлекателен! Е, беше малко грубоват и му липсваше блясъка и изкуствената изтънченост на Брайън, но притежаваше мъжественост и действеност. А и успяваше да я изправи на нокти от нищо. Никой друг мъж не я беше вбесявал за толкова кратко време.

Музикантите започнаха по-весела мелодия и Зак неволно се засмя. Силният му, малко дрезгав смях долетя до нея. Знаеше, че трябва да се махне, а не можеше.

Изглежда Зак беше усетил погледа й, защото изведнъж се обърна и очите им се срещнаха. Тя се изчерви. Един дълъг миг никой от тях не помръдна.

Нито пък се усмихна.

В съзнанието на Жанин проблесна мисълта да пресече и, преглътнала гордостта си, да сложи край на безсмисления антагонизъм. Напоследък достойнството й беше пострадало доста и нямаше да е толкова фатално да го пренебрегне още веднъж.

Един автобус изригна черен облак дим и прекъсна мисълта й. Когато димът се разсея, Зак отново гледаше музикантите.

Натъжена, тя тръгна в обратната посока. Преди да стигне другата пресечка, той я повика. Тя спря и го изчака. Зак въпросително я погледна и пое някои от покупките й. Тя кимна с благодарност и почувства тръпка на вълнение, когато ръката му докосна нейната. Той намести удобно покупките и забави крачка, за да може Жанин да го следва.

— Трябва да поговорим — обади се той.

— Не знам как ще стане. Не можеш да си отвориш устата, без да ме обидиш.

Само преди миг Жанин се надяваше да прекрати тази глупост, а ето че сега започваше спора и се държеше лошо, за което обвиняваше него.

— Не биваше да казвам това! — Изведнъж тя спря по средата на тротоара, отвратена от себе си. — Не знам как става така, но ни е много трудно да бъдем внимателни един към друг.

— Може би се дължи на шока от неочакваната ни среща.

— Което ни връща на темата — започна Жанин разпалено. — Ясно е, че дядо е уредил срещата ни, но защо трябваше да ни праща на другия край на света?

— Мислех, че познавам дядо ти, но напоследък не съм толкова сигурен. Не разбирам защо е избрал Шотландия.

— Той ми връчи самолетния билет с думите, че цяла година не съм ходила никъде — каза Жанин. — Крайно време било да отида на почивка и за известно време да забравя всичко. И аз нали съм си лапнишаран, направо скочих в тигана.

— А пък мене дядо ти прати за зелен хайвер. Договорите тук можеха да бъдат сключени от кой да е младши сътрудник. Чак като се настаних в хотела и се срещнахме, ми дойде на ум каква клопка ни е поставил. — Зак угрижено поклати глава.

— Прекалено много търсихме виновника за сцената в канцеларията ти, иначе можехме да го предвидим. Или поне щяхме да знаем предварително.

— Именно — съгласи се Зак. — Щяхме да сме подготвени. Явно трябва да изоставим караниците си и да поддържаме връзка. Това е най-добрата тактика.

— Напълно съм съгласна — енергично кимна Жанин.

— Всяка възможност да сме заедно обаче ще доведе до неприятности.

— И аз мисля така.

— Колкото по-рядко сме заедно, толкова по-добре. — Той откри, че са на автобусната спирка.

— Не бива да позволяваме на дядо да ни сварва неподготвени. Трябва де сме твърди с него, защото той печели нови позиции.

— Права си. — Без да пита, той взе останалите й пакети. — Наел съм кола. Ще приемеш ли да те откарам до хотела?

— Благодаря! — зарадва се Жанин на поканата. Бяха започнали с взаимни обвинения, но за щастие отношенията им започваха да се оправят и тя беше доволна. Предпочиташе Зак да е неин приятел, а не враг.

По време на пътуването разговаряха малко. Освен взаимните разкази за видените забележителности и направените покупки, май нямаше какво друго да си кажат. Чувстваха се неловко и бяха поуморени от битката помежду си. Жанин се притесняваше от близостта им, наложена от малката кола. Рамото и бедрото й бяха само на сантиметри от неговите и тя бе твърдо решена да запази тази дистанция.

Осмели се да го погледне само веднъж. Лицето му беше напрегнато, сякаш шофираше по труден и опасен път, а не по добре поддържаното шосе. Внезапно той я погледна с леко присвити очи, а тя му отвърна с усмивка и бързо отклони поглед, смутена, че е заловена как го наблюдава. Чувствата й бяха объркани. Нужно й беше да анализира противоречията в тях. Зак я привличаше по различен начин от Брайън — ядосваше я силно, но едновременно с това тя му се възхищаваше и го уважаваше. За разлика от Брайън, който я караше да губи ума си. Не че изпитваше сестрински чувства към Зак. В крайна сметка заключи, че чувствата й са по-объркани от всякога.

След като благодари на Зак за пътуването, тя събра покупките си и уморено се заизкачва по стълбите към стаята си. Взе една продължителна и гореща ароматна вана и се облече с полата на сини и златни карета, която беше купила същия следобед. Допълни тоалета си с тънка бяла блуза и блейзър в морскосиньо. На шията си върза едно синьо шалче и остана доволна от ефекта. Малко руж, сенки и беше готова да слезе за вечеря.

Завари Зак в очакване на място в ресторанта. Дебелият пуловер и черните панталони му стояха много добре и тя го огледа с възхищение.

— Вечеря за двама ли ще желаете? — посрещна ги съдържателката със сърдечна усмивка.

— Ние не сме заедно — реагира първа Жанин. — Господинът е преди мене. — Трябваше да спазят уговорката, че не се познават.

Зак намръщено тръгна към определената му маса до голямата камина. Съдържателката се върна и отведе Жанин до съседната маса. Беше толкова близо до Зак, че можеше да прочете менюто му, без да става от стола. Тъкмо се беше зачела в собственото си меню, когато Зак я заговори:

— Не мислиш ли, че се държим малко глупаво?

— Така е — призна тя. — Но нали днес се разбрахме за неприятностите, които би донесла една близост помежду ни.

— Едва ли ще ни стане нещо от една вечеря заедно.

— Ами… сигурно няма…

— Свободно ли е при вас, моля? — Той стана и широко се усмихна.

— Заповядайте — не можа да сдържи усмивката си тя.

Той седна срещу нея и я погледна с възхищение:

— Тези цветове ти отиват.

— Благодаря. — Жанин призна пред себе си, че самият той изглеждаше великолепно. Канеше се да отвърне на комплимента му, когато изведнъж осъзна как неразумно предизвикваха съдбата.

— Ето, започна се — наведе се тя към него и прошепна, за да не бъде чута от околните.

— Кое? — Зак се озърна, сякаш ей сега иззад дебелите завеси щяха да изскочат призрачни разбойници.

— Каза колко ми отива синьото и аз си помислих, че и ти изглеждаш добре. Изобщо, създаваме клуб на взаимно харесващите се и преди да разберем какво става, ще сме се оженили.

— Това е абсурдно!

— Приказвай си! А не разбираш опасността!

— Означава ли това да се върна на масата си?

— В никакъв случай! Просто трябва да намалим комплиментите. Разбираш ли?

— Добре, край на комплиментите.

— Благодаря ти. — Жанин кимна удовлетворена.

— Ти също внимавай — предупреди я той със закачлива усмивка. — Прекалената учтивост също може да ни заведе при бижутера. Преди да разберем какво става, ще сме избрали халките.

— Не бях се сетила за това. — Устните на Жанин трепнаха в едва удържана усмивка.

Те се спогледаха и избухнаха в смях, като привлякоха всеобщо внимание. Както внезапно се бяха разсмели, така внезапно и спряха. Заровиха носове в менютата си.

След като поръчаха, Жанин сподели със Зак теорията си. Беше й дошла наум на връщане от града.

— Май се сещам защо дядо ни е уредил среща тук.

— Умирам от нетърпение да чуя!

— Боя се, че причината съм аз. — Тя се облегна назад и гузно въздъхна. Всяка частица от нея усещаше близостта на Зак, а точно това не искаше да се случва. Отново въздъхна. — Когато за първи път дядо спомена идеята за предварително уговорен брак, аз се опитах да му обясня, че любовта не е нещо, което идва по поръчка като… като вечеря в ресторант. Той обаче нищо не разбра и ме попита от какво има нужда една жена, за да се влюби.

— И ти му обясни, че това е една екскурзия до Шотландия? — В очите на Зак проблеснаха искрици.

— Няма такова нещо. Казах му, че една жена има нужда от романтика в любовта.

— Не искам да изглеждам като кретен, но не мога да разбера връзката — наведе се Зак напред.

Като се престори, че е ядосана, Жанин започна да му обяснява:

— Ами, дядо ме попита какво е това романтичното влюбване…

— Като че ли и аз бих искал да науча нещо повече по този въпрос.

— Не е толкова лесно да се обясни. А и нямах време да се подготвя и затова отговорих на дядо, че романтичната любов е забранени срещи из безлюдни шотландски хълмове.

— С предводителя на противниковия шотландски род ли?

— Не, с човека, когото обичам.

— И какво друго му каза?

— Вече не помня. Но имаше нещо за разходка по плажа на лунна светлина и отчаяни страсти.

— Чудно ми е как ли ще ги уреди?

— Не искам да научавам това — измърмори Жанин.

Като се има предвид колко буквално дядо й беше схванал определението, Жанин изпитваше страх при мисълта за следващите му ходове. Чувствата й допълнително се объркаха, когато откри, че приближаващият край на вечерта я изпълва с тъга… Един чевръст келнер им сервира кафето.

Те излязоха от ресторанта и Зак я изпрати по стълбите:

— Благодаря ти за риска, който пое, като вечеря с мен — каза той с безизразен глас. — Беше удоволствие, въпреки… опасността.

— И на мен ми беше приятно — промълви Жанин. Беше повече, отколкото й се искаше да признае. Колкото и да не биваше, мисълта й отчаяно търсеше начини да забави раздялата. Но тя се овладя — тази вечер беше отправила достатъчно предизвикателства.

Спряха пред вратата на стаята и Жанин се зачуди какво да му каже. Толкова й се искаше да признае, че е очарована от вечерята, разговора и смеховете, а не искаше да остане с впечатление, че е влюбена в него.

Изглежда, че Зак имаше същия проблем. Посегна, сякаш да докосне лицето й, после променил решението си, бързо отпусна ръка. Тя изпита необяснимо разочарование.

— Лека нощ — отсече той и отстъпи назад.

— Лека нощ — отвърна тя и влезе в стаята си. Облегна се на вратата и усети безпричинна несигурност.

Изминаха десет неспокойни минути и тя реши да излезе отново.

Градината беше добре осветена, една павирана алея извеждаше до някакви остри скали, които се спускаха стръмно надолу. Ревът на морето се чуваше даже оттук. Усещаше соления мирис, примесен с аромат на пирен — диво пролетно цвете с пурпурни цветове. Жанин пъхна дълбоко ръце в джобовете на блейзъра си и закрачи по тясната алея навътре в градината. Нощта беше хладна и тя нямаше намерение да отива надалече. Можеше да дойде сутринта, когато имаше какво да се види на дневна светлина.

Изгрялата луна беше толкова голяма, сякаш запълваше цялото небе с ореол от сребърна светлина чак до хоризонта. Скръстила ръце, тя погледна нагоре и реши, че никога досега не се е чувствала толкова спокойна. Затвори очи. Наслаждаваше на удоволствието от тишината. Внезапно съзерцанието й бе прекъснато.

— Ето, че пак се срещнахме — обади се Зак зад нея.

— Става все по-нелепо — обърна се усмихната Жанин. Сърцето й лудо биеше. — Из шотландските полета…

— Не бих казал, че е забранена среща — каза Зак.

— Не в буквалния смисъл.

Стояха един до друг, гледаха нощното небе и се чудеха какво да си кажат. Бяха разговаряли непрекъснато по време на вечерята, а ето че сега Жанин изпитваше неудобство. Ако преди се бяха притеснявали от съвместната вечеря, то сега рискът от срещата им насаме под лунна светлина нарастваше. И двамата го знаеха, но никой не предложи да си тръгнат.

— Красива нощ — каза най-сетне Зак и кръстоса ръце зад гърба си.

— Да, нали? — отвърна бодро Жанин, сякаш той бе засегнал най-интересната за нея тема.

— Не бива да й отдаваме прекалено голямо значение — отново се обади той.

— На кое?

— На тази среща. Все пак тя не е забранена. Ти си красива и за един нормален мъж е съвсем естествено да бъде очарован. Аз бих казал, че е виновна луната, а ти как мислиш?

— О, да… Искам да кажа, след като случайно попаднахме тук заедно, би било съвсем естествено ние двамата… на даден етап… да изпитаме влечение един към друг. Това е съвсем естествено и не означава нищо.

— Ти си напълно права. — Зак застана зад нея и се поколеба. — Трябваше да облечеш нещо по-топло.

Искаше да отговори, че не й е студено, но той изведнъж погали ръцете й, сякаш искаше да ги стопли.

Неспособна да се възпротиви, Жанин тихо въздъхна и се облегна на него. Пое от топлината и силата му.

— Възниква един проблем — прошепна дрезгаво той. — Какво беше онова, което луната предизвикваше у хората?

— Мисля… че въздейства само върху таласъми и върколаци.

Той се засмя и дъхът му я погъделичка по шията, от което коленете й омекнаха. Бузата му допря нейната и тя въздъхна отново, замаяна от тази близост.

Зак постави ръце на раменете й и я обърна към себе си. И двамата мълчаха. Задръжките се бореха за надмощие с Жанин, а вероятно и със Зак беше същото — склонността му към обяснения се беше изпарила.

Миг по-късно той взе лицето й в ръцете си. Пръстите му бавно проследиха линията на брадичката й. Изражението в тъмните му очи остана неразгадаемо. Чувствата й се объркаха окончателно. Тя преглътна с мъка и облиза устните си.

Те като че ли го бяха омагьосали и не отделяше поглед от тях. Тя потърси сили да го предупреди за опасността, създадена от дядо й, но преди да изрече и дума, ръцете му я прегърнаха и притеглиха към силното му мускулесто тяло. Тя усети топлината и успокояващия лек аромат на кожата му. Тогава устните му потърсиха нейните…

Удоволствието от допира бе равно по сила на електрически удар; тя не можа да сдържи треперенето си.

— Студено ти е. Защо не ми каза? — отдръпна се той.

— Не треперя от студ. — Но даже гласът й потреперваше.

— Тогава защо?

Вместо отговор, тя го целуна. Без да иска, ръцете й сами го прегърнаха и привлякоха. Устните й се сляха с неговите и те се потопиха един в друг — тя в силата му, той в нежността й.

Измина цяла вечност. Тя отдръпна устните си и притисна лице към гърдите му.

— Боже мой! — задъхано прошепна той и рязко се отдели от нея, изведнъж осъзнал неразумната им постъпка. — Това не биваше да се случва!

— На мене ли го казваш! — дрезгаво отвърна тя.

— Не беше най-умната ни постъпка.

— Не знам какво ми стана. Искам да кажа на нас.

Зак прекара пръсти през косата си и се намръщи.

— Сигурно са виновни луната и умората — потърси Жанин извинение, за да го успокои. — Като се замислиш, нещата са съвсем прости. Дядо организира тази среща с надеждата да се случи нещо подобно. Явно силата на внушението е по-силна, отколкото човек може да си представи.

— Така излиза — продължи да се мръщи Зак.

— Ужас! — Жанин погледна часовника си, но не можа да види часа. — Колко е часът? Май е доста късно. Трябва да се прибирам. — Говореше високо и на пресекулки.

— Чакай, Жанин! Трябва да обсъдим случилото се.

— Добре, но не сега. — Единственото й желание бе да избяга и да остане сама. Всичко беше започнало така невинно, като игра, но скоро се бе превърнало в нещо далеч по-сериозно.

— Тогава да оставим разговора за сутринта! — Зак изглеждаше недоволен. Вървеше през градината и си мърмореше под носа. — По дяволите! — изръмжа той и отново пръстите му минаха като гребло през косата му. — По дяволите! Кой ме караше да излизам посред нощ!

— Не се ядосвай толкова! Виновен е хладният чист въздух. Сигурно въздейства на мозъка и обърква импулсите му или нещо подобно.

— Сигурно е така. — Все още беше сърдит.

— Е, лека нощ — успя да придаде игривост на гласа си Жанин, като стигнаха стълбището.

— Лека нощ — отвърна Зак безгрижно.

Щом влезе в стаята, Жанин се хвърли на леглото и покри с ръка очите си. „О, не“ — проплака наум тя. Бяха прекрачили границата. Изкушили съдбата.

Къде остана здравият им разум? Да се целуват така!

След няколко минути, все още трепереща, Жанин стана и се съблече. Пъхна се под одеялата и опита да се намести удобно. Изобщо не й се спеше. На другия ден щеше да й се наложи да разговаря учтиво със Зак, а не знаеше дали ще може. Сигурна беше, че и на него ще му бъде неловко — когато влизаха в странноприемницата, погледът му я отбягваше.

Тя отметна завивките и реши, че има само една възможност. Да напусне Шотландия колкото е възможно по-скоро. Тя вдигна телефона, избра летището и запази място за първия обратен полет. След това скочи и заприбира багажа си и малко преди полунощ се спусна по стълбите към рецепцията.

— Напускате ни малко по-рано, госпожице Хартман? — попита я нощният администратор, след като й повика такси.

— Да — отговори тя.

— Надявам се, че сте доволна от обслужването?

— Беше чудесно. — Тя извади сгънат лист хартия от чантата си и го остави на гишето. — Бъдете добър да предадете това сутринта на господин Томас.

— Разбира се. — Младежът го прибра в една ниша зад себе си.

Зак щеше да узнае за нейното заминаване и не би се разтревожил от прибързаното й решение. Тя се отдалечи от гишето и седна на един фотьойл, за да изчака таксито.

Петнадесет минути по-късно Жанин мълчаливо наблюдаваше как шофьорът товари нещата й. Преди да седне отзад, тя хвърли един последен поглед към безмълвния пейзаж, огрян от луната. Пътуването до летището й се стори безкрайно. Изпита горчиво разочарование от заминаването си. Престоят й бе кратък, но се беше влюбила в Шотландия и се надяваше някой ден да дойде тук отново. Въпреки че споменът за целувката им щеше да нагарча, тя не съжаляваше за времето, прекарано със Зак. Всъщност щеше винаги да помни удоволствието от неговата прегръдка.

Жанин пристигна на летището няколко часа преди да обявят полета й. Уби времето в пиене на кафе и прелистване на модни списания, предназначени за подарък на Пам.

С чаша кафе в едната ръка и билета си в другата, тя се запъти към гишетата. Съвсем случайно чантата й, преметната през рамо, се блъсна в следващия пътник. Обърна се, за да се извини, но преди да успее да каже и дума, той също се обърна към нея.

— Зак! — От изненада тя едва не изтърва кафето си. — Какво правиш тук?!