Деби Макомбър
Вълшебната рокля (8)

Осма глава

Цялата й решителност рухна. Знаеше, че ще стане така още след първата целувка. Дълбоко в себе си винаги бе носила увереността, че той ще действа както поиска. Беше излишно дори да опитва да се бори срещу него.

По интуиция Джордан бе разбрал, че се е предала. Застана съвсем близо до нея и я погледна втренчено.

— Ще се омъжиш за мен, нали? — Думите му звучаха настоятелно, без да оставят място за спор.

— Не искам… Не искам да те обичам… — заекна Джил.

— Зная. — Прегърна я толкова внимателно, сякаш успокояваше малко дете.

За първи път през цялата изминала седмица тя се почувства добре, на мястото си. Обаче още изпитваше страх.

— Ще разбиеш сърцето ми — прошепна тя несигурно.

— Няма, ако зависи от мен.

— Защо искаш да се ожениш за мен?

Не можеше да си обясни неговото предложение. Мъж като него можеше да има всяка жена, която пожелаеше. Беше богат, представителен, умен, харесван.

— Самият аз мислих дълго върху това. Ти си интелигентна, притежаваш изключителна интуиция, усещаш нещата. Щедро раздаваш себе си на тези, които обичаш, чувствителна си към техните нещастия. Притежаваш страстна натура.

Думите му трябваше да й вдъхнат увереност. Вместо това те породиха нови съмнения. Дали за него нямаше да бъде една играчка, която да захвърли всеки момент, в който пожелае? Бе сигурна, че неговите мисли, чувства и усилия ще бъдат насочени към голямата му страст — неговата работа. Останалото — семейство, задължения, любов, нямаше да имат никакво значение. Всичко, което бе важно за нея, него просто не го интересуваше.

— Искам да се оженим колкото може по-скоро — прошепна той и думите му бяха като милувка.

— Мислех, че първо ще се сгодим и годежът ни ще трае малко по-дълго…

— Достатъчно дълго съм чакал — отсече той.

Не разбра какво има предвид. Не го попита. Бе научила, че е нетърпелив и когато пожелае нещо, не признава никакво чакане.

А сега искаше нея… Бог да й е на помощ! Защото тя също го желаеше! Предателски сълзи бликнаха от очите й.

— Обикновено бъдещите булки са щастливи — прошепна той. — За какво са тези сълзи?

Как да му обясни страховете си? Обичаше го, макар да се бе противопоставяла на чувството с всички сили. Дори бе готова да излъже самата себе си, като се омъжи за Ралф. Ала знаеше, че е невъзможно да избяга от съдбата си.

— Ще бъда щастлива — каза съвсем тихо и наум добави: „За известно време“.

— Аз също — увери я Джордан и въздъхна с облекчение.

 

 

Скромната церемония се състоя след три седмици, в дома на Андрю Хауърд на Хаваите. Кумове им бяха Шели и Марк. Присъстваше и майката на Джил, която по време на цялата церемония не спря да рони сълзи. Това обаче не бяха сълзи на радост. Убедена в пълната прилика на Джордан с покойния й съпруг, Елейн Морисън се страхуваше за бъдещето и щастието на дъщеря си.

— Джил — бе попитала тя дъщеря си същата сутрин с дълбока загриженост, — сигурна ли си, че желаеш този брак?

Джил едва не се изсмя на глас. Да, с цялото си същество, с цялата си душа и сърце искаше да стане съпруга на Джордан! И въпреки това, ако можеше да се откаже от този брак, може би щеше да го направи.

— Той има нужда от мен — прошепна тя.

Андрю Хауърд бе първият, който разбра, че двамата са един за друг, и го сподели с Джил още по време на почивката й. Той й бе разказал, че от детството си Джордан е бил лишен от обич. За възрастния човек това, че Джордан се е влюбил за толкова кратко време, беше истинско чудо.

Ала Джил вече бе свикнала с чудесата.

— Единственото, което искам, е да си щастлива — говореше майка й с насълзени очи. — Ти си единственото ми дете, не искам да допуснеш същата грешка, която направих аз.

Бе ли възможно любовта към някого да бъде грешка? Майка й беше обичала нейния баща, бе се пожертвала за него, независимо че той изобщо не се интересуваше от любовта й.

Джил обичаше Джордан толкова много, че пренебрегна всички свои страхове и се съгласи да стане негова жена.

Но се бе заклела, че няма да разреши личността на Джордан да разруши собственото й аз.

Отначало той не можеше да разбере желанието й след като се оженят, да продължи да работи. Защо й трябваше да работи, чудеше се той. Нямаше да има нужда от пари — беше я накарал да разбере поне това с безкрайните си подаръци и значителните суми пари, които бяха повече, отколкото би могла да си представи.

Поради това нейното настояване да продължи да работи предизвика първия им голям спор. Въпреки всичко, Джордан се съгласи с нея.

Андрю Хауърд бе уредил всички главоболни подробности, свързани със самата сватба. Неговите грижи трогнаха Джил. Все повече разбираше, че възрастният човек е отредил на Джордан мястото на сина си, когото бе загубил.

Цялата къща бе изпълнена с цветя, които омайваха с благоуханния си аромат. Точно срещу безкрайната шир на океана, върху плюшената зеленина на градината, бе издигната арка, обвита с портокалови цветчета. След церемонията щеше да има малък прием и вечеря, а масите вече бяха подредени.

Сутринта Андрю Хауърд я бе извел навън от къщата, където на ярката слънчева светлина я чакаше Джордан.

Докато двамата вървяха към него й бе прошепнал нежно:

— Не съм имал дъщеря, но ако имах, бих искал да е като теб!

В очите й се появиха сълзи на обич и благодарност.

Майка й се суетеше около нея и след като оправи несъществуващите тънки на дългата булчинска рокля, отстъпи крачка назад и я огледа внимателно.

— Андрю е прав. Никога не си била по-красива!

Това е от роклята, помисли Джил. А и всичко се дължеше на булчинската рокля на леля Мили и на нейната вълшебна сила. По-късно, когато повтори думите на свещения обет, гласът й бе спокоен и уверен.

Джордан я гледаше с нежност и топлота. Не можеше да повярва, че това е тя. Облечена във „вълшебната“ сватбена рокля, заобиколена от най-близките и обичани от нея хора, Джил произнасяше своето „Да!“.

— Толкова си красива! — каза Шели веднага след церемонията. — По-красива дори от първия път, когато премери роклята.

— Тогава нямах прическа… Нито бях гримирана…

— Не — прекъсна я приятелката й, като държеше здраво студените й пръсти. — Не е заради това. Просто тогава все още не беше срещнала Джордан. Сега цялото ти същество излъчва любов! И всичко си дойде на мястото!

— Кое всичко? — успя да попита младоженката.

— Абсолютно всичко — отговори Шели с характерната си самоувереност. Булчинската рокля на леля Мили, ти и Джордан… О, Джил, сигурна съм, че ще бъдеш щастлива! Много щастлива!

Така искаше да й повярва! А се страхуваше. Страхуваше се от бъдещето, от любовта си към Джордан, от това, какво ще й донесе съвместният живот с него.

Сякаш прочела мислите й, Шели продължи:

— Знам какво мислиш. Обичах Марк месеци, преди да се омъжа за него. Въпреки това дълбоко в себе си се страхувах какъв ли ще бъде нашия брак. Бяхме доста различни. Недостатъчните ми домакински умения можеха да го отблъснат. Аз пък се смущавах от неговото чувство за ред. Съмнявах се дали бракът ни не е обречен на провал от самото начало.

— Въпреки това всичко върви добре, нали?

— Повече от добре — усмихна се щастливо Шели. — Благодарение на любовта. Тя прави лесни и най-трудните неща. Ще разбереш какво искам да кажа след няколко месеца.

За съжаление Джил не изпитваше и частичка от сигурността, за която говореше приятелката й. Радваше се, че всичко между Шели и Марк е чудесно.

Но дори не смееше да очаква такова щастие за себе си и Джордан.

— Когато престанеш да се безпокоиш за тези неща, всичко става невероятно естествено. Да вземем например леля Мили и чичо Джон. Тя е с висше образование и непоправима романтичка, а той едва ли има средно образование и е реалист до мозъка на костите си. Въпреки тази огромна разлика между двамата, той не престана да я обича до последния си дъх.

— Сигурна съм, че и Марк ще те обича винаги!

— Джордан изпитва същите чувства към теб, глупавичката ми!

Сърцето на Джил замря. За първи път през ума й мина, че може би Джордан я обича. Дали пък не неговата любов я доведе дотук и не я накара да пренебрегне сълзите и страховете на майка си, както й своите лични съмнения?

Когато след малкия прием младоженците бяха готови да тръгнат, Джил целуна Андрю Хауърд, застанал до майка й, и му благодари сърдечно. Очите на възрастния човек я погледнаха уморено и кой знае защо, тъжно.

— Не забравяй, че загубих единствения си син. След като почина и жена ми, за мен животът спря. Известно време се утешавах с работата си — разказваше той. — Преди две години обаче разбрах, че нямам право да продължа да живея, погребан от скръбта си. Пенсионирах се. Сега ми се струва, че може би е дошло време да направя и други промени в живота си. — При тези думи той погледна многозначително Елейн Морисън. После отново погледна с бащинска обич прелестната младоженка и продължи: — Бях забравил какво е да си млад. Познавам Джордан от самото му раждане. С гордост наблюдавах упоритостта му в работата и… Малко му завиждах. Трябва да знаеш, че той е постигнал върха в бизнеса. В същото време не ми убягна, че макар да е на годините на сина ми, той живее като мен — без семейна топлина и уют, без любовта на близки хора. Бих искал да не повтаря моите грешки, да не пропилява напразно живота си!

— Всички правим грешки — отговори Джил замислено. — Нали това обаче е единственият начин да се научим да не ги правим, колкото и болезнен да е той.

— Говориш твърде разумно за годините си.

— Обичам Джордан — изрече Джил, без да иска. Не знаеше защо, ала й се струваше, че Андрю Хауърд трябва да го знае. — Не зная дали това е от значение за него, но…

— Тук грешиш, мила. Бъди сигурна, че той ще се промени. Любовта е като вълшебство и винаги променя хората в положителен смисъл.

— Мислите ли, че мога по някакъв начин да повлияя върху живота, който води Джордан? Омъжвам се за него само, защото го обичам. И не очаквам да се променя.

— Само почакай известно време и ще видиш!

— Откъде знаете?

— Веднъж вече любовта промени моя живот. Сега се надявам да ми се случи отново. — Очите му се спряха отново върху майка й.

Джил не се сдържа, целуна възрастния човек и му прошепна:

— Бъдете щастливи!

— Джил! — чу се гласът на Джордан, който се приближи до тях. — Готова ли си?

Тя погледна съпруга си, за когото бе омъжена едва от два часа, и кимна. Въпросът му се отнасяше до пътуването, ала тя мислеше за целия живот, който беше пред тях.

 

 

Джил се събуди с първите лъчи на слънцето, които нахлуха в хотелската им стая. Протегна ръце и се прозя.

— Добро утро, мила съпруго — каза Джордан и я целуна.

— Добро утро, мили.

— Спа ли добре? Защото аз спах като новородено бебе.

— Бях толкова изморена!

— Нищо чудно.

Макар със затворени очи, Джил знаеше, че Джордан се усмихва. Нейното запознанство със сексуалния аспект на брака бе като пътуване в приказна страна. Джордан бе страстен и търпелив любовник. Отначало, по разбираеми причини, бе нервна, но той бе нежен и много внимателен.

— Не знаех, че е толкова хубаво — сгуши се тя в него.

— Аз също — изненадаха я думите му. Бе заровил лице в косите й, ръцете му я милваха. — Толкова хубаво, че може да ме накара да изгубя цялата сутрин в леглото ти.

— Да я загубиш? — иронично се усмихна Джил. — Не те разбирам. Джордан Уилкокс, когото познавам, никога не си разрешава да губи време.

— Това е малка почивка. Не можех да си представя, че такова незначително нещо като брака ще промени целия ми живот.

Той я целуна със страст, която я разпали и нейното желание. После се любиха. Напуснаха стаята, само за да обядват, и веднага се върнаха.

— Джордан — възмути се тя, когато той протегна ръце към нея в момента, в който затвориха вратата зад себе си, — часът е един по обяд!

— Какво от това?

— Неприлично е!

Той обаче като че ли не чу думите й, започна да я целува бавно и страстно. Тя го прегърна, дланите й го замилваха настоятелно. След известно време той с усилие откъсна устните си от нейните и шеговито заговори:

— Скоро трябва да тръгнеш на екскурзията, за която се записа. Отиваш ли да разглеждаш ананасовите плантации?

— Не. Може да го отложа и за друг път — предложи тя.

Джордан се засмя дяволито, вдигна я с лекота и я отнесе в спалнята.

 

 

След пет дни, когато се върнаха от Хаваите, Джил бе влюбена до уши в своя съпруг. Чудеше се как е могла да се колебае и толкова дълго и упорито да се съпротивлява на техния брак.

Първият човек, на когото се обади, след като пристигна в апартамента на най-горния етаж на небостъргача, естествено, бе Шели.

— Имаш ли време да се срещнеш с една стара приятелка?

— Джил! — възкликна тя. — Кога се върна?

— Преди цял час. Искам да се измъкна и да се видим.

— Само кажи къде и кога.

След като се уговориха, Джил се приближи до Джордан. Той бе с вечния радиотелефон в ръка — разговаряше със секретарката си. И сигурно изгаряше от нетърпение да отиде до компанията.

— Излизам на среща с Шели. Ще обядваме. Предположих, че ще искаш да минеш през службата. — С тези думи го целуна за довиждане и излезе.

 

 

— Хайде, разказвай — каза Шели, след като се разположи на стол срещу Джил, когато половин час по-късно нахълта в ресторанта. — Как са младоженците?

— Превъзходно! Обаче мислех, че ще почернея много повече.

— Същото беше с нас — успокои я Шели, като видя как се изчерви. — А сега, разказвай!

— Мина толкова бързо, че няма какво да разказвам.

— Знаеш ли — започна доверително Шели, — още след първата седмица, която прекарахме от медения си месец разбрах, че бракът ни с Марк е сполучлив. Защото аз предлагах да отидем някъде, където ще преживеем авантюра — като например пътуване със сал по планинска река, докато Марк настояваше да спазим традицията и да отидем на Ниагарския водопад. Почти се скарахме. Уплаших се, че ако не можем да се разберем за това, какво ще правим, когато стигнем до сериозните проблеми? В края на краищата обаче се разбрахме, че единственото, което има значение, е да сме заедно.

Джил разбра какво иска да каже приятелката й. Че трябва да повярва в любовта между нея и Джордан. В това, че тя ще им помогне да преминат през всички бъдещи изпитания.

Изведнъж Шели притисна с ръка стомаха си.

— Шели, какво ти е?

— Нищо особено. Просто не мога даже да си помисля за ядене. Не ме гледай така, бременна съм.

— Защо не ми каза веднага? — От възбуда Джил едва не разля чашата с газирана вода. — Нали уж съм ти най-добрата приятелка. Сигурно бих искала да зная…

— Разбира се. Но не преди да бях разбрала самата аз. Дори не подозирах нещо такова. Каза ми Марк! Нещо бях сгрешила с датите. Естествено, бяхме си говорили с него за нов член на семейството, но не толкова скоро след…

— Той да не би да е недоволен? — Джил не можеше да си представи, че Марк не е бил възхитен от събитието.

— Ни най-малко. Когато сподели за първи път какво подозира, аз му се присмях. Ала той се оказа прав.

— Толкова се радвам за вас!

След като поръчаха обяда, Джил се облегна удобно.

— Знаеш ли, стана точно така, както каза ти.

— Какво е станало?

— Ами за това, че обичам Джордан.

Чувстваше се неудобно, че споделя такива интимни неща с друг човек. Въпреки че се обичаха с Джордан, никога не говореха за това. Пък и на Джил не й трябваха обяснения. Джордан го доказваше по хиляди начини. Това бе повече от достатъчно.

— Вярвам, че ще бъдете много щастливи — избърса сълзите от очите си Шели. — Извинявай, станала съм ужасно сантиментална. Онази вечер се разплаках по време на някакво телевизионно предаване…

— Ти?

— Мисли каквото искаш, но това е истината!

Джил се разсмя от сърце. Откакто бе омъжена, й беше толкова лесно да се смее! Радост изпълваше сърцето й. Никога преди не се бе чувствала толкова безгрижна, не се бе смяла на толкова дребни, сякаш безсмислени неща.

Когато след два часа Джил се върна от обяда, Джордан бе излязъл. Изтощена от полета, от възбудата през изминалата седмица, тя едва се добра до леглото и веднага заспа.

Събуди се по тъмно, протегна се лениво и се усмихна при мисълта, колко грижовен е Джордан да я остави да си почине. Отметна одеялото и нахлузи домашните чехли. Прозявайки се, тръгна към хола. Намери го тънещ в тъмнина.

— Джордан! — извика тя. Отговори й мъртва тишина.

Запали светлините и с изненада видя, че минава девет. Предположи, че Джордан още е в офиса.

Дали вече му бе омръзнала? Не бе ли твърде рано да го няма до толкова късно? Тъкмо когато неканените мисли започнаха да минават през ума й, чу вратата на асансьора да се отваря. Първата мисъл, когато видя Джордан, бе да се хвърли в прегръдките му. Но устоя и му каза почти хладно:

— Здравей.

— Колко е часът? — попита той уморено.

— Девет и четвърт. Гладен ли си?

— Малко… Извинявай, не се обадих да те предупредя, че ще закъснея. Обаче изобщо не съм забелязал как е минало времето…

— Нищо.

Той тръгна след нея към кухнята. Докато внимателно изучаваше съдържанието на хладилника, той я прегърна.

— Няма да е така всяка вечер. — Думите му прозвучаха като тези, които толкова често бе слушала да казва баща й.

— Знам — каза тя съвсем тихо, като се надяваше да й повярва.

 

 

Джил дълго не можа да заспи. Може би заради продължителната следобедна почивка, опитваше да успокои самата себе си тя. Истината беше, че я терзаеше мисълта дали вече не започва да омръзва на Джордан. Помъчи се да не мисли за подозренията си, да се убеди, че преувеличава.

Джордан бе отсъствал от компанията почти седмица. И докато го е нямало, сигурно са се събрали важни въпроси, които може да реши само той.

Помисли, че на сутринта трябва да сподели с него съмненията си. Нали казват, че утрото е по-мъдро от вечерта.

Но когато се събуди, той вече бе отишъл на работа.

Разстроена, Джил се облече и отиде в кухнята за чаша кафе. Там завари госпожа Мърфи, готвачката на Джордан. Тя я поздрави с широка усмивка.

— Добро утро, госпожа Мърфи, приятно ми е да ви видя отново — опита също да й се усмихне Джил, което не й се удаде съвсем успешно. После наля от каната с димящо кафе. — Случайно да знаете в колко часа господин Уилкокс отиде на работа?

— Много рано — въздъхна разочаровано възрастната жена. — Мислех, че след сватбата си няма да работи толкова много. Не са минали и двадесет и четири часа, откакто се е върнал от сватбеното си пътешествие, а с изгрева на слънцето е в офиса!

— Ще помисля за нещо, което да го задържа по-дълго време вкъщи — опита да се пошегува младата жена.

— Радвам се да чуя това. Той работи твърде много. Дано поне нощите да прекарва не в офиса, а в леглото си.

Джил допи кафето. После погледна часовника и побърза да се приготви за работа. След половин час бе облечена и се появи отново в кухнята.

— Аз също отивам в аптеката, госпожа Мърфи — информира я тя. — Ако случайно се обади Джордан, кажете му, че ще се прибера малко след пет.

Докато вървеше до аптеката, си мислеше, че щеше да е по-добре, ако бе имала възможност да говори лично с Джордан. Не бе съвсем в реда на нещата само седмица след сватбата да контактуват чрез посредник, та било това и госпожа Мърфи.

Въпреки всичко денят мина приятно. Работата бе повече от обикновено, така че не й остана време да се занимава с мислите си. Колежките я изненадаха с празничен обяд. Някои от редовните клиенти не пропуснаха да поднесат благопожеланията си. Бе доволна, че реши да продължи да ходи на работа и след като се омъжи.

Въпреки това едва дочака края на работния ден и забърза към къщи. Да сподели с Джордан впечатлението от деня, да чуе какво ще й разкаже той за своя. Когато отвори вратата, я посрещна апетитен аромат и тя отиде в кухнята. Завари госпожа Мърфи, която се готвеше да си ходи.

— Каквото и да сте приготвили, ухае съблазнително! — усмихна се Джил.

— Това е любимото ястие на господин Уилкокс.

— Той обажда ли се?

— Преди петнадесетина минути. Казах му, че ще се върнете малко след пет.

В този момент телефонът иззвъня. Джил вдигна слушалката. Чу непознат мъжки глас.

— Обажда се помощникът на господин Уилкокс. Помоли да ви предам, че няма да се прибере за вечеря…