Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Man You’ll Marry, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
stontontina (2009)
Корекция
ganinka (2014)

Издание:

Деби Макомбър. Вълшебната рокля

ИК „Арлекин-България“, София, 1993

Редактор: Ани Димитрова

ISBN: 954-11-0059-7

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

— Не мога — реагира веднага Джил. Достатъчен бе само фактът, че се намираше в прегръдката му! Трябваше да стои колкото може по-надалеч.

— Защо не? — попита той с прямота, която Джил не очакваше.

— Вече съм решила какво да правя.

— Можеш да промениш решението си.

Колко беше нагъл да мисли, че заради него — всемогъщия бизнесмен, е готова да се откаже от всичко. Само защото й е предложил да прекара известно време с него.

— Боя се, че е невъзможно. — Отговорът прозвуча хладно и решително. Сети се, че вече бе платила за кола под наем, което погълна доста от отделените за почивката средства. Нямаше намерение тези пари да пропаднат.

— Защо не? — попита той с нескривано учудване.

Защо не си признаеше, че най-голямото й желание е да прекара утрешния ден с него? Обаче разумът налагаше да отговори с решително „не“. В същото време не можеше да отпъди спомена за целувката при първата им среща край брега на океана.

— Джил?

Вдигна очи и двамата останаха за дълго време впили поглед един в друг. Бе задал въпроса си с нежност, която тя не очакваше. Нещо повече, още от момента, в който седна до него в самолета, бе повече от сигурна, че в този човек не би могла да се намери и следа от каквито и да е чувства.

— Ти трепериш? — Джордан прокара пръст по дланта й. — Какво ти е?

— Нищо — отговори Джил твърде бързо. — Мисля, че съм малко изморена. Денят бе дълъг и изтощителен.

— Спомняш ли си, че ми каза същите думи и снощи, когато те целунах? Започна възбудено да говориш глупости за някаква рокля. После се държа като дърво.

— В това няма нищо особено — дръпна се от него тя и започна да оправя несъществуващи гънки на полата си.

— Не ти вярвам, Джил. Нещо те измъчва.

— И ти щеше да се вцепениш, ако знаеш това, което знам аз! — възкликна и тутакси съжали за думите си. Не трябваше да споменава проклетата булчинска рокля, която в този момент се намираше в гардероба на хотелската й стая.

— Ти се боиш от нещо, нали?

Джил погледна през прозореца на колата и започна да се смее — отначало тихо, после — все по-силно. Беше се изплашила от някаква рокля! Не се страхуваше, че ще се влюби. Просто не искаше да се влюби точно в Джордан.

— За жена, която е взела сватбена рокля през почивката си, не правиш достатъчно, за да ме предразположиш към романс.

— Но аз не съм взела роклята със себе си!

— Сигурно я намери в стаята си, когато пристигна тук. Някой я е забравил.

— Не е така. Моята приятелка Шели, която има силно чувство за хумор, ми я изпрати.

— Да, дори не ми е минавало през ума, че може да си омъжена — каза той бавно. — Нали е така?

— Не съм. — И веднага се сети, че според Шели скоро ще е.

— А коя е Шели?

— Най-добрата ми приятелка — започна да обяснява Джил. — Или поне беше. Слушай, Джордан, сигурна съм, че можеш да бъдеш отличен съпруг, обаче не бих могла да се влюбя в теб.

Настъпи гробна тишина.

— Не приемаш ли някои неща по абсурден начин? Помолих те само да разгледаме заедно острова, а не да раждаш децата ми.

Всичко можеше да му прости, ала такова лекомислено отношение към децата — не. Нямаше право да ги намесва в дебелашките си шеги. За нея те бяха свещени.

— Това е нещо съвсем друго! — почти изкрещя. — Хващам се на бас, че дори не ти е приятно да има деца около теб. Не, не мога да дойда с теб утре. Моля те, не настоявай, защото ми е много трудно да отказвам.

— Добре. Щом не искаш да излизаш, няма да те карам насила.

Неговото съгласие я смути. С нея ставаше нещо много опасно. Беше започнала да харесва Джордан и не можеше да разреши това да продължава. Не трябваше дори да помисля за някой, който толкова много приличаше на баща й. Знаеше какво означава това и до какви неприятни последствия щеше да доведе.

Когато лимузината спря пред хотела, Джил не изчака шофьорът да й отвори. Слезе и почти тичешком стигна до асансьорите. Натисна бутона за повикване и не махна пръста си от него, сякаш така щеше да дойде по-бързо.

— Следващият път запази малките шеги за себе си — рязко прозвучаха думите на Джордан зад нея. После той се отдалечи към фоайето.

Какви малки шеги имаше предвид? Изгаряше от желание да изтича след него и да поиска обяснение. Ала се въздържа. Когато асансьорът я качваше към нейния етаж се сети, че е имал предвид разказа за музикалното си обучение, за необходимостта от талант, от почивки. Беше обърнал собствените й думи срещу нея. Започна да я обхваща справедлив гняв.

Когато вече бе в леглото, се почувства нещастна. Джордан я бе поканил да прекара деня с него, а тя реагира като че ли я беше обидил. Достатъчно неприятен бе фактът, че го преценяваше като потенциален съпруг. Освен това тя спомена за деца. Сви се виновно, когато сякаш чу думите на Андрю Хауърд, с които й оказваше такова доверие. Не би искала да го разочарова… И все пак…

Спа лошо. Не беше особено въодушевена от идеята да се качи на наетата кола и да тръгне към северния бряг на острова.

Поръча си лека закуска в стаята. После погледът й случайно спря върху телефонния апарат. Помисли, че задължително трябва да свърши нещо. Решително взе слушалката и набра номера на стаята на Джордан.

— Да — отговори той още при първото позвъняване.

— Аз… обаждам се, за да… се извиня.

— Достатъчна ли е вината ти, за да я изкупиш, като прекараш деня с мен?

— Но аз вече съм наела кола — започна да се колебае Джил.

— Прекрасно. Значи аз няма да поръчвам друга.

Джил отчаяно затвори очи. Още предишната вечер знаеше, че ще се съгласи. Знаеше също така, че по-късно ще съжалява.

— Добре. Ще бъда готова след половин час — предаде се тя.

— Давам ти не повече от двадесет минути.

Въпреки съмненията, настроението й бързо се подобри. Един ден нямаше да има никакво значение. Какво толкова можеше да се случи? Помисли, че пеперудите отиват толкова близо до огъня, защото той ги привлича със светлината и топлината си. Джордан я привличаше по същия начин.

Когато излезе от асансьора, той вече я чакаше. Стана и се усмихна. Изглеждаше като хлапак. За първи път не беше облечен с някой от елегантните си костюми. Беше с бели панталони и светлосиня риза с навити ръкави.

— Готова ли си? — обгърна я той с поглед.

— Мога ли, преди да отговоря, да попитам нещо? Остави ли противния телефон и компютъра в стаята си?

Той кимна. И извади от джобчето на ризата си електронен бележник. Баща й също никога не се разделяше с него. От малка беше разбрала, че най-важното нещо в живота му е бизнесът. Много по-важно от тези, които го обичаха.

— Ще го оставя на рецепцията — неочаквано обясни той.

Зашеметена, Джил видя как го подаде на дежурния служител. Тя подписа документите на колата. Когато излязоха, Джордан погледна малолитражната кола и сви очи. Сякаш се съмняваше дали ще стигнат с нея до края на улицата, камо ли да обиколят целия остров.

— Възможностите ми са ограничени — напомни тя, като опита да скрие усмивката си. Колата щеше да е удобна за дребната й фигура. Джордан, обаче, сигурно трябваше да положи доста усилия, за да седне.

— Сигурна ли си, че това нещо може да се движи? — промърмори той и едва се сви на мястото на шофьора. Дългите му крака едва се събраха под волана, а главата му докосваше тавана.

— Почти. — Джил си спомни, че избра точно тази кола заради нейната икономичност, както я рекламираха в агенцията. Въздъхна успокоено, когато моторът запали от първия път.

— Къде отиваме? — попита Джил, след като се вляха в общия поток коли.

— Към летището.

— Летището ли? — едва скри разочарованието си тя. — Снощи каза, че самолетът ти излита в осем вечерта.

— Моят — да. Но нашият излита след половин час.

— Нашият ли? — Не разбираше нищо. Къде щяха да видят полетата със захарна тръстика и ананасовите плантации? — И къде ще отидем с „нашия“ самолет?

— На един от най-отдалечените острови. Можеш ли да се гмуркаш?

— Не — заглъхна гласът й. Бе прекарала почти двадесет години в Сиатъл, заобиколена от вода. Но не и под повърхността й.

— А да плуваш под водата?

— Аз… — Сякаш не бе чула въпроса му, тя посочи с пръст зад тях. — Мислех, че ще отидем на другия край на острова, където са ананасовите плантации.

— Може би някой друг път.

— Под водата? — замислено, като че ли на себе си, попита тя. — Сигурно е приятно. И красиво. — Спомни си какво пишеше в туристическата реклама. На малка дълбочина, съвсем близо до брега на тези острови имаше места, които не можеха да се видят никъде другаде. Обаче не знаеше дали ще има смелост да тръгне на подводна експедиция само с шнорхел.

На летището ги очакваше малък частен самолет. Летецът, който познаваше Джордан, сърдечно ги поздрави. След като обсъдиха маршрута, излетяха.

На острова ги чакаше значително по-луксозна кола. На задната седалка бе оставена голяма кошница.

— Не си ли гладна?

— Още не.

След половин час стигнаха до пусто малко заливче с чудесен водопад. Той паркира, слезе и отвори багажника. В него имаше всичко необходимо за подводно плуване в прозрачната вода.

Джил се чувстваше малко неуверено. Джордан й обясни търпеливо какво трябва да прави. След това нагазиха заедно във водата. Когато се потопи до кръста, той я хвана за ръка. Неговото докосване й вдъхна увереност и скоро започна да се наслаждава не невероятно красивия подводен свят. Стигнаха до риф, на който си починаха. Обратното плуване беше още по-приятно. Когато излизаха от водата, тя свали шнорхела и каза задъхано:

— Никога не съм виждала по-голяма красота.

Докато оправяше мократа си коса, Джордан донесе обяда и просна одеяло под шарена сянка. Джил коленичи и отвори кошницата. В нея имаше сандвичи със салата от морски раци, резанки ананас и папая, големи парчета шоколадов сладкиш.

След като се нахраниха, задрямаха под прохладния бриз.

Джил се събуди преди Джордан. Той спеше по гръб, а ръката му криеше очите от слънчевата светлина. Никога не бе виждал чертите му толкова спокойни. Няколко минути го разглежда внимателно. Спомни си за своя баща, когото силно бе обичала. Джордан много приличаше на него. Това й причиняваше болка, а същевременно я изпълваше и с вълнение. Рядко се чувстваше така в нечия компания.

Осъзна колко силно я привлича Джордан и на сърцето й се стовари някаква тежест. Не искаше да се влюби в него! Толкова се страхуваше, че нейният живот ще е като на майка й, която постепенно се озлоби. Овдовя млада, но никога не се омъжи повторно. Затвори се в себе си. Не искаше да рискува пак да изживее мъката, която й причини любовта към нейния съпруг.

Джил седна, сви крака и облегна брадичка на коленете си. Бавно вдишваше упойващия въздух.

— Джил? — Гласът му беше пресипнал от съня. И нежен.

— Не трябваше да се разделяш с телефона — каза тя почти грубо и добави: — И с електронния бележник. — Без тях Джордан беше симпатичен и привлекателен мъж, който предизвикваше у нея опасни усещания. Без тях тя не можеше да се защитава от неговия чар.

— Защо?

— Защото те харесвам.

— И какъв е проблемът?

— Нима не разбираш?! — извика тя.

— Очевидно, не — каза той с нежност. — Може би ще ми обясниш.

— Не мога — прошепна тихо Джил. — Никога няма да ми повярваш.

— Това има ли нещо общо с начина, по който реагира, когато те целунах за първи път?

— Първи и единствен — уточни тя.

— Тогава трябва да променим нещата.

Вдигна глава и докосна устните й. Целувката му беше омайваща. Тя опита да се съпротивлява. Не искаше да му отдаде сърцето си, знаеше какво става с жените, които обичат такива мъже. Мъже като Джордан Уилкокс.

Последва втора, по-чувствена целувка. Пръстите му я галеха по слепоочията. Устните му се плъзнаха по лицето, милваха очите, бузите, брадичката. Тя простена. Не от наслада, а от страх, от болка, която се появи някъде дълбоко в нея.

— О, не…

— Пак ли? — прошепна той.

— Не мога да те обичам — бавно отвори Джил очи.

— Това съм чувал, и то неведнъж. Кажи ми какво те смущава?

— Не мога. — Не смееше да го погледне в очите.

— Значи имаш ангажимент към някой друг, нали?

— Не — въздъхна тя тежко. — Но бих искала да имам.

— Защо? — продължи да настоява Джордан.

Опита да отклони разговора към него:

— А какво ще кажеш за себе си? Защо точно мен покани на тази вечеря? Сигурно за тази цел можеше да намериш друга, много по-подходяща от мен.

— Ще трябва да ти призная, че никоя жена досега не е реагирала на целувките ми като теб.

— Но аз бях груба!

— На мен обаче реакцията ти достави удоволствие.

— Защо избра мен? — продължи да настоява тя за отговор. — Какво събуди интереса ти? Ние сме толкова различни! Двама непознати, между които няма нищо общо.

— Не зная — призна той с несигурен глас и блуждаещ поглед.

— Сега разбираш ли какво искам да кажа? — не се предаваше тя. Говореше така убедено, сякаш произнасяше присъда. — Всичко това е един фарс. Ти ме целуна… И аз… изпитах нещо…

— И ти наричаш това „нещо“ и нищо повече? Скъпа, мога да те уверя, че когато те прегърна, между нас възниква нещо като мощен електрически заряд.

Джил дишаше с мъка. Не беше възможно Джордан да е повлиян от „магията“ на сватбената рокля. А можеше и да е! Джил се закле наум, че щом се върне в Сиатъл, ще я върне на Шели. Не трябваше да поема никакъв риск!

— Напомняш ми за моя баща. — Говореше с нескрита мъка, без да го гледа в очите. — Той винаги бързаше за някъде, за среща с някого, за сключване на някаква сделка. Когато бях на десет години, си взе отпуска. Разгледахме Калифорния за един ден, а Дисни Ленд — за час. Представяш ли си какъв е бил животът ми? Татко почина от инфаркт, когато бях на петнадесет години. Бяхме осигурени материално. Майка ми не трябваше да работи, а таксите за моето образование бяха отделени предварително.

Тя млъкна. Дълго време никой не проговори. После Джил раздразнено попита:

— Нямаш ли какво да кажеш?

— Не. Освен да ти напомня, че не съм твоя баща.

— Същият си като него. Разбрах го в мига, в който те видях. — Джил скочи, грабна кърпата и я напъха в плажната чанта.

Джордан също се надигна, макар и без желание. Той прибра плувните принадлежности в багажника на колата, а тя изтърси одеялото и го сгъна. По пътя до летището мълчаха. Обгръщащата ги тишина бе неестествена и напрегната. От време на време Джил го поглеждаше. До нея седеше намусения сърдитко от самолета. Същите стиснати устни, същото грубо изражение.

Представяше си как изглежда на заседание на управителния съвет на компанията. Разбираше, че не се страхува от неприятности. Каквото и да му се случеше, той щеше да се справи. На каква цена обаче? Властта изискваше жертви, престижът струваше скъпо. Само можеше да предполага как ще плати Джордан — със здравето или щастието си.

Не искаше да мисли за това. Сърцето й се сви в очакване на опасност. Защото както баща й не се бе вслушал в техните молби, така и Джордан нямаше дори да я изслуша.

Когато наближиха до летището, Джил стигна до заключението, че въпреки тъжните мисли, не може да остави денят да завърши така нелепо.

— Прекарах чудесно. Благодаря ти.

Той само изсумтя, съсредоточил цялото си внимание върху пътя.

— Няма ли да кажеш нещо?

— Какво искаш да бъде то? — Гласът му звучеше безразлично.

— Не зная. Може би, че и на теб ти е харесало.

— Беше интересно.

— Интересно ли? — повтори Джил.

Бяха прекарали прекрасно! Той даже поспа. Бръчиците от умора около очите му бяха изчезнали. Бе готова да заложи годишната си заплата, че за първи път през последните години си е разрешил следобед да подремне. Да не говорим за продължителността на времето, което прекара без телефон! Нима всичко това можеше да се изрази само с думата „интересно“?

— А целувката? И тя ли беше толкова интересна?

— Много.

— За мен също беше… Само интересна! — кипна вътрешно тя.

— Щом казваш.

— Бях откровена с теб — отговори тя и вдигна един паднал върху челото си кичур коса.

— Интересен подход. Винаги ли обсъждаш такива важни неща, като брак и семейство още при първото си излизане с някой мъж?

— С теб беше съвсем различно… — заекна тя и се изчерви до ушите. — И това не е никакъв подход.

— Извини ме, ала наистина беше повече от откровена. — Сарказмът в гласа му изпари всякакво желание да му обясни как стоят нещата.

Бяха стигнали летището, когато тя се осмели да заговори.

— Мога ли да те помоля за нещо? — Джил едва преглътна гордостта си и положи огромно усилие, за да изрече молбата, която имаше към него.

— Да?

— Следващият път, когато видиш господин Хауърд, да му предадеш, че съжалявам.

Щеше да разочарова възрастния човек. Не можеше да си позволи да рискува своето щастие само защото един мил човек с романтично сърце бе решил, че тя е единствената възможност Джордан Уилкокс да намери любовта.

След кратко колебание, Джордан спря рязко колата, обърна се и я погледна.

— Искаш да се извиня от твое име на Хауърд?

— Да, моля те.

— Извинявай, ала съжаленията си ще трябва да поднесеш лично.