Деби Макомбър
Вълшебната рокля (2)

Втора глава

— Сама ще платя — за десети път настоя Джил. Не можеше да разбере как се съгласи да отиде на вечерята с него! Не само, че не го познаваше, а дори не й харесваше.

— Роклята ще платя аз — също за десети път повтори Джордан. — Това е най-малкото, което мога да направя.

Намираха се в бутика, разположен във фоайето на хотела. Джил разглеждаше критично вечерните рокли, изложени в него. Всички бяха неимоверно скъпи. Накрая се спря на една, която изглеждаше по-проста и семпла. Когато обаче погледна етикета с цената, въздъхна. Бе по-скъпа от всички останали. Проклинайки наум, продължи да търси.

— Какво не ви харесва, например, тази? — попита Джордан и погледна нетърпеливо часовника си. Държеше една елегантна вечерна рокля, чиято горна част блестеше със зелена бродерия, а долната завършваше в дълга и тясна пола. Наистина беше прекрасна, но едва ли заслужаваше да похарчи за нея едноседмична заплата.

— Харесвам я — отговори Джил и продължи прегледа си.

— Тогава я вземайте!

— Не мога да си позволя да платя петстотин долара за рокля, която сигурно ще облека само веднъж! — Тя му хвърли сърдит поглед.

— Аз мога — отвърна Джордан през стиснати зъби.

— Не бих искала чужд човек да плаща моите покупки.

— Вечерята започва след половин час — напомни Джордан.

— Добре, добре — промърмори тя.

Той въздъхна с облекчение и се протегна да откачи роклята от закачалката. Джил го спря.

— Тук няма нищо, което да ми харесва. Ще проверя какво съм взела със себе си. Може би това, което имам предвид, е по-подходящо, отколкото мислех.

Излязоха от бутика и тръгнаха към асансьора. Той я следваше неохотно.

— Чакайте тук! — нареди тя и отключи вратата. Нямаше намерение да пуска непознат в стаята си.

Застана пред гардероба и се вгледа внимателно в дрехите, които бе извадила от куфара само преди няколко часа. Единствено подходяща бе старомодна бяла рокля с големи жълти метални копчета и същия широк колан. Е, не беше за светска вечеря, но щеше да свърши работа. Взе я и отвори вратата.

— Става ли? — размаха я пред него тя.

— Не знам, дявол да го вземе! — изруга той, явно загубил търпение.

— Нямам нищо друго — промърмори тя на себе си — освен сватбената рокля на леля Мили.

— Взели сте сватбена рокля? За почивката? — дивите му очи изразяваха учудване. С усилие успя да се усмихне и да каже шеговито: — Явно сте дошли с определени намерения.

— Не съм я вземала аз! — Опита се да говори нормално и безстрастно. В същото време се проклинаше, че е споменала за роклята. — Една приятелка ми я изпрати.

— Ще се омъжвате ли?

— Съвсем не. Аз… Ох, нямам време да обяснявам.

Джордан я гледаше, сякаш искаше да зададе куп въпроси, но не бе сигурен дали трябва да го прави.

— Тогава облечете тази, която ми показахте преди малко — каза той подигравателно.

— Така и ще направя. — Джил вече съжаляваше, че се съгласи да отиде с него. — Ако имате търпение да ме изчакате една минута, ще съм готова.

Преди да затвори вратата под носа му, успя да зърне изненаданото му изражение. Сигурно не беше свикнал жените да го оставят да ги чака пред вратите им. Макар да знаеше, че Джордан е изчерпал всякакво търпение, Джил се забави няколко минути повече. Събра дългите си до раменете кестеняви коси и ги сви в обикновен кок. Докато привършваше гримирането, усети да я завладява лека възбуда. Как ли ще прекара? Кого ли ще срещне на тази вечеря? Пое дълбоко въздух, за да се успокои, приглади роклята и тръгна бавно към вратата.

Джордан я чакаше, облегнат на отсрещната стена на коридора. При появяването побърза да се изправи.

— Така добре ли е? — попита несигурно тя.

Очите му се присвиха и започнаха да я оглеждат бавно и изпитателно. Опипващият му поглед я накара да се почувства неудобно. С тревога очакваше мнението му. Най-после той кимна.

— Изглеждате чудесно. — За нейно разочарование, това бе всичко, което й каза.

Въпреки това Джил въздъхна с облекчение. Обърна се, влезе в стаята и взе поставената на тоалетната масичка малка вечерна чантичка. Внимателно заключи вратата на стаята си и тръгнаха обратно към асансьора, за да се качат на най-горния етаж. Вечерята, на която Джордан я бе поканил, щеше да бъде в отделен салон на панорамния ресторант. Докато вървяха, тя попита:

— По-добре ми обяснете как искате да се държа.

— Как да се държите? — повтори той и се наметна. — Просто така, както правите, когато искате да покажете на околните, че даден мъж принадлежи само и единствено на вас. Най-важното е това да бъде разбрано отлично от Сузи. Само че, моля, без излишни глезотии.

— Не съм и помисляла! — отвърна тя със сарказъм и премигна с дългите си мигли.

— И не така — намръщено добави Джордан.

— Как?

— Не така с очите — махна той заплашително с ръка.

— Трябва ли предварително да зная нещо за хората, които ще бъдат на вечерята?

— Всъщност не.

— А нещо за вас? — Той я погледна въпросително тя уточни: — Ако сме интимни приятели, сигурно ще трябва да зная поне кой сте. В смисъл нещо повече от името, например, с какво се занимавате.

— Може би имате право. Изпълнителен директор съм на една голяма проектантска компания в Сиатъл. Просто казано, изработваме проекти, осигуряхме финансовите средства за реализирането им и след като ги построим, ги продаваме в завършен вид.

— Изглежда интересно! — Опита се да го изрече ентусиазирано.

— Понякога.

— При първата ни среща аз изобщо не ви харесах. — Думите като че ли сами излязоха от устата й. Не разбра защо трябва да обяснява. Всъщност и сега не го харесваше, ала трябваше да признае, че е настина изключително привлекателен мъж. — През целия полет, докато седяхте до мен, мислех, че сте нелюбезен, груб и почти невъзпитан.

— Значи все още не сте променили вашето мнение за мен? — Той въпросително повдигна едната си вежда, сякаш искаше да й покаже, че какъвто и да е, отговорът й няма да го засегне.

— Нямате особено добро мнение за жените, нали? — реши да игнорира въпроса му Джил.

— Права сте. Макар да смятам, че понякога могат да бъдат полезни.

Думите му прозвучаха толкова обидно, че бузите й пламнаха. Погледна го и изпита съжаление към този човек, който имаше всичко, а вътрешно бе напълно опустошен.

— Какво ви е направило толкова циничен?

— Животът. — Погледна я с пълно презрение.

Джил не знаеше как да реагира на този открит цинизъм. За неин късмет в този момент асансьорът дойде и те трябваше да прекъснат започнатия неприятен разговор.

— Има ли още нещо, което трябва да ми кажете, преди да сме стигнали? — настоятелно повтори тя въпроса си, когато вече бяха в асансьора. Беше ясно, че задачата й е да го спаси от дъщерята на неговия съдружник. Не знаеше по какъв начин ще го направи, ала се надяваше да измисли нещо.

— Нищо важно — отговори Джордан със закъснение. Замълча и след кратка пауза добави: — Предполагам, че появяването ми с вас ще предизвика известно любопитство.

— Защо?

— Не са свикнали да ме виждат с млади, невинни девойки.

— Млада, невинна девойка? — възмути се от дъното на душата си Джил. Караше я да се чувства като ученичка. Никой не я бе обиждал по този начин. — Знаете, че съм пълнолетна, тоест на повече от двадесет и една, нали?

Той се засмя спонтанно и тя не за първи път съжали, че прие предложението му. В този миг асансьорът спря. Бяха стигнали. Излязоха и само след няколко крачки се озоваха в общата зала на ресторанта. Джордан каза нещо на приближилия се салонен управител, който ги придружи до самостоятелна зала, в която щеше да бъде вечерята. Джил огледа просторното елегантно помещение и сърцето й затуптя развълнувано. Всички присъстващи бяха като излезли от корица на модно списание: мъжете с тъмни костюми, жените — в модерни елегантни рокли, чиито цени сигурно бяха като на тези в малкия бутик във фоайето на хотела. Събралите се излъчваха сила и власт.

Разбра, че това не е нейната среда. Тези хора имаха пари, много пари. А тя трябваше да спестява месеци, за да си позволи едноседмична почивка. Заплатите си харчеше за практични дрехи и студени вечери — парите й не бяха достатъчно, за да ги влага в недвижими имоти и борсови сделки. Сигурно Джордан бе усетил нейното неудобство, защото се обърна към нея и се усмихна окуражително.

— Ще се справиш.

Тя не можа да разбере как трите прости думички й вдъхнаха толкова самоувереност. С благодарност отвърна на усмивката му. Изправи се гордо в целия ръст, доколкото й позволяваха сто и шестдесетте сантиметра височина. Сервитьори носеха табли със сандвичи и напълнени с искрящо златисто шампанско чаши. Джил взе една от тях, отпи глътка и очите й се разшириха от изненада. Никога не бе опитвала нещо по-изискано.

— Превъзходно е.

— Надявам се, щом бутилката струва сто и петдесет долара.

Преди да успее да отговори, Джил видя как един възрастен, достолепен джентълмен се отдели от по-младия човек, с когото дотогава водеше оживен разговор, и започна да си проправя път към тях. Сигурно наближаваше петдесетте, но изглеждаше като че ли е слязъл от страниците на списание за бизнесмени.

— Джордан, момчето ми! — Той сърдечно протегна ръка на Джордан. — Така се радвам, че успя да дойдеш.

— И аз също.

— Надявам се, че си пътувал добре.

— Полетът ми беше много приятен. — Погледът на Джордан спря върху Джил. — Бих искал да те запозная с Джил Морисън. Джил, това е Дийн Лъндкуист.

— Здравейте — каза тя мило и му подаде ръка.

— Приятно ми е. — Дийн пое ръката й. Задържа я по-дълго, отколкото според нейното скромно мнение изискваше доброто възпитание. Джил имаше чувство, че я разглежда най-внимателно и положи всички усилия, за да остане спокойна. Най-после домакинът освободи ръката й и кимна към входа. — Моля да ме извините. Нали съм домакин и не трябва да забравям задълженията си. Отивам да посрещна току-що пристигнали гости.

Джил почака Дийн Лъндкуист да се отдалечи достатъчно, за да не ги чува, наведе се към Джордан и прошепна:

— Това е бащата на Сузи, нали?

— Колко си умна! — отговори той подигравателно и направи кисела физиономия.

— Кой е човекът до него? — кимна тя към висок, добре изглеждащ млад мъж. Нещо в него не беше съвсем на ред. Не можеше да каже какво конкретно, само изпитваше странно усещане, което не можеше да обясни.

— Това е Дийн-младши — поясни Джордан. Джил забеляза как в очите му проблесна загриженост и тревога. — Баща му го готви да заеме моето място.

— Дийн-младши ли? — Тя огледа малко по-продължително обекта на разговора им. — Не мисля, че ще ви е трудно да се справите с него.

— Защо?

— Не мога да си представя да загубите в каквато и да е ситуация — сви тя рамене, без да може да му каже защо чувстваше такава увереност.

— Нямам намерение да правя каквито и да било отстъпки на младия наследник. За да запазя мястото си, обаче, скоро ще ми се наложи да водя решителна битка.

— Почакайте, почакайте. — Джил дълбокомислено докосна с пръст долната си устна. — Ако Сузи е дъщеря на Дийн-старши, няма ли един брак между вас двамата да осигури сегашното ви положение? — Е, това щеше да е брак по сметка, но Джил не можеше да си представи Джордан да се ожени за някого по любов.

— Естествено, че е така. — Хвърли й съучастнически поглед. — Ала аз не съм от тези, които изобщо имат намерение да се женят.

Отдавна съм разбрала това, помисли си Джил. Едва ли в запълнената му с работа програма имаше време за нещо, толкова обикновено и човешко като обич. Животът му се състоеше само от работа, работа и пак работа. Познаваше този тип мъже. Не можеше да си представи, че ще се влюби в някой като него. Беше изключено дори да го помисли. А и той самият заяви, че няма намерение да се жени.

— Джордан! — Писклив женски глас я накара да замръзне на място. Красива руса жена я подмина, хвърли се в ръцете на нищо неподозиращия Джордан и го притисна в силна прегръдка.

Сигурно това е Сузи, помисли останалата зад нея Джил. Смутеният поглед на компаньона й сякаш я молеше: „Направи нещо!“. Тя изпитваше истинска наслада и не побърза да прекъсне страстната сцена. Докато агресивната красавица притискаше Джордан, Джил протегна ръка към сребърен поднос със сандвичи. Не знаеше с какво е хапката, която преглътна, но имаше божествен вкус и тя механично взе още две. Чак когато започна да дъвче третата, разбра, че е черен хайвер.

— О, скъпи, не вярвах, че ще успееш да дойдеш навреме — говореше Сузи задъхано. Красивите й сини очи бяха изпълнени с обожание. — Какво те задържа? Нали знаеш колко безкрайно дълги са часовете, през които ми се налага да те чакам.

— Сузи — започна Джордан и се освободи от прегръдката й, — бих искал да се запознаеш с моята приятелка Джил Морисън. Джил, това е Сузи Лъндкуист.

— Здравейте — трябваше да поздрави Джил, преди да успее да се протегне за още една хапка. Погледът на Джордан сърдито й подсказваше, че не бе избрала най-подходящото време да изучава вкуса на черния хайвер.

Очите на Сузи се разшириха от изненада. Тя бе наистина много хубава, ала съвсем млада — на не повече от двадесет години. Лесно можеше да се разбере нежеланието на Джордан да я огорчи. Постъпваше като истински джентълмен, като искаше да й покаже, че не я обича, без да е ненужно груб с нея.

Когато бе говорил за дъщерята на Дийн Лъндкуист, Джордан бе създал у Джил впечатление, че Сузи е някаква отчаяна авантюристка. Може би имаше такива заложби, но засега бе само една млада и твърдоглава девойка.

— Вие сте приятелката на Джордан?! — попита Сузи и започна да премигва толкова бързо с невероятно дългите си мигли, че в залата почти се образува течение.

— Ние сме наистина много добри приятели, нали, Джордан? — усмихна му се нежно Джил, пъхна ръка в неговата и го погледна влюбено.

— Но аз си мислех… Надявах се… — Сузи се обърна към Джордан. Той обаче се приближи още повече до Джил и я прегърна, сякаш бяха едно цяло.

— Какво? — попита той колкото можеше по-внимателно.

Сузи премести поглед от Джордан към Джил и после пак към него. Очите й се напълниха със сълзи.

— Аз мислех, че между нас има нещо като…

— Съжалявам, Сузи — отговори той нежно.

— Но татко мисли… — Тя не довърши думите си и бавно отстъпи назад. После се обърна и затича през залата.

Джил лапна още една хапка. Няколко души гледаха към тях. Джордан сякаш не ги забелязваше. Джил обаче ги усещаше почти физически. Не можеше да каже, че това чувство е приятно. Особено когато устата ти е пълна с черен хайвер. След известно време разговорите продължиха и Джил можа да преглътне спокойно, без да й приседне.

— Беше ужасно — промълви тя. — Жал ми е за горкото момиче.

— Казано честно, и на мен. Все пак ще го преживее. — Джордан се обърна към нея и се усмихна ледено. — Помогнахте ми много. Лапахте хапките с руския хайвер една след друга, сякаш никога повече няма да ги видите.

— За първи път опитвам черен хайвер. Не знаех, че е толкова вкусен.

— Не съм ви довел, за да слушам мнението ви за поднасяните храни и напитки.

— Това не ми попречи да изпълня задачата, която ми поставихте — възрази тя, — обаче, не ме прави по-щастлива. Сузи е просто едно голямо дете.

— Повярвайте ми, тя ще го преживее — настоя с леден израз на лицето си Джордан. — Известно време ще се цупи, но в края на краищата ще разбере, че е било за нейно добро.

— И въпреки всичко, стореното от нас не ми харесва.

Сега, след като бе изпълнила задачата си, Джил можеше спокойно да разгледа залата. Поразходи се наоколо, като отпиваше от чашата с шампанско. Вниманието й бе привлечено от младия мъж на пианото. Свиреше добре. Самата тя от детски години вземаше уроци по пиано и можеше да разбере дали един музикант има талант. Отиде до него, за да го поздрави, и размениха няколко думи. Скоро забеляза, че Джордан я търси. Сигурно бе станало време за вечерята.

Самата вечеря бе изключително преживяване. От едната страна на Джил седеше Джордан, който веднага подхвана разговор със съседа си. Човекът от дясната й страна — респектиращ джентълмен някъде около шестдесетте, се представи като Андрю Хауърд. По името разбра, че той е собственикът на фармацевтичната компания, носеща неговото име. Аптеката, в която работеше Джил, разполагаше с много от неговите лекарства. Двамата скоро намериха обща тема на разговор. Когато стигнаха до десерта, Джил се чувстваше толкова близка с него, сякаш го познаваше отдавна.

След протоколната чаша коняк Джордан бе готов да тръгват.

— Много ви благодаря — обърна се Джил към Хауърд, като ставаше от мястото си. — Разговорът с вас ми достави огромно удоволствие.

Той също стана и стисна приятелски ръката й.

— И на мен. Ако не възразявате, бих искал да се видим пак.

— Ще ми е много приятно. Благодаря ви.

Сбогуваха се с другите около масата и тръгнаха към асансьора. Не си казаха нищо, докато не влязоха в него.

— За какво си говорихте с Хауърд?

— За различни неща. Той ме покани да му отида на гости. Домът му бил изключителен.

— Не мислите ли, че е малко стар за вас?

— Не бъдете глупав — погледна го слисано Джил. — Той знаеше прекрасно, че съм с вас. Просто искаше да се почувствам по-свободно. — Не използва случая да му натрие носа, че е прекарал цяла вечер в делови разговори, напълно забравил за нея.

— Хауърд ви покани в дома си? — повтори невярващо Джордан.

— Всъщност той покани двама ни. Ако не искате да отидете, можете да намерите някакво извинение. Но аз съм твърдо решена да приема поканата.

— Андрю Хауърд бе добър приятел на баща ми — изрече замислено Джордан, — който почина прели няколко години. Хауърд се интересува от проектите, по които работя, в някои участва с капитали.

— Той е приятен човек. Знаете ли, че единственият му син е починал от рак? Поради тази причина компанията му се е специализирала в изследвания на това заболяване. Смъртта на неговия син е оказала влияние върху целия му живот.

— Нямах представа. — Явно Джордан бе изненадан, че познава Андрю Хауърд от толкова години, а не е знаел за загубата на сина му. — И това вие научихте тази вечер?

— Да, но вечерята продължи повече от два часа. — Тя въздъхна дълбоко и притисна с ръце стомаха си. — Преядох. Няма да мога да заспя, ако не се разходя малко.

— Разходката можеше да ви помогне, ако не бяхте изяли сама половината от хапките с черен хайвер.

Джил великодушно не обърна внимание на заядливата забележка.

— Имате ли нещо против да ви придружа? — изненада я Джордан с въпроса си.

— Ни най-малко, стига да обещаете, че няма да ми правите забележки за черния хайвер. Или да ме плашите с опасностите, които крие нощното плуване.

— Дадено — засмя се той.

Те пресякоха фоайето и излязоха на брега. Вълните на прилива се разбиваха върху пясъка, после се отдръпваха. Ритмичният шум успокояваше.

След известно време Джил наруши мълчанието и полюбопитства:

— Какъв проект сте замислили на Хаваите?

— Търговски комплекс.

— А защо сте намусен?

— Изглежда, че Лъндкуистови крият нещо от мен.

— На вечерята ми казахте, че подготвят Младши за вашето място — подсказа Джил.

— Да. По всяка вероятност ще ми се наложи да водя битка, която ще струва не само много нерви, но и пари — не само на мен, а и на всички участващи в нея. Засега притежавам не само контролните акции, а и контрола върху хода на събитията.

— Тогава това пътуване…

— … е свързано само с бизнеса. Просто искам да зная какво, по дяволите, става зад гърба ми.

— Желая ви успех. — Пожеланието бе от сърце. В същото време си даде сметка колко далечен е светът, в който живее Джордан.

Няколко минути вървяха в дружелюбно мълчание. Бризът бе топъл, луната — пълна и ярка, а ритъмът на океанските вълни — безкраен.

— Трябва да се връщам — каза Джил без желание. Беше планирала какво ще прави целия следващ ден. И макар да не бе изморена, трябваше да помисли за малко сън.

— И аз.

Обърнаха се и тръгнаха към хотела.

— Благодаря, че ми помогнахте да се отърва от Сузи.

— Винаги съм готова да ви помогна. Особено ако тази помощ е свързана с хапване на черен хайвер — пошегува се тя. Независимо от изразената готовност, симпатиите й бяха на страната на младата и беззащитна Сузи. — Не мога да се отърва от чувството на вина към нея.

— Какво да се прави, като тя просто не може да се примири с „не“ за отговор.

— А вие?

— Какво искате да кажете?

— Не разбирам много от тези неща, обаче ми се струва, че Сузи прилича на баща си и няма да се откаже от това, което си е наумила. Тя ще направи всичко възможно, за да постигне своята цел. Затова мисля, че тепърва ви предстои да се разправяте с нея.

— Възможно е да сте права. Но тук ще съм само няколко дни, през които ще е лесно да я избягвам.

— Пожелавам ви успех.

— Пожеланието ви е съвсем на място — намръщи се той.

Нощта бе толкова хубава, че Джил с усилие на волята се застави да му пожелае „лека нощ“.

— Заповядайте. — Тя се обърна и видя една нежна орхидея в протегнатата към нея ръка на Джордан.

— По какъв случай?

— Благодарност за вашата помощ.

— Всъщност аз трябва да ви благодаря. Прекарах една прекрасна вечер. — Тя вдъхна дълбоко нежния аромат на екзотичното цвете.

— Пожелавам ви приятно прекарване на Хаваите.

— Благодаря. Може да се случи и да се срещнем.

— Едва ли. Връщам се в Сиатъл след два дни.

— Тогава — довиждане.

Обаче и двамата не помръднаха. Джил не можеше да разбере защо. Бяха се сбогували и нямаше какво повече да си кажат. Решително започна да се обръща, когато ръката му се впи в рамото й. Спря и го погледна разтревожено. Той обхвана брадичката й с другата си ръка. Докосването му бе неочаквано нежно.

— Джордан… — промълви тя и сърцето й запрепуска.

— Няма нищо — отговори той и отпусна ръка.

Пак понечи да тръгне. Този път той направи крачка към нея, хвана я здраво за раменете и я целуна. Обхванаха я странни, непознати досега, усещания. Устните на Джордан се впиха в нейните, а ръцете му с бавни, сигурни движения милваха гърба й. Дъхът й спря.

Стори й се, че мина цяла вечност, преди да я освободи. Загледа я втренчено, като че сам не разбираше какво го е накарало да я целуне.

Джил изпитваше странна лекота, сякаш тялото й беше безплътно. В този момент си спомни какво бе споделила Шели. Бе й описала същото усещане, когато Марк я целунал за първи път. Тогава тя разбрала, че съдбата й е предрешена.

Джил никога не бе изпитвала това, което почувства сега, в прегръдките на Джордан. Беше ли възможно? Можеше ли вълшебната сватбена рокля на леля Мили да има нещо общо с това? Не знаеше, а не искаше и да знае.

— Джил?

— О, не! — простена тя и едва намери сили да го погледне.

— О, не! — повтори Джордан с явна ирония. — Ще ти призная, че съм целувал много жени, но никоя не е реагирала така. Какво ти стана?

— Роклята… — простена Джил, сякаш не го чуваше.

— Каква рокля? — попита разтревожен Джордан. Тя едва успя да млъкне навреме. Знаеше, че всичко е нелепо, глупаво, невероятно.

— Не би могъл да разбереш — прошепна тя.

Все едно, нямаше никакво намерение даже да опита да му обясни. Защото си представи реакцията на Джордан Уилкокс на легендата за вълшебната сватбена рокля на леля Мили…