Деби Макомбър
Вълшебната рокля (7)

Седма глава

— Разбира се, че съм добре — настоя Джил колкото изненадана, толкова и объркана.

Ръцете на Джордан я притискаха, главата му бе сгушена в извивката на шията й. Дишаше тежко.

— Никога не ми се е случвало подобно нещо — каза той най-после и разхлаби прегръдката си. Ръцете му милваха раменете й. Отстъпи крачка назад, за да я вижда по-добре. Нежният му поглед сякаш я поглъщаше. — И сигурно никога повече няма и да ми се случи. — Хвана я за ръка и я отведе до дивана.

— Не мога да разбера какво искаш да кажеш.

— Зная. — За миг затвори очи и въздъхна тежко. Събра пръстите й в силната си ръка, приближи ги към устните си и нежно ги целуна.

— Това е най-невероятното нещо — продължи той. — Събудих се, обхванат от чувство за наближаваща опасност. Опитах да се абстрахирам от него, сякаш не съществува. Но то не ме напусна през целия ден. Бях сигурен, че е свързано с теб. Помислих, че ако поговоря с теб, ще се убедя, че нищо лошо не ти се е случило, че това тягостно усещане ще изчезне. Обаче не можах да те намеря.

— По-голямата част от деня не бях вкъщи — повтори тя.

— Когато опитите да се свържа с теб не успяха, изпаднах в паника. Запазих място за следващия полет до Сиатъл.

— А бизнесът ти на Хаваите?

— Отложих една среща, друга оставих да проведе моя помощник. Ще ми направиш ли кафе?

— Разбира се. — Джил стана и забърза към кухнята. Бе наредила всичко върху подноса, когато Джордан пристъпи зад нея й обви кръста й.

— Не зная какво става с нас.

— Аз изобщо не зная нещо да става.

— Започвам да мисля, че си ме омагьосала — засмя се той.

Джил замръзна. Това бяха думи, които не искаше да чуе. Даже най-малкият намек, че вълшебната сватбена рокля му влияеше, нямаше да измени взетото решение. Роклята бе опакована и готова за връщане.

— Никога преди не ми се е случвало подобно нещо — повтаряше Джордан с несигурен глас.

Джил бе шокирана. Навярно през целия си съзнателен живот Джордан Уилкокс не е изпитвал чувство на несигурност и съмнение. Предполагаше, че е крил емоциите зад гордостта си толкова дълго, че едва ли би им позволил да го завладеят.

— Мисля, че се влюбвам в теб.

Тя пое дълбоко дъх и отново затвори очи. Не искаше да слуша тези думи. Не сега, когато бе наясно със собствените си мисли, когато бе решила да не го вижда никога повече.

— Не мога да живея без теб. Разбрах го още първия път, когато те целунах.

— О, не… Ти каза същото и онази нощ. Помниш ли? — Усмивката му изчезна и тя се освободи от прегръдката му. Искаше той да тръгне, преди да е сменила решението си.

— Ти изпитваш същото, нали? — прошепна той и погали нежно лицето й. — Не можем да го отречем.

Именно в този момент тя искаше да му каже, че е сгодена за Ралф, ала не можа. Устните му се впиха в нейните и събудиха странни усещания. Тя простена. Не от наслада, а от съжаление. Снощи Ралф също я бе целунал. Обаче тя не усети даже частичка от това, което я изгаряше сега.

Всичко беше толкова нечестно. Ще се омъжваш за Ралф, крещеше съзнанието й. Обаче глупавото й, романтично сърце отказваше да приеме този факт.

Реши, че каквото и да каже Джордан, не трябва да промени решението, което взе. Опита се да мисли за Ралф, за ангажимента, който бе поела към него само преди няколко часа.

Само да престанеше да я целува! Моля те, Джордан, спри, умоляваше го тя наум. Очите й се напълниха със сълзи. Само да си отидеше, да изчезнеше от живота й, за да го забрави!

Преди това обаче трябваше да я освободи от прегръдката си. Но тя се притискаше към него, ръцете й предателски се впиваха в раменете му, сякаш от близостта до него зависеше целият й живот.

Явно, че Джордан не усещаше нейното огорчение и колебания. Продължаваше да замъглява съзнанието й с нежни целувки, на които тя скоро започна да отвръща с не по-малка страст. Заля я такава вълна от емоции, че без неговата опора нямаше да може да се задържи на крака. Едва поемаше дъх.

— О, Джил! — задъха се той. Гласът му бе сподавена ласка. — Какво правиш с мен! Да не те изплаших?

— Не — отговори тя и скри лице в рамото му.

— Никога не съм предполагал, че любовта може да е… такава. Никога досега не ми се е случвало, никога не съм се влюбвал. — Наклони лицето си към нея в порив на нежност, която дълбоко я трогна.

— Моля те… — Джил преглътна заседналата на гърлото й буца и премигна през забулващите погледа й сълзи. Трябваше да каже нещо, преди да я накара безвъзвратно да се влюби в него. В себе си бе решила да му се противопостави с цялата сила на волята си, но разбра, че е невъзможно.

— Срещнахме се съвсем скоро, а имам чувството, че се познаваме от много, много отдавна. Сякаш винаги си била част от моя живот. Ще бъдеш и в бъдеще.

— Не…

— Да — възрази той нежно, ала твърдо, като продължи да я милва с устни. — Искам да се оженя за теб, Джил. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Трябваш ми. Не само, за да ме научиш да обичам. Знам, че няма да ти е леко…

— Не! — Трябваше да мобилизира всички вътрешни сили, за да се освободи от него. — Моля те, не! — зарови лице в ръцете си и започна да хлипа на глас.

— Джил, какво ти е? — опита се той да я приласкае.

— Не мога да се омъжа за теб!

— Не можеш да се омъжиш за мен? Защо?

— Защото — Беше й почти невъзможно да отговори, но с огромно усилие каза: — Защото вече съм… сгодена.

— Измисляш си. — Очите му изразяваха недоверие и болка, а лицето му пребледня.

— Вярно е! — Стегна се да посрещне упреците, които бе сигурна, че ще последват.

— От кога?

— От тази вечер.

Тръпка премина през тялото му, впи търсещ и измъчен поглед в нея. Гърлото й се сви, не можеше да продума. На Джордан бе необходима цяла минута, за да се стегне. Постигна го с изумително умение. Лицето му стана безизразно, обаче продължи да я гледа изпитателно.

— Убеден съм — продума с леден глас, — че който и да е той, ще ти бъде по-добър съпруг от мен.

— Казва се Ралф — без да има защо добави Джил.

— Тогава, на… Ралф и теб желая много щастие.

С тези думи Джордан се обърна и напусна живота й.

 

 

Рано на следващата сутрин, след като прекара една безсънна нощ, Джил грабна кутията с виновната за всичко рокля, сложи я в колата и тръгна към Шели и Марк. Не можеше да държи роклята и минута повече при себе си. Тежеше й като камък на шията. Колкото по-скоро я върне, толкова по-скоро животът й сигурно щеше да се нормализира.

Взе кутията, заключи колата и с нетърпеливи крачки тръгна към квартирата на семейство Брейди. Закани се, че ако ги няма, ще остави пакета с роклята пред вратата им. Но само след няколко мига вратата се отвори, на прага застана Шели, която едва закриваше с длан широка прозявка.

— Сигурно те вдигнах от леглото — извини се Джил.

— Бях будна — прозя се отново Шели. — Марк отиде рано на работа, а аз все не можех да стана. Хайде, влизай. Сигурно Марк е направил кафе, ще си сипем по чашка.

Джил остави кутията с роклята на дивана и тръгна след Шели към кухнята. Скоро бяха седнали от двете страни на масата.

— Радвам се, че те намерих вкъщи — започна решително Джил.

— Аз пък, че дойде — усмихна се Шели и се протегна. Явно не можеше дори да си представи причината за ранното й посещение. Още бе полузаспала. — С Марк си говорихме надълго за теб и Ралф. Той смята, че съм реагирала неоправдано остро на този годеж. Но ти нямаш намерение да се омъжиш за Ралф, нали? Знаем го и двете. Макар да не признаваш, това е просто един фарс. Познавам те почти колкото себе си и съм сигурна, че си накарала Ралф да ти направи предложение само защото това е единственият начин, по който смяташ, че можеш да се справиш с чувствата си към Джордан. Обаче си твърде честна, за да излъжеш не само себе си, а и Ралф. Защото, ако се омъжиш за него, ще направиш именно това.

— Той знае, че не го обичам.

— Сигурно. Явно той вярва, че след време ще го заобичаш. Не си дава сметка, че вече си влюбена в друг.

Само преди няколко часа Джил щеше със сигурност и убеденост да твърди, че не обича Джордан. Сега не можеше. Сърцето й бе изпълнено от пламтящи чувства. Не трябваше да разрешава те да променят нейното решение.

— Ралф не знае за Джордан, нали?

— Не — отговори Джил без желание. Шели бе права, нямаше да се омъжи за Ралф, ако иска да е напълно честна към него.

— Искам да ти се извиня за това, което наговорих снощи — започна Шели и отпи глътка кафе. — Не исках да те обидя.

— Не си — бързо я увери Джил.

— Направих го, защото ме изплаши.

— Изплашила съм те, защо?

— Боях се за теб, боях се, че ще съсипеш живота си. Не, можех да си разреша безучастно да наблюдавам как правиш глупости.

— Аз наистина мисля да се омъжа за Ралф. — Джил не знаеше кого иска да убеди повече — себе си или Шели.

— Убедена съм, че сега искаш да се омъжиш за Ралф — продължи мисълта си Шели. — Но имам всички основания да смятам, че няма да стане. Така мисли и Марк.

— Когато говорих с него, той ми каза нещо съвсем различно. — Спомни си разговора им предишната вечер. Неговият глас бе олицетворение на здравия разум. Той й възвърна увереността и спокойствието, за което винаги щеше да му е благодарна.

— Марк искаше да ти каже — започна да обяснява, прозявайки се Шели, — че трябва да вземеш най-правилното решение. И е сигурен, че ще го направиш. Убеди и мен.

— Аз направих своя избор. Няма връщане назад.

— Ще промениш мнението си, сигурна съм в това.

— Може би, не зная. В момента зная само, че обещах на Ралф да се омъжа за него! — Колкото и да опитваше, не можеше да скрие странните нотки в гласа си. Шели веднага ги усети, очите й бавно започнаха да се отварят.

— Какво се е случило? — прониза с остър поглед приятелката си, която правеше неуспешни опити да изглежда спокойна. — Казвай! Все едно, знаеш, че ще го измъкна, дори ако трябва с ченгел, от устата ти.

— Снощи късно намина… Джордан — призна с въздишка Джил. Ако скриеше истината, нещата нямаше да се оправят.

— Нали бе казала, че е на Хаваите?

— Беше.

— За какво дойде у вас? — продължи да настоява тя.

— Имал чувство, че нещо не е наред и… И решил да се върне.

— Прав е! — извика Шели. — Нещо не е наред: сгодила си се не за този, за когото трябва!

Не е наред… Не трябва… Изведнъж Джил почувства поражението си. Цяла нощ не бе спала и сдържаните през дългите часове сълзи напълниха очите и потекоха по бузите й.

— Не съм се сгодила за когото не трябва — изрази несъгласието си, когато бе в състояние да продума. — Просто съм влюбена не в когото трябва!

— Ако обичаш Джордан — попита Шели, — а аз съм сигурна, че е така, как, за бога, можеш даже да помислиш за сватба с Ралф?

Беше невъзможно да обясни с думи. Затова просто поклати глава и стана, почти събаряйки стола в желанието да си тръгне по-скоро оттук.

— Джил! — Шели също скочи след нея.

— Трябва да си вървя…

— Какво ти става? Кажи ми! Никога не съм те виждала такава!

— Донесох ти сватбената рокля, на дивана е. Благодари от мое име на леля Мили, но й обясни, че… Просто не е за мен.

— Връщаш роклята?! — Гласът на Шели звучеше така, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. — Не трябваше да го правиш…

Джил не дочака да чуе какво още ще каже домакинята, изхвърча пред входната врата и се втурна към колата си. Не знаеше накъде кара, докато не се озова пред апартамента на Ралф. Остана няколко минути в колата, докато се успокои и събере кураж. Избърса сълзите от очите си. После позвъни.

— Добро утро — поздрави я той, приятно изненадан от посещението й. — Още е рано, макар да се готвех да тръгвам на работа.

— Имаш ли свободна минутка? — опита да се усмихне тя.

— Разбира се. Заповядай. — Замълча за миг, после сякаш се сети, че вече са сгодени, наведе се и леко докосна с устни бузата й.

— Може би трябваше да ти се обадя, преди да нахълтам…

— Излишно е. По-добре да помислим дали следобед ще имаме достатъчно свободно време да купим годежни пръстени.

— Много мило от твоя страна — виновно сведе очи Джил. — Дойдох… Длъжна съм да ти обясня… Причината да съм тук…

— Седни и се успокой — посочи й Ралф един стол.

Беше му благодарна, не знаеше колко дълго ще я издържат краката й. През деня всичко бе много по-трудно. Снощи беше уверена, че с Ралф ще съумеят да уредят съвместния си живот. Сега имаше чувство, че е заобиколена от гъста мъгла. Нищо не бе ясно, на всеки ъгъл я дебнеха съмнения.

— За да съм честна с теб, трябва да ти призная, че докато бях на Хаваите, срещнах един мъж…

— И аз си помислих така.

— Казва се… Ох, името му няма значение. Виждахме се няколко пъти.

— Обичаш ли го? — попита Ралф направо.

— Да — прошепна Джил бавно и със съжаление. Беше я срам да си признае.

— Ти беше там само една седмица. Това достатъчно ли е, за да се влюбиш в един непознат дотогава човек?

Джил не му обясни, че Джордан е бил на Хаваите не една седмица, а само три дни. Нито спомена за двете кратки срещи тук, в Сиатъл.

— Понякога става така — бе единственото, което можа да каже.

— Тогава защо прие предложението ми да се омъжиш за мен?

— Защото ме е страх и… Ралф, толкова съжалявам. Не трябваше да те забърквам във всичко това. Ти си чудесен човек и аз държа на теб. Бяхме добри приятели, имам чудесни спомени от прекараното заедно време. Но тази сутрин разбрах, че не мога да се омъжа за теб!

Известно време той мълча. После се протегна и взе нежно ръката й между двете си топли длани.

— Не трябва да изпитваш чувство на вина. Снощи ми бяха необходими само две минути, за да разбера, че нещо не е наред. Изненадах се, когато започна да говориш за женитба.

— Изненадал си се?

— Казано честно, мислех, че ще ми кажеш за срещата си с друг мъж и повече няма да искаш да ме виждаш. От доста време зная, че не ме обичаш.

— Вярвах, че с времето това може да се промени.

— И аз мислех така.

— Ти си човек, на когото може да се разчита. Аз имам нужда точно от такъв съпруг…

— Дошла си да ми кажеш, че разтрогваш годежа. Така ли да разбирам? — прекъсна я той.

— Не исках да ти причинявам болка — кимна тя.

— Не си — отговори той делово. — Имах усещане, че рано или късно ще се откажеш от мен.

— Така ли?

— Ще се омъжиш ли за този, другия? — попита Ралф, следвайки някакви свои мисли.

— Не зная — сви рамене Джил.

— Ако все пак се омъжиш, не би ли помислила да ми отстъпиш апартамента си? Той е два пъти по-голям от моя, а наемът му е същият.

Джил започна да се смее на глас. Не разбра откъде намери сили, обаче смехът напираше в нея като мехурчета на шампанско. Толкова за Ралф — практичният и делови мъж, който е готов да се примири с развален годеж, но няма да пропусне изгодна сделка.

 

 

Следващата седмица бе най-противната в досегашния живот на Джил. Всяка сутрин се събуждаше, без изобщо да си е починала. Чувстваше се потисната и самотна. Няколко пъти едва не се разплака без каквато и да е причина. В петък следобед се опитваше да прочете една рецепта, ала буквите се размазваха пред очите й. В този момент управителят на аптеката я извика.

— Джил! Някакъв човек иска да говори с теб.

Беше необичайно някой да я търси на работното й място. Мина й мисълта, че може и да е Джордан, но веднага изключи тази възможност. Доколкото го познаваше, сигурно отдавна бе забравил за нея. Моментът, в който му каза, че е сгодена за Ралф, е престанала да съществува за него и с хирургическа точност — сякаш със скалпел, е била отстранена от живота му.

Но както напоследък й се случваше често, оказа се, че греши. Беше Джордан, който впи в нея поглед, твърд като кремък. В дълбочината му за частица от секундата се мярна нещо, което изчезна толкова бързо, че тя не можа да разбере какво е.

— Искал си да говориш с мен? — попита тя и с върховно усилие успя да скрие, че може да рухне всеки момент.

— Може би ще отидем някъде на друго място?

— Добре — отговори тя, след като погледна часовника и видя, че от обедната почивка остават само петнадесет минути — достатъчно, за да й каже всичко, което иска.

Излязоха от аптеката и той застана до колата си. Обърна се и я погледна със студени и непроницаеми очи.

— Искам да ми обясниш нещо.

— Ще се опитам.

— Днес сутринта при мен беше твоята приятелка Шели Брейди. Не мога да проумея как е минала през секретарката и двамата ми помощници.

— И какво ти каза?

— Бърбореше нещо за това, че правиш най-голямата и фатална грешка в живота си. И че ще бъда най-големият глупак, ако те оставя да я направиш. Ала знаеш много добре, че ако предпочиташ да се омъжиш за Роджър, това е твое право.

— Казва се Ралф — машинално го поправи тя.

— За мен това няма никакво значение. Ако ми разрешиш, искам да продължа. Твоята приятелка започна да ми разказва тази небивалица за поверието, свързано с някаква „вълшебна“ сватбена рокля.

— Това са глупости — простена обърканата Джил.

— Разбира се, няма никакъв смисъл в това, че роклята й станала, тя срещнала Марк и се омъжила за него. Странното беше, че се опита да ме убеди, че роклята става и на теб!

— Не се отнасяй сериозно към думите на Шели. Тя вярва твърде много във вълшебната сила на тази дреха. Не се тревожи, за мен това са глупости.

— Продължи да ми описва съня си — как те е видяла с мен на Хаваите, колко щастлива си изглеждала…

— Не се притеснявай! Шели ми мисли доброто. Сватбената рокля е много красива, но не е за мен! Както каза, всичко е глупост и аз съм напълно съгласна с теб.

— И аз мисля така. Не вярвам на такива измислици.

— Тогава защо си тук?

— Защото си спомних, че на Хаваите ти носеше със себе си сватбена рокля. Когато те попитах за нея, каза, че си я получила по пощата от твоята приятелка — същата, която тази сутрин се появи при мен. Тя започна да ми обяснява защо я е изпратила. Разказа ми историята на леля Мили и как срещнала бъдещия си съпруг. Как самата тя я получила и се влюбила в Марк…

— Сигурно не е пропуснала нито една подробност — каза иронично и с горчивина Джил. Той не й обърна внимание.

— Накрая позвъних на Марк. Надявах се поне той да ми обясни нещата малко по-разумно. Говорихме няколко минути. През това време Шели през сълзи се опитваше да ми обясни, че спасява и двамата от съдба, по-страшна от самата смърт. Но в крайна сметка Марк успя да внесе известна яснота в бъркотията.

— И какъв е резултатът?

— Ето ме тук. Дойдох да те попитам за роклята на леля Мили.

— Вече я върнах на Шели. Не е била за мен!

— Шели и леля Мили не смятат така. Още ли имаш намерение да се омъжиш за Роджър?

— Ралф — поправи го тя машинално.

— Вече ти казах — името няма значение…

— Не! — изкрещя Джил, разгневена на него, на Шели, на Марк.

Последва гробно мълчание. Най-после Джордан промълви:

— Знам.

— Откъде? Как? Защо? — Още не бе казала на никого, че е решила да не се омъжва за Ралф, дори на Шели.

— Защото ще се омъжиш за мен!