Деби Макомбър
Вълшебната рокля (10)

Десета глава

Шели се вторачи в нея с невярващи очи.

— Не можеш да направиш такова нещо!

Да напусне Джордан не беше необмислено решение, взето от Джил. През последните дни тя просто го изстрада. Не можеше обаче да отговори на приятелката си и нервно приглади косата си с трепереща ръка. Стомахът й се бе свил на топка.

— Страхувам се, че от брака ни няма да излезе нищо. Затова имам нужда да прекарам известно време далеч от Джордан, за да сложа в ред мислите и чувствата си. Съвсем не искам да го напускам, ала се страхувам, че ако остана, ще се разпадна на хиляди малки частици.

В очите на Шели припламна синият огън на гнева й. Тя никога не можеше да скрива чувствата си.

— Ти не си дала на този брак никакъв шанс. Не са минали дори два месеца!

— Повече от достатъчно, за да разбера всичко, което трябва да зная. Джордан не е женен за мен, а за компанията си. Шели, ти си най-добрата ми приятелка, но има неща, които не знаеш, а и аз не мога да ти обясня. Като например какво става между мен и Джордан.

— Ти го обичаш, нали?

Джил затвори очи и кимна утвърдително. Тя обичаше Джордан толкова, че сърцето й щеше да се пръсне от болка. Толкова, че не знаеше дали ще може изобщо да живее без него, дали ще може да обича някого толкова много, колкото обичаше него.

— Мисля, че няма да ме разбереш — продължи тя, като едва изричаше думите. — Исках да знаеш, че за известно време мисля да се преместя да живея при майка си. Само докато премисля нещата и взема окончателно решение.

— А на него каза ли? — попита Шели малко по-спокойно.

— Не.

Отлагаше този разговор колкото се може по-дълго. Не знаеше какво да каже на Джордан или как да му го каже. Това не бе някаква игра или опит да го накара да й обръща повече внимание, да отделя повече от времето си за нея и за брака им. Ако вземеше решение да се раздели с него, щеше да го направи решително и честно, без подлости, заплахи и излишни бъркотии.

— И ще му кажеш какво си решила?

— Разбира се.

Не можеше да постъпи като последната страхливка и да напусне апартамента, докато Джордан е на работа. Най-печалното в цялата история беше, че съществуваше вероятност той да забележи отсъствието й едва след няколко дни.

Нямаше да е лесно да го погледне в очите и да му каже за взетото решение. Вече го познаваше твърде добре и знаеше по какъв начин ще реагира. Щеше да се разгневи повече от всякога. Беше се приготвила за яростта му. Все пак в края на краищата щеше да я остави да си отиде, сякаш не означаваше нищо за него. Това щеше да бъде предизвикано от неизмеримата му гордост.

— Кога мислиш да му кажеш? — попита тихо Шели. Сякаш за първи път разбираше колко голяма е мъката на Джил. Истински израз на приятелските чувства, които изпитваше към нея, бе фактът, че не започна да я разпитва, а прие нейните напълно недостатъчни обяснения.

— Тази вечер — отговори Джил и помисли, че не е събрала нещата си. Имаше време да го стори, когато се върне у дома.

У дома… Думата отекна в съзнанието й. Макар апартаментът на последния етаж да носеше отпечатък на личността на Джордан, тя го чувстваше като истински дом. Живееше в него съвсем отскоро, ала през дългите, самотни седмици след медения им месец, всяко ъгълче от него й стана до болка познато. Щеше да й липсва утехата, която получаваше от изгледа към Пюджет Саунд и издигащите се върхове на Олимпийските планини. Щеше да й е много трудно да не мисли за госпожа Мърфи, с която не само че се сприятели, и към която се отнасяше като към член от семейството.

— Убедена ли си, че искаш точно това? — попита Шели и в гласа й се прокрадна нотка на съжаление.

Да напусне съпруга си бе последното нещо, което Джил искаше. Ала трябваше да го направи, и то колкото може по-скоро, за да не стане твърде късно, когато и да иска, няма да има сили да си тръгне.

— Не отговаряй на въпроса ми — прошепна Шели. — Болката в очите ти ми казва всичко, което искам да зная.

Джил стана, отвори чантата си и започна да търси носна кърпичка. Сълзите се стичаха по бузите й. А трябваше да се стегне, преди да застане лице в лице с Джордан. За това щеше да има нужда от цялата си вътрешна сила.

Шели я прегърна нежно и Джил отново почувства искрена благодарност за приятелството й. Бяха близки колкото сестри, а през целия си живот Джил не бе изпитвала нужда от близки хора повече, отколкото сега.

Когато се върна, апартаментът отекна с пълната тишина на безлюдна квартира. Джил спря по средата на дневната, после бавно обиколи апартамента, като докосваше нежно с ръка мебелите един след друг. Погледът й бе привлечен неудържимо от прозореца. Приближи към него и се вгледа в тъмнината на нощта. Навън проблясваха светлини — бяха твърде далечни.

С нежелание влезе в спалнята, която заемаха с Джордан. Дишаше мъчително, на пресекулки. Едва успя да извади куфарите и да ги просне разтворени на голямото легло. Една по една започна да сгъва дрехите си и да ги нарежда.

На няколко пъти осъзнаваше, че стиска в ръцете си някоя дреха, като я мачка несъзнателно. Трябваше време, за да събере достатъчно сили да продължи събирането на багажа. Сълзите напираха в очите й, но тя отказваше да им се предаде. Трябваше да бъде твърда повече от всякога, даже това да й струваше всичко.

— Джил?

Ръцете й замръзнаха неподвижно, сърцето пропусна един удар. Не очакваше Джордан да се върне поне още няколко часа. През изтеклата седмица почти не се бяха виждали, разговаряли.

— Къде заминаваш? — попита той спокойно.

Беше й нужно известно време, за да се стегне. После се обърна към него. Джордан бе застанал на другия край на стаята. Като че ли беше на другия край на света. Държеше се сковано и изглеждаше объркан.

— При майка ми — отговори тя най-после.

— Да не би да е болна?

— Не… — Джил пое дълбоко въздух с надежда, че това ще успокои лудото биене на сърцето й и продължи. — Напускам те за известно време. Трябва да премисля… Да взема някои важни решения.

В очите му избухна огън и те се изпълниха с гняв.

— Мислиш да се развеждаш? — попита с неумолим глас.

— Не, не сега. Просто отивам да живея при майка си.

— Защо?

Джил усети как се надига собственият й гняв.

— Самият факт, че ми задаваш такъв въпрос, трябва да ти даде и отговора. Не виждаш ли какво става? Сигурно изобщо не те е грижа, че както върви, бракът ни няма да издържи и един месец още! — Спря за момент, за да си поеме въздух и продължи в скоропоговорка: — Предчувствах, че ще се случи именно това. Но бях толкова влюбена в теб, че пренебрегнах всичко, което беше съвсем ясно от самото начало. Ти нямаш нужда от съпруга. Никога не си имал. Не мога да разбера защо изобщо се ожени за мен…

— Кога измисли всичко това? — изръмжа Джордан.

— Започнах да мисля по тези въпроси от мига, когато се върнахме от сватбеното пътешествие. Нашият брак сигурно е най-краткотрайният, регистриран някога. Една седмица — това е времето, което ми отреди. Не разбираш ли, че ми трябват повече от пет минути в края на работния ти ден, когато си толкова изморен, че едва говориш! Бих желала да съм по-силна, обаче не мога. Явно, че изисквам от теб повече, отколкото можеш да ми дадеш!

— Защо не ми го каза по-рано?

— Казвала съм ти го стотици пъти!

— Кога? — избоботи той.

— Нямам намерение да споря с теб, Джордан. Не мога безучастно да наблюдавам как се преуморяваш до смърт от работа по някакъв проклет проект. Преди цяла вечност ми беше обещал, че до една седмица всичко ще бъде решено. И аз бях достатъчно глупава, за да ти повярвам! Ако това е толкова важно за теб, че си готов да оставиш всичко останало в живота ти да рухне, добре. Изборът е твой.

— Кога си ми казвала всичко това? — настоятелно попита той за втори път.

— Спомняш ли си снощния ни разговор? — попита тя с едва доловима надежда.

Джордан се намръщи, после поклати отрицателно глава.

— Значи не си спомняш — уморено каза Джил.

Предишният следобед се почувства толкова самотна, че в един момент протегна ръка към телефона. Щеше да се обади на Ралф и да го помоли да отидат на кино. Почти започна да набира номера му, когато се сети, че е омъжена. Това я порази — тя не се чувстваше омъжена жена!

Ако трябваше да прекара живота си в самота, добре. Можеше да приеме тази съдба. Но нямаше намерение да се превръща в екзотична птица, заключена в златна клетка, която може да бъде извадена и помилвана тогава, когато ти е удобно.

Надяваше се раздялата да й помогне да възвърне оптимизма си, да й покаже какво трябва да прави по-нататък. Обаче всичко това не можеше да бъде обяснено на Джордан. По-късно, може би след седмица, ще може да му разкаже какво й тежи на сърцето.

— Какво си ми казала снощи? — продължаваше да настоява Джордан, видимо смутен.

Джил внимателно сгъна една копринена блуза и я постави в куфара.

— Разказах ти как едва не позвъних на Ралф, за да отидем заедно на кино… И ти се разсмя. Сега спомни ли си? Беше ти смешно, че собствената ти съпруга е забравила, че е омъжена! Повече от ясно ми беше, че изобщо не си разбрал какво ме е довело до желанието да се обадя на бившия си приятел.

— Не разбирам смисъла на това, което говориш.

— Естествено, че не го разбираш! Съжалявам, Джордан. Е, успях да ти кажа поне основното. А именно, че искам от нашата връзка повече, отколкото ти си в състояние да ми дадеш…

— Вече ти обясних, че скоро ще реша проблемите, свързани с проекта. Вярно е, че спънките продължиха по-дълго, отколкото предполагах. Но ако само би могла да проявиш още малко търпение… Толкова много ли искам от теб? Да не мислиш… — Джордан се поколеба, после сърдито пъхна ръце в джобовете на панталона си и нервно отиде в другия край на спалнята. — Да не мислиш, че тези седмици бяха много забавни за мен? Не смяташ ли, че в трудни ситуации съпругата трябва да проявява повече желание да помага на мъжа си, вместо със заплахи да го кара да прави това, което иска тя?

Не я изненада фактът, че Джордан приема решението й да отиде да живее другаде като нечестна игра. Все още не разбираше колко сериозно е взетото от нея решение.

— Не мога да живея така. Просто не мога! — проплака тя. — Нито сега, нито когато и да било! Искам децата ми да имат истински баща! Моят беше една сянка, която премина през живота ми, и не бих могла да понеса децата ми да изстрадат това, което съм преживяла аз!

— Избрала си много подходящо време да ми го заявиш! — Явно Джордан изпускаше контрола върху нервите си, обхванат от усилващ се гняв.

— Само ако можех да променя всичко от самото начало… Щях да го направя. Бъди сигурен! — За да му покаже, че за нея разговорът е привършен, затръшна капака на куфара.

— Да не си бременна? — достигна до нея въпросът му като неочаквана гръмотевица.

— Не.

— Сигурна ли си?

— Разбира се!

Последва пауза, която тя използва, за да вземе чантата си и един топъл пуловер.

— Бих ли могъл да кажа нещо, което да те накара да промениш решението си?

— Не! — Протегна се, хвана двата куфара за дръжките и ги помъкна към края на леглото. — Ако случайно искаш да ме видиш по… някакъв повод, можеш да ме намериш при майка ми.

Джордан стоеше с гръб към нея. Изглеждаше като издялан от камък.

— Щом си решила да ме напускаш, тръгвай!

 

 

— Джил, мила! — Майка й почука тихо на вратата и влезе в полумрака на спалнята.

Джил седеше на едно канапе до прозореца, забила брадичка в коленете си, и наблюдаваше улицата с двете редици дъбови дървета, които сякаш я пазеха. Имаше този навик от детските си години — когато е изправена пред някакъв проблем, да мисли как да го реши, съзерцавайки околния пейзаж. Ала сегашният й проблем едва ли би могъл да намери разрешение само със седене, гледане и мислене.

— Как си?

— Добре — отговори тя кратко. Все още не беше готова да разкаже на майка си за случилото се.

— Вечерята е готова — каза Елейн нежно.

Тези дни тя просто сияеше. Откакто Джил дойде да живее при нея, Андрю Хауърд се обаждаше почти всеки ден по телефона. Естествено, той не знаеше, че е напуснала Джордан за известно време. Джил бе успяла да накара майка си да обещае, че няма да му казва нищо.

Последният път, когато се обади, Андрю каза на Елейн, че следващия месец има намерение да дойде за известно време в Сиатъл, за да се види с нея. Независимо от безизходицата на ситуацията, в която се намираше, Джил изпитваше истинска радост за майка си и Андрю Хауърд.

— Благодаря ти, мамо, не съм гладна.

Майка й не започна да спори. Седна до нея и я прегърна. Неочаквания израз на чувствата, които изпитваше към нея, трогна Джил до сълзи.

— Почти цяла седмица не си яла.

— Така ми е добре, мамо. — Джил не искаше майка й да се върти непрекъснато около нея и бе благодарна за разбирането, което проявяваше. Елейн нежно отмести кичур паднала върху челото й коса и стана.

— Ако ти потрябвам за нещо…

— Едва ли.

Майка й спря в мигновено колебание и попита:

— Ще се върнеш ли при него, Джил?

Тя не отговори. Не защото не искаше, а защото не знаеше отговора. През седмицата, която прекара тук, нямаше никаква вест от Джордан. Загрижена, Шели бе минала два пъти и без всякакви скрупули остави сватбената рокля в оригиналната й кутия. Дори Ралф се обади да попита как се чувства. Но не и Джордан.

Не трябваше да страда толкова много за него и да се чувства самотна като изгубено малко дете. Надяваше се, че времето, което ще прекара далеч от Джордан, ще й помогне да си изясни ситуацията. Но не стана така. Даже бе объркана повече, отколкото в началото. Мислите й приличаха на заплетена рибарска мрежа, която не може да бъде оправена.

Не очакваше, че Джордан ще й се обади, ала дълбоко в себе си таеше някаква надежда. Напразна надежда! Дори той да се обадеше, Джил не знаеше как ще реагира.

От входната врата долетя звукът на звънеца. След малко Джил чу майка й да разговаря с някаква жена. Не познаваше гласа й. Внезапно я обзе странна апатия и тя отпусна глава върху свитите си колене. Част от нея, която не се поддаваше на контрола й, искаше гостът да е Джордан. Колкото и глупаво да беше от нейна страна, Джил все пак се надяваше, че той ще превъзмогне глупавата си гордост. Ще дойде и ще се постарае да я убеди, че не всичко в техния брак е загубено.

Сърцето й копнееше да го зърне поне за малко. Той обаче беше оставил на нея да направи първата крачка, каквато и да е. Но времето за това все още не беше настъпило. Беше толкова объркана…

— Джил — повика майка й от открехнатата врата, — за теб е. Дошла е Сузи Лъндкуист. Казва, че е много важно.

— Сузи Лъндкуист? — не повярва на ушите си Джил.

— Поканих я в хола.

Нямаше никаква представа защо младото момиче е дошло да я види. Джордан бе използвал Джил, за да отклони нейната привързаност. Може би Сузи все още го обича и има намерение да поднови връзката си с него. Ако беше така, едва ли щеше да дойде да я уведоми какво смята да прави.

Облече чист пуловер и излезе от стаята. Сузи се разхождаше в хола и пушеше дълга цигара с филтър. При появяването на Джил я изгаси в първия попаднал й под ръка пепелник.

— Надявам се, че си доволна?

— Моля? — премигна Джил.

— Джордан го направи. И то само заради вас!

— Бихте ли казали какво точно е направил?

— Отказа се от борбата. — Сузи я гледаше, сякаш напълно бе загубила ума си.

— Не обичам да признавам, че съм неосведомена за някои неща. Но в случая наистина нямам представа за какво става дума.

— Нали сте негова съпруга?

— Да — трябваше да признае Джил и добави наум: „Все още“.

Стояха на няколко крачки една срещу друга като противници, които се готвят да изберат оръжието, с което ще се дуелират.

— Джордан предаде контрола на компанията на баща ми и брат ми — обясни Сузи припряно. — Направи го съвсем неочаквано. Знаете ли какво го е накарало да постъпи така?

Беше сигурна, че ако Джордан водеше неравна битка, щеше да й каже поне нещичко. Не беше при него само от една седмица. Едва ли за толкова кратко време би могло да се случи нещо, което да застраши контрола му върху компанията, нали? Мислеше трескаво.

— Тази борба за надмощие се води от месеци — продължи Сузи, почти да й се кара. — Всичко се обърна, когато се оженихте. Джордан не би могъл да избере по-неблагоприятно време за това. После отиде на сватбено пътешествие. Баща ми използва неговото отсъствие и започна да изкупува всички акции, до които можеше да се добере. Най-после успя да събере достатъчно, за да изравни броя им с тези, които притежава Джордан. И сега иска оставката на Джордан като изпълнителен директор. Негово място ще получи брат ми.

— И как се развиха нещата?

— Месеци наред Джордан събираше привърженици на своите идеи, купуваше и препродаваше акции, правеше всичко в човешките възможности, за да спечели — не прекъсваше да говори Сузи. — И в един прекрасен момент той се отказа от всичко и предаде контрола на компанията на баща ми, който от своя страна ще го поднесе на сребърен поднос на брат ми. Ти го видя онази вечер на Хаваите. И двете знаем отлично, че той нито притежава способностите, нито необходимия опит, за да стане изпълнителен директор на компания с такава разностранна дейност. За няколко години той ще съсипе всичко, на което Джордан е посветил живота си.

Джил не знаеше какво да отговори. Първата й реакция бе да възрази на Сузи. Джордан никога не би предал доброволно контрола над компанията си. Нямаше нужда това момиче да й обяснява, че той е отдал целия си съзнателен живот на създаването й. Че е вложил в нея всичко, което е знаел и можел, и още.

Сега си спомни, че й беше казал за неприятностите, които има с изкупуване на акции на компанията му. И че скоро ще му се наложи да води битка, за да запази контрола върху нея. Сети се също така какво му отговори: че не може да си представи той да загуби.

— Джордан си е подал оставката от поста изпълнителен директор? — попита тя невярваща, останала без дъх от вълнение.

— Тази сутрин и оставката веднага влезе в сила.

— Защо? — почти проплака Джил.

— Вие би трябвало да знаете най-добре — отвърна Сузи грубо. Извади втора цигара и нервно я запали. После прибра златната си запалка и издиша облак дим към тавана, като продължи с нежелание: — Защото ви обича.

— Какво общо има това с компанията, контролния пакет акции, поста му и всичко останало, да го вземат дяволите?

— Явно, че е трябвало да избира между вас и компанията. И той е избрал вас.

— Той ли ви изпрати да ми кажете? — Джил не вярваше Джордан да направи такова нещо. Обикновено предпочиташе сам да се справя с критичните ситуации.

Сузи се засмя кратко и сухо.

— Изглежда се шегувате. Би одрал кожата ми, ако разбере, че съм на по-малко от километър разстояние от вас.

— Тогава защо сте тук?

Сузи пое дълбоко цигарения дим.

— Защото до неотдавна си въобразявах, че съм влюбена в него. И той постъпи съвсем честно с мен. Би могъл да ме използва, за да запази компанията, но не го направи. Изглежда, че зад непроницаемата му външност тупти нежно сърце. Обаче вие сигурно го знаете по-добре от мен. Иначе едва ли бихте се омъжили за него.

— Да… — прошепна Джил.

— Той има нужда от вас. Не зная защо сте го напуснали, това засяга само вас двамата. Джордан не е от този тип мъже, които изневеряват на съпругите си, така че не вярвам причината да е друга жена. Преди всичко той е човек на честта. Но ако досега не сте разбрали какво имате в негово лице, или сте глупава, или не го заслужавате.

В душата й нахлуха противоречиви чувства. Джордан е решил да напусне компанията?! Не смееше да повярва и да се надява.

— Ще се върнете при него, нали? — настоя Сузи.

— Аз… — Тихият колеблив глас на Джил заглъхна.

Странната посетителка дръпна за последен път от цигарата и я загаси при другата угарка.

— Ако ви възпира гордостта, не мисля, че има от какво да се страхувате. Най-вероятно Джордан сам ще дойде да ви потърси. Може да е след известно време, стига вие да го дочакате.

— Аз се връщам при него. — Джил изведнъж се съвзе, погледна Сузи и започна да говори с голямо усилие: — Не зная как да ви се отблагодаря, че дойдохте. Толкова много съм ви задължена!

— Не на мен трябва да благодарите. Моля се на небето да оцените това, което той пожертва заради вас. — Сузи взе чантата си и я сложи под мишницата.

— Напълно го разбирам. А на вас все пак благодаря от сърце — говореше несвързано Джил, докато я изпращаше до вратата.

Веднага, след като затвори вратата, тя се спусна да търси майка си. Намери я в кухнята.

— Без да искам, чух разговора ви — заяви майка й, преди Джил да започне да обяснява причината за посещението на Сузи. — Нали знаеш, че всичко е твърде хубаво и може да не продължи дълго време?

— Въпреки всичко се връщам при него!

Елейн разгледа внимателно лицето й.

— Знаех също и това.

Докато се прегръщаха набързо, Джил прошепна на майка си:

— В моята стая има една кутия, мамо. Шели я донесе. За теб и за Андрю Хауърд.

 

 

Пътуването до центъра на града й се стори безкрайно. Непрекъснато попадаше в задръствания. Единственото място, което намери за паркиране бе в забранена зона. Без никакви угризения на съвестта спря колата, заключи я и забърза към сградата, в която се намираха офисите на Джордан.

Имаше късмет. Макар работното време да бе свършило отдавна, още не бяха заключили входната врата. Нахълта във фоайето. Днес наистина й вървеше. На смяна беше същият пазач, с когото бе имала разправия при предишното си посещение, и който я бе запомнил.

— Господин Уилкокс отиде ли си вече? — Едва си поемаше дъх.

— Не още.

— О, благодаря ви! — избърбори тя и затича към асансьора.

Кабинетът на Джордан бе на последния етаж. Асансьорът спря и тя изхвръкна от него. Не забеляза нито пустия коридор, нито празните бюра на секретарката и помощника на съпруга си. Забеляза само отворената двойна врата, водеща в огромния му кабинет.

Най-после видя и самият Джордан и замръзна на място. Той стоеше зад бюрото и прибираше някакви книжа в един кашон. Изглеждаше измъчен. Сякаш не бе мигнал през цялата седмица на нейното отсъствие. Не се беше бръснал и тъмната му брада се очертаваше на отслабналото лице. Обикновено грижливо вчесаната му коса бе разрошена и стърчеше на всички страни.

Усети, че не е сам. Бавно вдигна очи и погледът му срещна нейния. Целият свят сякаш спря движението си. В този момент тя видя пред себе си един беззащитен човек и четящата се в очите му болка премина в нея.

— Не можеш да направиш това! — Викът й премина в ридание. — Не трябва!

Лицето му придоби по-твърдо изражение и той овладя чувствата си. След това продължи да събира нещата си, сякаш бе сам. На лицето му бавно започна да се появява усмивка, която изразяваше повече горчивина, отколкото радост.

— От края на днешното работно време съпругът ти е безработен.

— О, Джордан, защо постъпи така? Заради мен ли? Защото те напуснах, нали? Но ти никога не каза… Никога дори не опита да ми обясниш, а толкова те молех! Нямаше ли достатъчно доверие в мен, за да споделиш какво става?

Това й причиняваше най-голяма болка. Че Джордан бе изживял целия този кошмар сам, без да го споделил с нея!

— Разбрах, че съм сгрешил, като не съм ти казал — призна той. На лицето му се изписа съжаление. — Какво да правя, като характерът ми е такъв — не товаря с проблемите си хората около мен.

— Но аз съм твоя жена!

Горчивата усмивка отново се появи на лицето му.

— Какво да правя, като съм новак в брачния бизнес. Явно не мога да постигна това, към което се стремях — да разгранича семейството от работата. Не ми се искаше да нося у дома проблемите на компанията и да те товаря с тях.

— Само да знаех, Джордан! Ако беше споделил с мен неприятностите си, може би щях да успея да ти помогна по някакъв начин.

— Не съжалявай за пропуснатото. Независимо от всичко, ти ми помогна, макар и по коренно различен начин.

Сълзи замъглиха погледа на Джил. Би дала всичко, което притежаваше, само и само Джордан да я прегърне. Беше толкова далеч от нея, изглеждаше толкова самотен и… недостижим!

Той взе една малка снимка от деня на сватбата им. Гледа я дълго, после я прибра в кашона при другите неща от бюрото. Гласът му я стресна, защото той започна да говори монотонно, без да вдигне поглед към нея:

— Влюбих се в теб още в първи момент, когато се срещнахме. Не искай да ти обяснявам защо ти, защото не мога. След онази нощ на брега, когато те целунах за първи път, разбрах, че никога вече животът ми няма да е същият.

— О, Джордан!

— Когато бях с теб, имах чувството, че съм огрян от топлите лъчи на слънцето. Никога преди това не бях усетил колко съм самотен, как съм копнял да споделя живота си с някого, а сърцето ми е страдало за малко обич…

От очите й потекоха сълзи, но тя не се срамуваше от тях.

— Денят, в който се оженихме — продължи да говори той, — ти бе толкова красива в булчинска си рокля! Почти не можех да повярвам, че си се съгласила да станеш моя жена. Тогава си дадох клетва никога да не направя нещо, с което бих те наранил… или загубил.

— Но да напуснеш… — Цялата трепереща, с няколко несигурни крачки тя прекоси кабинета и се приближи до Джордан. Когато я усети толкова близо до себе си, той изтръпна. На лицето му се появи израз, странна смесица между надежда и копнеж.

— Не мога да си разреша да те загубя!

— А да загубиш работата, смисъла на живота си?

— Аз имам нов живот! — Нежно я привлече в прегръдките си и зарови лице в косите й. — Без теб всичко губи своя смисъл.

— Какво мислиш да правиш отсега нататък?

— Чудя се дали да не прекараме една година в пътуване по света. Би ли ти харесало? — Джил се усмихна щастливо през сълзи, а Джордан продължи: — А след това да започна да се занимавам преди всичко със семейството си.

Тя пак кимна в знак на съгласие. Сърцето й бе препълнено с любов и вълнение.

— После, когато му дойде времето, ще намеря нещо интересно и ще започна отначало. Обаче никога вече няма да разреша на работата си да заема първо място в моя живот. — И добави съвсем тихо: — Сега ти си моят живот.

— Сигурен ли си, че искаш точно това? — Не можеше да повярва, че се е отказал от любимата си работа.

Устните му докоснаха отново косите й.

— Това не подлежи на никакво съмнение. Нямам нужда от работа, за да запълвам живота си. Не когато имам теб.

— О, Джордан! Обичам те толкова много!

Тя затвори очи и прошепна молитва на благодарност за прекрасния съпруг, който съдбата й бе отредила.

— А сега не е ли време да се прибираме у дома, любов моя?

— У дома — повтори тя последните му думи.

Със своя съпруг. Мъжът, когото обичаше. И за когото се бе омъжила.