Даяна Мур
Приласкай ме в топла вечер (2)

Втора глава

Сега — две години по-късно — Вейн отново стоеше на дока, наблюдаваше познатата сива вода и знаеше, че е стигнала до повратна точка в живота си. През последните две години беше потискала личността си до краен предел, беше се мъчила да не се вкопчва в Кийф, да не го узурпира. Бе положила всички усилия да бъде доволна, че поне е близо до Кийф, независимо дали той я обича или не.

Но повече не можеше да продължава да живее с тази несигурност. И писмото, което беше намерила, допълнително я бе разтърсило.

Когато съзря огромния горд „Фрийдъм“, внушително маневриращ сред малките катери и другите кораби, сърцето й се разтвори от обич. Но и страхът й се засили. Трябваше да има предвид и възможността, че може да изгуби Кийф завинаги.

Но не можеше да продължава да се държи пасивно.

Вейн го видя да се отправя с бързи уверени крачки към пропуска на „Фрийдъм“. Кийф козирува отсечено, преди да слезе от кораба. Изпод фуражката му, огряна от слабото слънце, пробило за кратко плътната пелена от облаци, проблесна късо подстриганата му с цвят на мед коса.

„Не се е променил много“ — успя да установи тя. В къдриците му все още не се забелязваха сиви кичури, а стройната му фигура изглеждаше добре поддържана от тренировките. За тридесет и седемте му години стойката на тялото беше доста горда и изправена, а леките бръчици около сините му очи и добре оформената уста правеха лицето му да изглежда по-интересно и зряло.

Кийф веднага я забеляза. Тя нарочно беше нахлупила червената си качулка, която представляваше весело цветно петно сред сивото обкръжение на военноморската база.

Кийф се спря по средата на пътя, без да обръща внимание на блъскането на матросите, бързащи към своите близки. Погледите им се срещнаха и впиха един в друг. Вейн усети искрата на желанието, припламнала помежду им. Нещо я стегна в гърлото при мисълта, че може би и само сексуалната връзка между тях е достатъчна за Кийф. Но на нея тя не й стигаше и през следващите няколко седмици трябваше да разбере дали той е готов да я обича и да й принадлежи изцяло, както тя му се бе отдала и тялом, и духом.

Вейн започна да си пробива път към него през тълпата. От широката усмивка върху загорялото му лице проблеснаха бели зъби. Той пусна вещите си на земята и разтвори ръце.

Вейн бавно се приближаваше, опитвайки се да прокуди всички страхове и съмнения. Когато ръцете на Кийф я стиснаха в здрава прегръдка, тя се отдаде изцяло на прекрасното усещане и дълбоко вдъхна характерния му мирис. Обви ръце около тънката му талия и мечтаеше да са си у дома, където дебелите дрехи нямаше да й пречат да усети силното му мускулесто тяло.

Кийф повдигна брадичката й към себе си и я целуна леко по устните, но едва сдържаната страст, скрита в нежността му, накара Вейн да потрепери. После той внимателно я целуна по двете очи и по малкия фин нос.

— Добре дошъл у дома, скъпи!

Вейн забеляза как Кийф се стегна, преди да я пусне. Блясъкът в очите му угасна. В старанието си да се държи спокойно и да се владее, гласът й беше прозвучал студено и отблъскващо.

В очите му се появи ням въпрос, но Вейн не можеше да му даде отговор. Половината нощ беше прекарала будна и беше търсила подходящите думи, с които да го посрещне, но сега мозъкът й отказваше да мисли. С усилията си да се държи „правилно“ беше на път да разруши най-хубавите мигове на тяхната среща. Тя въздъхна.

Кийф вдигна ръка и я погали леко по бузата.

— Добре ли си, Вейн?

Сините му очи я гледаха загрижено и Вейн с мъка сдържаше сълзите си. Кийф винаги беше толкова спокоен, така владеещ се. Щеше да се надсмее над съмненията й. За да не изгуби самообладание и да не се разплаче, тъй като сълзите й напоследък лесно рукваха, Вейн се освободи от прегръдката му. Доста рязко — както установи с внезапна болка.

Кийф отново погрешно беше изтълкувал поведението й. Той бавно свали ръка от лицето й. Изразът му беше непроницаем. Вдигна пътната чанта и куфарчето си, после с чувство на собственик обви с ръка кръста й и тръгнаха.

За първи път от брака им Вейн не беше отговорила на целувката му и забеляза, че това го бе засегнало много. Но просто не беше в състояние да се пребори със собствената си непохватност и колкото повече се стараеше да се държи нормално, толкова по-неестествено ставаше поведението й.

Вейн разглеждаше рязко очертания му профил — с волевата брадичка, с римския нос и високото чело, върху което се спускаше къдрица, и усети, че я връхлита парливо желание. Това обаче, което най-силно я смути, беше дълбокото чувство на обич, което я изпълваше.

Тя се боеше, че няма да събере смелост и да покаже писмото на Кийф. Страхуваше се от обясненията му и още повече от това, че нямаше да му повярва, все едно какво щеше да й каже.

Докато крачеше редом с Кийф покрай шумните пристанищни съоръжения, Вейн осъзна, че Япония щеше да й липсва, когато някой ден си тръгнеше оттук. Въпреки предупрежденията за предстоящи тайфуни, земетресения, насекоми и отвратителното време тя беше запленена от нейната култура и бит.

— Къде си паркирала колата?

Плътният глас на Кийф я изтръгна от мислите й и Вейн трепна виновно. Знаеше, че издайническата червенина на бузите й не е убягнала от погледа му и беше възможно той да я е разтълкувал погрешно.

— Колата е на ремонт — отговори тя бързо. — Ще трябва да се качим на влака.

Тъй като живееха във военното селище в Йокохама, това означаваше поне един час път, въпреки че японските железници функционираха бързо и рационално. След влака трябваше да продължат с автобус, но това беше все пак далеч по-приятно, отколкото убийственото пътуване в часа на върховото натоварване на трафика.

Вейн бе озадачена от мълчанието на Кийф и му хвърли скришом поглед отстрани. Той също я наблюдаваше със странен израз на лицето, при което върху тънките му устни трептеше усмивка.

— Какво ще кажеш, ако тази нощ останем на хотел?

Вейн отклони поглед, но Кийф вече беше забелязал руменината, която отново бе обляла бледото й лице. Тихият му разбиращ смях и кратката прегръдка я объркаха, а мирисът на одеколона му мъчително изпълваше сетивата й.

— Аз… не зная какво да ти кажа… — започна тя и се ядоса на заекването си. От времето на следването си не беше се запъвала по такъв начин. „Та ти си почти на двадесет и седем!“ — укори се мислено Вейн. — Утре трябва да съм на работа — намери си тя бързо оправдание.

Кийф повдигна многозначително едната си вежда.

— Не би ли могла утре да си вземеш свободен ден?

— Нали знаеш колко сме заети по Коледа. Много жени си вземат отпуск, за да могат да бъдат с мъжете си. Почти всички кораби са в пристанището заради празниците — отвърна Вейн вяло.

Тя си спомни времето, когато няколко дни след запознанството си с Кийф пренощува в хотела на флота — тогава нищо на света не би могло да я накара да се откаже да прекара там нощта с него.

— Какви проблеми има в такъв случай? Ти също би могла да си вземеш почивен ден. Няма да усетят чак толкова отсъствието ти в бюрото за обмяна — заяви той и с кратко движение на ръката разреши въпроса.

Това й причини болка. Вейн сериозно се отнасяше към работата си. Когато преди две години за пръв път бе потърсила някакво занимание тук, беше разбрала, че най-добрите места се заемаха рамо от военни ветерани или от жени с дългогодишен опит. Така че тя бе приела да стане счетоводител и беше открила за своя изненада, че й доставя удоволствие да работи с цифри. После завърши различни курсове за повишаване на квалификацията и стигна до длъжността инспектор.

— Знаеш, че някога се отказах от престижна служба и това решение взех напълно доброволно — отвърна тя тихо. — Тук доста се потрудих, за да напредна в работата си и се гордея с това, което съм постигнала. Току-що ме назначиха за помощник-мениджър! Работата ми означава точно толкова за мен, колкото и твоята за теб… може би и повече, защото в живота ми има безброй незапълнени часове и не всеки ден преживявам толкова много интересни неща, колкото теб.

Тя искаше да се освободи, но Кийф я притисна още по-здраво към себе си. Независимо от това колко беше ядосан, той не търпеше физическо разстояние. Също така никога не си лягаше, докато не се отстранят каквито и да било различия помежду им. Веднъж, след една от редките им препирни, той й беше казал, че това вероятно е реакцията му на постоянните спорове между родителите му, които са се проточвали до късно през нощта.

Кийф спря пред една празна чакалня за автобуси и се обърна към Вейн:

— Съжалявам, Вейн. Беше необмислена забележка от моя страна — точно в стила на Елиът. — Той винаги наричаше родителите си по име. — Но ми се струва, че този път завистта ти към моята, тъй наречена „вълнуваща професия“, не е много уместна — предстои ми повишение, а това означава, че ще трябва да се ровя само в бумаги. Но ще направя всичко възможно това да трае кратко време.

— О, Кийф, съжалявам — каза Вейн и го погали по бузата. Тя отново беше забравила обидата му и се измъчваше от двойствени чувства. От една страна, се радваше, че вече нямаше да лети толкова често, но от друга страна пък знаеше какво означава летенето за Кийф.

Той извърна лице към дланта й и бързо я целуна, преди да я поеме в своята ръка.

— Ще видя какво може да се направи. Дотогава ни остават двадесет и един дена за наслади, преди отново да тръгна по море.

Думите му я ободриха, но тя си спомни и за решението, което трябваше да вземе в най-скоро време. Вейн се загледа към сивото море, където флотилията се открояваше върху също толкова сивия хоризонт.

Но Кийф не допусна помежду им да се появи емоционално отдалечаване.

— Най-сетне сме сами, скъпа — каза й тихо.

Той се наведе над нея, за да я целуне и се облегна на прясно боядисаната стена. Предупреждението на вътрешния й глас потъна в бурната му целувка. Вейн знаеше, че Кийф нарочно се старае да я възбуди, но това не попречи да я овладеят познатите чувства. „Познати — помисли си тя мечтателно, — но въпреки това отново и отново нови…“

Той я притисна още по-плътно към себе си, но Вейн откъсна устните си от неговите, за да му напомни, че скоро ще дойдат и други пътници.

Кийф нетърпеливо отклони протеста й.

— Автобусът току-що е заминал. Имаме още няколко минути, преди да дойде някой, за да чака за следващия.

Той я прегърна през тънкото кръстче и отново впи устни в нейните. Вейн се предаде. Беше безсилна срещу неговата сексапилност и предателската реакция на тялото и сърцето й постепенно отслабиха волята й.

Целувката му ставаше все по-пламенна и жадна и Вейн простена безпомощно. Кийф носеше мириса и вкуса на морето, а от униформата му все още се излъчваше ароматът на екзотичните краища, по които бе скитал. Когато докосна устните й с език, те се разтвориха с копнеж. Той си играеше с езика й, докосваше зъбите й, преди отново да очертае с целувки контурите на сочните й устни. Вейн се вкопчи здраво в него. Краката й трепереха така, че не беше в състояние да се задържи изправена.

Скри лице под брадичката му и си пое дълбоко въздух, за да възвърне отново равновесието си. Горещият му дъх, който пареше в ухото й, заплашваше отново да сломи съпротивата й и когато езикът му с влудяваща бавност проникваше навътре, цялото й тяло започна да трепери.

— Някакви възражения относно хотела? — прошепна Кийф.

Вейн успя само безпомощно да кимне с глава. Нямаше сили да му се противопостави, въпреки че в този момент у нея се надигна чувство на гняв — гняв, насочен към Кийф заради самодоволната му, победоносна физиономия, но и гняв преди всичко към самата нея, защото не можеше да му устои, както всъщност бе възнамерявала.

— Нека идем пеша дотам — предложи тя с пресипнал от възбуда глас. Надяваше се от студения въздух да възвърне отново самообладанието си.

— Окей! — Кийф грабна багажа си с една ръка, а с другата прегърна Вейн. После двамата излязоха от чакалнята и забързаха по стръмното възвишение.