Даяна Мур
Приласкай ме в топла вечер (12)

Дванадесета глава

Когато тръгнаха към чайната, небето беше невероятно синьо и ясно, а върху земята падаха последните златни лъчи на слънцето.

Вейн беше много доволна от покупките си. Бе накупила доста неща за семейството си и за приятелките си от базата. Както Кийф бе предсказал, сега и двамата бяха отрупани с пакети и торбички — всичките украсени с неизбежната „сакура“.

С влизането в малката чайна ги облъхна приятна топлина и чудесен аромат. Кийф помогна на Вейн да съблече палтото си и свали своя анорак, под който носеше черен скиорски пуловер. Докато той даваше поръчката, Вейн се улови, че се възхищава на широките му рамене и силната му гръд, на гордата осанка на тялото му и на къдравата медночервена коса, която под приглушеното осветление на чайната имаше цвета на кестен.

Тя реши да хване бика за рогата и отвори уста да попита Кийф за писмото на баща му. Но в същия момент той погледна към нея и я изпревари:

— Вейн, има нещо, за което много ми се иска да разговарям с теб. Усещам, че при нашите разговори отбягваш определени теми, но може би няма да имаме втори път шанса да поговорим, несмущавани от никого.

Зъбите му се бялнаха върху загорялото лице и Вейн се разтопи при вида на усмивката му.

— Ще използвам случая, че седиш насреща ми в обществено заведение, а не в спалнята, където винаги мисля само за едно-единствено нещо… Е, мисля, че тук е идеалното място. Би трябвало да съм в състояние да се концентрирам върху разговора ни.

Вейн се усмихна слабо. Беше се надявала, че добре е прикривала страховете и съмненията си, но след двете години брачен живот — дори и при честите и продължителни отсъствия — тя би трябвало да знае, че той се е научил да тълкува нейните настроения, към които никога досега не бе проявявал бездушие или безразличие.

— И така, кое е това толкова важно „нещо“? — попита Вейн.

— Нощта, в която ти сънува оня кошмар.

Вейн се стегна, но Кийф пое ръцете й в своите и нежно ги притисна.

— Трябва да изясним това нещо окончателно. Помниш, че ти се извиних за грубостта, но ти не ми разказа какъв всъщност беше сънят ти. Освен това има и друго, което би трябвало да знаеш.

Тя го погледна стреснато и той посрещна слисания й поглед, без да трепне.

— Сигурно още си спомняш, че след твоето очарователно предложение за женитба ти бях казал, че не вярвам в любовта, макар че много мъже и жени я използват като удобен предлог, за да водят осигурено съществуване, да удовлетворяват сексуалните си желания или просто да избягат от самотата си. Преди да се запозная с теб, не бях срещал жена, с която да искам да прекарам повече от няколко часа или дни. И се ожених за теб, защото те харесвах, защото държах на теб, защото се възхищавах от твоята сила и решителност.

От самото начало те предупредих какво мисля по този въпрос не от жестокост, а за да съм сигурен, че осъзнаваш добре в какво се впускаш. Не само що се отнася до живота ти като съпруга на морски офицер въобще, но и до живота ти с мен като личност.

Кийф погледна замислено тънките й пръсти, които държеше в своите силни, загорели ръце.

— Знаех, че ме обичаш и имах дяволски гузна съвест, защо не те възпрях да не се впускаш в такава рискована връзка. Но ти беше упорита и във всеки случай изглеждаше достатъчно силна, за да понесеш този брак — да изтърпиш и мене. Създаваше впечатление, че знаеш твърде добре какво искаш от живота. Затова и аз съвсем егоистично приех твоето предложение.

Вейн отвърна на натиска на ръката му.

— Все едно какво ще се случи занапред, аз се радвам, че ти ми даде шанс — прошепна тя. — В живота и в любовта няма гаранции за безметежност, но никога няма да съжалявам, че споделих тези години с теб. Мисля, че бяхме по-щастливи от много други семейни двойки. Познавам някои, които всеки ден се кълнат в обич, а после мъжът мами жена си, където и с която му падне.

Лицето на Кийф изразяваше смайване, но той забави отговора си, докато им сервираха.

— Думите ти сякаш крият нещо недобро — установи Кийф, когато Вейн отпи бавно от чая си.

Тя си пое дълбоко дъх и го погледна открито:

— Така е, защото стигнахме до кръстопът в нашата връзка. — Забеляза как се изостри вниманието в очите му и добави бавно: — След като тръгна на последното си пътуване, пристигна писмо от баща ти. И тъй като ми беше казал да отварям всички писма от него, да не би да съдържат важни известия за неговото здраве, аз го прочетох…

Вейн спря за момент, спомняйки си за болката, която тези редове й бяха причинили.

— В писмото си той критикуваше последната си жена и се оплакваше от издръжките, които трябвало да плаща на бившите си съпруги. Същевременно ти пише добрия съвет да си нащрек, за да нямам високи претенции, когато се развеждаш с мен.

Кийф изруга и пръстите на лявата му ръка се свиха в юмрук.

— Тоя стар…

Вейн се вгледа в лицето му и се запита дали Кийф е така невъздържан само защото баща му беше издал нещо, което тя засега не биваше да узнава.

— Мога да те разбера, че си била оскърбена от него, Вейн, но аз съм разочарован от теб повече, отколкото от моя баща. Познавам Елиът — той никога няма да се промени. Той и майка ми са хора, които се саморазрушават, макар и Моника да изглежда спасена от третия си мъж — Руди, който очевидно се е оказал в състояние да издържи на критиките й, на стремежа й към „съвършенство“ и да намери у нея нещо, достойно за обич.

Кийф изпи на един дъх половината от чая си, преди да продължи:

— Но ти, Вейн, би трябвало да знаеш нещата по-добре. Когато се обадих по телефона по случай шестдесет и петгодишнината му, казах му колко щастлив ме прави бракът с теб и че ти успешно ме накара да забравя онези адски първи седем години от живота ми, когато моите родители не правеха нищо друго, освен да се карат помежду си, както и следващите десет, през които ме използваха като ябълка на раздора.

— Значи това е било отмъщението му, че ти си получил мъничко щастие.

Той вдигна чашата си срещу нея като тост.

— Изненадан съм, че веднага не си прозряла истината.

— Може би причината е, че ти никога не си ме обичал. И аз го знаех…

Едно мускулче трепна по лицето му, но Вейн продължи:

— Може би съм храбра, Кийф. И обичам да рискувам. Но ти очевидно никога не си осъзнавал, че аз съм била винаги и тази, която ти се е доверявала сляпо. Вярвах ти, без да очаквам взаимност, без реални доказателства за някакви чувства от твоя страна към мен, често обаче ме измъчваха съмнения, които щяха да разрушат нашия брак, ако ги бях оставяла да се развиват.

— А ще ми разкажеш ли сега за кошмара си? — изненада я Кийф със следващия си въпрос.

Вейн отпи глътка от чая си, който междувременно беше поизстинал. Не й беше вече вкусен, но искаше да спечели време и да обмисли как да отложи отговора на този въпрос, докато се убеди в чувствата му. Ако сега му разкажеше съня си и обяснеше значението му, той щеше да разбере до какъв кръстопът са стигнали. Може би щеше да й каже, че я обича, за да я утеши. Но тя искаше обичта да идва от сърцето му. През изминалите две години беше направила всичко възможно, за да спечели любовта му. Последните няколко седмици й бяха показали, че никой не може да насили някого да обича. Едва сега бе станала истински зряла и бе готова да погледне реалността в очите. Съществуваше възможността никога да не получи от Кийф нещо повече от симпатия и уважение. А собствената й, бушуваща като ураган любов към Кийф правеше непоносима мисълта й за това. Подхвърлените трохички не биха могли да задоволят ненаситния й глад.

— От къде на къде на баща ти му е хрумнала мисълта, че ще поискам да изкопча от теб колкото се може повече пари? Съвсем определено не съм се омъжила за теб от финансови съображения. Когато бях на двадесет и пет години, получих собствено наследство. Наистина, не съм много богата, но бих могла да живея добре и приятно през целия си по-нататъшен живот само от вложенията на капиталите си, без да е необходимо да работя.

Кийф се усмихна.

— Наследството, за което говориш, е от баба ти, нали?

Вейн го погледна изненадано.

— Откъде разбра? Никога не съм…

— Баща ти ми се обади по телефона и преди сватбата имахме мъжки разговор. Попита ме дали не се женя за теб само заради парите ти. После ми обясни, че бил против да се затриваш в този затънтен край на света и заяви, че ще те лиши от наследство, докато не се вразумиш и се върнеш в лоното на семейството си — империята на „Карингтън“.

— Не исках да го знаеш… — каза Вейн колебливо.

— Бях разбрал това. Затова и никога не съм ти споменавал. От този момент знаех, че ме обичаш, но знаех също и че не ми се доверяваш напълно. Не съм ти се сърдил за това, защото ти даваше, без да поставяш условия, докато аз постанових клаузите на нашия брак и давах само когато ми харесваше. — Кийф изчака, докато една от келнерките, облечена в кимоно от карминеночервена и смарагдовозелена коприна, им поднесе още чай и се отдалечи отново. После отпи и добави с горчива усмивка: — Не е възможно да изискваш безусловна вярност, щом като самият ти даваш само условно обич…

Вейн усети как очите й се напълниха със сълзи.

— Ще може ли да се върнем в хотела? — помоли тя с пресипнал глас. — Смятам, че бихме могли да довършим този разговор поне в по-интимна обстановка.

По лицето на Кийф се появи тревожен израз. Ако не знаеше добре как точно стоят нещата, би го взела за страх. Но в момента не искаше нищо повече, освен да избяга в сигурността на своята стая, преди да се разплаче. Беше си мислила, че тя е единствената, която се е променила през изминалите години. Беше толкова заета със самата себе си, че не бе забелязала признаците на съмнение у Кийф в своите собствени мотиви и чувства. Тъкмо когато беше стигнала до заключението, че трябва да се разделят, той беше осъзнал, че собствените му чувства към нея излизат от рамките на сексуалното привличане и уважението. Но тя не бе проявила отзивчивост към плахите му опити за сближение.

Вейн беше твърдо убедена, че се е провалила — беше подготвила отстъплението си, докато той се опитваше да се доближи до нея.

Тя продължи да размишлява, след като Кийф плати и си тръгнаха, натоварени с пакети и пликове. Възможно бе той да е усетил в нея някакво охладняване. Но също така бе възможно по време на последното си пътуване да е осъзнал, че я обича. Когато Вейн си спомни радостния му поздрав на кея и собственото си хладно посрещане, прииска й се да се смее и плаче едновременно. Колко странно бе все пак, че хора, живели в най-интимни отношения, проявяват такава драстична липса на умение за общуване!