Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (81)

81.

В затвора вонеше на страх и пот. Пазачът го заведе до стаята на главния тъмничар. Сивите стени и ключовете на колана на надзирателя напомниха на Ник за собственото му кратко пребиваване като затворник в едно място, което много приличаше на това. Тук бяха вършени неописуеми жестокости и въпреки че с него бе един от хората на Попеску — някакъв очилат функционер на име Емил, Ник не можеше да се отърве от тръпките на страх, когато чу стоманената врата да се затръшва зад него.

Споменаването на името на Попеску накара тъмничаря да настръхне и да им обърне внимание. Той беше дребен човечец с кафява униформа. Ник се огледа из стаята: мрачна килия със стоманено бюро, сив стоманен шкаф и мръсен прозорец с решетки, който гледаше към циментов двор за разходки на затворниците.

Емил пренебрегна мазната покана на тъмничаря, който им предложи по чаша цуйка, с махване на ръка.

— Търсим двама затворници, които са били доведени тук в началото на войната — обясни делово той. — Този джентълмен е помощник на военния аташе на британското консулство в Истанбул и проявява специален интерес към тяхната съдба. Желае да узнае какво е станало с тях.

— Но, разбира се — продължи да угодничи тъмничарят. — Как се казват?

— Симоничи — отговори Емил. — Малкото име на единият е Симон. Бил е арестуван през юни 1940 година. Другият е брат му Амос. През декември 1941 е бил още на свобода. Това е всичко, което знам.

— Един момент, моля — рече тъмничарят и бързо излезе от кабинета, за да провери в архива.

Докато го нямаше, Ник се запита отново защо правеше всичко това. Тя го бе предала, не й дължеше нищо. И все пак част от него продължаваше да се уповава на вярата, че Майер го е излъгал. Освен това, ако намереше братята й, можеше да открие и някои отговори. Бяха минали вече шест месеца, а той продължаваше да мисли за нея.

Може би братята й щяха да го заведат при нея.

Тъмничарят се върна след няколко минути с прашасала картонена кутия. Постави я върху бюрото пред него.

— Намерих документите. Амос Симоничи е бил арестуван на 28 март 1942. На двадесет и четири години. Банкер. Евреин — допълни с погнуса. — Умрял е при опит за бягство. Паднал от прозорец на третия етаж.

Емил се обърна към Ник и му преведе току-що казаното. Ник сви рамене: знаеше, че мисията му е обречена, глупава, възможностите бяха нищожни. Как да вярва, че ще намери някой жив след толкова дълго време.

— Той е единственият Симоничи в документите. Но тук има една бележка. Изглежда е имало и друг член на същото семейство, но името му е Крански, Симон Крански. Бил е преместен оттук през ноември 1940 година по заповед на Абвера в друг затвор. Спомням си го. Беше върнат обратно при нас съвсем наскоро, през март.

— Нима е тук? — попита удивено Емил.

— Да. Искате ли да го видите?

Емил се обърна и преведе на Ник.

— Човекът на име Симон все още е в този затвор. Искате ли да го видите?

Ник не очакваше подобно развитие на нещата.

— Да, разбира се — рече той и неочаквано почувства страшна празнота в себе си.

 

 

Беше изтощен до смърт след четирите години, прекарани в нацистки затвор. Ръцете му бяха оковани отпред и Ник можеше да види костите на китките му. Очите му бяха хлътнали в орбитите, пожълтели от жълтеницата, а скалпът му бе обръснат заради въшки.

Безименният пръст на лявата му ръка липсваше.

Затворникът седеше на стола от другата страна на бюрото — Емил се бе разпоредил да използват кабинета на тъмничаря за разпит и ги гледаше със смесица от страх и подозрение. Оказа се, че не говори френски, така че Емил превеждаше.

— Кажете му, моля ви, кой съм — нареди Ник на Емил. — Обяснете му, че съм от британското консулство в Истанбул и че съм тук, за да му помогна.

Последва бърз превод, който обаче въобще не впечатли мъжа. Той отговори нещо намусено и погледна настрани.

— Иска да знае как можете да му помогнете — преведе Емил.

— Знае ли, че германците са напуснали Букурещ?

— Знае. Но не вярва, че това ще промени нещо за него.

— Представете му се. Кажете му, че можете да го изведете оттук.

Още размяна на реплики. За пръв път Ник зърна надежда в очите на мъжа, макар плаха и неохотна.

— Попитайте го дали познава жена на име Даниела Симоничи.

Емил преведе и изглеждаше изненадан от отговора, който получи.

— Брат ли й е?

Последваха едва промърморени думи. Емил поклати глава и преведе:

— Не, казва, че не й е брат. А неин съпруг.

 

 

Попеску му уреди вземането на кола под наем и шофьор. Ник нареди на шофьора да кара към стария еврейски квартал. Спомни си как през една студена нощ се бе разхождал с Даниела по тези древни улички, покрити с калдъръм. Сега бяха останали само изгорели черни стени и планини от отломки.

Той се зачуди какво ли бе станало с хилядите хора, които някога бяха живели тук; някои от тях вероятно бяха потънали заедно със „Струма“.

Шофьорът паркира на площада. Ник познаваше пътя оттук.

Апартаментът, където Даниела живееше някога, го нямаше. Целият блок беше заличен от лицето на земята, само няколко стени стърчаха заплашително на улицата.

Какво търсеше? Беше глупаво все още да е влюбен в жена, която го бе предала по този начин. И все пак, каквото и да бе направила, за него вече нямаше значение. Обичаше я, това беше изборът на сърцето му. Би могъл да превърне тази любов в омраза, ако това щеше да направи живота му по-лесен. Беше въпрос на избор, на неговия собствен избор. Но Даниела бе докоснала нещо дълбоко вътре в него и той я обичаше. Вероятно обичаше за пръв път.

Тя беше неговият философски камък. Само времето щеше да покаже дали някога щеше да има полза от тази алхимия.

Ник знаеше, че няма да я види никога повече. Коленичи сред отломъците от тухли и изгоряло дърво и каза една молитва за Даниела, където и да беше. На този или на онзи свят.

 

82.

 

Но той я видя отново.

Видя я отново в единственото място, където би могла да бъде. В хотел „Атене Палас“.

Градината беше ударена от бомбите на съюзниците и сега бе пълна с разхвърляни отломки. Всички следи от присъствието на предишните гости и господари на хотела бяха изтрити. Огромната червено-черна свастика бе изчезнала, разкривайки пукнатина във фасадата, причинена от земетресението през 1940 година. Сумракът във фоайето с неговите двойки колони от жълт мрамор напомняше на гробница.

Принцесите с кожи от лисици, мургавите южноамерикански дипломати и нацистките функционери бяха изчезнали, тяхното време бе отминало. Предишните господари на града си бяха заминали и диваните и столовете в стил Луи XV с черешовата дамаска очакваха новите комисари. А може би кадрите на работническите съвети щяха да презират лукса на стария грандхотел?

Макар че Ник сериозно се съмняваше в това.

Спомни си къде бе седяла тя през онази нощ. Почти се бе сблъскал с нея в тъмнината.

Аз съм добра актриса. Винаги съм била.

Съжалението и тъгата почти го задавиха. Вместо да се качи в стаята, която Попеску бе наел за него, Ник седна там, където бе седял през онази нощ, и призова Даниела от спомените си.

 

 

И тогава тя влезе през въртящата се врата под ръка с един мъж с униформа на висш офицер от румънската армия. Неговата прекрасна, вечно оцеляваща любима, под ръка с новия си живот.

Даниела го видя и се закова на място.

Беше наистина добра актриса — винаги е била, — но в този миг талантът я напусна.

— Даниела! — извика той.

Тя се обърна и изтича бързо навън. Армейският офицер загледа след нея, без да разбира какво става. Ник мина покрай него и я последва.

Навън беше горещо и не можеше да се диша, яркото лятно слънце заслепяваше очите. Даниела погледна през рамо и когато видя, че той я преследва, се затича. Спря само веднъж, за да свали обувките си с високи токчета, както когато бягаха от гвардейците. Ник усещаше нажежените камъни дори през подметките на обувките си. Сигурно тя щеше да получи изгаряния върху ходилата през копринените си чорапи.

Последва я през площада. Даниела не можеше да избяга много далеч с тясната си пола и той я настигна бързо. Тя влезе в църквата „Кретулеску“. Той я последва.

Полирани, тържествени и мрачни светци с бради и ореоли гледаха към тях от почернелите от вековете стени. В тъмнината олтарът проблясваше със златната си украса.

Странно място за една еврейка да потърси убежище.

Той изчака очите му да свикнат с тъмнината; сетне я видя, коленичила пред иконата на Свети Антоний. Тя все още се опитваше да си поеме въздух. Лицето й беше цялото в сълзи.

— Какво правиш тук? — прошепна Даниела.

— Мислех, че си мъртва.

— Какво искаш?

Моментът изглеждаше нереален. Месеци наред той се борил със себе си и с онова, което Майер му бе казал. Беше търсил като детектив следи, улики, ключове, водещи към загадката, беше разследвал като адвокат и се бе ровил сред купищата доказателства, за да открие нещо, което да подкрепи тезата му, да отхвърли обвинителния акт срещу нея. Част от него мислеше, че е мъртва, и скърбеше. А ето че сега тя беше тук — неговата прекрасна любима, неговата прекрасна шпионка Даниела. Един спомен, върнал се към живота.

Ник не знаеше дали иска да я убие, или да я целуне.

Тя трепереше, сякаш през тялото й минаваше електрически ток.

— Мислех, че си мъртва — повтори той.

— И аз смятах, че си мъртъв. — Даниела вдигна очи към него и погледът й разтопи сърцето му. Това беше достатъчно. Тя извика и се хвърли в прегръдките му, хлипайки като дете.

„Трябва да я мразя — помисли си Ник, — защо не мога да я мразя?“

— Скъпа — прошепна той.

— Знам какво ти сториха. О, Господи! Ник? Господи, как би могъл някога да ми простиш? — Сълзите й мокреха и цапаха ризата му. Тя се опита да изтрие грима си и само влоши още повече положението.

— Какво се случи? Даниела! За Бога, кажи ми какво стана онази нощ?

Думите излязоха задъхано от устните й.

— Не знам. Имаше двама мъже, те сложиха някакъв парцал на лицето ми, някакъв упойващ химикал и аз не можех да дишам. Мислех, че съм умряла. После се събудих на един кораб и ги чух да говорят за теб, къде ще те заведат и какво смятат да ти направят. О, Господи, мислех, че си мъртъв! — Тя потърси и погали устните му с пръсти.

— Как избяга оттам?

— Оставиха ме вързана на кораба с часове, а после ме качиха на някакъв микробус и ме закараха в един затвор. Мислех, че се канят да ме убият, държаха ме там седмици. След това един ден просто ме пуснаха да си ходя. Не знам защо.

Ник си помисли за казаното от Майер. Германецът можеше и да лъже — имаше достатъчно причини за това. Би могъл да го стори от чиста злоба, от желание за отмъщение, или вероятно просто си мислеше: щом аз не мога да я имам, никой няма да я има. Можеше ли някой някога да докаже какво бе станало?

— Какво ти сториха? — прошепна тя.

Той се взря в нейните прекрасни златисти очи, търсейки там една-единствена причина да й повярва.

— Всичко е наред — каза и с тези три думи изтри ада, в който тя го бе пратила. — Ти добре ли си?

— Нали съм жива.

Тя ухаеше на парфюм, а на прекрасно оформените си нозе носеше копринени чорапи. Без съмнение някой немски офицер на път за Германия беше взел със себе си скъпи спомени от Букурещ. Дали не бе майор Оверат? Не, със сигурност не!

Ник се запита дали руснаците щяха да бъдат толкова щедри.

— Не ме попита за Майер — рече той.

В този момент чу стъпки в основния кораб на църквата и видя един свещеник да идва откъм сакристията. Даниела се отдръпна от него.

— Сигурна съм, че той е добре.

— Мина на наша страна.

— Нали ме предупреди, че ще го направи. — Тя го погледна и бързо отмести очи. — Той каза ли ти за мен?

— Разбира се. И очевидно изпитваше голямо удоволствие при това.

— Сигурно ме мразиш.

— Би трябвало, но не мога. — Очакваше да я мрази. Беше прекарал шест месеца, опитвайки се да събере достатъчно отрова в сърцето си, за да може да я мрази. Но се оказа невъзможно. — Къде живееш сега?

— Ще те заведа там. Ела — отвърна тя.

Те се изправиха и излязоха от църквата. Топлината навън беше като пещ след хладната атмосфера в храма. Даниела застана до него на стълбите, сетне посегна и докосна лицето му както бе правила стотици пъти преди.

— Винаги съм те обичала — каза тя.

 

 

Беше на около шест пресечки от хотела, една улица с останала една-единствена сграда на нея. Даниела го поведе през двете извивки на циментово стълбище; площадките бяха пълни с отпадъци и боклук; миризмата бе непоносима и неописуема. Тя бутна вратата на едно жилище на третия етаж.

Ник я последва. Тя запали свещ. Намираше се в нечиста стая със стара маса и два стола, единична спалня с тясно легло и тъмна кухня, мивката беше почерняла от ръждата, капеща от крановете. До обонянието му достигна миризмата на варено зеле от етажа под тях.

Даниела го гледаше с онзи копнеж, който той познаваше от времето на дългата им любовна връзка.

— Не мога да повярвам, че си ти — прошепна тя.

— Защо избяга преди малко?

— Уплаших се.

— От какво?

— От теб. Разбрах, че знаеш. Видях го изписано на лицето ти. Знаеше какво бях направила. Мислех, че няма да ми простиш.

— Майер ми каза, че си знаела за намерението на СД да ме отвлече. Твърдеше, че си участвала в това.

Тя пребледня и посегна да се подпре на масата.

— Кажи ми, че не му вярваш!

— Истина ли е?

— Не бих направила това. Никога. Винаги съм те обичала. Никога не съм те лъгала за това, че те обичам.

— Но си ме лъгала за много други неща.

— Трябваше.

— Защо го правеше?

— Сега има ли значение?

— Да.

— Той се грижеше за мен. Беше добър. А ти беше женен, Ник.

— Той също.

— Но той не искаше нищо повече. — Тя поклати глава. — Знам, че не ми вярваш, но просто исках ти да ме обичаш.

Ник бръкна в сакото си.

— Имаш ли нужда от пари? — попита и извади портфейла си, като пъхна цяла шепа леи в ръката й. Тя гледаше банкнотите, а изражението й бе неразгадаемо.

— Дженифър и аз се развеждаме.

— Не бива да го правите! Тя те обича толкова много.

Той сви рамене.

— Хората се уморяват от очакване. А накрая се оказва, че няма нищо, което да очакват.

— Искаш ли да останеш с мен тази нощ?

— Тук?

— Където и да е.

— Не.

Тя го погледна разочаровано, но не бе изненадана.

— Разбирам.

— Не, нищо не разбираш — каза Ник и излезе. И докато слизаше надолу по тъмното стълбище, почувства как в гърлото му сякаш засяда камък. Веднъж вече я бе оплакал, сега трябваше да го направи втори път.