Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (11)

11.

Седяха в градината на ресторант „Цина“ в плетени столове, а залязващото слънце се промъкваше сред листата на липите, които хвърляха сянката си върху вътрешния двор. На площада пред вратите на двореца се събираха тълпи от хора. Поредната демонстрация срещу краля.

Цветните лампички, окачени по дърветата, придаваха на градината вълшебен, приказен вид. Сервитьори с бели сака припкаха от маса на маса, докато метрдотелите, облечени във фракове, настаняваха гостите.

Най-накрая Ник успя да привлече вниманието на сервитьора. Дженифър си поръча аспержи с холандски сос, а за десерт пресни ягоди със сметана; тя никога не ядеше много, нямаше апетит.

— И днес ли смяташ да се мусиш? — попита го тя. — Надявах се тази вечер да бъдеш по-мила компания, след като не си бил такъв от седмици.

Той се зачуди какво да отговори. През последните години нещо в него се бе променило, много повече, отколкото сам осъзнаваше.

Двамата се срещнаха през лятото на 1924 година на един бал в хотел „Савой“. Той бе дошъл от Оксфорд и бе отседнал при брат си в Кенсингтън.

Тя беше красива, много пътувала и прекрасно образована в „Роудийн“^[1]. Баща й бе дипломат и амбициите на Ник да се присъедини към службите срещнаха одобрение от цялото й сърце. Той имаше нужда от съпруга, бракът бе нещо почти задължително за дипломат от кариерата, също като класическата диплома от Оксфорд или Кеймбридж. Тя пък си търсеше подходящ съпруг и сега, като си спомняше онова време, Ник предположи, че случилото се между тях е било неизбежно. Тогава трябва да е бил много по-различен човек. От негова гледна точка Дженифър не беше се променила особено много, всъщност никак; камъните пред каруцата на техния брак бяха сложени от промените в него. Гледайки назад, той бе силно разстроен от факта, че не може да си спомни как й бе предложил да се омъжи за него и дали изобщо я бе питал. За пръв път правиха любов месец преди сватбата в един хотел на брега в Брайтън. Не бе точно онова, на което се бе надявал, но си каза, че с времето ще стане по-добре.

Дженифър забременя много бързо с Джейми; две години по-късно бе роден и Ричард. Тогава животът изглеждаше спокоен и подреден. Той бе погълнат от работата си и ако някой го попиташе, щеше да му отговори, че успешната кариера и стабилният дом са всичко, от което се нуждае мъжът, за да бъде доволен. Никога не помисли за другите възможности.

Живяха три години в Буенос Айрес, но много рано в кариерата амбициите му на дипломатическото поприще някак си бяха изместени към по-тайнствената работа, свързана с разузнаването. Скоро бе преместен в Лисабон и Мадрид в паспортния отдел.

Когато се ожениха, Ник наистина смяташе, че взема тази жена в добро и зло, каквото и да се случи, докато смъртта ги раздели. Бе на двадесет и три години и нямаше никаква представа какво означават тези думи. Не можеше да си представи, че някой ден щеше да се чувства така, както се чувстваше в момента.

Времето е велик фокусник, оставя те да търсиш бобеното зърно под грешната чаша. Ник никога не бе обичал Дженифър истински или пък любовта му се бе загубила толкова отдавна, та вече мислеше, че никога не е съществувала.

И ето че сега бяха в Букурещ; светът се пързаляше стремглаво към една неизбежна война и той бе влязъл в конфликт със самия себе си. Над Европа и над собствения му малък свят се събираха и трупаха буреносни облаци и той не знаеше какъв би могъл да бъде изходът от предстоящата битка.

— Щастлива ли си, Джен?

— Моля? Какво имаш предвид?

— С мен. С нас.

— Разбира се, че съм — отвърна жена му и той видя как за секунда в очите й проблесна опасение. Въпреки това Ник осъзна, че тя никога не беше се съмнявала в избора си. Смяташе, че е направила най-доброто и най-правилното нещо.

Циганите от оркестъра, с бели блузи и кадифени шалвари, свиреха тъжни ориенталски мелодии в китайската беседка в центъра на градината. Ник по принцип не обичаше циганската музика, намираше я прекалено сълзлива, но тази вечер тя беше в съзвучие с настроението му.

— А това достатъчно ли ти е?

Дженифър се намръщи.

— За какво?

— Не ти ли се иска да имаше… някаква страст в живота ни? Да прекарвахме повече време заедно? Да говорим повече с теб?

— Струва ми се, че не те разбирам, Ник. За какво да говорим?

И тогава той прозря истината. Нещастният беше той, а не тя.

Съпругата му беше приела разстоянията, пропастите, които ги деляха, неговите дълги мълчания, отсъствия, безкрайните му часове на работа. Вероятно той самият някога бе харесвал този начин на живот. Кога се бе променил и как? Сега искаше да смени правилата и модела и за нея. Това не изглеждаше особено честно.

За пръв път Ник осъзна, че Дженифър беше щастлива в брака си, че въпреки всичките й оплаквания през годините тя бе искала много малко от него. С това нейно мълчаливо покорство беше съвсем невъзможно да сложи край на всичко. Знаеше, че не може да си отиде. Нямаше достатъчно причини, нямаше измама, изневяра, нямаше кавги и спорове. Ами децата? Момчетата?

— Аз мисля, че никога не съм се чувствал толкова нещастен — каза Ник.

— Война е, както ти обичаш да казваш, Ник. Кажи го на онези в противобомбените скривалища в родината.

Той си пое дъх и опита отново.

— Нещастен съм заради онова, което става между мен и теб.

Видя в очите й ужасна болка и трябваше да погледне някъде встрани, за да избегне погледа й.

— Какво искаш да кажеш?

— Казвам… казвам дали някога не ти е идвало наум, че може би ще е по-добре, ако се разделим?

Очите й неочаквано плувнаха в сълзи.

— Не, Ник. Никога не ми е хрумвало подобно нещо.

Той осъзна, че не може да й причини мъка.

— Мили Боже, какъв е този шум? — неочаквано попита Дженифър.

През звуците на циганските цигулки той дочу далечния тропот на маршируващи крака. Носеше се ропот над площада, който нарасна и се превърна в нисък, постоянен тътен, като лозунг: „Абдика… абдика…“

Ник знаеше, че премиер-министърът на краля — генерал Антонеску, в този момент е в двореца, опитвайки се да убеди Карол да абдикира заради интересите и доброто на Румъния. Изглежда и други бяха решили да окажат допълнителен натиск.

— Какво става, Ник?

— Обикновените глупости — отвърна. Не знаеше защо не иска да й обясни; вероятно защото му беше дошло до гуша от румънските политици и просто искаше да забрави за малко за работата си. Или преструването се бе превърнало в навик.

Войници издигаха барикади около площада, гвардейци тичаха към портите на двореца. Прозвуча изстрел, сетне още един. Другите посетители в ресторанта наскачаха от местата си, помитайки чаши и чинии. Някои затичаха към ниския жив плет, за да имат по-добра видимост към онова, което ставаше. По-страхливите влязоха вътре.

Една голяма група зеленоризци маршируваше на площада, скандирайки: „Долу краля!“ и пеейки своя химн „Капитанул“^[2]. След няколко минути на площада спря камион и от него наскачаха войници, ботушите им зачаткаха по камъните на калдъръма. Един танк — боядисан в небесносиньо, зае позиция пред двореца.

— Май ще станем свидетели на голям купон — рече Ник.

— Хайде да си вървим вкъщи — предложи Дженифър.

Военен джип с високоговорител, монтиран на покрива му, премина през портите на двореца. Металният глас от фунията нареждаше на всички да опразнят площада и да си останат по домовете. Всеки, който бъдеше хванат на улицата след половин час, щеше да бъде арестуван. Ник хвана ръката на Дженифър и я изведе от ресторанта. Трябваше да заобиколят Атенеума, за да избегнат тълпата.

— Ти искаше да ми кажеш още нещо — напомни му Дженифър.

— Спасена от революцията — промърмори под носа си Ник и двамата хукнаха да бягат.

До четири часа на другата сутрин Карол бе на път към Констанца в германска дипломатическа кола заедно с любовницата си. Осемнадесетгодишният му син Михай бе заел неговото място на трона, но истинската власт беше в ръцете на Антонеску, който бе станал регент. Зеленоризите легионери маршируваха през площада с песни, докато гвардейците, които стреляха над главите им предишната нощ, ги поздравяваха с вдигнати в хитлеристки поздрав ръце.

Когато няколко дни по-късно Антонеску назова имената на министрите от новото правителство, стана ясно, че половината кабинет бе съставен от отявлени фашисти и открити симпатизанти на нацизма. Хория Сима бе произведен вицепремиер и в почернелите от тамян румънски църкви свещениците обявиха, че ще канонизират мъчениците от „Желязната гвардия“ като светци.

По улиците се появиха още повече германски войници. Носеха се слухове, че две пехотни дивизии са били изпратени да пазят нефтените резервоари в Плоещ от саботажи на британците.

„А ние все още седим тук и безделничим, докато чакаме Уайтхол да ни даде зелена светлина“, мислеше си Ник. Със същия успех можеше най-спокойно да си стои в Чили.

В града се усещаше хлад. Кафенетата по Chaussee свиха навесите и прибраха масичките и столовете от тротоарите вътре. Хората, които излизаха за традиционната разходка, намаляха и почти изчезнаха. Идеше зима.