Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (49)

49.

Саботажът на вражески инсталации и инфраструктура някога беше в сферата на компетенции на „Секция Д“ от Британските тайни разузнавателни служби, но в началото на войната Чърчил сформира отделна организация, наречена „Специални операции“, която да се заеме с тези задачи. Те бяха независими, те бяха ренегатите на службата. Странниците, блудните синове. За мандарините във Форин Офис станаха по-омразно звено дори и от самото Гестапо.

Според Ник за разделянето на двете организации имаше достатъчно сериозни причини. Агентите на „Специални операции“ бяха обучени за единични актове на саботаж, докато офицерите като него се занимаваха с дългосрочно разузнаване, което изискваше правдоподобно прикритие, осигуряване на безопасност и огромна доза търпение. Така или иначе бяха различен тип момчета, беше чул да говорят колегите му помежду си; те бяха шахматистите, докато момчетата от „Специални операции“ бяха… ами те бяха просто каубои.

Точно такъв един каубой пристигна в Истанбул от Кайро. Патрик Джордан беше висок и хубав мъж с вид на колежанин. Един любезен и приветлив възпитаник на Оксфорд със синини от гребане и ръгби по тялото и вечно стисната между зъбите лула, която обаче рядко биваше запалена.

Ник си спомняше много добре как същият този Джордан си играеше с детонатора в мазето на посолството в Букурещ.

Сега той, Джордан и Ейбрамс се бяха събрали в конферентната зала в офиса на „Специални операции“ в Истанбул и разглеждаха картата на Румъния, просната върху полираната дъбова маса. Джордан, облечен в морскосин пуловер с поло яка и торбести панталони цвят каки, я гледаше с ученически интерес.

Офисът се помещаваше в къща от осемнадесети век, близо до „Парк Хотел“ и германското консулство. Ник погледна през прозореца и видя германския посланик Фон Папен да пуши и да се смее със сътрудниците си от персонала в раззеленената градина зад стената на оградата.

Там беше врагът.

— Лодката ще акостира тук, на петнайсет километра южно от Добруджа — каза той, като върна вниманието си към картата. — Капитанът Константин ще хвърли котва в залива и вие и вашият радист ще бъдете свалени на брега с лодка. Водачът на местната съпротива — Романеску, ще ви чака на плажа. Ще сигнализира с фенерче — две дълги и една къса светлина.

Джордан кимна, изглеждаше прекалено спокоен за мъж, който отива на война.

— Този Константин надежден ли е? — попита кратко.

— Напълно.

— Вие ще дойдете ли с нас? — продължи Джордан.

Ник кимна.

— Да. Искам да говоря с Романеску. Ще остана през нощта и на другия ден ще се върна с Константин.

— Между другото, хората, с които ще прекарате следващите шест месеца, са марксисти — намеси се Ейбрамс.

Джордан го погледна озадачено.

— Това има ли значение?

— Може би ще има, но по-нататък. След войната.

— Сигурен съм, че те искат да видят германците вън от Румъния толкова силно, колкото и ние.

— Вероятно. Но ще се превърнат в главоболие за нас, когато войната свърши.

— Първо трябва да я спечелим.

— О, не мисля, че има някакво съмнение кой ще спечели тази война — рече снизходително Ейбрамс. — За да бъда честен, трябва да призная, че Сталин ме притеснява много повече от Хитлер. Само се надявам, че няма да помогнем Румъния да се превърне в друга Русия.

Джордан погледна Ник, търсейки подкрепа.

— Руснаците са наши съюзници, сър.

— Когато в Лондон вземат решения, не мислят за последиците. Но войната няма да продължи вечно и тогава не политиците, а хора като Ник и мен ще трябва да оправят забърканите от други каши. Нима искаш да видиш Румъния присъединена към Русия, а, Джордан?

— Вярвам, че всеки има право на самоопределение.

— Аз пък знам, че Сталин не би се съгласил с теб.

Ейбрамс отиде до прозореца. Беше отворен и се чуваше смехът на Фон Пален, който се забавляваше от някакъв виц. Странна война.

— Погледни го — рече Ейбрамс. — Неискрен. Егоистичен. Амбициозен. Това е човек, с когото можем да правим сделки.

Ник видя изражението на Джордан. Малко хора харесваха Ейбрамс, сега беше сигурен, че Джордан не е от тях.

По-късно, докато пътуваха по „Истиклял“ на задната седалка на колата, Ейбрамс се обърна и му рече:

— Странна птица е този Джордан. Не съм сигурен, че го харесвам.

— Да, сър.

— Но това са момчетата от „Специални операции“. Прекарали са детството си в правене на бомбички от захар и бензин, така мисля. Както и в късане крилата на мухите. Някога късал ли си крилата на муха, Дейвис?

— Не, сър.

— Ами да, сигурно е така. Ето защо работиш при нас. Как е съпругата ти?

Неочакваният обрат на разговора изостри вниманието му. Зачуди се кой ли знае за връзката му с Даниела. Най-вероятно всички.

— Мисля, че й е доста тежко в родината.

— Сигурно й липсваш.

— Трудно е да отглеждаш деца сам.

— Разбира се. Все пак е важно да имаш постоянна жена, Дейвис. Ако си амбициозен. Да говори добре, да се облича добре, такива неща. Помниш това, нали?

Те преминаха през портала на консулството. Това беше всичко, което Ейбрамс каза. Може би всичко, което бе необходимо да каже.

 

 

Ейбрамс може и да не харесваше Джордан, но Ник смяташе, че е приятна компания, и тази вечер двамата се уговориха да отидат да пийнат на площад „Таксим“ за успеха на мисията си. Вървяха по тъмната улица, успоредна на булевард „Истиклял“, под оловното небе, покрай редица ваксаджийчета с техните малки столчета, шишенца, тубички и четки за лъскане с бронзови дръжки. Прекосиха площада, пазейки се от автобусите и дрънчащите трамваи. Трамваите бяха пълни с хора. Някои висяха като гроздове отстрани на вратите, а звънците френетично звъняха, разлюлени от движението по линиите, за да предупредят и разпръснат разсеяните пешеходци. В центъра на площада имаше голям сив паметник, издигнат в чест на падналите във войната за независимост. Турците бяха видели и преживели много войни в своята история; Ник разбираше защо не искаха да вземат участие в тази.

— От колко време работиш за Ейбрамс? — попита Джордан.

— Три години вече.

— Странен човек, нали? През цялото време очаква уважение и прочее.

— Така е, предполагам. Винаги се държи високомерно и с подозрение по отношение на руснаците.

— Еврейче ли е?

Ник кимна.

— Е, някой ден ще се научи на демокрация. — Джордан се ухили, лулата стърчеше незапалена между предните му зъби. — Господи, толкова ми се пие, че мога да пресуша цяло езеро. Може да ме наречеш луд, но войната ме изнервя.

Над вратата висеше неонова табела, на която пишеше: АРИЗОНА. От вътрешността на сградата се носеха звуците на турска музика. Ник поведе Джордан по витата стълба надолу към задимен малък бар, с безвкусно позлатени стени и толкова мръсни огледала, че отраженията в тях бяха повече от неясни. Беше горещо и лъхаше на тютюн и кисела воня от пот.

В кръчмата имаше само един посетител — турчин, с тъмен западняшки костюм, който се наливаше бавно и в самозабрава в ъгъла. Няколко неустойчиви, клатещи се маси и столове бяха поставени пред ниска сцена, където една отегчена и доста пълна млада сирийка изпълняваше кючек.

Ник поръча бутилка ракия и две чаши. Първото питие бе, за да намали напрежението, стегнало раменете му, и да прогони болката зад очите; второто, за да направи отблъскващата танцьорка на кючек по-приятна, отколкото бе; третото, за да направи света по-поносим. По-дружелюбно, по-хубаво и по-милостиво място.

— Страх ли те е? — попита Ник, когато бариерите помежду им паднаха, пометени от силния алкохол.

— Опитвам се да не мисля за това. — Лулата танцуваше между зъбите му. — Най-много ме тревожи предателството. Човек никога не знае кога ще му се случи и страшното е, че обикновено те предава човек, на когото вярваш. Някой, който ти е близък. Бил ли си някога предаван, Ник?

Ама че въпрос, помисли си Ник.

Най-често е някой, на когото вярваш…

Джордан бръкна в джоба на панталона и извади портфейла си. Измъкна от него снимката на красива млада жена с две малки момиченца. Усмивките им с цвят на сепия осветяваха света, а зад тях се виждаше някаква долина в Шотландия, поставена в лондонското студио като фон.

— Нашата работа е игра за сам човек, единак — рече той. — Но можеш да умреш също толкова лесно и в армията, и във военновъздушните сили.

Джордан погали с любов трите лица на снимката.

— Женен ли си, Ник?

Ник извади своята семейна снимка, по-малка, леко смачкана в ъглите, направена преди пет години. Не беше я поглеждал от месеци. Колко болезнено и срамно!

— Момчетата вече са големи — поясни той. — Сякаш е минала цяла вечност, откакто бяха малки.

— Децата имат навика да растат.

— Жена ми и аз… Ами какво да ти кажа, нещата между нас не вървят.

— О, извинявай.

Той не знае какво да ми отговори, помисли си Ник. Хората никога не знаеха.

— Вината е моя. Аз се отчуждих и завързах връзка с друга жена.

Джордан пресуши чашата си. Ник му наля, а също и на себе си.

— Ах, ти, глупав стар коцкар!

Ник се засмя. Това, че Джордан не бе нито възмутен, нито объркан от признанието му, го успокои.

— Предполагам, че съм точно такъв. Но какво да направя, като се влюбих в тази жена! И все още съм влюбен.

Джордан разгледа замислено лулата си, сякаш проявяваше разбиране.

— Имал си лош късмет.

Лош късмет, значи. Хм, май наистина харесваше този човек, помисли си Ник.

— Зависи как гледаш на това.

— Има само един начин, по който да гледаш. Преебал си се.

Неприличната дума падна в тишината като счупена стъклена чаша.

След това Ник се разсмя. „Той е прав, помисли си, преебал съм се.“

— И така да е, не мога да кажа просто „Съжалявам“. Аз я обичам. Все още я обичам.

— Колко време продължава това?

— Повече от две години.

Танцьорката на кючек слезе от сцената. Пияният турчин в ъгъла ентусиазирано заръкопляска.

— И какво смяташ да правиш?

— Не знам. Много е сложно. Разбираш ли, тя също работи на наша страна.

— Значи правиш това, за да помогнеш войната да свърши? — попита Джордан.

— Да — кимна Ник. — Това е моят принос да разбием Хитлер.

— Амиии, сигурен съм, че ще те споменат в телеграмите — проточи вяло Джордан и Ник се усмихна. — Бъди внимателен — добави, което беше странен съвет от страна на човек, който по своя собствена воля щеше да отиде в тила на врага, зад вражеските линии, където можеше да бъде измъчван и вероятно убит, ако бъде хванат.

Привършиха бутилката ракия и се върнаха в посолството в ранните часове на другата сутрин. Ник позвъни на нощния пазач и помоли някой да ги закара вкъщи.