Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (8)

8.

Плоещ бе само на тридесет и седем мили северно от Букурещ в равнината и делтата на река Дунав. Главното нефтено находище в Европа бе тъжен и сив индустриален град, където нефтът понякога извираше направо от земята и подмокряше обувките. Много преди да стигнат предградията му, Ник видя светлините на радиолокационните антени и крановете.

Кафявото кожено куфарче лежеше на черната седалка до него. Сложи едната си ръка отгоре му, сякаш да се увери в присъствието му, и се загледа в тила на шофьора, удивен от гънките кожа и плът, които се диплеха над яката на ризата му. Изключително и рядко срещано явление. Мъжът нямаше врат.

Името му беше Йонеску. Илие Йонеску — един от шофьорите в гаража към посолството. Като гледаше размерите и държанието му, Ник подозираше, че човекът има и други таланти и затова е бил прикрепен към него за това малко пътуване до Плоещ. Една горила с ключове за автомобил.

Загледа се навън в тъмнината. Ако той и Ейбрамс успееха да довършат започнатото, това щеше да бъде една от най-големите акции в историята на разузнаването. Възможно бе да не успее да спре бомбите, които падаха над страната им, но поне щеше да попречи на лудия лунатик от Берлин да продължи напред с планираните завоевания.

Йонеску спря колата, защото на пътя имаше патрул. Войниците гледаха дипломатическия паспорт на Ник с открита враждебност, търсейки банкноти, скрити между страниците му. Парите бързо преминаха от паспорта в джобовете на униформите им и те бяха пропуснати по-нататък.

Ник се усмихна. Казваха, че общият език, който говорят с румънците, бил френският. Нищо подобно, изобщо не беше вярно. Общият език бяха парите. Това му даде увереност, че планът им може би ще успее. Ако няколко хиляди леи можеха да го пуснат в Плоещ, то няколко милиона сигурно щяха да вкарат цял ескадрон от инженери в нефтените находища. Но това трябваше да стане сега, трябваше да го направят, преди да е станало прекалено късно.

Бендикс живееше сам в една двуетажна къща близо до Гара де Сюд^[1]. Когато стигнаха до нея, Ник потръпна от безпокойство. Къщата беше съвсем тъмна. Йонеску спря колата отпред, изключи мотора и зачака.

Улицата беше тъмна и пуста. Ник изчака, огледа се и се ослуша, но единственият звук в нощта беше припукването от изстиващия мотор на автомобила.

— Стой тук — нареди той на Йонеску. Взе куфарчето и слезе от колата, като измина тъмната пътека с повече увереност, отколкото чувстваше в себе си. Почука. Никакъв отговор. Погледна през всички прозорци на фасадата на къщата, но не долови никакво движение вътре.

Върна се при колата. Йонеску изглеждаше нервен.

— Опасно е да стоим тук, мосю Ник — рече той на румънски.

— В жабката има фенерче — отвърна Ник и протегна ръка.

Йонеску му го подаде.

— Дай ми пет минути.

Ник заобиколи къщата. Опита задната врата. Беше отворена. Лош знак.

Поколеба се, като потърси успокояващата тежест на пистолета в джоба на сакото си.

— Бендикс?

Опита се да запали осветлението. Нищо. Някой беше отвъртял бушоните. Ник зашари с фенерчето из стаята и светлината заигра по стените, пода и тавана; имаше отломки от счупени съдове по пода, а кухненската маса бе обърната по време на борба. Пръстите му стиснаха здраво дръжката на куфарчето. Вътре лежаха двадесет хиляди лири стерлинги — цяло състояние.

Почувства как сърцето му бие ускорено в гърдите, опитвайки се да пробие гръдния му кош.

— Бендикс?

Извади револвера, докато се придвижваше внимателно през кухнята. Завъртя фенерчето и освети всекидневната през свързващата ги врата; лъчът му показа една тапицирана кушетка, два ниски шкафа за книги под прозореца, една настолна лампа. Бендикс очевидно живееше скромно; или по-точно беше живял скромно, защото сега лампата лежеше върху проснатото му по очи тяло.

Ник се наведе и провери дали има пулс. Все още беше топъл. Когато отдръпна ръката си, почувства по пръстите си нещо мокро. Кръв. Под главата на Бендикс имаше локвичка, сгъстила се като желе. Лъчът на фенерчето проследи части от скалпа му пръснати върху килима от Бухара.

Ник чу шум в кухнята, изправи се и се обърна. Сети се да изключи фенерчето, така че да не представлява отлично осветена мишена за неизвестния посетител.

В тъмнината чу гласове, които викаха на немски, и бе заслепен от две фенерчета, насочени към него. Вдигна пистолета с дясната си ръка, но знаеше, че няма време да стреля. Инстинктивно се хвърли вдясно. Чу изстрелите толкова оглушително и така близо, че ушите му зазвъняха. Всеки миг очакваше да умре.