Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (60)

60

Ник взе шофьор от гаража и се подписа за един форд. Поеха по булевард „Истиклял“. Беше надвечер, здрачът бе изпълнен със звъненето на тролейбусите, виковете на продавачите на халва и вестникарчетата. Завиха по главния булевард и Ник се увери, че никой не ги следи. Видя Майер да го чака на ъгъла, както се бяха разбрали; шофьорът намали и германецът скочи в колата.

Беше нервен и дишаше тежко. Без съмнение агентите от СД, които го следяха, му лазеха по нервите му и това го дразнеше.

— Мога да позная по лицето ви, че не ми носите добри новини — рече той.

Ник сви рамене и поклати глава.

— Защо?

— Нищо не мога да направя за вас. Ръцете ми са вързани.

Майер потърка челото си с палец.

— Вие не искате ли войната да свърши?

— Някои от нас.

— Може ли да позная, хер Дейвис. Чърчил не желае да дразни руснаците.

— Не знам причината. И не ме интересува. — Дори сега продължаваха да поддържат измамата и да разиграват игрички.

Майер затвори очи и въздъхна. Ник неочаквано почувства съжаление към него. Нещо, което си мислеше, че никога няма да изпита към този човек.

— У дома пият смлени жълъди и го наричат кафе. Къщата на семейството ми във Франкфурт бе разрушена от английските бомби. Най-големият ми братовчед загина в снеговете на руската зима.

Ник си спомни, че Майер не бе толкова загрижен за съдбата на английския народ, който страдаше под бомбите на Луфтвафе, когато за пръв път се срещнаха в Букурещ. Но такава е човешката природа. Хората разбират нещастието само тогава, когато го изпитат на собствения си гръб.

— Хитлер е луд. Той е на път да разруши моята страна.

— Съгласен съм.

Очите им се срещнаха. И двамата знаеха какво мисли другият и то не бе свързано с войната. Майер бе изпратил Даниела Симоничи при друг мъж, за да помогне на любимата си страна да спечели войната; сега войната изглеждаше загубена и той смяташе, че саможертвата е била прекалено голяма.

— Един човек от посолството би искал да се срещне с вас лично.

Германецът го погледна изненадано.

— Кой е той?

— Шефът на паспортния отдел — Ейбрамс.

— Разбира се. Той е вашият шеф, нали, хер Дейвис?

— Информацията се дава в зависимост от онова, което трябва да знаете. А от тази нямате нужда.

Майер се разсмя и поклати глава.

— Какво иска да говори с мен, което не можем да си кажем ние двамата тук?

— Не знам.

— Аха, разбирам. За вас също не е необходимо да знаете. — И отново се разсмя. — Много добре. Ще го уредите ли?

— Да.

Ник нареди на шофьора да завие и те се върнаха покрай Джумхуриет Кадеси към площад „Таксим“. Майер направи няколко разхвърляни, несвързани коментари за времето. Ник потвърди, че ще държи връзка, и изрази съжаление, че не е бил от по-голяма полза за него и приятелите му в Берлин.

Майер скочи от колата в една празна уличка близо до казиното и войната продължи своя ход.