Джордж Гип
Завръщане в бъдещето (9)

Девета глава

Докато гледаха как двете момичета се отдалечават, Марти и Док въздъхнаха в идеален синхрон.

— Тя дори не го погледна — каза Марти.

— Прав си.

— От друга страна — продължи Марти, — защо трябва да го поглежда? Той е бахалюлю.

— Прекрасно разбирам какво значи, само ми кажи това думичка от 1985 ли е?

— Аха.

— Много е интересна и ти сигурно имаш право. Работата е по-сериозна, отколкото я мислех. Очевидно майка ти е сърдечно увлечена по теб вместо по баща ти.

— Да не искаш да кажеш, че мама ми е навита? — попита Марти.

— С риск да прозвучи грубо, да. Ако оставим това да се случи, може да се развие Едипов комплекс…

— Едипов?

— Да. Крайно нежелателно привличане между майка и син. Разбира се, това са най-странните обстоятелства, при които изобщо някога се е развивал. И все пак психологическите импликации…

— Боже, Док, тая е наистина тежка… — каза Марти.

— Хайде пак тази дума — отговори Док Браун, като поклати глава. — Тежка. Защо в бъдещето нещата са така „тежки“? Да не би да има някакви проблеми със земното притегляне?

— А? — рече Марти.

Док се усмихна. Понякога го забавляваше да обърква младия си приятел. Но вместо да обясни забележката си или да се опита да дообърка Марти, той прескочи на друга страна от проблема Лорейн — Марти.

— Нова теория — продължи той. — Единственият начин тези двамата успешно да се бракосъчетаят, е да бъдат оставени насаме. Така че ти трябва да уредиш майка ти и баща ти да участват съвместно в някакъв вид обществено събитие, някакъв взаимно приемлив и стимулиращ предбрачните връзки ритуал.

— Искаш да кажеш среща?

— Отлично, момчето ми. Мисля, че уцели десетката.

— Само че каква среща? — попита Марти. — Аз не знам какво са правили хлапетата през 1955.

— Хлапетата винаги са едни и същи, нали? Само обкръжението се променя.

Марти сви рамене.

— Тя говореше нещо от рода, че по нейно време хлапетата ходели в „Есекс“ и се натискали на балкона. Как ти звучи?

— Съвсем разумно, но може би за тях ще бъде малко преждевременно. Мисля, че ще е по-добре, ако за начало им пробутаме нещо по-малко еротично.

— Съгласен съм, но какво?

— Е, твои родители са. Ти трябва да ги познаваш. Какви са общите им интереси? Какво обичат да вършат заедно?

— Само двамата?

— Да.

— Нищо.

— Хъмммм.

Училищните коридори сега бяха почти пусти, защото мнозинството ученици бяха влезли в стаите за следващия час. Като се надяваше да види нещо, което да стимулира въображението му, Док Браун спря пред голяма дъска за обяви.

— Хопа! — рече накрая той.

— Какво? — попита Марти.

— Изглежда се задава ритмичен церемониален ритуал. Накарай го да я заведе на него.

— Ритмичен церемониален…

— Танци, както ти би казал — Док Браун се усмихна и посочи написаната на ръка обява, която гласеше:

МАГИЯ ПОД МОРЕТО… ТАЗИ СЪБОТА ВЕЧЕРТА… ВХОД 1 ДОЛАР.

Марти се ухили и плесна с ръце.

— Точно така! — извика. — Те трябва да отидат на този бал — „Магия под морето“. Тогава са се целунали за пръв път. Идеално.

— Много добре тогава. Направи тъй, че да се случи.

Марти се намръщи.

— Това е проблемът — промърмори. — Как да накарам този ветропоказател да набере достатъчно кураж, за да я покани?

— И как да престане да ти бъде навита, за да приеме поканата? — добави кисело Док Браун.

 

 

Когато след един час Джордж Макфлай влезе в кафенето, те все още обсъждаха проблема. Той намери маса в ъгъла и започна да нагъва закуската си. Няколко минути само чете, а после извади бележник и молив и щом привърши сандвича, започна да пише.

Марти и Док Браун се замъкнаха при него. Почти не ги забеляза, когато те дръпнаха столовете и седнаха на същата маса.

— Здраво, Джордж — рече след малко Марти. — Какво пишеш?

— Разкази.

— Нещо по-специално?

— Аха.

— Какво?

— Научна фантастика.

— Много интересно. Не знаех, че се увличаш от това. За какво се разправя, за хора, които посещават странни и далечни планети?

— Не. Всъщност за посетители от друга планета, които идват на Земята.

— Никога не съм те виждал да се занимаваш с творческа работа.

— Какво искаш да кажеш с това „никога не съм те виждал“? — попита Джордж, като даде място на тъй редкия за него израз на други чувства освен на примирение със съдбата и отчаяние. — Ти ме познаваш само от два дни.

— Вярно. Все забравям. Ще ми дадеш ли да прочета един разказ?

— О, не — отговори Джордж, като решително поклати глава.

— Ха, ти рече „не“ — усмихна се Марти.

Джордж го погледна безизразно. Док Браун също впери нищо не изразяващ поглед в него.

— За пръв път чувам Джордж Макфлай да каже „не“ — каза Марти. — Това си е моя собствена шега. Забрави я.

Джордж изглеждаше сякаш се кани да офейка.

— Почакай една секунда — кротко рече Марти. — Просто се интересувам от теб. Рядко можеш да видиш толкова млад писател. Мислех, че ще ти бъде приятно някой да прочете разказите ти.

— О, не — промълви Джордж. — Искам да кажа, ами ако не ги харесат? Ако ми кажат, че не са добри, че аз не съм добър?

Марти имаше чувството, че е чувал тези думи и по-рано — когато той самият се оплакваше на Дженифър, след като журито за бала на ИМКА го беше отхвърлило.

— За теб сигурно е много трудно да го разбереш, а? — попита Джордж, който очевидно бе забелязал леката усмивка на Марти.

— Не, Джордж — искрено отвърна Марти. — Изобщо не ми е трудно.

Това беше преломният момент. Нещо в бащината му уязвимост и желание да твори трогна Марти; за пръв път от много време откри, че не само го харесва, но и разбира някои от опасенията му. Изведнъж му се прииска да помогне на Джордж не само защото ще му бъде изгодно, но и заради самия Джордж.

— Слушай, Джордж — рече. — Нали познаваш това момиче, с което те запознах?

— Лорейн.

— Аха. Тя наистина те харесва.

Джордж поклати глава.

— Наистина — настоя Марти. Док Браун също кимна.

— Не вярвам. Тя даже не ме погледна. Имах чувството, че съм невидим.

Докато говореха за нея, Лорейн влезе заедно с няколко други момичета в кафенето. Не видя двамата младежи.

Джордж я забеляза пръв. След краткотраен израз на нископоклонничество лицето му се разтопи в маска на ужас. Той повдигна бележника, на който пишеше, пред долната част на лицето си, сякаш искаше да се скрие.

— Казвам ти, че тя те харесва — продължи Марти. — Защо да ти го разправям, ако не е истина?

— За да ме дразниш — бързо отговори Джордж. — Както Биф, когато ми прави номера, или момчетата, които слагат надпис „ритни ме“ на гърба ми.

— Е, аз пък съм различен — рече Марти. Не помниш ли, че аз бях този, който ти спаси живота? Щеше ли Биф или някое от тия другите момчета да скочи пред колата заради теб?

Джордж поклати глава, донякъде убеден, че Марти е на ниво. Но през годините, когато го бяха използвали като боксова круша, се бе научил да бъде свръхпредпазлив. Тоя Марти действаше достатъчно искрено, ала определено беше странен чешит. Изглежда, че знае много повече от повечето момчета на неговата възраст… Освен това беше се появил сякаш от нищото, облечен в странни дрехи (като зловещия посетител от космоса, който беше сбъркал времето, в което живееше, помисли си Джордж). И защо ще се навърта наоколо с човека, когото някои хора иронизираха като „селския идиот“? Не, помисли си предпазливо, да повярва изпяло на този новопоявил се приятел няма да бъде добра идея.

— Много съм ти задължен, че ми спаси живота каза най-накрая, — но това не означава, че си прав за Лорейн. Сам видя, че тя просто гледаше през мен.

— Аха — кимна Марти. В края на краищата нямаше смисъл да отрича очевидни неща. — Но тя е срамежлива…

— Тя свръх компенсира — добави Док Браун.

— Тя е много срамежлива — продължи Марти — и затова ме помоли да дойда тук и да ти кажа, че не би желала нищо повече от това да отиде с теб на бала „Магия под морето“.

— Наистина ли? — попита Джордж.

— Аха. Всичко, което трябва да направиш, е да идеш и да я поканиш.

— Сега? Тук, в кафенето?

— По-добър момент няма да случиш.

— Но тя е с приятелки. Наоколо има много хора! Ами ако се изсмее? Или просто каже не? Не бих желал да бъда отхвърлен пред всички тези…

От нерви гласът му постепенно заглъхна.

— Джордж, казвам ти, че ако не поканиш Лорейн на бала, цял живот ще съжаляваш… а и аз ще съжалявам през остатъка от моя живот.

— Ти пък защо? — попита Джордж.

— Ъъ… Да кажем, че имам голяма изгода вие двамата с Лорейн да тръгнете заедно.

— Искаш да кажеш, че е нещо като облог?

— Нещо такова, само че много по-важно.

— Не знам — колебаеше се Джордж. Имам чувството, че тя би предпочела да иде с някой друг.

— Някой по-специален?

Джордж кимна.

— Кой?

— Биф — отчаяно отвърна той.

Марти пребледня. Дали твърдението на Джордж бе плод на неговата свръхразвита параноя, или факт? Самата мисъл, че майка му може да излезе с такъв първокласен мръсник като Биф Тенън, караше кожата му да настръхва. Никога не я бе смятал за голям мозък, но със сигурност притежаваше известно количество здрав разум и вкус. Даже като вземеше предвид нейната младежка неопитност, Марти просто не бе в състояние да си представи, че Лорейн, независимо от възрастта й, може да бъде увлечена от такъв изявен дръвник като Биф.

— Аз пък не мисля тъй — рече.

— Той е с нея в момента — отвърна Джордж.

Марти погледна към масата на Лорейн. Зад нея с ръце на раменете й стоеше Биф. Майка му обаче не изглеждаше щастлива. Тя се въртеше и се опитваше да откопчи пръстите му. С гадна усмивка Биф отново я хващаше.

— Той е тук, но не мисля, че тя иска той да е тук — рече Марти.

Стана и прекоси кафенето, за да застане близо до масата на Лорейн.

— Престани да ме мачкаш, Биф! — чу да казва Лорейн. — Остави ме на мира — и пак отлепи пръстите му.

Шепнеше дрезгаво, като че ли се опитваше да не привлича вниманието на другите наоколо. Биф не се стараеше сцената да остане незабелязана. Постави отново ръце на раменете й и гласът му беше неприятно висок.

— Хайде, Лорейн — рече. — Искаш го, знаеш, че го искаш, и знаеш, че искаш да го получиш от мен.

Все същата лукава стара свиня, помисли Марти.

— Затваряй си мръсната уста — отвърна Лорейн. — Не съм такова момиче.

— Може би си точно такова, но още не го знаеш — похотливо я изгледа Биф.

— Махни си пипалата от мен!

— Хайде, хайде, тези пипала ти харесват.

Марти направи няколко крачки напред, докато не застана вдясно от Биф — достатъчно близо, за да разбере, че брилянтинът, който носи, е различен от неговия… достатъчно близо, за да види петнистото му лице. Изрази предупреждението си с твърд, но разбираем шепот.

— Тя каза да махнеш ръцете си от нея.

Биф се обърна с отпусната челюст и пълни с гняв очи.

— Какво те интересува бе, рогач? — избълва.

— Няма значение. Просто се разкарай.

— Рече ти и твоята армия.

— Само аз.

— Знаеш ли, че си го търсиш… — започна Биф, като се присви, готов да удари. Насред думите си обаче спря; очите му се отклониха от очите на Марти и вместо това се впериха нейде над рамото му. Работата беше, че се фокусираха върху доминиращата фигура на Джералд Стрикланд, който бе влязъл в кафенето и помирисвайки отдалеч назряващия скандал, неумолимо идваше към тях. Изражението на Биф се смекчи от враждебност до унизителен ужас.

— Понеже си нов тука, мръснико — промърмори, — днеска ще ти дам възможност. Тъй че се направи на тапа и се омитай.

Марти, който не бе видял приближаването на г-н Стрикланд, просто се втренчи в Биф. Лорейн също не знаеше за присъствието на деспота на сцената и загледа своя герой с големи, пълни с любов очи.

Биф се обърна и излезе.

— О, Марти! — викна Лорейн. — Беше толкова чудесно! Благодаря ти!

Марти вдигна рамене.

— Как рече, че се казваш!

Беше познатият дрезгав глас на г-н Стрикланд, който сега бе застанал до Марти. Марти се закашля и погледна в напомнящите тесни амбразури очи.

— Марти — каза.

— Фамилията.

— Ъ… Браун.

— Е, един приятелски съвет към теб, господин Ъ-Браун. Не се разпускай в моето училище.

— Да не се разпускам ли, сър? — промърмори въпросително Марти.

— Казано на местния жаргон, това значи да не си пъхаш гагата — каза Стрикланд. — Разбрано?

— Да, сър. И ви благодаря, сър.

Стрикланд се обърна и отмарширува точно когато звънецът заби. Лорейн скочи, събра книгите си и прибяга до Марти.

— Още веднъж благодаря, Марти — и му се усмихна. — Може би ще те видя по-късно?

Това прозвуча по-скоро като молба, а не като предложение. Марти кимна и се престори, че закъснява.

Като се върна при Док Браун, веднага видя, че Джордж Макфлай отново е излетял от кафеза.

— Каза, че отива в час — обясни Док Браун. — Само че, ако питаш мен, имаше вид като че ли е готов добре да си пореве.

— Тая взе да става много забавна — промълви Марти.

— Такъв е животът, момчето ми. Ако се опиташ да бъдеш герой или да шашнеш някого, всичко тръгва наопаки. А когато не се опитваш, можеш да паднеш в клозета и да излезеш със злато.

— Аха.

— И какво ще правим сега?

— Мисля, че просто трябва да следя Джордж. Той е ключовата фигура. Докато не го накараме да помоли за среща, нищо няма да стане.

— Може би ще успеем да накараме майка ти да го помоли — предложи Док Браун.

— Не. Няма да стане.

— Откъде знаеш?

— Защото през 1955 момичетата никога не молели момчетата за срещи. Или поне мама така казва. Никога не им звънели по телефона, не ги молели да излязат или да направят нещо интересно, докато момчето не се сетело.

— Хъмммм.

— След училище пак ще го пипна — каза Марти. — Това е единственото, което можем да направим.

Док Браун кимна.

— Знаеш ли, може би ще е по-добре, ако се опиташ самичък — предложи той. — Може би се чувства неудобно с нас двамата, особено с един старец на тридесет и пет като мен.

— Може да си прав — сви рамене Марти.

— Ще се върна и ще проуча лентите, които си навъртял — рече Док. — Могат да ми кажат нещо за начина, по който се движи машината на времето. Щом се каним да те изстреляме обратно към осемдесет и пета в събота вечер, ще трябва да науча всичко възможно за корабчето и за това как действа.

Махна за довиждане и тръгна към вратата с леки стъпки. Марти знаеше, че в момента Док е щастлив, защото предвкусва бърничкането из машината, която някой ден щеше да измисли.

 

 

Следобедът мина бавно. Марти се помота по коридорите, прочете туй-онуй в библиотеката и прекара последния час в търсене на Джордж Макфлай из кабинетите. Когато накрая го откри, се облегна на стената, докато баща му излезе.

Щом очите им се срещнаха, Джордж погледна така, сякаш се кани да побегне. Кой е този човек, помисли си, и защо е бил оставен на земята да ме безпокои?

Обърна се и като се престори, че не е забелязал Марти, се опита да стигне до вратата с бърз ход. Но неговият ангел-пазител го догони.

— Здраво — каза Марти. — Съжалявам, че оная работа в кафенето не стана, както я бях замислил.

— И аз съжалявам — отвърна Джордж. — Този Биф Тенън е истински мръсник. Не мога да го гледам как опипва Лорейн. Само да имах…

Млъкна и въздъхна.

Думите, които довършваха изречението, нахлуха в главата на Марти. Хладнокръвие? Смелост? Мъжество? В крайна сметка всички означаваха едно и също. Джордж Макфлай просто не можеше да издържи сблъсък — нито умствено, нито психически. Желаеше да се навре в един мек топъл пашкул и да прекара живота си там — за предпочитане в дрямка. Колкото и да не го харесваше заради тази му нагласа, сега Марти бе твърдо решен да помогне на Джордж да пропъди своите страхове и тревоги. Докато не събереше кураж да помоли Лорейн за среща, той бе обречен сам да не се понася и да бъде нещастен в живота. А ако пък двамата не се влюбеха, Марти изобщо нямаше бъдеще.

Докато вървяха, Марти се опитваше да измисли някакъв нов и вълнуващ подход. Нищо не му хрумна. Най-доброто, което успя да измисли, бе да помоли Лорейн вместо Джордж — а ла Сирано, но си знаеше, че тая няма да хване дикиш. Дори Джордж Макфлай имаше някаква гордост.

— Днес целият ми ден ще е тежък — каза най-подир Джордж.

— Защо?

— Ами първо се шубелисах с Лорейн…

— Не бих казал, че си се шубелисал — успокои го Марти. — Беше по-скоро въпрос на…

— Не, шубелисах се — жлъчно отвърна Джордж, а в гласа му имаше нотки на истински гняв. — Наистина исках да притичам и да помоля Лорейн за среща. А после, когато Биф я опипваше, исках да притичам и да го тресна по ченето. Но и в двата случая ме хвана шубето. Не можех да мръдна.

Марти не отговори. Всъщност не можеше да измисли нищо успокоително.

— А сега ще трябва да говоря с татко за колежа продължи Джордж.

— Какво толкова ужасно има в това?

— Ще рече, че не става. Нали разбираш, ще ми изложи куп причини защо не трябва да ходя в колеж. А аз ще му повярвам и накрая няма да отида.

— Звучи ми като самоизпълняващо се пророчество — забеляза Марти.

— Какво?

— Трябва да защищаваш това, в което вярваш. Какво искаш да специализираш в колежа?

Щом Джордж заговори, очите му светнаха.

— Бих желал да уча писане или журналистика. Най-голямото ми удоволствие е да пиша тези истории. Ако успея да се науча да си изкарвам хляба с подобна работа…

— Тогава го кажи на баща си.

— О, не. Ако спомена разказите, ще ми се изсмее. Сама по себе си идеята за колежа е достатъчно ужасна.

— Добре де — настоя Марти, — ще трябва да се бориш. Пребори се с него.

— Ще се преборя — отговори Джордж. — Това е важно за бъдещето ми, така че ще го направя.

Скоро те стигнаха до къщата. От портика й висеше надпис СЕМЕЙСТВО МАКФЛАЙ. Малко натруфено за 1985, но вероятно съвсем шикозно за 1955, помисли Марти.

Артър Макфлай бе отвън и мажеше колата с паста. Когато момчетата наближиха, размаха парцала.

— Иди и веднага говори с него — настоя Марти.

— За какво?

— За колежа.

— И дотам ще стигна. Първо трябва да те представя.

— Не — рече Марти и спря на края на тротоара. — Няма да мръдна, докато не говориш с него за колежа.

— Добре… — колебливо каза Джордж.

Тръгна към баща си, като поглеждаше през рамо.

За да го накара да се чувства по-уверен, Марти сви към портика на къщата така, че да излезе от полезрението на Джордж. В действителност обаче бе по-близо до ъгъла на къщата и съвсем ясно чуваше разговора.

— Кой е твоят приятел? — попита Артър Макфлай.

— Едно ново момче от училището — отговори Джордж. — Слушай, татко, трябва да взема едно важно решение и, значи, наистина се нуждая от съвет.

Начало като за три плюс, помисли си Марти, макар че това за нуждата от съвет вероятно беше добро от психологическа гледна точка.

— Боже, синко, аз съм малко нещо зает — каза бащата на Джордж. — Твойта работа не може ли да изчака няколко дни?

— Няма да може — отвърна Джордж. — Разбираш ли, попълнил съм формуляр за един колеж, а крайният срок за изпращането му е днес в полунощ. Не мога да реша дали трябва да го изпратя.

„Грешка“, помисли Марти, така звучи ужасно безинтересно.

— Е, щом искаш съвета ми — каза бащата на Джордж, — аз казвам не. Колежът е труден, синко. И борбата за влизане е много голяма. Ще се състезаваш с най-умните момчета в щата. Защо искаш да се набуташ в тези неприятности?

— Защо пък, може и да вляза — отвърна Джордж. Тонът на гласа му обаче не бликаше от увереност.

— Синко, теб не те бива много — каза Артър Макфлай. — А в повечето случаи тези, които не ги бива особено, не успяват. Шансовете ти да влезеш в колежа са минимални.

— Защо? — попита Джордж.

Колко жалък боец си, тихо побесня Марти. Кажи му, че можеш да влезеш.

— Защо ли, синко? Защото никога по-рано не си правил нещо подобно. Ти си средна работа. Ако вземеш да изпратиш формуляра и си въобразиш много, какво ще стане, когато те отхвърлят? Аз ще ти кажа: ще започнеш да се мотаеш около къщата без настроение, ще се чувстваш пренебрегнат и може би бележките ти в училище ще се влошат. Ако искаш да знаеш какво мисля аз, то е, че ти предлагам да си гледаш работата и да забравиш цялата тая история.

Вместо да намери контрааргументи, Джордж изчака доста време и кимна.

— Да, татко, това е разумно — чу го Марти да казва. — Благодаря.

Това бе твърде много за Марти. Въздъхна и зарови глава в ръцете си.

Междувременно Артър Макфлай нанесе последните удари на амбициите на Джордж, като обоснова поражението под формата на доморасло философстване.

— Като дойдеш на моите години, синко — рече, — ще разбереш, че някои неща просто не могат да се случат.

— Да, предполагам, че е така — промълви Джордж.

Марти си тръгна.

— Какво мислиш за колата, синко? — чу да казва Артър Макфлай. — Изглежда доста хубава, а?

— Изглежда наистина добре, татко…

В същия миг гръм разцепи следобедната тишина и започна да се лее дъжд. Марти премина в бърз тръс.

— А така — каза си, както бягаше. Надявам се дъждът да му развали пастирането на колата.

Докато стигне до лабораторията в гаража на Док Браун, съвсем прогизна, но отвътре продължаваше да кипи при мисълта за слабостта на Джордж. Когато Марти влезе, Док въртеше видеозаписа от паркинга на „Двата бора“ и работеше върху някои изменения в ДеЛоръна.

— Как мина? — попита, без да вдигне очи от работата си.

— Отвратително — въздъхна Марти. — Той си е същият, какъвто си го знам. Желе. Наумява си да направи нещо и после се оставя да го разубедят. Но поне започнах да разбирам защо.

— Защо момчето не е сигурно в себе си?

— Да. Нищо чудно, че не смее да покани мама или което и да е друго момиче. Всичко, което чува от дядо ми, е, че няма да успее. Никой никога не му е казвал, че може да сполучи в нещо…

— Позната история — философски заключи Док Браун.

— Господи — каза Марти, — ако е получавал такава поддръжка от дядо, нищо чудно, че ми дава такива скапани съвети.

Док Браун вдигна очи за пръв път.

— През дългите години, когато трупах опит — забеляза той, — аз си изработих принцип никога да не вземам съвети от никого — особено пък от по-възрастни от мен.

— Ха, Док, това е добър съвет — усмихна се Марти.

— Благодаря. Сега приеми моя съвет и не го приемай — засмя се той.

— Даже и от теб не, а?

— Всъщност може би аз съм изключението в твоя случай. В бъдещето — или в миналото, — ако имаш нужда от нещо, ако имаш нужда да поговориш с някого, винаги ще съм ти на разположение.

— Да, Док. Това е велико.

Думите още не бяха изречени, когато внезапно паническо изражение мина по лицето на Марти. Като погледна телевизионния монитор, разбра, че скоро ще настъпи драматичната развръзка на епизода при „Двата бора“. Черният фургон вече се виждаше.

— Те са — каза гласът на Док Браун от лентата.

— Кои? — извика в отговор гласът на намиращия се извън кадър Марти.

— Открили са ме — продължи Док Браун. — Не знам как, но са ме открили.

Лентата рязко свърши. Като си припомни какво се бе случило после в тази тъмна нощ през 1985, Марти почувства как тялото му болезнено потръпна.

Погледна Док Браун от 1955, който бе заврял глава в ДеЛоръна.

— Док — рече неуверено, — не съм ти казал какво стана… през нощта, когато направихме този запис…

Не знаеше защо, но чувстваше, че е длъжен да предупреди приятеля си за терористите. Може би заради насилствената му смърт; никой не трябва да бъде принуждаван да мине по този път, ако има възможност това да се предотврати.

Но Док Браун вече бе вдигнал ръка.

— Моля те, Марти — рече, — не ми казвай нищо. Не искам да поемам повече рискове да прецакам пространствено-времевия континуум. Никой не трябва да знае прекалено много за съдбата си. Ако науча прекалено много за бъдещето, бих могъл да застраша собственото си съществуване точно както ти застраши своето.

— Аха — каза Марти. — Може би си прав.

В казаното положително имаше много логика. По този начин, ако Марти не кажеше нищо, Док Браун най-малкото щеше да живее още тридесет години. Ако обаче го знаеше, можеше да стане толкова непредпазлив, че да се навре в шамарите и вероятно дори да умре по-рано. Така че правилото на Док да не се забърква с пространствено-времевия континуум беше много разумно. Като обмисли заедно с него и собственото си положение, Марти извади портфейла си и пак измъкна семейната снимка.

— Мили Боже — прошепна.

Образът на брат му Дейв бе изчезнал почти напълно. На снимката се виждаха само стъпалата му.

Док Браун го наблюдаваше.

— Лошо, а? — каза той.

Марти кимна.

— Това е начинът, по който природата ти казва да си размърдаш задника — рече Док. — Предполагам, че да гледаш брат ти да изчезва така, трябва да е доста страшно.

— Я ми обясни — направи гримаса Марти. — Чувствам се, като че ли съм в някой епизод от „Зоната на здрача“.

— Зоната на здрача? — повтори Браун. — Интересна фразеология. Всъщност тя описва точно мястото, където се намираш… в зоната на здрача, нито тук, нито там… на ничия земя, между светлината и сянката, между вещите и идеите…

— Да, знам рече Марти. — Отпред има пътепоказател… Ти току-що пресече…

— Ако се върнеш, може би ще успееш да направиш филм от това — усмихна се Док Браун.

— Добра идея. Но какво искаш да кажеш с това „ако“?

— Всичко става. Може да разваля така машината на времето, че светкавицата да не свърши работа. Ти може да не успееш да събереш родителите си до края на седмицата. Дотогава може би главата ти ще липсва от семейната снимка…

— О, Боже — простена Марти.

Тръшна се върху старата издънена кушетка, която Док държеше в гаража си. Сега бе до половината пълна със стари списания, писма и формуляри. Най-отгоре имаше вестник с дата 7 ноември 1955. Едно заглавие на гърба на вестника се наби в очите на Марти. То гласеше: МЕСТЕН ФЕРМЕР ТВЪРДИ, ЧЕ „КОСМИЧЕСКО ЗОМБИ“ Е СЪБОРИЛО ПЛЕВНЯТА МУ, а отдолу с по-дребен шрифт пишеше: „Отис Пийбоди е под наблюдение в окръжния психодиспансер.“

— Еврика! — внезапно изрева Марти, щракайки с пръсти.

Главата на Док Браун цъфна над ДеЛоръна.

— Нещо ти хрумна?

— Ти го рече! Знам как да накарам моя старец да покани мама на този бал.

— Как?

— Така ще го изплаша, че ще му се дръпне лайното.