Джордж Гип
Завръщане в бъдещето (12)

Дванадесета глава

„Магията под морето“ течеше с пълна сила. Гимнастическият салон на училището в Хил Вали в общи линии все още изглеждаше като гимнастически салон, по в него имаше достатъчно предмети и украса, за да се създаде приятна илюзия. Осветлението беше в синьо със сребърни искрици, създавани от оформени като риби украшения от стъклени пластинки. Край стените бяха разположени различни атракции от папиемаше — потънал кораб, подводни пещери, сандък със съкровища, купчини водорасли и един водолаз, увиснал на дълъг кабел от тавана. Като израз на съвременния хумор и метафора за морското дъно като гроб на удавниците малко шкафче с надпис „Дейви Джоунс“ заемаше единия ъгъл на огромната зала.

На естрадата бяха Марвин Бери и „Старлайтърс“.

И петимата бяха черни — барабани, пиано, саксофон, бас, като самият Марвин свиреше на китара и пееше. В момента той интерпретираше известната мелодия от филма „Три монети във фонтана“. На дансинга няколкостотин млади мъже и жени, елегантно облечени, се притискаха един в друг и се движеха летаргично в такт с музиката.

Те бяха наблюдавани от трима избрани от училището придружители, които бяха нахлузили фалшиви усмивки на веселие — неизбежният Джералд Стрикланд, изправен, сякаш глътнал бастун, с бързо стрелкащи се насам-натам очи; един закръглен учител по алгебра и геометрия на име Декстър Гор и госпожица Дебора Чембърс от библиотеката. Главното занимание на Джералд Стрикланд изглежда беше да следи за сбивания или за приканващо движещи се ръце; Гор изглеждаше най-заинтересуван от това да обръща по някоя чашка, когато никой не го наблюдава; госпожица Чембърс пък се бе заела да раздвижи останалите без партньор.

— Ходете или поне говорете, дами — често казваше тя. — Помнете, че движещото се тяло е по-вълнуващо и примамливо, отколкото тяло, което само стои на едно място.

Един от останалите самотни кавалери беше Джордж Макфлай, комуто определено беше неуютно с твърдата яка, белия смокинг и папийонката. Повечето време Джордж само стоеше и гледаше как другите танцуват, но понякога се подрусваше не в такт с музиката. Опитваше се да не мисли твърде много за Лорейн, която в неговите очи бе по-прекрасна от всякога. Опитваше се да не мисли твърде много и за сценария, който бе подготвен да се разиграе в девет часа.

— Как успяха да ме напъхат в тая работа, по дяволите? — въздъхна. — Иска ми се да си бях у дома.

Разбира се, би могъл да излезе, но Марти вече го бе видял и му бе намигнал многозначително. Да си тръгне след това изискваше много повече смелост, отколкото да остане, така че Джордж бе пуснал котва. Той непрекъснато се връщаше на една и съща мисъл: скоро всичко ще свърши. Може би ще успея, а може би не; но няма да е по-разочароващо от проблемите, които си имам с Биф.

Потпурите свършиха и бяха незабавно последвани от по-бързо парче. Намиращият се на дансинга Марти погледна часовника си. Беше 8:45 — време да се разтъркалят кестените.

— Да поседнем на това парче, а? — каза на Лорейн.

Тя кимна и съблазнителна усмивка озари чертите й. Отправи се към редицата столове край дансинга, но Марти ловко я насочи към вратата.

— Навън е по-добре — предложи.

— С теб съм.

Да се излезе на паркинга не беше тъй лесно, както изглеждаше. Г-н Стрикланд внимателно наблюдаваше кои напускат дансинга и колко време стоят навън. В главата си като че ли имаше компютър, който му казваше кои точно отсъстват и преди колко време са изчезнали. В резултат на Марти и Лорейн им се наложи да се помотаят край входа и да изчакат Стрикланд да погледне встрани, за да излязат. Когато се мушнаха в пакарда на Док Браун, беше девет без десет.

— Ъъ, нали нямаш нещо против… ъъ… да поседим тук няколко минути? — попита Марти.

— Защо си мислиш, че ще имам нещо против? Отвърна Лорейн.

— Ами не знам. Някои момичета просто… не обичат… нали знаеш…

— Марти, аз съм почти на осемнадесет — каза майка му. — Не може да се очаква, че никога по-рано не съм седяла на паркинг.

При тези думи се премести много близо до него и сложи ръката си върху бедрото му. Марти усети, че лицето му пламна.

— Марти, изглеждаш нервен — каза Лорейн. — Нещо да не е в ред?

— Ъъ, не…

— Обикновено си много хладнокръвен, както в случая с Биф и приятелите му. Чувала съм, че така е с мнозина силни, мълчаливи мъже. Ставали малко нервни, щом са с жена.

— Не. Всичко е наред.

— Добре де, за всеки случай — Лорейн се усмихна, — защо не опиташ малко? Ще ти помогне да се отпуснеш.

Тя отвори чантичката си и извади еднопинтова^[1] бутилка джин.

Марти ахна. Майка му? И то не като възрастна жена, а като тийнейджър! Беше малко повече, отколкото можеше да приеме.

— Какво ще правиш с това? — прошепна.

— Ще го отворя.

— Но… откъде го взе?

Лорейн изхихика.

— О, чопнах го от барчето на старата дама.

Тя остави капачката на арматурното табло, дръпна назад глава и отпи една глътка.

— Лорейн — промърмори Марти, — за пръв път ли го правиш?

— Кое? — попита тя. — Да седя в кола с някое момче, да пия джин или да седя в кола с някое момче и да пия джин?

— Да пиеш — отговори той. — Да не го правиш просто… за да се изфукаш или нещо подобно?

— Не — му рече с обиден вид. — Не. Правя го, защото ми харесва.

— Но ти не трябва да пиеш — смъмри я Марти и още докато произнасяше думите, разбра колко много прилича в момента на някой старомоден родител.

— Защо да не трябва?

— Ами просто защото не е здравословно.

— Не бъди толкова консервативен, Марти — и се разсмя. — Всеки, който представлява нещо, го прави.

Марти въздъхна. Погледна часовника си и видя, че времето за действие почти е дошло.

Лорейн му подаде бутилката. Той реши да глътне малко, за да я развесели.

Когато надигна шишето, майка му извади кутия цигари и запали една. Марти бе тъй шокиран, че се задави с джина.

— Господи! — викна с ужасно рязък глас. — И пушиш?

Лорейн го погледна и завъртя очи нагоре.

— Не се шегувам — каза. Не трябва да пушиш. Пушенето е опасно…

— Хайде де — рече тя. — Донякъде мога да разбера, че не подобава на една дама да пие, но пушенето е хубаво. В него няма нищо лошо.

— Шегуваш ли се? Нищо хубаво няма в него.

— Например?

— Не е здравословно.

— Тогава защо лекарите го рекламират по телевизията?

— Защото цигареното лоби е твърде мощно…

— Дрън-дрън — отвърна момичето. — Всеки знае, че пушенето подобрява кръвообращението. Освен това успокоява нервите и подпомага сърцето.

— Подпомага сърцето! Боже Господи, то създава всевъзможни сърдечни проблеми. И рак на белите дробове. Виж! На самата кутия пише…

Той взе от нея кутията и погледна да открие предупреждението на Главния хирург. Не го намери. Вместо него имаше надпис, очевидно съчинен от самия производител, който гласеше: „Тази фина смес от турски и местни тютюни успокоява нервите, подобрява кръвообращението и ви кара да усещате, че сте в добро състояние.“

— Боже Господи! — подсвирна Марти.

Върна кутията. Цял живот някак си беше избягнал пушенето и не възнамеряваше да започва сега.

Лорейн го изгледа с раздразнение в очите.

— Говориш също като майка ми — рече. — Много глупаво е от страна на родителите, че не разбират децата си и се опитват вместо тях да направляват живота ми. Когато аз имам деца, ще ги оставя да правят всичко каквото щат. Всичко. И няма да им чета конско колко по-различно е било в доброто старо време, когато съм била млада. Не, господине, такива глупости няма да чуят от мене.

— Много бих искал да получа това обещание в писмен вид — усмихна се Марти.

Забележката мина над главата на Лорейн.

Известно време седяха мълчаливо. Лорейн посръбваше от бутилката джин, а Марти продължаваше да поглежда ту часовника си, ту огледалото за обратно виждане. Уреченото време вече минаваше. Къде, по дяволите, беше Джордж?

— Да не чакаш някого? — попита Лорейн.

— Ъъ… да. Стрикланд. Просто исках да се уверя, че не е тръгнал да патрулира.

— Той си има достатъчно дертове вътре — усмихна се Лорейн. Сложи бутилката обратно в чантичката си и се плъзна по-близо до Марти. — Кажи нещо за родителите си. Толкова ли са закостенели като моите?

— По-късно — меко рече Марти. — Стигнах до заключението, че нищо не знам за тях.

— Срамота.

 

 

Джордж се усещаше слаб, измръзнал и на границата на припадъка, както когато беше пъхнал пръста си между зъбните колела на преносимата бетонобъркачка, която баща му бе взел под наем, и едва не бе отрязал крайчеца му. Петнадесет минути преди уговорената среща стомахът му бе разнебитен от силни болки, които го накараха два пъти да се втурва към мъжката тоалетна. Девет часът бързо наближаваше и изпита нова вълна от спазми — неумолимо мощни, за да може да ги пренебрегне. Знаеше, че причината са слабите му нерви, че неговото страхливо тяло и страхлив мозък са се съюзили да го държат вътре, далеч от евентуалните разочарования или провали. Но познаването на нещата не намаляваше болката. По-скоро я засилваше. Сгънат почти надве, се запрепъва за трети път към мъжката тоалетна.

Вътре бяха шегаджията на класа Марк Диксън и още няколко момчета. Те пушеха тайно и разговаряха. Внезапно вратата се отвори с такъв трясък, сякаш имаше въоръжено нападение.

— Господи! — извика Диксън, пускайки цигарата си в писоара.

Вместо Джералд Стрикланд те видяха само пребледнелия Джордж Макфлай; отправи към тях една гримаса и бързо тръгна към кабинката.

Ужасът в очите на Диксън се смени с раздразнение, а после със задоволство.

— Това копеле ме накара да си изгубя последния фас — рече той. — Гледайте.

Посочи цигарата, която плаваше и бавно се разпадаше в писоара.

— Ще трябва да си плати за гяволъка — каза Диксън. — Ще ми влиза като поделение за борба с насилието.

Посочи с глава и полекичка тръгна към кабинката, в която седеше Джордж.

 

 

Понеже ясно съзнаваше, че една жена може да бъде ухажвана с успех през твърде ограничен период, Марти седеше нервно в пакарда на Док Браун; хълбокът на Лорейн бе силно притиснат към неговия. Беше готова да бъде целувана и после докосвана и хранеше точно толкова надежди, колкото е нужно, за да я оскърби и да предизвика у нея страх, гняв и нужда от нов защитник, който да я спасява. Проблемът на Марти се свеждаше до определянето на точния момент. Ако й се пуснеше твърде бързо, щеше да бъде принуден да продължи нападението си, докато не дойде Джордж и вероятно всичко щеше да свърши твърде бързо. Ако, от друга страна, обаче продължаваше да седи тук като истински досадник, Лорейн можеше да заключи, че или той е бавно развиващ се, или че тя не е привлекателна. И в двата случая следващата й логична стъпка щеше да бъде да излезе от колата, да се върне на бала и вероятно завинаги да изчезне от живота му.

„Къде, по дяволите, е това шубе, баща ми“, мислеше Марти.

Лорейн забеляза, че вените на врата му са се издули, а челюстите му се свиват.

— Марти, защо си толкова нервен? — попита.

Той дълбоко си пое дъх.

— Ами случвало ли ти се е да попаднеш в положение — започна, — където… ами знаеш, че трябва да действаш по определен начин, но когато стигнеш дотам, не знаеш дали ще можеш да се справиш?

— Искаш да кажеш, както например се предполага, че трябва да се държиш с някого на първата среща?

— Ъъ… Аха.

— Много учтиво и мило, и така нататък?

Марти кимна.

— Не ме е грижа за това — превъзнесе се Лорейн.

С тези думи тя обви ръце около врата му, протегна се и страстно го целуна.

 

 

— Хайде, момчета, пуснете ме.

Джордж блъскаше вратата на кабинката, колкото имаше сила, но трите момчета, които я натискаха отвън, я правеха прекалено тежка за отместване.

— Ще стоиш тука, за да се задушиш в собствената си смрадня — рече Диксън.

— Защо? Какво съм направил?

— Накара ме да изпусна една много ценна цигара.

— Ще ти купя цяла кутия — обеща Джордж. — Пуснете ме.

— Може би — усмихна се Диксън. — Кога ще получа кутията?

— Утре.

— Не. Искам тази вечер.

— Но в училище няма къде да купя, а повечето магазини вече са затворени.

— Тогава върви по дяволите — каза Диксън. — Можеш да си стоиш тук цяла нощ.

— Виж какво, от ваша страна е много глупаво да ме държите затворен така — заяви Джордж. — Имате гаджета. Те сигурно се чудят къде сте.

— Вярно е — призна Диксън. — Така че двама от нас ще те задържат, а третият ще иде да докара подкрепления. Ще направим система от дежурства, всяко по десет минути, та хем да се забавляваме на бала, хем да те държим тук, докато не стане време за тръгване.

— Защо постъпвате така с мен? — простена Джордж. — Хайде, момчета…

— Не — зарече се Диксън. — Ти си досадник, Макфлай, а на досадниците мястото е точно там, където си ти.

Приятелите му избухнаха в смях. Джордж въздъхна, седна и погледна часовника си. Беше девет и десет.

 

 

Лорейн продължи страстната си атака срещу Марти може би около минута, преди да осъзнае, че нещо не е както трябва. Като се отмести от него, тя внимателно го погледна.

— Не е хубаво — рече.

— Да правим това ли? — издума той.

— Не. Не е хубаво, че не го правим хубаво. Не знам какво е… но когато те целувам, нещо не е наред…

— Заради мен или заради теб?

— Не съм сигурна. Нещо липсва. Сякаш… сякаш целувам баща си.

Марти я погледна с широко отворени очи.

— Сигурно не звучи много смислено? — каза тя.

— Повярвай ми, съвсем смислено е. Може би си го възприела наопаки, но картината е вярна.

— Какво мислиш, че е?

— Ъъ… Не знам.

Отпусна ръце в скута си.

— Дявол да го вземе — измърмори. Изглеждаше прекалено хубаво, за да е истина.

— Аха…

Звукът от стъпки ги разтревожи, всеки по различна причина. Лорейн се изплаши, че някой член на учителското тяло може да види бутилката джин и да каже на родителите й; Марти пък нямаше идея какво да направи, когато пристигне Джордж. Дали да не награби бързо Лорейн в отчаян опит да даде на Джордж възможност да й се притече на помощ? Някак си не му се виждаше подходящо. А понеже Лорейн се отдръпна на седалката далеч от него, даже не изглеждаше и възможно. В надеждата си да избегне човека, който приближаваше, тя на практика почти беше излязла от вратата.

Марти реши да плонжира върху нея. Тъкмо да го направи, вратата от неговата страна се отвори и една ръка се пресегна да го сграбчи за рамото.

Марти погледна и с учудване се чу, че ахва.

Лицето, което се бе втренчило, не беше на Джордж, а на Биф Тенън. Зад него стояха Стереокиното, Бръснатата глава и Кибритената клечка с лица, размазани в заплашителни усмивки.

— Копеле такова, нанесе за 300 долара щети на колата ми — дрезгаво рече Биф. — И аз ще си ги изкарам на задника ти… Дръжте го, момчета…

Като вдигна напълно Марти от автомобила, Биф грубо го блъсна в ръцете на Бръснатата глава, който хвана едната ръка на Марти, а Стереокиното улови другата.

— Добре го давате, момчета — каза Бил. — Бръснатата глава мислеше, че точно ти си се измъкнал на паркинга. Може би иначе никога нямаше да те докопаме насаме.

Дръпна юмрука си назад.

— Пуснете го! — изпищя Лорейн от колата, като се плъзна на шофьорската седалка. — Пусни го, Биф! Ти си пиян!

Биф я изгледа с усмивка, която беше твърде близко до злобата.

— Я скивайте какво намерихме тука — рече. — Може би ще си изкарам една част на твоя задник.

Марти настъпи с все сила палеца на Бръснатата глава, като го накара да извика от болка. После се сгъна рязко в кръста, вдигна нагоре и назад лакътя си, така че здравата удари Стереокиното в ченето. Двете момчета го изпуснаха, но само за кратко. Въпреки че се бореше колкото може, скоро Марти беше безсилен в захвата им.

Междувременно Биф беше скочил в пакарда и бе докопал Лорейн.

— Пусни ме! — пищеше тя.

— А, не, бебчо, ти ще си стоиш тука с мен — разсмя се Биф.

Марти се опита да стигне до Биф и придърпа мъчителите си почти цял фут напред.

— Махни си мръсните ръце от нея, копеле! — заповяда.

Биф му се усмихна спокойно, уверен, че Марти не може да му създаде грижи.

— След като се погрижа за нея, ще се погрижа и за теб.

— Искаш ли да започнем? — попита Бръснатата глава.

— Не, още не — отговори Биф. — Не искам тая забава да започне без мен. Дръпнете го там назад. Аз ще дойда след минута.

Когато Стереокиното и Бръснатата глава завлякоха Марти само до задния калник, Биф се изви назад и им викна:

— Това да не ви е сеир! Я се разкарайте от очите ми, докато… поухажвам тая дама.

Те повлякоха Марти по-надалеч, Биф тресна вратата и се протегна да целуне Лорейн. След миг единственото, което Марти можеше да чуе и види през задния прозорец, бяха боричкащите се очертания на майка му, придружени от приглушените й писъци.

Вътрешно проклинаше себе си почти колкото проклинаше Биф и неговите приятели. Ако не беше Марти, Лорейн щеше да се наслаждава на бала, вместо да се бори против насилника.

Освен това му оставаше и достатъчно гняв, който да насочи срещу Джордж. Ако тоя глуповато ухилен страхливец в последния момент не се беше върнал към истинския си образ…

Но времето за обвинения беше кратко. Докато влачеха Марти, Стереокиното и Бръснатата глава забелязаха един кадилак с отворен багажник, паркиран близо до сградата на училището.

— Хей! — предложи Бръснатата глава. — Тоя тип пи създава повече грижи, отколкото си заслужава. Дай да го заключим в багажника.

— Добра идея! — отвърна Стереокиното.

Още докато говореше, се пресегна надолу, за да докопа краката на Марти. На двамата младежи им потрябва близо минута, за да го преместят до колата, но накрая успяха да го набутат в багажника. Преди да направи опит за излизане, Бръснатата глава тресна капака и той бе заключен.

Звукът и раздрусването грубо върнаха Боб Джордън на земята. Седнал зад кормилото на кадилака, младият чернокож се наслаждаваше на една цигара с марихуана, чакайки останалите от групата. Като барабанист беше измъкнал инструментите си рано-рано, още докато Марвин Бери свиреше известното си заключително соло на китара. Полуотнесен се бе одремал и успокоил, така че не чу влачещите се стъпки и гласовете, докато те не бяха придружени от блъсването на багажника.

Изскочи от мястото си и бързо отиде до двете бели момчета.

— Ей, защо ми бутате колата? — решително попита то.

— Чупка, брикет — изстреля в отговор Стереокиното. — Това не те засяга.

— Щом се ебаваш с багажника на колата ми, значи ме засяга — рече Джордж с твърд, леко повишен глас. — И кого наричаш брикет бе, кълвач?

Макар да бе самичък, той тръгна към Стереокиното и Бръснатата глава, които отстъпиха крачка назад. Миг по-късно Марвин Бери и другите трима членове на състава се появиха на задния вход на гимнастическия салон.

— К’во става? — попита Бери.

Бръснатата глава и Стереокиното погледнаха уплашено петимата чернокожи.

— Нарекоха ме брикет — рече Джордън. — И точно се канех да ги попитам дали искат по още две дупки за дишане на лицата си.

Ей, не ща да се забърквам с дрогирани типове измърмори Бръснатата глава.

— Дрогирани типове, а? — рече Бари, като пристъпи към тях.

За миг Бръснатата глава и Стереокиното бяха на десетина фута и бягаха колкото им държат краката.

— Пуснете ме!

Черните размениха погледи. Приглушеният глас и шумът от удари определено идваха от вътрешността на багажника на кадилака.

— Трябва да са бутнали някого вътре — каза Джордън.

— Хей, Реджиналд, къде са ти ключовете — попита Марвин Бари, като гледаше един от другите.

Реджиналд провери джобовете си, намръщи се и поклати глава.

— Не мога да ги намеря — рече.

— Тук са! — извика един далечен глас. — Ключовете са тука!

Марвин Бери изгледа Реджиналд.

— Майната му, момче — викна, — пак си го направил! За трети път оставяш тия шибани ключове в багажника!

 

 

— Много добре! Какво става тук?

За Джордж Макфлай стържещият звук от гласа на Джералд Стрикланд беше едновременно добре дошъл и вбесяващ. Бидейки държан близо двадесет минути като затворник в мъжката тоалетна на гимназията в Хил Вали, той нямаше желание да остане в сегашното си положение; от друга страна, перверзните действия на неговите мъчители му бяха дали желязно оправдание да не изпълни плана на Марти. Още по-важно беше, че оправданието беше приемливо за самия Джордж. Когато бе влязъл в мъжката тоалетна, все още имаше време да изиграе своята роля; сега беше малко вероятно да може да го стори.

— Нищо, сър — уплашено отговори един от пазачите на Джордж.

— Мирише ми на тютюнев дим. Някой тук да има цигари?

— Не… сър.

— Ще ви дам една възможност да ми предадете кутиите сега. Ако ви претърся и открия цигари, ще стане много по-лошо за вас.

От кабинката си Джордж чу звук от разкъсване и хвърляне на някаква материя в кошчето за боклук.

— Така е по-добре — каза Стрикланд. — Сега се махайте оттук.

Джордж леко бутна вратата на кабинката и пристъпи навън. Стрикланд хладно го погледна.

— Какво става тук, Макфлай? — попита.

— Нищо, сър.

— Чушчици. Видях те да влизаш тук преди двадесет минути. Защо стоя тук толкова дълго?

— Нищо особено, сър. Просто се забавлявахме. Нали знаете…

— Добре, няма значение. Балът вече е на свършване. По-добре да се върнеш при своята… не ми обръщай внимание, не мисля, че си дошъл с дама.

Махна към вратата. Джордж съобрази и излетя като стрела от тоалетната. Вървейки по коридора на гимнастическия салон, видя, че дансингът е почти изцяло запълнен и светлините са съвсем слаби — знак, че скоро ще започне последното парче. Макар да се съмняваше, дали Марти продължава да малтретира Лорейн на паркинга, Джордж реши да изпълни задължението си, като се появи и обясни причината за закъснението.

Излезе бързо на паркинга и се насочи към мястото, където Марти беше паркирал пакарда. Отначало очите му не видяха никакъв признак за борба, но точно когато си отдъхна облекчено; разбра, че е сбъркал редицата от коли. Върна се обратно и тръгна към вярното място, приближавайки пакарда отзад.

— По дяволите — прошепна.

Сценарият продължаваше да се развива, сякаш времето бе спряло за повече от двадесет минути, така че той да може да изпълни мисията си.

Пое дълбоко въздух и хукна към колата.

През прозорците се виждаха размахващи се ръце и дори, доколкото можеше да прецени, крака. Лорейн пищеше, а една мъжка фигура притискаше с тялото си нейното и диво я опипваше.

— Свещена краво — промърмори Джордж. — Марти май се е пуснал на сериозно.

Щом стигна до автомобила, си оправи панталоните и направи две крачки в стил Джон Уейн. После докопа бравата, дръпна я колкото можеше по-рязко, пъхна главата си в колата и каза с висок мощен глас:

— Ей, ти! Махни си проклетите ръце…

Лицето на нападателя се изви към него и Джордж мигом го разпозна.

— Мисля, че не си уцелил колата, Макфлай — рече Биф.

— Джордж! Помогни ми! — извика Лорейн.

За миг Джордж бе вцепенен от учудване. През ума му мина ураган от недооформени мисли. Марти ли беше организирал всичко това? Дали имаше макар и малък шанс Биф да участва в плана? Дали да не побегне?

Или вече беше твърде късно? Вгледа се в яростните очи на Биф Тенън, търсейки някакъв ключ към загадката, но видя само враждебност. И — да! В очите му имаше и искрица страх. Беше попаднал в потенциално опасна ситуация, която просто плачеше за незабавни действия. Джордж Макфлай трябваше да бъде прогонен и по-късно наплашен, за да мълчи. Ако избяга за помощ…

— Просто затвори вратата и се махни, Макфлай — каза спокойно Биф.

Джордж не помръдна. Една част от него вече бе на ръба на паниката, но друга част просто не позволяваше на краката му да мръднат. За миг му се мярна онази сцена в началното училище преди пет години, когато не бе съумял да се притече на помощ на приятеля си Били Стокхаузен. Оттогава се боеше от физическа разправа и се бе научил да предугажда и избягва сбиванията. Но сега не можеше да избегне това сбиване, освен ако не се обърнеше да побегне. Безкрайният ужас, изписан на лицето на Лорейн, му попречи да го направи.

— Да не си глух, Макфлай? — попита Биф, без повече да контролира гласа си. — Казах да затвориш вратата и да се чупиш! Хайде!

Джордж дълбоко си пое дъх.

— Не! Рече. — Ще я оставиш на мира.

Лорейн въздъхна. Най-после някой да й дойде на помощ. Не беше Марти, но в някои отношения беше дори по-добър. Устните й започнаха да произнасят думите „Благодаря ти“ още в мига, когато Биф махна ръцете си от тялото й и започна да се измъква от колата.

— Много добре, Макфлай — и се озъби. — Имаше възможност. Сега ще ти дам един урок.

Пристъпи към Джордж, а голямата му ръка се протегна, за да докопа коя да е част от тялото на натрапника. Тя се върна обратно, стискайки обширно парче от ръкава заедно с ръката на Джордж. Като я изви, Биф със задоволство чу как Джордж простена и видя страх в очите му. Докато засилваше натиска си, един размахан юмрук бавно се запъти към главата му. Удари Биф по рамото, без изобщо да му причини болка.

— Помощ! — извика Лорейн.

Джордж искаше да извика същото, но съумя да стисне зъби и да преглътне страхливата дума. Извивайки напред-назад тялото си, напразно се опитваше да се измъкне от якия хват на Биф. Едната ръка на побойника се обви около врата на Джордж; другата натисна ръката му назад с такава сила, че Джордж очакваше всеки миг да чуе трясък на кост.

— Престани, Биф! — викна Лорейн. — Ще му счупиш ръката!

— Точно така, бебчо! — викна в отговор Биф. — Точно това смятам да направя.

И усили още натиска си. После някъде в периферията на съзнанието си долови звук… като далечно извикване… или може би бяха наближаващи стъпки? Вниманието му частично бе отвлечено и позволи хватът да се разхлаби.

Отчаян от болката, Джордж реагира на моментното облекчение със сляп инстинкт. Като се дръпна от примката на Биф, той се извъртя и със здраво стиснати очи нанесе най-силния удар в живота си.

За негово и на Биф учудване ударът попадна в челюстта и цялата му глава се измести нагоре и назад, сякаш бе ударена от летяща кола. Острият звук на кост върху кост бе последван незабавно от стенанието на Биф.

Приятно напомнящ за брезентовия чувал, Биф Тенън се просна на асфалта като неодушевен предмет. Един боксов рефер би могъл да преброи поне до сто, преди тялото му лекичко да помръдне.

— О, Джордж! Ти беше чудесен!

Грейналите очи на Лорейн се взряха в очите на Джордж, излъчвайки послание за тотално обожание.

Джордж поклати глава и погледна надолу към юмрука си, а после и към сгърчената фигура на Биф Тенън в нозете. Не можеше да повярва!

Не можеше да повярва и Марти, който, следван от петимата черни музиканти, току-що бе пристигнал на сцената. Но картината беше ясна и перфектна, всеки детайл беше на мястото си — разкъсаните дрехи на Лорейн, проснатото тяло на побойника и нервно усмихващото се лице на невероятния герой. Другите, които пристигаха на сцената, веднага оценяваха нейното значение и силно се впечатляваха.

— Кое е това момче? — попита един мъжки глас. — В нашето училище ли е?

— Това е Джордж Макфлай — отговори друг. — От две години е в нашия клас.

— Никога по-рано не съм го виждал…

— Нали виждаш тоя, проснатия. Какъв удар само трябва да има този дребосък!

— На добър час, Джорджи!

Като се пресегна към баща си, Марти сграбчи ръката му и я стисна.

— Страхотна работа, тат… — рече. — Исках да кажа, Джордж.

— Благодаря.

През ума на Марти мина обезпокояваща мисъл — неговата работа все още не бе свършена. Не само че трябваше да си вземе довиждане; тепърва трябваше да събере майка си и баща си, да ги накара да се целунат романтично на дансинга. Но последното парче беше изсвирено и някои двойки вече си тръгваха, макар че мнозинството младежи все още се мотаеха и говореха.

— Не е много късно — изпухтя Марти. После с по-висок глас каза: — Хей, всички вие! Мисля, че трябва да изкараме още един танц, за да може тази хубава двойка да празнува!

Одобрителният вик се смеси със звука на далечна гръмотевица.

Марти погледна небето и хвана Лорейн с едната си ръка, а Джордж с другата.

— Хайде, група! — викна. — Връщаме се за още едно парче.

Групата се втурна обратно към гимнастическия салон, като по пътя отмина „Старлайтърс“.

— Хей, момчета! — рече Марти. — Какво ще кажете да ни изсвирите още едно парче?

— Балът свърши — отговори един от тях.

— Зарежи я — промърмори друг.

Марти бръкна в джоба и измъкна портфейла си.

— Ето — каза, изваждайки всичките си пари. — Ваши са само срещу едно парче.

Музикантите се погледнаха нерешително.

Аз съм съгласен — каза Реджиналд, — само че Марвин си сряза ръката, докато отваряше багажника.

— Аха — добави Джордън. — Той не може да свири така. А ние не можем да свирим без Марвин. Той е солокитарата, човече. Нищо не можеш да направиш за това.

— Но вие трябва да свирите! — настоя Марти. — Тук са се целунали за пръв път — на дансинга! Ако няма музика, няма да се целунат и да се влюбят! А ако те не се влюбят, аз отивам на кино.

Чернокожите се спогледаха.

— За какво, по дяволите, говори момчето? — попита единият.

— Хей, човече — каза Реджиналд, като подаде обратно парите. — Балът свърши… освен ако познаваш някой, дето може да свири на китара.

Марти се усмихна.

— Разбира се! — каза. — Аз мога.

— Хайде де…

— Повярвай ми — рече Марти.

Реджиналд се ухили.

— Защо пък не? — предложи. — Може би ще си струва, ако ще и заради майтапа.

Музикантите взеха инструментите си и последваха Марти и неговите приятели обратно в гимнастическия салон. Между другите ученици нахлуването предизвика вълничка от интерес, която скоро се превърна в приливна вълна. След две минути целият салон отново беше пълен с хора.

— Какво става тук? — на няколко пъти извика Джералд Стрикланд. Като ги дърпаше за ръцете, той се опитваше да изкара насила учениците навън, но всичките му усилия бяха напразни.

Междувременно Марти се настани заедно с групата в оттатъшния ъгъл, включи оборудването и викна в микрофона:

— Още един танц — рече. — Специално парче за моите родители.

Заедно със „Старлайтърс“ той се впусна в „Земен ангел“ и учениците се разделиха на двойки, за да танцуват. Лорейн се плъзна в ръцете на Джордж и долепи бузата си до неговата.

След като отначало следваше групата, а после уверено пое водещата роля, Марти се огледа. Музикантите хвърляха бързи погледи към него, погледи, които показваха, че одобряват работата му. Видя родителите си, които с долепени глави танцуваха на няколко фута встрани. Сега беше само въпрос на… Всичко вървеше добре.

По време на краткото соло на сакса той остави китарата и погледна семейната снимка в портфейла си. Сестра му Линда и брат му Дейв бяха изчезнали, но собственият му образ беше непокътнат. После… когато устните на Лорейн и Джордж се насочиха едни към други, Марти реши, че вижда как Линда се появява отново.

— Страхотно… — и си пое дъх.

Но мигът на екзалтацията бе краткотраен. Преди още положителната трансформация да се извърши, нещата се извъртяха. Точно когато двойката щеше да се целуне, една груба ръка падна на рамото на Джордж. Беше Диксън с обичайното си неприязнено изражение.

— Чупка, Макфлай — заповяда. — Вземам ти дамата.

На естрадата солото на сакса свърши и отново се включи целият оркестър. Марти се присъедини, но дясната му ръка изглежда не го слушаше. Вместо това тя падна покрай струните като риба, като вцепенен или напълно мъртъв предмет.

— Хей, човече — прошепна Боб Джордън. — Какво не е наред?

— Не мога да свиря — промърмори Марти. — Не знам как да свиря.

Повдигна неподчиняващата се дясна ръка и ахна от ужас. Можеше да гледа през нея!

Боб Джордън, който също загуби темпото, се облещи в Марти с широко отворена уста.

— С какво се е надрусал тоя образ?

Марти затвори очи и се изправи на крака.

— Аз… не се чувствам много добре…

Много от младежите на дансинга бяха така обзети от магическия момент, че пропуснаха да забележат разпадащото се звучене на групата. Особено Джордж Макфлай, който напълно изключи за музиката. Отблъснат настрани, той видя, как Диксън обхваща талията на Лорейн с една ръка и се кани да улови нейната.

Лорейн безсилно погледна към Джордж.

Колебанието на Джордж бе кратко. Като направи голяма крачка към Диксън, рече просто:

— Извинявай.

Получи се в най-добрата традиция на Клинт Ийстууд — мека фраза със скрити под нея тонове на делова и много уверена заплаха. Като протегна ръка, за да отблъсне Диксън на десет фута встрани, той пое Лорейн с другата и я притисна към гърдите си. Повдигна брадичката й нагоре и внимателно я целуна по устните.

Марти почувства как по цялото му тяло пробяга прилив на нова енергия. Подскочи нагоре като ударен от електрически ток и отново погледна дясната си длан и ръка. Не бяха вече прозрачни!

— Слава Богу! — и се усмихна.

Изтръгна семейната снимка от джоба си, засмя се, направи малък пирует на естрадата и пак грабна китарата. Линда, Дейв и той самият бяха отново на снимката, абсолютно, незасегнати, а усещането в ръката му каза, че музикалните му възможности са се възвърнали.

— Много добре! — извика. — Давайте!

Подхвана отново ритъма и поведе групата към отсечения финал на „Земен ангел“. Тълпата заръкопляска.

— Ей, ти си добър, човече — каза Марвин Бери. — Направи още едно.

Марти погледна часовника си. През далечната врата в другия край на гимнастическия салон видя блясъка на светкавица.

— Не, трябва да вървя.

Ала Боб Джордън хвана ръката му внимателно, но здраво.

— Хайде, дай да направим нещо по-жежко.

Марти реши, че има време.

— Добре, става — каза. — Вие само ще трябва да ме следвате на ей това… — Като пристъпи към микрофона, той рече: — Ще изсвирим още едно парче. Там, откъдето идвам, го наричат рокендрол!

Взе един акорд с китарата, накара я да пулсира и после погледна Джордън.

— Дай ми блусов ритъм, като този — каза, като подбра ритъма. Джордън незабавно го подхвана с усмивка и поде пулсациите.

— Добре! — рече Марти. Обърна се към баса и изтананика двутактова мелодийка. — Карай това, а като сменя, го вдигни три октави.

Басистът кимна и го подхвана.

— Пианото, вземи темата на баса и я свири три октави по-високо — продължи Марти. — И сакса — импровизирай на тритонова прогресия.

Отначало беше малко нестройно, но след миг отборът започна да функционира и музиката зазвуча като рокендрол от висока класа. Главите на дансинга се извъртяха и учениците затанцуваха по-бързо. Няколко минути по-късно пандемониумът почна да се развихря — те никога по-рано не бяха чували подобна музика. Самият завладян, Марти размаха спортното си яке и го захвърли в тълпата. Движенията му все повече наподобяваха движенията на Мик Джагър… после на Майкъл Джексън… после премина в чист хевиметъл, като постави китарата си току до усилвателя, сякаш да генерира фийдбек. Със смях и одобрителни викове членовете на групата диво импровизираха, следвайки всяко развитие на темата, което Марти подемаше, с учудване и после с професионално умение. Сред стените на салона имаше едно-единствено лице, което оставаше студено и не въодушевено от новото звучене — лицето на Джералд Стрикланд.

— Точно когато си мислиш, че няма как да станат още по-лоши — промърмори си той, — се обръщат наопаки и намират начин да го направят.

Джордж, останал без дъх от танците с Лорейн, почувства, че в него се движи нов дух. Най-накрая беше направил нещо както трябва и вечерта изглеждаше магическа! Лорейн, музиката, поздравленията на заобикалящите го, всичко се смесваше в общ мотив, който казваше: И заживяха щастливо. Искаше му се нощта да продължи вечно.

Това, разбира се, бе невъзможно. Твърде скоро Марти завърши песента с финалния акорд и отстъпи назад, усмихвайки се, за да приеме оглушителните овации.

Всички започнаха да говорят едновременно — за музиката и за геройствата на Джордж Макфлай. Докато отиваше с Лорейн към естрадата, Джордж усети една дузина ръце, които се протягаха да го докоснат.

— Хей, Джордж! — каза нечий глас. — Чух, че си проснал Биф. Браво!

— Джордж, мислил ли си да се кандидатираш за председател на класа? — попита едно привлекателно момиче.

— Бихме могли да те включим в отбора, Джордж — рече друго момче.

Като не знаеше за какъв отбор става дума, Джордж успя само приятно да изшикалкави с усмивка:

— Ами ще трябва да си помисля за това.

Лорейн, която се грееше в неговата известност и новопридобит респект, хвана здраво ръката му и му се усмихна.

Усмихнат и запотен, Марти дойде при тях и протегна ръка, за да стисне ръката на Джордж.

— Поздравления — каза. — И просто в случай, че се тревожиш за това, Биф беше абсолютно сериозен.

— Добре — рече Джордж. Единственото късче страх от неговата параноя — че някак си Биф Тенън се е престорил, че е нокаутиран, бе ликвидирано и Джордж беше напълно щастлив. — И аз те поздравявам. Беше страхотен.

— Благодаря.

Те стояха усмихнати и разговаряха за дреболии, докато накрая Лорейн не сложи длан върху ръката на Марти.

— Марти — каза тя, — надявам се, че нямаш нищо против, но Джордж ме попита дали може да ме изпрати до вкъщи.

— Много добре, Лорейн — кимна Марти. — Всъщност направо е чудесно. Не бих желал нищо по-добро. Нали знаеш, че изпитвам някакви чувства към вас двамата.

— Знам — отвърна. — И аз като че ли изпитвам нещо такова. Мисля, че Джордж наистина може да ме направи щастлива.

— Аха. Слушай, трябва да напусна града.

— О, съжалявам. Кога? В края на срока?

— Не. Тази вечер. И просто исках да ви кажа, че беше много… поучително.

— Ще те видим ли пак? — попита Лорейн.

— О, да. Гарантирам.

Джордж пристъпи напред, за да си стиснат още веднъж ръцете.

— Тогава лека нощ и довиждане — рече. — Благодаря ти за помощта… и за всичките добри съвети. Надявам се, че някой ден ще мога да се реванширам.

Марти се разсмя.

— Сигурно ще ми дадеш повече съвети, отколкото мога да приема.

Обърна се да си ходи, но се спря.

— Ъъ, слушайте — каза, — ако двамата някога имате деца и ако едното от тях на осемгодишна възраст подпали килима в дневната… моля ви, не го наказвайте.

— Ъъ… добре — отвърна Джордж, като си мислеше, че това е едно от най-странните искания, които е чувал.

След миг си беше отишъл. Джордж и Лорейн стояха и се гледаха; ръцете им бяха здраво вплетени.

— Марти — въздъхна тя. — Много хубаво име. Когато имам деца, мисля да нарека едното Марти.

— Не избързваш ли малко? — разсмя се Джордж.

— Е, може би мъничко. Мисля, че догодина ще искам да отида в колеж.

— И аз също — рече Джордж. — Всъщност вече реших, каквото ще да казва баща ми.