Джордж Гип
Завръщане в бъдещето (1)

Първа глава

Тук, в хола на мирна къща от предградията, спокойно се е разположило едно типично семейство. Таткото чете вечерния вестник, без да съзнава, че катастрофата ей сега ще се разрази. Майката мие чиниите от вечерята и през ум не й минава, че след няколко секунди техният свят ще се превърне във вихър от отломки и разпратени остатъци. Децата пишат в своите стаи, без да знаят, че са им останали само няколко мига живот и че никога вече няма да им се налага да се тревожат за домашните си. Най-могъщата сила, създадена някога от човека, се кани да се отприщи върху тях и те нищо не могат да сторят срещу нея…

Пет… четири… три… две… едно…

След секунда се появи бял блясък и неназованото семейство бе обгърнато от могъщия изблик, който разкъса дребните им тела на парчета, като странно ги обезформи, преди да отдели телата от главите, ръцете от торсовете, краката от коремите. Масивната наглед сграда се сбръчка на тънки парцалчета безформена маса и моментално пламна в обърканата лавина на огъня. След туй сякаш аеродинамична тръба отнесе разкъсаните тела, натрошените мебели и мазилката в ужасна въртяща се маса, която бе засмукана от изтерзаната атмосфера. Последва дълга тишина, като звукът от взрива затихна до леко ехо, известяващо края на живота на планетата.

Класът не бе впечатлен от яростната гледка и последиците. Във всеки случай не се забелязаха видими признаци на удивление, ужас или дори активно съучастие.

Въпреки това дикторът — вероятно много отдавна заминал към мястото на своята собствена последна почивка — продължи коментара си към произведения около 1955 г. филм за атомната енергия.

„Вие току-що видяхте как тази могъща сила може изцяло да унищожи едно неподготвено за употребата й общество. По тази причина някои хора са протестирали срещу използването на атомната енергия под каквато и да било форма. Но сега е твърде късно да се върнем обратно. Възможностите на тази сила да твори добро надделяват над възможностите й да твори зло. Тя е жизненоважен източник на енергия, който може би някога ще замести енергията, получавана от въглищата или дори от електричеството…“

По-голямата част от класа слушаше онагледената лекция само с едно ухо. Беше късно през деня, твърде късно, за да се внимава особено, и всички те бяха гледали тоя филм по-рано. Някои си мислеха за други неща; в полумрака неколцина рисуваха по кориците на учебниците си.

Един ученик, най-смелият и най-предприемчивият в класа, слушаше стерео рокмузика. Очите му бяха почти затворени и крайниците му се бореха да останат спокойни, вместо да следват ритъма, но той охотно приемаше това ограничение, докато устните му беззвучно произнасяха думите на песента.

Трябва да имам любовта ти…

„Учените предвиждат, че до двехилядната година поне половината къщи в Америка ще се захранват с атомна енергия…“

Трябва да те държане ръцете си…

Нуждая се да те прегръщам…

„Ще има атомни коли с двигатели с размерите на жълъд. Кораби с атомни генератори ще могат да пътуват без презареждане неопределено дълго време може би година. И най-накрая, идеята за гигантски ракети, задвижвани с атомно гориво, които да пътуват до Луната и дори по-далеч, ще бъде реалност, а не научна фантастика.“

Дай ми още един шанс…

Би ли станала да танцуваме?

Това е нашата възможност.

Шанс за цял живот…

Нека не го пропуснем…

Нека да танцуваме още веднъж…

Финалната музика на филма свърши, последвана от пукането на прожекционния апарат и соловото изпълнение на мек баритон.

— Нека да танцуваме още веднъж…

Двадесет глави се извъртяха към певеца. За нещастие едната от тях беше на г-н Арки, учителя по обществени науки. Неговото чувство за посока незабавно му съобщи, че певецът е Марти Макфлай, но напредналото му късогледство замъгли известни детайли. Например той не видя как Марти пъргаво свали слушалките от ушите си и ги постави в една издълбана отвътре книга, която съдържаше и малък, но мощен уокмен. Не видя и лукавата усмивка, която Марти размени с Дженифър Паркър, привлекателното седемнадесетгодишно момиче, седящо до него.

— Какво беше това, Макфлай? — предизвика го г-н Арки.

— Нищо, сър. Само казах, че се надявам всички ние да танцуваме пак.

— Аха.

Г-н Арки доста продължително изгледа младежа, като диреше по чертите му признаците на арогантност или бунтовничество, които би могъл да превърне в повод за наказание. От техническа гледна точка и пеенето е клас беше достатъчно, но дори г-н Арки чувстваше, че един-единствен стих може да бъде простен. Ако с това се изчерпваше случаят. Той фиксира младия Макфлай с най-заплашителния си поглед, като се надяваше да го паникьоса и да го докара до самопризнание или до по-нататъшна и наказуема арогантност. Вместо това вбесяващо приятното лице, обрамчено от умерено дълга кестенява коса, просто го изгледа в отговор. След миг на колебание г-н Арки се оттегли от сблъсъка толкова елегантно, колкото можеше.

— Е, както всички видяхте от филма — проточи той, — настроенията спрямо ядрената енергия по онова време не са били много по-различни… Също така…

Той бе прекъснат от силното шумолене, което винаги предхождаше обявите по античната училищна съобщителна система.

— Марти Макфлай, моля в канцеларията — измънка уредбата едва разбираемо. — Спешен телефонен разговор, Марти Макфлай.

— Сигурно е моят импресарио — промърмори Марти на Дженифър и на тия, които можеха да го чуят.

Беше достатъчно умен да остане на мястото си, докато с неохотно махване на ръката си г-н Арки го освободи. После, като събра книгите си, излезе бързо от стаята.

В почти пустия коридор между стаите настроението му се колебаеше между радостта да бъде освободен предварително от коментара на Арки за филма и тревогата, че може би действително има нещо „спешно“. За какво ли можеха да го търсят? Катастрофа или смърт в семейството? Дотук, на седемнадесет години, животът му беше безоблачен, затова и нямаше предчувствие за нещастие. В добавка, бидейки жизнерадостен и оптимистично настроен, той не беше склонен да приема света в мрачни краски. Като наближи канцеларията, умът му се улови за най-лошото възможно бедствие, което би могъл да предложи точно този ден — отмяната на прослушването на неговия състав!

— Не — рече той на глас, — дано не е това!

Внезапно откри, че стъпките му са подхванали нов ритъм и че почти бяга.

Съставът беше всичко. Поне в момента беше шансът му да се различава от останалите. Беше неговата възможност да блесне, да впечатли, да печели приятели и да влияе на хората. Знаеше, че има талант, че има вероятност да стане рокзвезда. Но имаше нещо още по-дълбоко — чувството за свобода, когато импровизираше с групата. Когато свиреха наистина добре изпитваше възбудата, че прави нещо ново, че си търси белята и че някак си се измъква не само невредим, но и извисен. Това беше едно извънтелесно усещане, което донасяше със себе си чувството за безтегловност и че извън сферата, достигната от неговата музика, не съществува нищо.

Разбира се, Дженифър беше страхотна. Той бе напълно завладян от нея и дори чувстваше, че я „обича“ в смисъла, който влагат възрастните. Беше красива, присъствието й — истинско удоволствие, и харесваше музиката. И въпреки това съвсем не бе толкова важна за Марти, колкото неговото музициране. Може би след време тя ще стане много по-ценна за него, но в момента Дженифър беше от този свят, а музиката му — от отвъдния.

Канцеларията беше тиха и населена само от обичайните безинтересни чиновници и един ученик, изгърбен в ъгъла на чакалнята. Въпреки това секретарките си вършеха работата много бавно и целенасочено, докато една от тях вдигна поглед достатъчно, та Марти да привлече вниманието й.

— Има спешно повикване за мен — каза той.

Топчестата петдесетгодишна жена, чието име той така и не бе научил, му направи знак да влезе в канцеларията и да използва телефона на бюрото й. После с преднамерена учтивост отиде до най-далечното бюро, така че той да може да говори и слуша насаме.

Но Джералд Стрикланд — отговорникът по училищната дисциплина, който се вживяваше в работата си като истински тъмничен надзирател, не беше от същия калибър. Преди пет минути той беше приел така нареченото „спешно“ повикване. Съмнително, бе помислил тогава. Гласът на мъжа на другия край на линията беше задъхан и напрегнат, но в него имаше нещо, което му се стори определено фалшиво. Стрикланд се мислеше за изследовател на човешката природа, майстор по разкриването на лъжливи маньоври. Макар да бе над шейсет и краят на дългата му кариера в образованието да наближаваше, той се наслаждаваше на всекидневната битка със себичните млади мъже и жени, които не виждаха в него нищо друго освен дяволска пречка на пътя на своеволията си. Стрикланд знаеше, че те се смеят зад гърба му, хихикат, защото всеки ден носи папийонка, и го смятат за тиранин. Но, слава тебе, Господи, когато ги гледаше, те не се смееха. Когато ги разпитваше, от устните им не излизаха хитри реплики. Те знаеха, че в негова власт е временно да вгорчи живота им, и по тази причина имаха респект от него.

Сега, съгласувайки движенията си с Марти Макфлай, когото можеше да види в другия край на помещението през полуотворената врата, Стрикланд вдигна слушалката на телефона едновременно с младия мъж.

— Ало — чу да казва Марти малко нервно.

— Марти, аз съм — рече другият глас.

— Док!

Стрикланд изпита моментното съмнение като удар. Док? Възможно ли бе човекът наистина да е лекар и да се обажда, за да извести Макфлай за някаква действителна неприятност? В такъв случай не само би бил лишен от възможността да се сблъска с младия човек и да го накаже, но и неговата увереност в способността му да се бори срещу измамата би се разклатила сериозно. Обаче пулсиращата тревога отмина тъй бързо, както дойде, успокоена от небрежния тон на Макфлай. Колцина са тези тийнейджъри, които ще нарекат един истински възрастен лекар „Док“? Не, това бе прекалено фамилиарно. Док, който и да е той, е личен приятел. Все пак Стрикланд, тази хрътка в областта на морала, беше попаднала на вярна следа.

— Казах ти никога да не ме търсиш тук — продължи Марти. — В училище съм.

— Зная — отговори така нареченият Док. — Трябваше да се свържа с теб.

— Защо? Какво толкова важно има?

— Ще видиш. Слушай, можеш ли да дойдеш към един и петнайсет във фермата на Пийбоди?

— Фермата на Пийбоди? Къде е това?

— Извинявай — поправи се Док. — Имам предвид „Двата бора“ — търговската зона. Все още си мисля за нея като за фермата на Пийбоди, но предполагам, че това е било преди твоето време.

Марти погледна големия стенен часовник.

— Но един и петнайсет вече е минало — отговори той.

— Имам предвид един и петнайсет утре.

— Утре сутрин? След около десет часа?

— Аха.

Джералд Стрикланд се усмихна. Какъвто и да беше „спешният случай“, той очевидно беше нещо, което можеше да почака, докато младият човек излезе от класа, училището и се прибере вкъщи. Значи все пак бе прозрял фалшификацията и сега изпитваше прилив на гордост от незападащата си способност да надхитрява тези, които са близо петдесет години по-млади.

— Нека да съм съвсем наясно — рече Марти по телефона. — Искаш да се срещнем на „Двата бора“ в един и петнайсет утре сутрин?

— Точно така. Направих голям удар и имам нужда да ми помогнеш.

— Не можеш ли да ми кажеш сега? — попита Марти.

Джералд Стрикланд се улови, че кимна в отговор. Да, помисли си той, обясни по-добре. За каквото и да ставаше дума, то определено изглеждаше подозрително и вероятно незаконно. Повечето ученици са забележителни лентяи и изобщо не правят впечатление на хора, които могат да бъдат будни в тъй ранен час. В какво ли може да са се забъркали? Облиза устни, очарован от заложените в това телефонно позвъняване възможности. То бе променило иначе мрачния му ден.

Но тъй нареченият Док очевидно бе потайна птица.

Като отказа да даде повече информация както на Макфлай, така и на Стрикланд, рече:

— Виж какво, ще ти разкажа всички подробности, като му дойде времето.

— Окей — отговори Марти.

— Ах, да, Марти — продължи Док, — успешна проба днес следобед.

— Откъде пък знаеш за това? — попита Марти.

Но от другия край на линията се чу само изщракване и тя замлъкна.

Проба, повтори наум Стрикланд. Разбира се, и по-рано бе чувал да използват тази дума. Обикновено се отнасяше за нещо музикално, но сега бе употребена по-неопределено. Може би това, в което участва Марти Макфлай, е достатъчно съмнително, за да се споменава само с недомлъвки. Няма значение. Невинна или порочна, пробата няма да бъде посетена от Макфлай тоя следобед.

С тази мисъл Джералд Стрикланд положи слушалката и излезе от канцеларията. Настигна Марти точно когато се канеше да бутне люлеещата се врата, която разделяше вътрешната част на канцеларията от чакалнята.

— Един момент — каза Стрикланд.

Марти спря и погледна по-възрастния мъж с безизразно лице.

— Свърши ли спешния си разговор? — попита Стрикланд с лека усмивка в крайчеца на тънките устни.

— Да, сър.

— Добре ли са всички в семейството?

Марти кимна.

— Тогава мога ли да попитам какво му беше спешното?

— Много е сложно за обяснение — започна Марти, опитвайки се да демонстрира известна увереност.

— Аз имам време — рязко отговори Стрикланд.

Марти преглътна и после се хвърли напред. „Имам леля в Уисконсин — каза. — И вуйчо. И двамата са сакати. Катастрофираха преди десетина години. Накратко, утре тя влиза в болница за нова операция и ме помолиха…“

— Чушчици — прекъсна го Стрикланд.

— Моля?

— Чушчици с дръжчици, рекох. Нямаш никакви сакати леля и вуйчо в Уисконсин. Това беше личен разговор, Макфлай. Знаеш, че учениците могат да използват училищния телефон само при спешни случаи.

— Добре де, случаят беше спешен — Марти вдигна рамене. — В известен смисъл.

— Аз не мисля така, Макфлай.

— Е, може би не за мен, но за човека, който ми се обади, беше спешен случай.

— Все същото. Очаква те учебната зала.

— Но защо? — предизвика го Марти. — Мога ли да направя нещо, ако някой казва, че случаят е спешен, а той на е? Защо не го изпратите него в учебната зала? И откъде знаете, че случаят не е бил спешен?

— Защото в моята канцелария имам втори апарат и чух целия разговор.

Марти усети, че ушите му пламнаха.

— Но това е подслушване с технически средства — рече яростно той. — Това е незаконно.

— За твоя информация, Макфлай — отвърна Стрикланд, — това не е подслушване с технически средства. Това си е просто подслушване. Но няма значение. Ти си в училище, а тук аз съм законът. Всеки, който ти се обажда не по спешен случай, ти прави много лоша услуга. Като излезеш от учебната зала, можеш да кажеш на Док, че не ти е приятел.

Марти се ококори. Вдъхновен от сблъсъка, Стрикланд получи внезапен интуитивен проблясък.

— Да не би да беше Док Браун? — попита.

Мълчанието на Макфлай му разкри, че успешно е идентифицирал обадилия се — Док Браун, ексцентрика на града, човек, който според оценката на Стрикланд просто не беше добър, едно така и не пораснало дете.

— Ще ти дам даром един съвет за пет пари — каза той. — С тоя Док Браун си вземаш белята. Не е редовен. Даже може би е опасен.

— За вас, може би — отговори Марти. — За мен нещата стоят другояче.

— Тогава ти си не просто тъпак, Макфлай, а имаш сериозен проблем с начина си на мислене. Ти си лентяй. Имаш заложби, но с нищо не можеш да се заловиш здраво — като разбра, че не е сразил напълно младежа, Стрикланд нанесе смазващия удар. — Всъщност — грубо рече той, — в много отношения ми напомняш за баща ти. Той също беше лентяй.

Марти пребледня, защото Стрикланд бе засегнал единствената струна, която не можеше да защити.

Просто не понасяше да го сравняват с баща му, особено когато ги поставяха в една и съща категория. Ако Стрикланд му беше връстник, Марти щеше да му отвърне яростно и дръзко. В настоящите условия това, разбира се, беше невъзможно, така че просто погледна встрани.

— Извинете — рече. — Закъснявам за час.

Накани се да пристъпи към вратата, но Стрикланд бързо протегна ръка.

— Не те извинявам, Макфлай — остро каза, като сграбчи лакътя на Марти.

Внезапното му движение накара Марти да изгуби контрол над книгите си и две от тях започнаха да се плъзгат по бедрото му. Единственото, което успя да стори Марти, като вдигна коляно, бе да изтърве и останалите. Миг по-късно всички се стовариха на пода включително и издълбаната книга, в която беше неговият стереоуокмен. За късмет забраненият предмет се плъзна мъчително бавно по намазаните плочки и се спря в далечния ъгъл на чакалнята.

Стрикланд го изгледа с присвити очи. Марти започна да събира учебниците си и побърза да застане между Стрикланд и уокмена с голямо закъснение.

— Знаеш правилата — усмихна се по-възрастният. — Транзисторите са забранени в училище. Това означава една седмица оставане след часовете.

Марти преглътна. Опита се да протестира, но после прие неизбежното.

— Да, сър — промърмори.

— Начиная от днес — продължи Стрикланд.

— От днес? — хлъцна Марти. — Но аз не мога! Аз и мойта група сме на прослушване за бала на ИМКА, г-н Стрикланд. В четири трябва да бъда там.

Със същия успех човек би могъл да помоли някоя акула да си потърси храна другаде. Сълзящите, изпълнени със злонамерено ликуване очи на Стрикланд се втренчиха неотклонно в неговата жертва. После махна рязко с ръка и започна да се извръща.

— Прослушване, а? — каза той. — Е, Макфлай, ти май току-що го изпорти.

 

 

Часовникът показваше 3:42.

Марти започна да се чуди дали с нещо не е оскърбил местното божество, което ръководеше съдбите на учениците от гимназията в Хил Вали. Беше прекалено точно прицелено, за да не бъде лично — преднамереното подслушване на г-н Стрикланд, лошият късмет да изпусне стереоуокмена и сега това. След обстойно размишление реши да не остава след часовете, а на другия ден да твърди, че не е разбрал откога е трябвало да започне едноседмичното наказание. Решението му обаче издържа, докато не надникна в класната стая, за да види кой учител отговаря за извънредните часове.

Беше самият г-н Стрикланд.

— По дяволите! — изсъска Марти.

Нямаше никакъв начин да убеди точно него, че е станало недоразумение. Той дори нямаше време да обмисли дали просто да не избяга и да понесе последиците. Още щом мярна Стрикланд, пронизващите очи се насочиха върху му като вражески радар.

— Макфлай, влез — заповяда Стрикланд.

С наведена глава Марти пристъпи в стаята. Това бе типична класна стая в училище, което е било построено в края на Голямата криза. Старите черни дъски бяха заменени със зелени и стените, чиновете и таванът бяха пребоядисани. Бе монтирана и нова противопожарна система от пръскачки, но помещението все още имаше толкова меланхоличен вид, че Марти го намираше за убийствено потискащо. Израженията на лицата на другите десет подложени на наказание ученици показваха, че и за тях то беше място на страдание. Всички гледаха мрачно напред или повърхността на чина пред тях. Една от жертвите — теснолико момче на име Уийз — бе напъхала един скейтборд под книгите си, сякаш очакваше г-н Стрикланд да го конфискува или унищожи.

Опасенията, ако наистина ги изпитваше, не бяха съвсем без основания. Стрикланд стоеше в другия край на стаята, а на чина до него грижливо бяха подредени десет уокмена. Тези, които вече бяха минавали през подобно изпитание, знаеха какво ще се случи след малко — факт, който не им помагаше да го понесат по-леко.

— Сега… — Стрикланд се усмихна садистично, — да видим как ще се разправяме с ония, които нарушават нашето правило „никакви уокмени“.

Нежно, почти с благоговение, той вдигна един от апаратите и го постави между челюстите на монтираното в ъгъла на чина дърводелско менгеме. После започна да ги затяга, докато уокменът се скърши наполовина със звук, наподобяващ трошенето на кости. Когато късчетата пластмаса и смачканите детайли се посипаха по пода, един ученик примигна, сякаш той самият бе изпитал болка. Стрикланд, който добре знаеше кой апарат чие притежание беше, се усмихна гадно на ужасения младеж.

— Хайде, Стивънсън — каза той. — Можеш да дойдеш и да си прибереш стереото.

Стивънсън стана и коленичи, за да събере разпръснатите останки от уокмена си.

С ликуваща преднамереност Стрикланд продължи хрущящата оргия. Апаратът на Марти щеше да бъде екзекутиран четвърти поред, но той бе по-загрижен за напредващото време, отколкото за съдбата на своя уокмен. Все още можеше да стигне навреме за прослушването, ако Стрикланд ги освободеше рано.

Няма никакъв шанс, помисли си. После, след момент на черно отчаяние, насили мозъка си да мисли. Трябва да има начин да излезе, някакъв план, достатъчно хитър, за да създаде паника или някаква предвидена от закона критична ситуация. Очите му огледаха стаята. Единствено пръскачната система предлагаше известни възможности, но не можеше да измисли работоспособен ход за атака.

— Това е твоят, нали, Макфлай? — прекъсна Стрикланд мислите на Марти. — Трети номер?

— Четвърти — рече спокойно Марти. Беше решил да не дава на мръсника да разбере колко много държи на своя уокмен.

С оживена усмивка Стрикланд се разправи със следващия апарат и посегна с нещо като подновено въодушевление към стереото на Марти. Челюстите на менгемето се впиха в него, изтръгвайки нисък скърцащ звук, сякаш апаратът изплака от болка. След това с особено гръмко изщракване разцепените останки на уокмена се разлетяха на всички страни от менгемето. Краткотрайна уплаха премина по чертите на Стрикланд, когато парченца пластмаса прелетяха покрай очите и главата му.

— На твое разположение е, Макфлай — рече Стрикланд, като бързо си възвърна присъствието на духа.

Марти се надигна да събере парчетиите от апарата си. При това на устните му се появи намек за усмивка, защото бе измислил смел план, който си струваше поне да опита. Прехвърли натрошената пластмаса в едната си ръка и направи отклонение по обратния път към мястото си. Като мина покрай автоматичния диапроектор върху страничната маса, се забави достатъчно дълго, за да се протегне и скришом да пъхне лещите му в джоба си. Твърде увлечен в екзекуцията на следващия уокмен, Стрикланд не забеляза бързото движение на Марти.

Като се върна на мястото си, Марти бръкна в отделението за моливи на своята папка и извади ластик и оформен като книжка кибрит. После бръкна в джоба си, разви късче дъвка и го задъвка. Челюстта му обаче не се движеше като на търсещ наслаждение човек, а по-скоро като при досадно задължение, което трябва да се изпълни колкото е възможно по-бързо.

След минута извади дъвката от устата си, отвори книжката кибрит и разстла меката лепкава дъвка на тънък слой върху гърба й. После „зареди“ книжката в ластика и зачака. Открай време беше точен стрелец с прашка, но никога нищо не бе зависело толкова много от неговата точност, както от изстрела, който сега планираше. Над него, отдалечен на около дванадесет стъпки бе свързаният с пръскачната система димен детектор. Беше малък и непривлекателен като цел, но Марти знаеше, че трябва да опита. Ако успееше, задачата на първата фаза от неговия съставен от две части план щеше да бъде постигната. Ако не уцелеше… е, щеше поне да е опитал. Ако Стрикланд го видеше, вероятно го очакваше оставане след часовете и след Великденската ваканция.

Пука ми, помисли си. Трябва да рискувам.

Изчака търпеливо Стрикланд да затегне в менгемето десетия и последен уокмен. Щом той се пръсна, Марти се прицели в клапана, опъна ластика до откат и стреля.

Кибритената книжка се извиси като ракета до тавана и увисна там на несигурно залепналата дъвка.

Чудеса, помисли Марти.

Втората фаза далеч не бе тъй драматична, но въпреки това криеше голяма възможност да бъде заловен. Като извади от джоба си лещите на автоматичния диапроектор, Марти ги нагласи така, че ярките коси лъчи на следобедното слънце ги огряха и се пречупиха към залепналия за тавана кибрит. Хвърляйки погледи нагоре, докато се преструваше, че чете учебника пред себе си, бе изумен колко добре се развиваше планът му досега. Един Остър бял бодил бе фокусиран върху кибрита. Само ако слънцето побързаше да свърши своята част от работата!

Сега часовникът показваше 3:52. Щеше да закъснее за прослушването, но само с няколко минути. Ръката му започна да се изморява, понеже трябваше да държи лещите, без да мърда, но не се осмеляваше да си даде и секунда почивка. Наистина ли видя струйка дим? Присви очи, решавайки, че си е въобразил.

Но тогава видя нещо, което положително не бе илюзия. Г-н Стрикланд стана, отиде в дъното на стаята и започна да пуска щорите.

— Не! — едва не извика Марти.

Обърна почти назад глава и забеляза, че последните три редици чинове бяха потънали в полумрак в резултат от действията на Стрикланд. Докато, гледаше, тъмен облак забули следващите три редици.

Обаче под кибрита вече определено се плъзгаше облаче дим.

— Хайде, хайде — прошепна Марти. — Запали се, задник такъв, запали се.

Две момчета до него вече бяха открили какво става. Със страхопочитание и учудване наблюдаваха как пушекът набира ярост, докато един червен полукръг пълзеше по ръба на кибрита към двата реда клечки в средата.

Стрикланд пусна шумно предпоследните щори.

— Пуф!

Точно когато последната ивица ярка слънчева светлина изчезна от класната стая, една миниатюрна огнена експлозия от кибрита отприщи верижната реакция. Димът, който се уви около детектора на тавана, незабавно задейства сирените и пръскачната система. Последва паника или нещо, което твърде много я наподобяваше.

— Пожар! — изпищя някой.

— Да се махаме оттук!

— Стой! Чакай! — гласът на г-н Стрикланд се извиси над шумотевицата. — Трябва да напуснем по цивилизован начин!

С вдигнати над главата ръце той се спусна към предната част на класната стая толкова бързо, колкото можеше. Но наоколо връхлитаха по-широки рамене и по-бързи и мускулести тела, които го завъртяха и запокитиха в стената.

— Чакайте! — изрева отново в мига, когато точно над главата му клапанът на пръскачката задейства и го заоблива със студена вода. Останалите му думи бяха неразбираеми.

Марти, подготвен за бъркотията по-добре от всеки друг, вече беше по средата на фоайето. Щом алармата зави и капките започнаха да падат, скочи на нозе и сграбчи скейта на Уийз.

— Взимам го назаем — викна през рамо на изумения ученик. — Утре ще ти го донеса.

След по-малко от минута той се пързаляше по стъпалата пред училището, описвайки широка дъга по пътя, който обграждаше градския площад. Като поглеждаше нервно вдясно, мина покрай стенния часовник-термометър на банката в Хил Вали точно когато цифрите се смениха от 3:57 на 3:58. За да избегне връхлитащата фигура, един мъж, който се пазареше пред „Версателър“, отскочи, препъна се и падна гърбом. После дойде ред на Марти да ахне, защото една кола се носеше тъй бързо към него, че трябваше да направи пирует като балерина, за да запази равновесие. Половината от следващия квартал премина без никакъв контрол над скейта, като размахваше ръце и накланяше тяло до 45 градуса, докато постепенно успее да се изправи.

Право насреща го призоваваше сградата на ИМКА. Наклони се напред, за да набере по-голяма скорост, извъртя се пред стълбите, сграбчи скейта и се втурна вътре.

Неговата група, известна като „Глупаците“, вече беше готова. Наблизо чакаше Дженифър и нервно гледаше часовника си. Той изтича на сцената, тя изпусна шумна въздишка на облекчение и Марти й намигна.

Един дебелак също погледна многозначително часовника си и се втренчи в Марти.

— Готов ли си? — попита го студено.

Марти кимна. Китарата му, усилвателят и микрофонът вече бяха нагласени. Марти бързо седна, пое дълбоко въздух и настрои китарата тъй бързо, колкото бе възможно. После докопа микрофона, погледна към журито и заговори с изпълнен с увереност глас.

— Готово — рече той — Ние сме Глупаците и сега ще ви покажем рок!

Групата подхвана едно диво парче. Пръстите на Марти танцуваха по струните и позициите в сложно соло. Клавишните, басът и барабаните го последваха, украсявайки тематичните му фигури и втвърдявайки ритъма в подготовка за преход към първата вариация на Марти.

— Чудесно — изгърмя един метален глас. — Достатъчно. Благодаря.

Марти не повярва на ушите си. Всъщност продължи да свири дори когато звуците, издавани от останалите „Глупаци“, изтъняха в объркано мълчание.

— Благодаря — повтори дебелакът. — Може ли да чуем следващата група?

Марти слезе зашеметен от сцената. За това ли беше изкарал такъв адски следобед?

— Какво стана? — попита той Дженифър.

— Не знам — промълви тя. — Свирехте страхотно. Може би търсят нещо друго. Нещо като Лорънс Уелк.

Десет минути по-късно, на път за дома, все още беше в шоково състояние. Дженифър го хвана под ръка.

— Марти — рече успокояващо, — едно отхвърляне не е краят на света. Ти си добър и някой ден ще успееш.

— Не знам — промърмори той. — Може би просто не ставам за музика.

— Ами! — настоя тя. — Ти си наистина добър, а и другите момчета също. Записът, дето го направихте за прослушването, наистина беше страхотен.

Тя му подаде касетата, която й беше дал преди няколко дни.

— Обещай ми, че ще я изпратиш на грамофонната фирма, преди да решиш да се откажеш.

— Ами ако им се види отвратителна? — въздъхна Марти. — Ако рекат: „Я се разкарай, момче, нямаш никакво бъдеще…“ Защо трябва да минавам през всичките тия неприятности?

Дженифър не отговори.

— Господи — каза накрая Марти. — Започвам да говоря като моя старец.

Дженифър странно го изгледа.

— Много е мек — обясни Марти. — Няма тупе. Хората винаги го използват.

— Е, казват, че всичките ни емоционални неуредици идвали от родителите ни — усмихна се тя. Дори на нея самата излезлите от устата й думи се сториха малко странни. Къде ли беше чула фразата? В час по обществознание? В списание „Пийпъл“? Не бе сигурна, но й звучаха убедително.

— В такъв случай още сега можеш да ми биеш дузпата — промърмори Марти.

— Предпочитам да те целуна — рече тя, като се надигна, за да докосне с устни бузата му.

Известно време вървяха ръка в ръка.

— Баща ти наистина ли е толкова тежък случай? — попита накрая Дженифър.

Марти сви рамене.

— Мисля, че дълбоко в себе си ми желае доброто. Само че при него просто не се получава.

Бяха стигнали до градския площад и присъствието на големия представителен магазин на „Тойота“ с блестящите му стъкла в нишите и безупречната му витрина накараха Дженифър да си мисли за по-приятни неща.

— Е, татенцето поне ти даде колата за утре вечер — усмихна се тя. — Може пък накрая да се получи.

Марти кимна.

Спряха до самото стъкло и погледаха как вътре продавачите кръжат около потенциалните купувачи като лъвове, които се канят да се нахвърлят върху по-дребна плячка.

— Защо ли няма продавачки? — попита Марти. — Аз никога не съм виждал жени да продават коли, а ти?

Дженифър завъртя отрицателно глава.

— Може би жените не умеят да лъжат толкова добре, колкото мъжете — предположи тя.

Марти се засмя и се вгледа в един изложен на витрината пикап куатро.

— Я виж това куатро — рече той. — Няма ли да е жестоко да се вдигнем с него до езерото утре вечер? Можем да сложим отзад спалните чували… и да пробваме под звездите.

— Ммммм — отговори Дженифър.

— Някой ден, Дженифър, някой ден — каза Марти.

Гледката на гладкия й профил и равните й бели зъби го караше да се почувства по-добре. В края на краищата може би музиката не беше всичко.

— Ами майка ти? — попита Дженифър, когато се извърнаха от витрината и продължиха разходката. — Знае ли, че ние с теб…

— Майтапиш ли се? Мисли си, че отивам на къмпинг с момчетата.

— Щеше ли да й бъде неприятно, ако знаеше истината?

— Аха — отвърна Марти. — Ако открие, че ще бъда с теб, ще пощурее.

— Толкова ли съм лоша, а?

— Не става въпрос за теб. Въпросът е на морал. Ще ми прочете стандартното конско как никога не се е държала по този начин, когато тя е била в гимназията. Бас държа, че е била истинска послушана.

— Че те тогава нали повечето са били? Имам предвид, по онова време, през петдесетте — преди хапчетата против забременяване или рокендрола, или сума ти други наистина хубави неща.

Марти кимна.

— Аха. Сигурно не е било лесно да израснеш в ония примитивни времена.

Бяха срещу бившата съдебна палата — на градския площад, който беше виждал и по-добри дни. Всъщност разцветът на тази част от града беше през петдесетте години. Тогава хората се събираха на градския площад, за да общуват, да правят сделки или просто да прекарат част от деня или вечерта. Тогава тук имаше бензиностанция на „Тексако“, млечен бар, цветарница, кино на „Есекс“, магазин за грамофонни плочи, кантора за продажба на недвижима собственост, дамска мода, комисионер на „Студебейкър“, бръснарница, екскурзионна агенция „Питай мистър Фостър“, книжарница за канцеларски принадлежности, Център за приспособления към „Уестърн Ауто“ и многобройни други дребни дюкянчета. Сега почти всички бяха изчезнали — жертви на прогреса и на липсата на съответстващи места за паркиране. Много от фасадите на сградите бяха обковани с дъски и покрити с прокъсани съобщения и надписи. Една поредица предизборни плакати гласеше:

ПРЕИЗБЕРЕТЕ ЗА КМЕТ „ЗЛАТНИЯ“ УИЛСЪН. ЧЕСТНОСТ, ПОЧТЕНОСТ, БЛАГОПРИЛИЧИЕ.

Под вдъхновяващите слова имаше снимка на петдесетинагодишен негър със златни предни зъби.

— Тук нейде се е мотала мама — каза Марти. — Имало е млечен бар.

— Предполагам, че на това място не е имало шанс да си навлечеш неприятности — усмихна се Дженифър. — Може би тя просто иска да си останеш все тъй достопочтен.

— Май не й се удава много, а? — засмя се Марти и плъзна ръката си зад гърба й.

— Ужасно…

— Чудесно…

Хълбоците им се допираха и те се канеха да се целунат…

— Спасете часовниковата кула! — внезапно заповяда един скърцащ глас и двамата отскочиха един от друг.

В същия миг между двамата тийнейджъри се появи касичка за пожертвувания. Тя дрънкаше на празно, сякаш вътре нямаше повече от две-три самотни монети.

— Спасете часовниковата кула! — повтори гласът.

Дженифър и Марти се обърнаха да изгледат човекът, който ги бе прекъснал. Бе жена на средна възраст с църковен вид и преждевременно изсинена коса. С леко отвращение Марти забеляза, че горната й устна беше покрита с достатъчно фини косъмчета, за да обезпечи някой амбициозен млад човек с прилични мустачки. Под мишница носеше десетки печатни листовки.

— Моля, дайте своята лепта за спасяването на часовниковата кула — рече жената отново и разтърси касичката.

— Госпожо, не виждате ли, че съм зает? — попита Марти. При друг случай щеше да бъде любезен с натрапницата, но събитията през тоя ден бяха разръфали нервите му.

Жената обаче не бе отблъсната от липсата на интерес. Като пристъпи между двамата младежи, тя се обърна към тях, въртейки глава.

— Кметът Уилсън финансира движение за спасяването или поправката на този часовник — пропя тя, сочейки спрелия часовник, монтиран върху кулата на старата съдебна палата. — Ние от обществото за запазване на Хил Вали мислим, че като част от нашата история и нашето наследство трябва да бъде запазен точно във вида, в който се намира. Преди тридесет години върху кулата падна гръм и оттогава часовникът не работи. Ние от Обществото чувстваме, че това е отличителен белег от научно значение, свидетелстващ за силата на Всемогъщия.

Марти пое дълбоко въздух, за да се подготви да прекъсне сладкодумното й слово, но то явно беше свършило. Бяха чули цялата реч.

— Добре, госпожо — каза Марти облекчен, че няма да им се наложи да изслушват още нещо. — Това е всичко, което имам в момента. Четвъртак. Стига ли?

— Ние се задоволяваме и с малко — жената се усмихна и оголи лошо оцветена зъбна протеза. — Добрата кауза може да спечели и с грошове, защото има поддръжката на хората. Лошата кауза, даже и да е подкрепена с милиони от дяволски източници, въпреки всичко е обречена на провал.

Марти кимна и се накани да потегли с Дженифър.

— Не забравяйте да си вземете листовка — настоя жената. — В нея е описана цялата история на часовниковата кула.

Марти взе листовката от ръката й.

— А ето и за вашата приятелка — продължи жената и му мушна още една листовка.

Нещо у Марти едва не се прекърши. За един дълъг момент обмисляше дали освен предложената листовка да не вземе още колкото може да носи, да каже на жената, че ще ги раздаде в училище, а после да се огледа за най-близката боклукчийска кофа и да ги хвърли вътре. За щастие в последния миг осъзна, че макар и да го дразнеше, жената всъщност не му желаеше злото.

— Благодаря — рече Марти, като взе листовката и я подаде на Дженифър. С насилена усмивка улови гаджето си за ръка и го поведе надалече от часовниковия кръстоносец толкова бързо, колкото можеше да върви, без да го обърне на бяг. Малко по-късно бяха в безопасност зад ъгъла.

— И… докъде бяхме стигнали? — каза той.

Дженифър се притисна по-плътно към него, озърна се и в двете посоки и повдигна лицето си към неговото.

— Ами точно дотук… — промълви тя.

Двамата се притиснаха. Марти душеше кожата й и чувстваше дъха й върху брадичката си. Постави бавно ръка на врата й точно зад ухото и се приведе да я целуне…

Автомобилен клаксон пръсна магическия миг. Дженифър погледна встрани и Марти видя раздразнение в очите й.

— Баща ми — рече тя.

— Как те е открил тука? — попита Марти.

— Късмет.

— Целия ден имам такъв късмет.

— Нищо не е вечно, даже лошият късмет.

Клаксонът бипна пак.

— Ще ти звънна довечера — обеща Марти.

— Ще бъда при баба — каза тя.

— Кой е номерът?

— 243–8480.

Марти повтори номера, като размести две цифри.

— Трябваше да запазиш едната листовка — рече Дженифър. После, като погледна ръката му, видя, че все още стиска пропагандния материал. Махна с ръка на баща си да почака, извади писалка, написа нещо на гърба и го тикна на Марти. После скочи в колата и замина. Марти помаха и я проследи с поглед, докато колата се виждаше.

Едва тогава погледна хартията. На нея бе записан телефонен номер и простата фраза: „Обичам те.“ Марти се усмихна.

Сгъна хартията, сложи я в джоба си и подкара скейта към къщи.