Джордж Гип
Завръщане в бъдещето (14)

Четиринадесета глава

Пътуването в черния тунел се забави и накрая свърши. Колата спря, ала около Марти продължаваше да цари тъмнина, нарушавана само от светещите циферблати и екрани. Погледна към тях и видя, че ОТПРАВНО ВРЕМЕ показваше 11-5-1955, 22:04. НАСТОЯЩО ВРЕМЕ И ВРЕМЕ-ЦЕЛ бяха едни и същи и сочеха 10-26-1985, 1:24. Ако беше тъй, защо е тъмно? Марти си помисли за една сцена от филм, който беше гледал. Разправяше се за машина за пътешествия във времето, която бе затворена вътре в една планина. Възможно ли бе да му се е случило точно това?

Постепенно с акомодирането на очите му към тъмнината той осъзна, че се намира във вътрешността на някаква сграда. Зад него имаше кръг от мержелееща светлина.

— Добре — промърмори. — Изглежда, че няма накъде другаде да карам освен назад.

Премести лоста на задна и потегли към източника на светлината. Когато се появи в нощта, видя, че е пристигнал във вътрешността на обкования с дъски градски театър. Всичко друго си беше както през 1985 — магазинът на „Студебейкър“ сега беше на „Тойота“, млечният бар беше изчезнал, а съдебната палата беше натрупала допълнително още тридесет годинки.

— Много добре! — викна Марти.

Пресегна се и включи радиото на колата. Предаваха съвременна рокмузика.

— Много добре! — повтори.

После се сети за Док Браун. По-късно щеше да има достатъчно време за празнуване. Сега трябваше да се съсредоточи върху спасяването на своя приятел от кървава и насилствена смърт.

Включи на първа и почувства как двигателят се разтресе и спря.

— Говно! — извика.

Този път моторът наистина беше спрял. След като въртя на стартер около минута, Марти не успя да предизвика и най-слабия намек за възвърната мощност. Докато продължаваше да мъчи стартера, вдигна очи и видя познатия фургон на терористите да се носи по улицата и да свива зад ъгъла.

Изскочи от колата ужасѐн.

— Терористите! — викна.

После побягна през градския площад и по цялата Втора улица към търговската зона. Като пристигна на входа, видя, че тя се нарича търговска зона „Самотния бор“ и е украсена с изображението не на две, а на едно самотно борово дърво. Иначе всичко останало беше същото. Ала спрелият ДеЛорън му бе струвал ценно време; фургонът на терористите беше вече на паркинга и преследваше Док Браун, докато самотната фигура на Марти Макфлай наблюдаваше ужасена.

Марти стоеше замръзнал, ужасѐн и удивен.

— А не! — изпухтя. — Много съм закъснял!

Сцената потресе съзнанието му. Док отново умираше, докато той гледаше. После, когато град от куршуми запрати Браун на земята, Марти видя самия себе си да скача в ДеЛоръна и да потегля. Веднъж вече бе участвал в сцената на живо, ала сега отново наблюдаваше, омагьосан от повторението й от различна гледна точка.

Точно както преди фургона на терористите се обърна и последва ДеЛоръна, който направи чудесен обратен завой и препусна към противоположния край на паркинга. Той продължаваше да ускорява дори когато стреляха по него, докато не бе погълнат от ослепително бяло сияние.

Загубил контрол над превозното средство, шофьорът на терористите бе принуден да свърне към будката на „Фокс фото“ в края на паркинга. Фургонът се катурна и падна на страната, където беше вратата, заклещвайки терористите вътре. Отдалеч се чу полицейска сирена.

— Божичко — прошепна Марти.

Като си спомни изведнъж за Док Браун, той се обърна и хукна към проснатата фигура, която все още лежеше с лице към асфалта. Когато обърна приятеля си по гръб, в очите на Марти имаше сълзи.

— Док… — меко рече той. — Док… моля те, не умирай, Док…

— Ами добре, щом настояваш — отговори видимо мъртвият мъж, като отвори очи и се усмихна.

— Ти си жив! — изкрещя Марти.

— Разбира се, че съм жив.

— Но теб те застреляха — аз видях! — викна Марти. — Видях го два пъти!

— Като на моментално повторение, а? — пак се усмихна Док.

Марти кимна.

— Обяснението е просто — каза Браун.

Дръпна ципа на противорадиационния си костюм, за да открие жилетка против куршуми.

— Това е последната мода в личните предпазни средства — обясни. — Гарантират, че спира куршум от пушка за слонове на тридесет метра.

— През цялото време ли беше с нея? — попита Марти.

— За съжаление, не — отвърна Док Браун. — Първия път трябва да са ме изненадали. Не, момчето ми, твоето предупреждение ме спаси.

С тези думи бръкна в джоба си и извади писмото, което Марти беше написал през 1955. То бе станало жълто и трошливо, скочът, който го свързваше, бе изсъхнал и готов да се разпадне.

Марти се ухили и поклати глава.

— Какъв лицемер — рече. — След всички тези лекции за претаковането на пространствено-времевия континуум…

— Е, да, рекох си какво, по дяволите…

Наблизо полицаите се изсипаха от колите си и бързо обкръжиха терористите.

— Хайде да се махаме оттук — каза Док Браун. — Тая работа няма да можем да я обясним.

— С теб съм — рече Марти.

Двамата побягнаха заедно към центъра на търговската зона и изчезнаха в сенките точно когато нови полицейски автомобили свиха иззад ъгъла към зоната.

Докато пътуваха в големия фургон, двамата мъже обсъждаха приключенията си.

— Предполагам, че малко съм прецакал нещата — каза Марти на излизане от зоната.

— Защо?

— Ами през първата 1985 това беше търговска зона „Двата бора“. Но когато се върнах назад, случайно прегазих едно от борчетата на фермера. Мисля, затова сега я наричат „Самотния бор“.

Док Браун се усмихна.

— Вероятно ще забелязваш множество подобни работи — каза. — Докато си жив, ще си имаш свои собствени шеги с Хил Вали.

— Аха…

След няколко минути стигнаха до ДеЛоръна и Док влезе в него.

— Не ще да запали, а? — рече.

Марти кимна.

Док се пресегна под запалването, щракна един скрит ключ и щом двигателят изръмжа, се ухили.

— Какви са сега плановете ти? — попита Марти.

— Ами първо смятам да поизчакам, докато ченгетата оправят тая бъркотия на паркинга и после ще закарам фургона си там — каза той. — Имам още няколко плутониеви сачми, които мога да използвам за пътуване, така че ми се струва, тъкмо това ще правя. В края на краищата времето е за пилеене.

— Колко напред мислиш да идеш?

Док сви рамене.

— Мисля отначало да я карам по-кротко — отвърна. — Може би ще измина около тридесет години просто за да се разтъпча. После може би ще хвърля едно око в двадесет и второто или двадесет и третото столетие…

— Е, на добър час — рече Марти. — Ако имаш възможност, огледай се за мен в 2015. Аз ще бъда… чакай да сметна… на четиридесет и седем години. Леле. Истинска старина.

Док Браун изсумтя.

— Че ти ще си просто хлапе. Както и да е, сигурно ще те потърся, момчето ми. Нали е много смешно? Трябваше да чакам тридесет години, за да те стигна. А сега ти ще трябва да чакаш тридесет години, за да ме стигнеш. Ама че странно нещо е животът…

Намигна. Марти затвори вратата и загледа как се отдалечава.

 

 

Когато се събуди, беше все още с дрехите си и сутрешната светлина се лееше през прозореца в спалнята му. Марти бавно отвори очи и огледа стаята, която хем познаваше тъй добре, хем сега му се струваше чужда. Всичко си стоеше на място — от плакатите на SR5 до аудиотехниката. Един календар на стената с хиксове върху първите двадесет и пет дни от октомври 1985 го информира, че днес е двадесет и шести.

Нима всичко е било сън?

Стана от леглото, погледна се в огледалото и се ощипа няколко пъти, за да се увери, че плътта, която го гледа оттам, е истинска.

До високото цял ръст огледало имаше кошче за боклук с подаващ се от него познат предмет — формуляра за заявка до звукозаписната компания. Беше го захвърлил там отчаян само преди една нощ — или може би преди тридесет години? Сега този акт му се виждаше също тъй детински, както Джордж Макфлай през 1955. Като извади демонстрационната лента от горното чекмедже, я сложи заедно с формуляра в плика.

— Защо пък не? — каза. — Музиката ми ги е шашардисвала тридесет години. Със сигурност ще спечеля.

Няколко минути по-късно, след като почисти, слезе по стълбите за закуска. Линда и Дейв седяха на масата в трапезарията. Лицата им изглеждаха по същия начин, но почти всичко, което ги заобикаляше — от дрехите до мебелите — беше различно. Дейв носеше скъп официален костюм и четеше „Форбс“; сестра му Линда беше облечена без претенции, но елегантно и ядеше нещо, което се оказа яйца Бенедикт. Трапезарията беше обзаведена с много по-скъпи мебели, отколкото си спомняше, а масата бе застлана с фин лен.

Спря се на вратата и разтърси глава.

— Ей, гости ли имаме, що ли? — попита.

Линда и Дейв го погледнаха и се усмихнаха.

— Поне аз не знам — усмихна се Линда.

— Тогава защо всичко изглежда толкова баровско? — промърмори Марти. — Днес не е ли събота?

— Точно така — отвърна Дейв. Марти забеляза, че чете бизнес страницата на сутрешния вестник.

— Не си ли на работа тази сутрин, Дейв?

— Разбира се. В събота винаги съм на работа.

— В „Бургер кинг“?

Дейв се изсмя.

— Какво има, да не си махмурлия? — попита.

— Не. Просто не разбирам тоя странен костюм.

Дейв го погледна с очевидно недоумение.

— Наред ли си, Марти? — попита.

— Аха. А вие наред ли сте?

— Разбира се. Никога не сме били по-добре. — Забеляза плика на Марти и протегна ръка. — Дай — каза. Ще взема това и ще го пратя от офиса.

Марти пусна плика и седна на масата. Една купа пресни ягоди го очакваше.

— Все още не разбирам — промърмори. — Ягоди… яйца Бенедикт. Никога не сме яли такива работи. Само тестено и печени филийки с хартиени кърпички вместо салфетки. Какво става?

По средата на ягодите чу гласовете на родителите си откъм хола. Двамата се връщаха отвън и разговорът звучеше леко и щастливо.

— А те къде са били? — попита Марти.

— Както винаги — отвърна Дейв. — На тенис в клуба.

— Тенис? Мама и татко не играят тенис.

— Значи това обяснява защо от шест години са шампиони на двойки в клуба — дяволито рече Линда.

— Не мога да повярвам.

— Ами ти къде си бил? — натърти Линда.

Марти сериозно обмисляше дали да й каже, когато родителите му влязоха в стаята. Видът им бе истински шок за Марти. И двамата изглеждаха загорели и здрави в своите тенискостюми, ала трансформацията отиваше много по-навътре от външния вид. Джордж Макфлай излъчваше увереност и чувство за самоуважение, докато Лорейн беше стройна и подвижна.

Ченето на Марти увисна.

— Какво има, сине? — попита Джордж Макфлай.

— Мамо! Татко! — каза. — Изглеждате страхотно!

— О, благодаря, Марти — усмихна се Лорейн.

— Какво ли иска? — рече Линда. — Вече има всичко.

Родителите му го погледнаха озадачено.

— Нищо не искам — каза Марти. — Достатъчно голям подарък е да видя колко страхотно изглеждате.

— Олеле — разсмя се Дейв.

Майка му сложи ръка на рамото на Марти.

— Е — рече, — довечера е голямата нощ, нали?

Марти я погледна неразбиращо.

— Не беше ли довечера голямата ти среща с Дженифър Паркър? — попита Лорейн. — Много приятно момиче. Аз наистина много я харесвам.

Даже като имаше предвид трансформацията, Марти едва можеше да повярва, че това го казва майка му. Можеше ли това да е същата жена, която непрекъснато хулеше Дженифър? Очевидно не.

— Моля, мамо? — промърмори.

— Не отивате ли довечера на езерото? Само двамата. Нали го планираш от две седмици?

— Мамо, снощи говорихме за това — отвърна Марти. — Как да отида, като колата ни е потрошена?

— Потрошена? — попита татко.

— Цяла сутрин е такъв — обясни Дейв. — Сякаш като си е легнал, се е събудил в друга къща с непознати хора.

Случаят беше точно такъв, но Марти не го каза. Вместо това промърмори:

— Съжалявам. Аз… мислех, че колата… е потрошена. Ти я даде назаем на Биф Тенън и той блъсна някого с нея.

Баща му се изхили.

— Е, доколкото мога да видя, на колата нищо й няма. Всъщност точно в тоя момент Биф я маже с паста.

Марти стана, отиде до кухненския прозорец и погледна навън. На алеята стоеше блестящо ново BMW. До него стоеше Биф Тенън и прилежно го лъскаше. Неговото изражение също изглеждаше леко променено, лишено от обичайната арогантност и войнственост. Докато работеше, си подсвиркваше щастливо.

— Божичко — измърмори Марти и си каза: „Каква разлика може да докара един удар в ченето.“

Баща му отвори кухненския прозорец и викна. Тонът му беше приятен, но твърд.

— Хей, Биф — рече. — Не забравяй — този път два слоя паста. Миналата седмица я беше свършил малко немарливо.

— Да, сър! — отвърна Биф с дружелюбен глас, в който прозираше желание да услужи. — Вие сте босът, сър!

— Не ставай диктатор, Джордж — предупреди Лорейн, усмихвайки се на съпруга си. Въпреки предупреждението тя очевидно го обожаваше.

Джордж сви рамене.

— Съжалявам — рече. — Не исках да прозвучи така. Просто някои работници ще се опитат да се откачат и от убийство, ако не ги държиш под око. Откак сме завършили гимназия, трябва да строявам Биф. — После добави с усмивка: — Макар че ако не беше Биф, майка ти и аз никога нямаше да се срещнем.

— Да, татко — прекъсна го Линда. Вече си ни го казвал един милион пъти. Набил си го, когато е досаждал на мама и така двамата сте се влюбили.

— Беше нещо повече — добави Лорейн. — Баща ти направо ми се притече на помощ — и въздъхна. — Беше толкова романтично…

— Сладникава работа — рече Линда, като завъртя очи.

— А какво стана с другото момче? — попита Марти.

— Какво друго момче? — попита баща му.

— Дето съм кръстен на него.

— О — измърмори Лорейн. — Никога вече не го видяхме. Изчезна във въздуха — после погледна внимателно Марти и рече:

— Не си спомням някога да съм ти разправяла за него.

— Е, трябва да си го сторила. Нали иначе нямаше откъде да зная?

— Не…

Миг по-късно влезе Биф и подаде на Джордж една книга с твърди корици.

— О, г-н Макфлай — каза. — Това току-що пристигна.

— Добре — кимна Джордж.

Той пое книгата, която носеше заглавието „Връзка, направена в небесата“. Беше нарисувана спалня с един извънземен, който много наподобяваше на Марти, маскиран като Дарт Вейдър. Извънземният говореше на един младеж, който се криеше под завивките. Изписаното с едри букви име на автора беше Джордж Макфлай.

— Краво свещена — рече Марти. — Ти ли написа това, татко?

Джордж гордо кимна.

— Моят пръв роман — каза. — Надявам се, че ще се продава.

— Разбира се, че ще се продава — превъзнесе се Лорейн. — В края на краищата не е като да си никой. От колежа досега непрекъснато продаваш разкази.

— Така е, татко — добави Дейв. — Ти си този, който винаги ни е казвал да сме уверени и да имаме положителна нагласа. Къде отиде твоята сега?

— Прав си — рече Джордж. — Сигурен съм, че тая книга ще върви като топъл хляб.

После, като се обърна към Марти, постави здравата си ръка на рамото му и каза:

— Твоят запис също ще се продава като топъл хляб.

— Надявам се, че си прав — промълви Марти, внезапно върнат обратно към своите грижи и аспирации от 1985.

— Марти — каза Джордж, — не съм ли ти казвал винаги, че единственото, което е нужно, е малко самоувереност? Ако се накараш да мислиш в нужната посока, можеш да постигнеш всичко.

Биф, който стоеше с почтителна усмивка през досегашния разговор, използва мълчанието, за да протегне ръка към Марти.

— О, Марти — каза, — ето твоите ключове. Всичко е полирано и готово за довечера.

— Моите ключове? — заекна Марти.

Биф кимна.

— Оставих я в гаража — рече. — За в случай, че завали.

Марти се обърна и хукна към гаража. Когато отвори вратата, ахна от удивление. Там стоеше натруфена черна „Тойота SR5“ — блестяща и прекрасна като онази, която беше на подиума на витрината. Само че тази беше негова! Изтича до нея, влезе вътре и погали тапицерията, лоста за скоростите, всеки ключ и циферблат. Отвори гаражната врата и беше съвсем готов да направи едно кръгче, когато чу познат глас.

— Ще ме вземете ли, господине?

Беше Дженифър, застанала на паркинга, блестяща както винаги.

— Джен! — викна. — С теб човек май винаги може да си изплакне очите! Дай да те погледна!

Дженифър бе малко объркана от този неочакван изблик на чувства. Като че ли бяха разделени от дълго време, а не се бяха видели едва предната вечер.

— Наред ли си? — попита. — Държиш се, сякаш цяла година не си ме виждал.

— Чувствам се, сякаш не съм те виждал от тридесет години — усмихна се Марти.

— Доста продължително отсъствие — усмихна се в отговор тя.

Беше я придърпал към себе си и се канеше да я целуне, когато внезапно усети как по тялото му премина ток. Дженифър изглежда също го бе усетила, защото косата й изпращя и буквално се изправи за няколко секунди.

— Свещена… — започна Марти.

Свръхзвуков гръм погълна останалата част от мисълта му.

Източникът на звука беше ДеЛорънът на Док Браун, който пристига с рев и спря с пищене пред къщата. Вътре с каубойска шапка на главата седеше Док Браун. Когато излезе от колата, се видя, че е облечен в странна смесица от различни стилове, които включваха раирани синтетични панталони, пелерина и странен вариант на римска туника.

С възбудено лице Док хвана бика за рогата.

— Марти — рече, — трябва да дойдеш с мен — обратно към бъдещето!

— Защо?

— Важно е.

— Но тук съм с Дженифър — каза Марти. — Точно исках да пробвам новите си гуми.

— Това може да почака — отвърна Док. — Във всеки случай можеш да я вземеш със себе си. Това и нея я засяга.

Марти усети как напрежението у него се надига.

— Какво имаш предвид? — натъртено попита. — Нещо да не й се е случило? Или и на двама ни? Изгъзарчили ли сме се, що ли?

Док Браун се усмихна.

— Не, вие с Дженифър сте съвсем наред — рече. — Но децата ви! Марти, трябва да се направи нещо за вашите деца.

— Нашите деца? — попита Дженифър, въртейки глава ту към Марти, ту към Док Браун. — Какви деца? Ние дори не сме сгодени…

— Ще ти обясним по-късно — каза Марти. — Две хиляди и петнадесета година или там някъде. Мисля, че Док се отправи натам…

— По-добре да побързаме — каза Док.

Двамата мъже погледнаха Дженифър.

— Разбира се — рече. — Защо не?

— Окей. Да вървим — каза Док.

Повдигна вратата и Марти влезе вътре. Дженифър седна в скута му. Когато Док Браун скочи зад кормилото, Марти се пресегна да докосне ръката му.

— По-добре да върнеш това нещо назад, Док — предупреди го той. — Нямаме достатъчно място да вдигнем осемдесет и осем.

— Там, където отиваме, не използваме пътища — усмихна се Браун.

Посочи един нов бутон на таблото, над който пишеше Д-Р СИНТЕЗ. ДОМАШЕН ЕНЕРГИЕН ЦЕНТЪР, натисна го и със задоволство се усмихна, когато ДеЛорънът измина стотина ярда по улицата, излетя в небето, оставяйки тънка следа сребрист дим, и изчезна.