Джон Кларксън
Хавайска жега (7)

5.

Преди да излезе от къщата на Кранстън, Девлин се обади в офиса на „Пасифик Рим“ в Хонолулу, за да се увери, че апартаментът му е готов.

На връщане към Хонолулу той се съсредоточи върху околния пейзаж, който нощното пристигане бе скрило от погледа му. Сега, на ярката дневна светлина, Девлин видя каква голяма част от построеното по магистралата Кам беше грозно. Сградите рязко контрастираха на красивата природа. Пясъкът на плажа беше ослепителнобял. Имаше палми, искрящи сини води и буйна тропическа растителност. Ала къщите приличаха на колиби. Бяха направени от шперплат. Магазините имаха надиплени тенекиени фасади, а обществените сгради бяха направени от грозни бетонни блокове. Много от постройките се нуждаеха от боядисване. Някои от къщите бяха толкова стари и съсипани от времето, че листовете шперплат се бяха разлепили.

Отвсякъде лъхаше на немотия. Дворовете бяха пълни с ръждясали стари автомобили и лодки.

Тук-там големи циментови стени скриваха океана. Девлин знаеше, че зад тях се намират къщи за няколко милиона долара. Високи стени пазеха десетките декари скъпоценна крайбрежна собственост. Имаше ги на много места в Хаваи. Шепа богаташи бяха заграбили скъпата брегова ивица, докато мнозина други живееха в евтини полуразрушени къщи, караха ръждясали коли и преживяваха от социални помощи и от временна работа.

Девлин продължи да шофира бавно по двулентовото шосе. Мина покрай Сънсет и Уаймиа Бийч — известните свещени места за сърфистите. Скоро зимният прибой щеше да бучи по бреговете, довеждайки на състезание най-добрите в света.

Накрая Девлин излезе от градчетата по северния бряг и пое по магистралата, водеща към Хонолулу. Уличното движение се оживи.

Най-сетне стигна до Кухио авеню и спря до входа на един подземен гараж. Поздрави го усмихнатият беззъб господин Чан. Девлин не го бе виждал от две години, но Чан го поздрави така, сякаш се бяха разделили предишния ден. Чан беше вечният, но неостаряващ пазач на високата сграда, в която се намираше представителството на „Пасифик Рим“ в Хонолулу. Чан говореше чудат местен вариант на английски, но когато го съчетаваше с множество поклони и беззъби усмивки, езикът му прилягаше.

Чан обикновено седеше на едно високо дървено столче, сложено на подиума до входа на подземния гараж. Беше си измислил собствена униформа — бяла риза с къси ръкави и черен панталон. Ризите му винаги бяха чисти и колосани, но Девлин беше убеден, че са купени през 50-те. Черните панталони бяха неизменно едни и същи. Нищо у Чан не остаряваше и не се износваше. Както и самият той.

— Охо, господин Девлин — рече Чан и скочи от столчето, — връщате се, а? Колко време ще останете?

Девлин слезе от взетата под наем кола и застана пред Чан, наблюдавайки безбройните му поклони — символ на внимание и уважение. Девлин, разбира се, търпеше раболепното държание на китаеца, но знаеше, че Чан има пистолет „Берета“, двайсет и втори калибър, и присвитите му очи не пропускат нищо. Освен това в разклатения подиум беше вградено контролно табло с бутони, които затваряха стоманените врати и изолираха подземния гараж. Никой не можеше да повика асансьора, нито да отвори вратите на приземния етаж без разрешението на Чан.

— Хей, Чан — каза Девлин. — Чакай малко. Дай да те видя.

Китаецът застана мирно. Девлин го потупа по рамото и стисна ръката му.

— Как е семейството ти?

— Благодаря, господин Девлин… Тип-топ. Жената е страхотна майка. Децата са добре.

— Колко станаха децата ти, Чан?

— О, още са толкова. Същият брой. Шест. Половин дузина.

— Не се ли родиха още, откакто те видях за последен път?

Китаецът се засмя.

— Още го правим с жената, но няма деца. Хубаво за мен, а?

— Не, хубаво за жена ти.

Девлин протегна ръка и взе пътническата си чанта от задната седалка.

— По-добре внимавай. Никога не знаеш какво може да излезе от потентен мъж като теб.

— Да, да. Може би. Но мисля, че жената вече не може да забременява.

— Е, не се знае. Всичко готово ли е?

Чан му даде един ключ и отговори:

— Аз ще паркирам колата. Апартаментът е готов. Кодът е днешната дата плюс шест.

— Колкото са децата ти, а?

— Да, да — рече китаецът и се поклони. — Половин дузина.

Девлин кимна, провери датата на часовника си и тръгна към асансьора.

Качи се на двайсет и четвъртия етаж и се отправи към ъгловата врата. Отключи капака на кодовата кутия и натисна цифрите. Ключалките изщракаха и тежката метална врата на апартамента се отвори.

Той влезе в охладената от климатичната инсталация крепост, намираща се на върха на един небостъргач, който гледаше към множеството хотели около Уайкики Бийч.

Южната и източната стени на апартамента бяха остъклени. На юг се виждаше Форт Деръси и хотелите, които почти закриваха океана. На изток имаше изглед към търговския дом „Ала Моана“, Пърл Харбър и центъра на Хонолулу.

Девлин разопакова багажа си, обади се на госпожа Банкс в офиса на „Пасифик Рим“ на Бишоп стрийт, поръча си храна и си уреди час в клуба по стрелба на Калакуа авеню. Управителят обеща да му запази тихо сепаре, отдалечено от японските туристи, които толкова доволно щракаха с пистолетите двайсет и втори калибър, пушките и револверите, снабдени с лазерни мерници, че беше невъзможно да уцелиш мишената.

Девлин влезе в скривалището в задната част на апартамента, използвайки същия код и си избра оръжия — деветмилиметров „Зиг зауер П226“, който харесваше, защото беше безпогрешен и побираше петнайсет патрона. Пистолет „Берета 950БС“, двайсет и втори калибър за подкрепление, съдържащ само шест патрона, но тежащ по-малко от килограм и половина. И три разновидности на зиг зауера — „Каспиан Армс Командър“, четирийсети и пети калибър, деветмилиметров „Браунинг Хай Пауър“ с двойно действие и девет милиметров „Хеклер и Кох П7“. Регистрираният му „Каспиан Армс“ беше заключен в нюйоркската полиция като веществено доказателство, но и този щеше да свърши работа. „Хеклер и Кох П7“ беше солидно изработено германско оръжие, което се различаваше от зиг зауера по уникалния си спусъчен механизъм. Третата разновидност беше един от любимите му пистолети — „Браунинг“. И лежеше в ръката му по-добре от останалите.

Девлин сложи оръжията в едно куфарче, подплатено с дунапрен, взе подходящи патрони и излезе.

След като изстреля двеста патрона и задълбочено обсъди предпочитанията си с оръжейния специалист, той напусна клуба, доволен, че ще нагласят оръжията по вкуса му.

После се отби в офиса на „Пасифик Рим“ на Бишоп стрийт в центъра на Хонолулу.

Госпожа Банкс го очакваше. Секретарката, красива млада филипинка, й позвъни и го покани да влезе при пазителката на най-важния кабинет — на господин Чоу.

Едит Банкс беше съпруга на пенсиониран майор от Военновъздушните сили, който бе работил с господин Чоу. Тя беше висока едва метър и петдесет, вечно на около шейсет години и направена от стомана.

Всичко в нея беше както подобава. Въпреки хавайския климат, Едит винаги беше подходящо облечена в делови костюми, чорапи и удобни обувки. Маниерите и работата й бяха безупречни. Още преди да влезе в кабинета й, Девлин знаеше, че разрешителните му за носене на оръжие са попълнени с точните серийни номера на пистолетите, които бе избрал. В компютъра си госпожа Банкс имаше подробен списък на всяко оръжие от арсенала на „Пасифик Рим“.

Но наред с всичко това Едит беше грижовна майка и строга стопанка на семейното огнище. Е, имаше си недостатъци и уязвими места. Една от слабостите, за която никога не се извиняваше, беше пристрастеността й към цигарите. Госпожа Банкс беше достатъчно проницателна, за да съзнава, че производителите на цигари се бяха справили майсторски със задачата да пристрастят към тютюна нейното поколение и го приемаше като своя орис. И когато влезе в кабинета й, Девлин усети, че Едит не се е отказала от двата и половина пакета „Пал Мал“ без филтър, които изпушваше всеки ден.

След пенсионирането си съпругът й се бе отдал на голф и джин с тоник. А тя щеше да работи до смъртта си. Вероятно пушейки цигара.

Девлин влезе в кабинета й и се усмихна. Тя кимна и си позволи само една бегла усмивка.

— Добре дошъл. Чух, че времето в Ню Йорк било мрачно.

— Така е.

— Надявам се, че нашето хавайско слънце ще те развесели.

— Би било много хубаво.

— Защо не седнеш, докато преглеждаме формулярите?

Девлин никога не сядаше, докато госпожа Банкс не го поканеше. Настани се срещу нея и тя му подаде разрешителните за носене на оръжие и за пребиваване в страната. Едит се гордееше, че винаги има на разположение подходящите документи. Девлин знаеше, че може да се намира на другия край на света и тя ще му уреди каквото поиска. Мрежата й от връзки го смайваше. И всичко се намираше в най-дебелия тефтер, който бе виждал. Сигурно съдържаше две хиляди имена.

Девлин подписа документите и ги върна на госпожа Банкс, която ги сложи в предварително адресиран плик.

— Утре ще получиш временните разрешителни — каза тя.

Девлин знаеше, че без тях няма начин законно да носи оръжията, които бе избрал.

— Какво друго мога да направя за теб, Девлин?

— Искаш ли да се измъкнем оттук, да изтичаме до Уайкики Бийч, да се качим на терасата на „Шератон“ и да гаврътнем няколко бананови дайкирита, наслаждавайки се на залеза.

— Вече имам планове за вечерта.

— Канаста?

— Не. Тази вечер ще бъде бридж. Хайде, Девлин, няма да те чакам цял ден.

— Добре. Още не знам какво точно ще ни е необходимо. Засега искам да прегледаш файловете и да ми намериш човек от полицията в Хило. Второ, влез във връзка със самоанеца, в случай че ми потрябват мускулите му. За другиден ще ми трябват билети за Хило. Около два часа. Кола и място за спане в Кахоа.

Госпожа Банкс пишеше, докато Девлин говореше. Реакцията й беше мигновена.

— Хотел или квартира?

— Каквото намериш.

— Добре, колкото до господин Мафа, не знам точно къде е в момента.

— Още ли е на острова?

— Да, но не поддържа редовно контакти с компанията. Последният път, когато ни се обади, работеше като охранител на някакво заведение, но не мога да ти кажа къде. Имам един телефонен номер, но може би е на вожда на племето му.

— Свободолюбивата природа на примитивния островитянин.

— Нещо такова.

— Ами позвъни на този номер и кажи, че го търся. Ако не се обади, аз ще го намеря.

— Мога да ти препоръчам друг.

— Не. Първо искам да се опитам да открия Тули. Пък и той повече ми допада.

Едит се намръщи, но записа всичко и рече:

— Не предвиждам проблеми с другото. Обади ми се утре по това време. Ще изпратя билетите, указанията и всичко останало на господин Чан.

— Благодаря. Знаеш, че никой от нас не би се оправил без теб.

— Да, знам. Но въпреки това, благодаря. Много мило от твоя страна, че го каза.

— Няма нищо.

— Джак?

— Да?

— Разбрах, че господин Чоу ти е упражнил личен натиск по тази задача. Моля те, бъди внимателен.

— Едит, стигнах до прозрението, че в края на краищата всички задачи те засягат лично.

Тя го погледна и се замисли върху думите му. Накрая изглежда се съгласи с него, като примига и едва забележимо кимна.

— Да. И все пак, внимавай.

— Добре.

Девлин стана и излезе от кабинета.