Джон Кларксън
Хавайска жега (5)

3.

На следващата сутрин Девлин се събуди с изгрева. Седна в леглото и погледна през двойната стъклена врата на стаята си. Пред него се простираше безкрайната тропическа синева на Тихия океан. Стаята му беше само на двайсет метра от океана. Зад плъзгащата се стъклена врата се виждаше една дървена тераса, ивица трева, редица дървета, вулканични скали и ослепителнобял пясък. Зад тях бяха синият океан, зазоряващото се небе и кораловите рифове.

На изток се придвижваше разпокъсана купчина от сиви облаци, носена от пасатите. По всичко личеше, че денят ще бъде слънчев.

Девлин стана и се приближи до чантата си, оставена върху малък скрин. Извади банските си гащета, късите панталони и една фланелка. Нахлузи набързо леките дрехи. На островите обличането не отнемаше много време. Утринният въздух беше хладен и свеж.

Девлин отвори плъзгащата се врата и излезе бос на терасата, която се простираше по цялото западно крило на къщата. Кранстън седеше до една маса точно до вратата, водеща към дневната. Четеше сутрешния вестник. Очилата му бяха доста очукани. Той махна на Девлин и му предложи закуска от папая и кафе.

Девлин си хапваше от плода и пиеше кафе, докато Кранстън държеше внимателно чаша натурален сок с лед. Генералът отново подхвана разговора от предишната нощ.

— Може би трябва да продължа с онова, което започнах да обяснявам снощи.

— Давайте — рече Девлин и кимна.

— Започнахме да говорим за мен, но би трябвало да говорим за Били. Прочетохте ли докладите от полицията и от медицинския преглед?

— Да.

— Купчина бюрократични глупости. Взаимно си прикриват задниците. Повярвайте ми, знам как става това.

— Вярвам ви.

— Добре.

— Аз и не очаквах повече от онова, което прочетох в докладите. Вие какво можете да ми кажете? — попита Девлин.

— За какво точно?

— Как е могъл Били да свърши като бездомен несретник, скитащ се из острова? Без никой да дава пукната пара за него?

— Аз давах — прошепна Кранстън.

— Кой друг?

— Не знам. Може би сестра му. Но от полицията със сигурност никой. Звучи невероятно да пропадне толкова ниско, нали?

— Така е.

— Значи вие го познавахте?

— Когато беше герой.

— Точно така, той беше герой, господин Девлин. И такива хора са рядкост. — Кранстън отпи от чашата си и продължи. — Но това беше отдавна. И ако започнеш да пропадаш по малко всеки ден, всяка година, в течение на много години, наистина можеш да паднеш доста ниско.

Девлин кимна отново и замълча в очакване на историята. Най-сетне Кранстън наруши мълчанието.

— След войната, след като излезе от затворническия лагер, той се опита да се върне към нормалния живот. Върна се да учи на континента, но това не продължи дълго. Каза, че не може да издържа в една стая с всички онези хора. Не можел да диша. Това беше в Лос Анджелис. Когато тази работа не стана, отиде в Санта Фе, където работи като фотограф. Но това също не продължи дълго. За малко живя с една жена на име Навахо, но тя го напусна. По това време мисля, че започна да пие доста сериозно. А и другите неща.

— Кои други неща?

— Мескалинът. Тогава получих едно писмо от него, което изглеждаше потресаващо. Страници, изписани с печатни букви, объркани думи, надраскани безразборно и рисунки. Петна от кръв и мръсотия. Помислих, че е стигнал до ръба. Не знаех какво да направя. Отидох в Санта Фе да го търся.

— И?

— Нямах късмет. Беше заминал. Намерих само караваната, където беше живял. Разбрах, че раздялата с Навахо му се беше отразила твърде тежко.

— Нещо повече?

— Нищо особено. Приятелите му нямаха голямо желание да говорят за него. Но аз смятам, че онази жена го бе наранила много дълбоко. След това той изчезна.

— За колко време?

— Около година. Появи се тук в началото на осемдесетте. Майка му още бе жива. Тя го посрещна така, сякаш всичко беше наред. Като че нищо не се бе случило. Той някак се стегна и можеше да се държи почти нормално. Но прикриваше онова, което го измъчваше. Бих казал, че все едно вървеше по опънато въже. Но майка му приемаше това положение и аз също останах пасивен. Какво можех да направя? Не можех да му кажа: „Дръж се, войнико. Трябва да ти направя медицински преглед — кръв и урина, за да видим какво става там вътре“. Не, аз се примирих с положението. Може би това беше последното добро, което можех да направя за майка му.

— Колко време успя да се крепи?

— О, около шест месеца. Няколко пъти се залови за работа — в строителството, после по корабите. Смело момче беше, дори тогава. Вие знаете това. — Кранстън посочи едно място в източното крило на къщата. — Живееше в онази, последната стая. Направихме в нея кухничка и баня. И отделен вход. Той се крепи в това състояние, докато майка му беше жива. Сигурен съм, че беше така. Просто се държеше на повърхността заради нея. Тя беше болна от рак. А Били не искаше тя да умре разтревожена за него. Правеше го само със силата на волята си. Понякога го гледах и ми се струваше, че главата му всеки момент ще се пръсне. Но той ставаше, излизаше за работа, усмихваше се на майка си, сядаше да вечеря с нас един път седмично. Но аз знам кога с един мъж е свършено. Това не беше Били.

— И тогава съпругата ви почина.

— Да. Три дни след това Били напусна къщата. Той получаваше максималните инвалидни осигуровки и не беше необходимо да работи. След като направи онова, което трябваше, той се премести на Биг Айланд. И просто стана част от онази отпаднала от обществото група хора, който се мотаеха из областта Пуна и главно около Кахоа.

— Отпаднала от обществото група?

— Стари хипита, ветерани от Виетнам, религиозни откачалки. Как ги наричат? Ню ейдж. Не са лоши хора. Това беше най-хубавото, или най-лошото място, което Били можеше да намери. Всеки там отглеждаше марихуана. Знаех, че и той пуши трева. Казваше, че успокоявала нервите му. Какво, по дяволите, трябваше да направя? Да му кажа да пие?

Кранстън погледна към Девлин, за да види реакцията му, но като не забеляза нищо, продължи:

— Беше през 1984. Аз самият не бях в най-добрата си форма. Военната ми кариера беше приключила. Съпругата ми беше починала. Ампутираният ми крак гниеше. Залових се да довърша тази къща… както и да е… така че просто позволих на Били да замине, надявайки се на нещо по-добро. Тъй като не можеше без тревата си, както сам казваше, Били отиде поне там, където я имаше в изобилие. Известно време смятах, че може би там той се чувства добре.

— Добре?

— Господин Девлин, тогава „добре“ означаваше да не попадне в някое психиатрично заведение.

— А имаше ли случаи на насилие или нещо подобно?

— Поне аз не знаех за такива.

— Но той беше ветеран от войната.

— Да, наистина.

— Притеснявахте ли се, че той може да нарани себе си или някой друг?

— Може би някъде дълбоко в съзнанието си, да. Всяко едно от онези момчета знаеше как да изпразва пълнителя на М16 в човек. Но за Били това не беше от съществено значение. Подобно на мнозина той можеше да се запасява с оръжие и да ходи насам-натам, облечен в маскировъчните си дрехи. Но той никога не правеше това. В действителност, ще изразя моето най-искрено мнение, като ви кажа, че с всеки ден след войната той намразваше насилието все повече и повече. Страдаше вътрешно, но не го показваше пред никого, освен пред самия себе си.

— И какво стана после?

— Тогава добрият Чичо Сам реши да съсипе живота на Били, още веднъж. Той беше в Пуна и пушеше тревата си. Дори я отглеждаше. И тогава щатската и федералната полиция започнаха да вземат решителни мерки срещу наркотиците. Осъществиха операция „Зелена реколта“. Използваха хеликоптери. Пръскаха посевите. Арестуваха хора. Отнемаха имущества. Не подкрепям трафика на наркотици. Не бях съгласен Били да пуши трева. Но мисля, че държавата малко прекали с това. Те изпълняваха акциите така, сякаш водеха бойни действия. Но всичко им беше разрешено. Държавата, федералните власти, местната полиция. Всички се бяха включили. Така че каквото и спокойствие да беше намерил там Били, те го унищожиха напълно.

— Да се намираш на тропически остров и над теб да летят военни хеликоптери? Звучи като във Виетнам — отбеляза Девлин.

— Не знам. Може би това е било неоснователно извинение. Но аз мисля, че някои от онези хора наистина са се чувствали като във военна зона. Следващото, което узнах, бе, че Били е заминал отново. Без да остави никакви координати. Не се обади по телефона повече. Нищо. Изчезна отново. Отидох да го търся там, но не научих нищо. Хората от градчето знаеха за него, но никой не го познаваше лично. А аз, по дяволите, не съм детектив. Не знаех какво да направя и просто се отказах.

— Кога беше това?

— Преди няколко години.

— Но той все още е бил някъде там?

— Да. Там беше. Но просто не можеше да бъде открит. Нямаше къща. Най-доброто, което, можех да си представя, беше, че той живее някъде в тропическата гора и се крие от хеликоптерите.

— Откъде знаехте, че все още е жив?

— Помолих за услуга едни хора от правителствените служби, които познавах отпреди, и открих, че социалните му издръжки все още се изпращаха до пощата в Кахоа.

— Видяхте ли го след това?

— Веднъж. След като разбрах, че още е някъде наблизо, осъзнах, че трябва да действам внимателно. Прецених, че ако той идва да си взима чековете, аз мога да отида в края на месеца и да се навъртам наоколо, докато го засека.

— И?

— Чаках повече от седмица.

— Той появи ли се?

— Да. Видях го да влиза в една бакалия около седем часа сутринта.

— Говорихте ли с него?

Кранстън пресуши високата чаша плодов сок с лед. Без да пита, Девлин знаеше, че това не е чист плодов сок.

— Не.

— Защо?

— Това не беше Били, а някакъв друг човек. Приличаше на скелет. Все още беше едър, но много отслабнал. Изглеждаше изнемощял. Косите му бяха до раменете. Дълга брада. С едни провиснали шорти и стара риза. Обут в износени гумени сандали с каишки. Сякаш бе скитал в пустинята от години. Не знам. До това ли водят десет години пушене на марихуана?

— Мислите ли, че марихуаната има нещо общо с убийството му?

Генералът вдигна глава и каза:

— Мислите, че е бил убит?

— Все още нищо не мисля. Но очевидно вие смятате, че е бил убит, защото иначе нямаше да съм тук.

Кранстън погледна Девлин и рече:

— Как бихте нарекли факта да наръгаш с нож човек и после да го оставиш за храна на кучетата?

— Това ли се е случило според вас?

Генералът завъртя в ръка празната си чаша. Девлин разбра, че се бори с желанието си да я напълни отново. Почака. Накрая Кранстън отговори:

— Не знам какво точно да мисля. Затова се обърнах към Чоу. Затова помолих за помощ. Не знам как да разбера какво е станало. Но в едно съм сигурен. Не вярвам на тази измислица, че той си е стоял там в джунглата и се е оставил на някакви диви свине да му изядат вътрешностите.

— Но вие казахте, че е изглеждал доста зле. Може би просто един ден се е предал?

— Това прилича ли ви на стила на Били? Да си седи ей така и да умре. Дори да е било така, в онези гори няма диви свине, които биха изяли човешко тяло. Има свине, но те не нападат хора. Първото нещо, което едно от тези диви прасета би направило, е да избяга, когато ви види.

— Но ако е умрял навън и тялото е стояло там, в тропическата гора дълго време, диви свине и кучета биха могли да ядат от тялото, което вече се е превръщало в мърша.

— Кучетата — може би. Ако са били много гладни. Но свинете? Не, господин Девлин, не мисля така. Свинете обикновено ровят в земята и се хранят с растения. Но ако тялото е било разрязано предварително, може да се е случило и това. Аз виждам нещата така. Някой го е разрязал, така че животните да могат да ядат от тялото.

Кранстън и Девлин замълчаха, всеки с мисълта за това как тялото на Били е било разпрано и оставено на дивите животни. За миг Девлин си спомни снимката на Били, облегнат на дървото, с огромна черна дупка в тялото.

— Как така Били е свършил по този начин, Девлин? — попита Кранстън. — Как е умрял? Знаете ли, дори да не беше моето момче, дори да не беше мой син и аз да бях само негов командир във Виетнам, Били Кранстън заслужава нещо по-добро. Той беше герой и даде всичко от себе си за родината си. Той заслужава някого, който е достатъчно загрижен, за да открие какво се е случило с него. Заслужава го от мен. И от вас също.

Девлин леко настръхна при този намек, но го отмина и зададе следващия си въпрос.

— Според вас полицията е стигнала просто до някакъв правдоподобен вариант и е оставила нещата така?

— Ох, онези глупави и мързеливи гадове. Какво е правдоподобното на онова, което те твърдят? — Кранстън стана и закрачи шумно към парапета на терасата. Погледна към плажа и продължи, имитирайки напевния говор на местните. — „Разследвахме всичко, господине. Никаква следа. Няма улики за престъпление. Много объркана история. Много странна история, сър.“ Глупаци. Мързеливи, некомпетентни празни глави, които и пет пари не дават да открият нещо, докато някой не им посочи правилната следа и не ги притисне.

Девлин продължи да настоява:

— Вие можете ли да посочите причина полицията да приключи така бързо със случая?

Този въпрос прекъсна тирадата на Кранстън. Това му даде възможност да забележи празната си чаша. Хвана я, погледна Девлин и каза:

— Имате предвид, че нарочно са претупали работата?

— Да.

— Не. Просто си мислех, че това е обикновен мързел и некомпетентност. Хора без отношение. Затова се обърнах към Чоу. Той каза, че вие ще знаете какво да направите.

Кранстън се завъртя на изкуствения си крак и отиде към кухнята.

Когато генералът погледна към брега, Девлин също насочи поглед натам и забеляза една жена, движеща се по брега на около петстотин метра на запад. Дори от разстояние той забеляза, че тя е висока, дългокрака и с изящна походка. Младата жена вървеше към къщата и колкото повече се приближаваше, толкова повече интересът на Девлин нарастваше. Кранстън се върна на терасата с пълна чаша и Девлин се обърна към него.

— Защо полицията иска да потули случая? — попита генералът.

— Не знам. Не казвам, че са го направили. Вие може би имате право. Били просто не е бил от значение за тях. Ако за тях той е бил само една объркана скитаща се душа, логично е те да не са мотивирани да направят нещо повече. Особено ако са толкова мързеливи, колкото ги описвате. Може би това е всичко.

— А вие какво мислите?

— Не знам какво да мисля. Той може да не е бил от значение за полицията, но ако е бил убит, тогава е бил от значение за някой друг. Хората обикновено не убиват някой, който не означава нищо за тях.

Кранстън погледна Девлин.

— Така е.

— А вие все пак нямате ли представа кой може да е убил Били?

— Никаква.

Жената от плажа беше вече по-наблизо и докато разговаряше с Кранстън, Девлин хвърли още един поглед към нея.

— Възможно е да е точно така, както полицията казва. Независимо колко са мързеливи.

— Ако имате намерение да доказвате, че полицията е била права, тогава няма нужда да работите за мен, господин Девлин.

— Искате да кажете, че трябва само да докажа това, в което вие вече вярвате?

— Що за въпрос, по дяволите? — повиши тон генералът. — Да му се не види, момче, изглежда изобщо не се интересуваш от случая.

Жената беше вече на около сто метра разстояние. Тя наистина имаше дълги крака. Раменете й бяха широки. Косите — прави, смолисточерни, прибрани на опашка, преметната през дясното й рамо. Беше само по черни бикини, които едва покриваха страхотното й тяло.

— По дяволите, Девлин, пука ли ви или не? — настоя Кранстън.

Девлин бавно отмести очи от жената и се вторачи в генерала.

— Дали ми пука, генерале? Питате ме дали ми пука? Човекът, който спаси живота ми, свършва полуизяден от диви животни, захвърлен на края на света и вие мислите, че на мен не ми пука? Мислите, че не знам как той е умрял в края на един дълъг път, изпълнен с болка и мъки, започнал още от онази мръсна война? Мислите, че не ми пука задето вие седите сам тук и пиете непрекъснато? Ядосвате се на някакви местни ченгета, които вероятно нямат представа как се разследва убийство. А аз съм се ядосвал на много хора в продължение на онези шибани двайсет години. Проблемът ми не е, че не ми пука. Проблемът ми е, че не зная кого да разоблича пръв и кого да накарам да си плати пръв. Може би трябва да започна от Камбоджа и да намеря гадовете, които объркаха ума на Били с онези мини, хвърлени по нас. След това да открия всички онези, които са стреляли по него, или са го тероризирали, или са го измъчвали във военнопленническия лагер. Или всеки офицер, под чието командване е бил. Или всяка жена, която го е изоставила. Или да започна с вас? Сега той е мъртъв, но това беше по-скоро неговата война, отколкото на някой друг. Да изровя ли костите му и да ги стрия на прах? Откъде да започна, генерале?

Кранстън видя огъня в очите на Девлин. За момент той наистина се уплаши да не би Девлин да го удари с юмрук в лицето. Беше изтълкувал погрешно хладните въпроси, които Девлин му бе задал. Но все пак запази самообладание. Седна срещу него и зачака, готов да посрещне удара, ако това щеше да се случи. Но Девлин потисна гнева си. Когато се почувства в безопасност, Кранстън тихо измърмори:

— Защо просто не започнете с това да откриете кой е забил ножа в корема на момчето ми?

Девлин кимна бавно и отново погледна към жената. Тя беше съвсем близо. Беше толкова красива, че му се прииска просто да поседи и да я погледа как минава покрай него, докато гневът и мъката го напуснат.

Тя беше висока и стройна. Бикините покриваха стегнатия й задник, който се извиваше дъгообразно около хълбоците и преливаше в развитите мускули на добре оформените бедра. Гърдите й бяха едри и стояха като изваяни на тялото. Въпреки че кожата й беше типична за хората от тихоокеанските острови — превъзходна смес от мед и бронз, лицето й имаше черти на човек от бялата раса. Носът й беше дълъг и правилен, а не широк като на полинезийците. А очите й, макар тъмни и бадемовидни, бяха по-големи от азиатските. Но може би най-чувствената част от нея беше устата й — онзи тип устни, които изглеждат леко сърдити дори когато се усмихват. Уста, която сякаш крие неизказана мъдрост. Уста, която не се нуждаеше от думи, за да каже, че всяко нещо си има и друга страна.

Имаше и още нещо, което привлече интереса на Девлин. Сега, когато тя беше по-близо, той видя, че точно над хълбока й и надолу по задника и десния й крак имаше сложна плетеница от сива татуировка. Татуировката се състоеше от преплитащи се триъгълници, кръгове и линии. Някога това е бил внушителен феминистичен символ на племената от островите. Девлин реши, че е направена на най-подходящото място — на силното бедро на самоуверената екзотична красавица.

Но татуировката беше само лека изненада в сравнение с онова, което последва. Жената не мина покрай къщата, а прескочи малката скала от застинала лава и продължи по окосената морава, която водеше към терасата на Кранстън. Тя вървеше право срещу Девлин и го гледаше така, сякаш идваше да му се скара, задето се бе захласнал по нея. Девлин се почувства неудобно. Беше хванат натясно и тази жена щеше да му даде да разбере. Но той не се разтревожи. Не свали поглед от нея нито за миг. Тя изглеждаше толкова поразително красива и интересна, че не му пукаше какво ще му каже, поне докато продължаваше да върви към него.

Точно преди да стигне до терасата тя облече една червена фланелка, която покри горната част на тялото й, но остави оголени краката.

Младата жена гледаше Девлин също толкова внимателно, колкото той нея, когато дрезгавият глас на Кранстън се намеси.

— Запознайте се с дъщеря ми, господин Девлин. Лийлани Килау Кранстън.

Девлин беше твърде стъписан, за да направи нещо, но накрая успя да се изправи. Тя протегна ръка и Девлин я стисна. Пръстите й бяха дълги. Кожата гладка. Но отвътре дланта й беше груба, а ръкостискането — силно.

Изведнъж жената стана някак резервирана. Усмихна се за миг, разкривайки ослепителните си зъби, които напомниха на Девлин за усмивката на Били Кранстън. Усмивка, която той винаги щеше да свързва с нещо достатъчно силно, за да спаси живота му.

— Аз съм Джак — каза той. — Джак Девлин.

— Харесва ли ви гледката от терасата на баща ми?

Девлин продължи да я гледа и отговори:

— Да, харесва ми.

— Дъщеря ми живее на около километър и половина надолу по брега — рече Кранстън.

— Брегът е много красив. Сигурно разходката между двете къщи е чудесна — каза Девлин.

— Да. Може би една от най-прекрасните разходки в света. Макар че не я правя много често.

— Какво ви води насам тази сутрин? — попита Девлин.

— Вие. Исках да разбера какво смятате да направите за Били.

— Точно за това говорим, Лийлани — намеси се Кранстън. — Казах ти, че искам да наема професионалист, който да поеме разследването. Това не е нещо…

— Не е нещо, от което аз да остана настрана.

— Аз не крия нищо от теб. Господин Девлин пристигна снощи. Нищо не сме решавали.

— Какво обсъждахте досега?

— Виж какво, Лийлани, нямам намерение да ти докладвам за всяко проклето нещо, което правя.

— Аз не те питам за всяко нещо, татко. Аз те питам за Били.

Девлин погледна прошарения генерал, който едва сдържаше гнева си. Струваше му се, че ако той не беше там, Кранстън щеше да изкрещи на дъщеря си и да й каже да си гледа работата. Което обаче не означаваше, че не би го направил в следващия момент.

— Ще отида до брега, докато вие двамата разговаряте — прекъсна ги Девлин. — Ще се поразходя.

Той слезе от терасата и се запъти към брега. Забеляза, че бащата и дъщерята изчакваха да се отдалечи достатъчно, за да не ги чува, но дори тогава той долови ругатните на Кранстън.

Девлин забърза към брега, за да не чува виковете. Изведнъж му се дощя да бъде далеч от къщата на Кранстън, от неговия гняв и от болката му. Съблече фланелката си, свали шортите и влезе във водата. Северният ветрец бе развълнувал океана.

Плуваше успоредно на брега, далеч от къщата. В първите пет минути му беше трудно да се движи в бурните води. Но постепенно свикна с хладината и мускулите му започнаха да се движат ритмично. Не мислеше за нищо. Дойде му на ум просто да поседи няколко дни под лъчите на горещото хавайско слънце и после да каже на Чоу да изпрати някой друг да открие какво се е случило с Били Кранстън. Някой, който да разбули истината за толкова години, изпълнени с болка.