Джон Кларксън
Хавайска жега (33)

31.

Парчетата от картинния ребус започнаха да се подреждат. Колкото повече научаваше Девлин, толкова повече се убеждаваше, че смъртта на Били на е била резултат от случайно или произволно насилие. Били бе решил да се бори. Девлин не знаеше дали го е направил от благородна саможертва или от обикновен гняв. Но това нямаше значение. Колкото повече узнаваше, толкова повече се чувстваше участник в един грандиозен замисъл, който Били бе прозрял, навлизайки в тропическата гора, за да умре.

Потеглиха към скривалището и Девлин каза на Тули.

— По-добре поспи няколко часа. Цяла нощ ще будуваме.

— Какво ще правим, шефе?

— Ще ти кажа, когато се събудиш. Не искам да сънуваш кошмари.

Девлин очакваше, че самоанецът ще се засмее, но едрият мъж не го направи. Само кимна и отиде в стаята в задната част на къщата. Девлин се качи горе и бавно се отпусна на леглото. Позволи си да задреме. Но знаеше, че мозъкът му няма да се избави от нежеланите видения. Образите бяха ужасни. Но той ги прие такива, каквито бяха, съзнавайки, че някаква защитна сила кара умът му да се отърси от ужаса на широко отворената уста на мъртвия Били, черната дупка там, където са били стомахът и сърцето му, кръвта от раните, ръмженето на Кий, омразата му и треперещите ръце на Лайман. Смъртта и унищожението отекнаха във въображението на Девлин, който най-после сложи край на това и с мъка се събуди. Погледна часовника си. Беше спал три часа.

Скочи от леглото, изкъпа се и се облече — този път в черни дрехи и туристически обувки.

После слезе на долния етаж. И Тули се бе събудил. Беше в банята. Навън ръмеше дъжд. Това щеше да усложни нещата.

Самоанецът влезе в хола и двамата седнаха да се хранят. Девлин яде плодове, хляб и консервирано месо. Пи кафе и вода. Малко се натъжи от мисълта, че последната му храна на тази земя може да е консервирано месо. Натъжи се още повече, когато установи, че вкусът започва да му харесва.

Докато се хранеха, Девлин внимателно обясни какво щяха да правят. Изрично подчерта, че ролята на Тули е да осигурява подкрепление. Чувстваше, че няма да е справедливо да пуска самоанеца в центъра на полесражението. От друга страна, знаеше много добре, че щом се стигне до престрелка, Тули ще убие всеки, който ги нападне.

Двамата прибраха снаряжението. Взеха и две леки камуфлажни мушами заради дъжда. Девлин си сложи бейзболна шапка, обработена със силикон. Дългата козирка беше най-добрият начин да предпазва очите си от дъжда.

Когато потеглиха, беше два часът след полунощ. Девлин взе бялата тойота за Лийлани. Тули го последва със синята мазда.

Влязоха в града. Кахоа беше тих. Девлин караше бавно, оглеждайки занемарените сгради и олющените витрини. Този път градчето изглеждаше познато. Мина покрай ресторант „Да“ и се замисли за Лийлани, която спеше на втория етаж. В същия миг изпита желание да спре колата и да изтича по стълбите. Да я събуди, да я качи в колата и да я види как отива надалеч от този град. Но отмина ресторанта и се помъчи да престане да мисли за нея.

Спря тойотата в единия ъгъл на паркинга до „Вилидж Ин“. Слезе, отвори багажника, сложи беретата до резервната гума и затвори капака.

Рейчъл Стийл стоеше до прозореца на банята си. Беше ходила до тоалетната. Звукът на колата на Девлин привлече вниманието й. Тя го наблюдаваше от момента, когато паркира. Той приклекна, сложи ключовете от колата върху задната гума, после излезе от паркинга и изчезна в утринния дъжд.

Използвайки координатите, които им бе съобщила госпожа Банкс, Девлин и Тули намериха ранчото на Кий в три и трийсет сутринта. Още половин час търсиха пътя, който излизаше зад фермата. Продължиха, докато пътят се превърна в две бразди и неравностите станаха твърде много за маздата. Трябваше да вървят десетина минути, за да стигнат до северната граница на ранчото.

Тропическата гора там приличаше на областта на юг, където бе намерено тялото на Били, само че имаше повече дървета и по-малко трева. Земята беше по-равна, което беше хубаво, тъй като Девлин и Тули бяха доста натоварени, за да се придвижват бързо. Девлин носеше на гърба си пушка „Маузер“, трийсет и осми калибър, с лостово действие, модел 86, снабдена с прецизен уред за нощно виждане. В дясната си ръка държеше заредена пушка „Мозберг 590 Интимидейтър“, дванайсети калибър с ръчно задействащ се лазерен мерник. Носеше и своя деветмилиметров „Зиг зауер П226“ с пълнител за петнайсет патрона, но този път му бе прикрепил и уред за нощно виждане. Заедно с допълнителните амуниции за трите оръжия Девлин бе натоварен общо с около петнайсет килограма смъртоносна огнева мощ.

Тули беше въоръжен със същата пушка и пистолет, но вместо мозберг бе взел картечен пистолет „Хеклер и Кох МП5Н“ с приспособление за нощно виждане. Оръжието бе заредено с пълнител за трийсет патрона и Тули беше достатъчно опитен, за да може да изпразни целия пълнител в радиус от сто метра.

Двамата бяха облечени в кевларени дрехи в защитен цвят.

В маздата бяха оставили още един картечен пистолет „Хеклер и Кох МП5Н“ и една пушка „Мозберг“.

Когато тръгнаха към ранчото на Кий, още беше тъмно и се стелеше обичайната за тропическата гора ситна мъгла. Намираха се на шестстотин метра надморска височина и хладният въздух превръщаше влагата в гъсти вълни мъгла, които изпълваха всеки дол и вдлъбнатина на земната повърхност. А това напълно удовлетворяваше Девлин.

След около трийсет минути те намериха едно място, което отговаряше на целта им. Висок хребет, който обграждаше ранчото на Кий от три страни. Зад тях беше гъстата, забулена в мъгла тропическа гора, а пред тях — стръмен склон, спускащ се на стотина метра. В подножието му, на около седемдесет и пет метра на запад се намираше дворът на ранчото.

Нощното небе посивяваше от първите лъчи на зората. Девлин приклекна зад една ниска скала и започна да трупа червеникава пръст и камъни, за да направи хълмче, на което да подпре маузера. Тули зае позиция на около петстотин метра вляво от него.

Докато работеше, Девлин огледа района. Вгледа се в онази част на ранчото, където бяха сградите. Най-голямата беше къщата на Кий — обикновена дървена постройка, която по всяка вероятност имаше пет-шест стаи. Покривът беше от асфалт и червеникава сгурия. Девлин се намираше на двайсетина метра от нея и на една линия с покрива.

На около десет метра вдясно и на петнайсет метра на юг от къщата имаше две бараки от ръждясал метал. Вратите бяха големи и двойни, а на стените имаше по три прозореца.

Пред бараките бяха паркирани два двутонни военни камиона. Девлин нямаше представа откога са там и дали са празни.

Успоредно на бараките, на около двайсет метра от къщата, имаше голям резервоар за дъждовна вода, покрит със светлосиня мушама. Не се виждаха други сгради. В далечния южен ъгъл на двора имаше огромна порта, до която свършваше черен път. Пространството беше обрасло с проскубани туфи трева. Пред къщата стояха два пикапа и няколко коли. До резервоара имаше оградено пасище, сливащо се с тропическата гора. На изток от къщата се извисяваше горичка от авокадо. На земята лежаха стотици гниещи плодове.

Всичко беше тихо, с изключение на едно куче, което от време на време излайваше. Кучкарниците бяха до резервоара с вода.

Според Ейнджъл това беше мястото, където Били бе дошъл, за да се срещне с Кий и с другите, които се занимаваха с търговия на оръжие. Военните камиони показваха, че в ранчото има оръжия. Колите и пикапите означаваха, че Кий и хората му се крият след кръвопролитието пред „Макдоналдс“. Беше съвсем тихо, сякаш всички спяха.

Всички, с изключение на един. Кий. Хората му, шофьорите на военните камиони и войниците на Макуилямс спяха. Повечето бяха работили в понеделник през нощта и във вторник сутринта. Взеха оръжията от тунела в лавата и ги натовариха на хеликоптера, който излетя към Похакулоа. Тръгнаха от полетата близо до Калапана и отидоха в ранчото на Кий, където бяха посрещнали двата военни камиона. Макуилямс се бе опитал да накара Кий и хората му да продължат да работят, докато натоварят всичко, но видя, че мъжете са изтощени. В полунощ във вторник той най-после се смили над тях и им разреши да поспят. Четирима спяха на две легла в бараката, намираща се най-близо до Девлин. Други петима спяха на дюшеци или на дивани в къщата, а Кий беше в спалнята на втория етаж.

Макуилямс обаче не спеше. Не можеше. Вълнението му беше твърде силно. Остана буден, за да бъде нащрек. И за да реши кой е най-добрият начин да убие Кий и деветимата му главорези, след като натоварят оръжията. Хрумна му да го направи в ранните часове на дъждовното утро, докато спят. Така щеше да бъде най-лесно. Но се отказа. Това означаваше да убие и шофьорите. Не можеше да им довери тайната за смъртта на десет души. Пък и после Макуилямс и неговите войници трябваше сами да натоварят камионите. И да ги закарат до Хило. Освен това не го привличаше минималното предизвикателство да ги убие един по един, докато спят.

Но докато гледаше как лъчите на зората се опитват да проникнат през сивкавия дъжд, Макуилямс се зачуди дали не допускаше грешка. Все още можеше да го направи. Не беше твърде късно. Може би просто ръцете го сърбяха да застреля някого. Убийството на човека пред „Макдоналдс“ бе разгорещило кръвта му. Но той положи усилия да се успокои. Скоро всичко щеше да свърши. Макуилямс реши, че първоначалният му план е най-добър. Да ги остави да натоварят камионите и сетне да свърши мократа работа. Щеше да бъде по-забавно, ако окажеха съпротива. Пък и им бе дал възможност да видят ефрейтори А, Б и В в действие и да разберат колко са добри в бързите убийства.

Девлин беше готов. Дойде моментът да узнае какво са намислили Кий и хората му. Да види с очите си. Първо трябваше да ги изкара навън. И знаеше точно как да го направи.

Виждаше десетина от кучетата убийци на Кий. Не искаше да се среща с тях. Девлин се прицели в първите две мишени и бързо ги застреля — едното в главата, другото в гърдите.

Отмести око от оптическия мерник на пушката, за да види реакцията. В продължение на няколко минути спящите кучета не направиха нищо, но скоро мирисът на кръв ги събуди и те започнаха да дращят с нокти и да вият в кучкарника. Следващите три изстрела бяха по-трудни, защото трябваше да се прицели в движещи се мишени. Девлин взриви главите на два от песовете и уцели трети в тялото. Кръвта и труповете побъркаха останалите кучета, които започнаха да се нападат едно друго. Няколко разкъсаха телата на умрелите.

Макуилямс чу първите два изстрела и скочи. Разбра откъде идват и изпрати ефрейтор А в спалнята на горния етаж, после изкрещя на Кий и на хората му да се събудят.

Девлин наблюдаваше внимателно, очаквайки да види някакво раздвижване, но от къщата не излизаше никой. Ако не чуваха нищо, значи бяха пили и пушили марихуана до късно. Ала Девлин нямаше намерение отново да нахлува в чужда къща. Този път щеше да ги накара да излязат. Той спокойно зареди пушката и стреля в глутницата лаещи кучета. Отмести око от мерника, огледа ранчото и пак зареди маузера. Най-сетне чу викове и крясъци, идващи от къщата, но все още никой не се показваше. Нещо не беше наред. Доколкото ги познаваше, онези хора не бяха толкова дисциплинирани, че да стоят вътре и да кроят планове, докато някой избиваше кучетата им. Но Макуилямс не влизаше в сметките му.

Капитанът будеше хората в къщата и ги караше да проверяват оръжията си и да чакат заповеди.

Девлин реши, че им трябват още предизвикателства. Прицели се и стреля в резервоара за бензин на най-новия пикап. Нагорещените куршуми запалиха бензина. Задната част на пикапа избухна в пламъци.

Спря да стреля и зачака. Все още не ставаше нищо. Девлин тихо изруга и се примири с мисълта, че в къщата има някой, който е запазил самообладание, чака и наблюдава. Явно човекът в ранчото чакаше да разбере колко са стрелците и къде се намират. Сигурно беше военен и имаше боен опит.

Девлин погледна вляво, опитвайки се да види Тули, но не го забеляза. Хората в къщата още не знаеха, че Девлин има подкрепление. Той осъзна, че вероятно е издал местонахождението си. Реши да погледне още веднъж през мерника на маузера, после да се премести. Наведе се, но удари коляното си в един камък. Дръпна се назад и приклекна, за да го отмести, и в същия миг чу изстрел. Земята зад него се пръсна на парчета. Ако беше останал на мястото си зад маузера, щеше да бъде мъртъв.

Девлин се прилепи до основата на хълмчето и запълзя наляво, извън обсега на огъня. Надникна точно навреме, за да види двамата мъже в цивилни дрехи, които излязоха от къщата. Бяха бели. Имаха хубавото телосложение и късите подстригани коси на войници. И носеха военни оръжия.

Първият, ефрейтор Б, вдигна автомат „Барет 82А1“ петдесети калибър. Вещо описа няколко дъги с дулото и изстреля поток от тежки куршуми, които разбиха на пух и прах хълмчето пред Девлин. Зад ефрейтор Б стоеше ефрейтор В. Той държеше четирийсетмилиметров гранатомет „М16А2“. Девлин чу пукота и усети как земята се разтресе, когато една от гранатите експлодира на десет метра от него. Куршумите от „Барет 82А1“, петдесети калибър, разрушаваха укритието му. Гранатите скоро щяха да го намерят. А ако се покажеше, снайперистът, който бе изстрелял първия куршум, щеше да го убие. Беше хванат в смъртоносен капан.

Той остави маузера на земята. Оръжието беше прецизно и струваше четири хиляди долара, но в момента беше безполезно. Девлин взе мозберга и го напомпа.

Единствената му надежда беше Тули. Мъжете, които стреляха, не бяха от шайката на Кий, а обучени и дисциплинирани бойци. Явно бяха чакали, докато го бяха засекли с оптическите мерници. Бързо бяха измислили план как да го убият. И го изпълняваха акуратно.

Двамата войници бавно вървяха към него. Онзи с автомата „Барет“ продължаваше да стреля. На двайсетина крачки от Девлин избухна още една граната. Но сега войниците трябваше да заобиколят къщата и да го изгубят от поглед.

Девлин се възползва от възможността, за да се промъкне надясно. Остана прилепен до полуразрушеното си укритие и се придвижи по-нататък. Бързо отвинти оптическия мерник на маузера, излезе от укритието си и надникна във всички прозорци на къщата, опитвайки се да види откъде идват изстрелите. Разполагаше със съвсем малко време, защото двамата войници скоро щяха да започнат да стрелят по него.

Единственото, което съзря, беше отворения прозорец на втория етаж. В стаята беше тъмно.

В същия миг се показа екипът от убийци. Девлин бе принуден да се върне зад укритието си. Не можа да се възползва от възможността да премахне стрелеца в къщата. Но в същия миг Тули откри огън със своя картечен пистолет „Хеклер и Кох“. Потокът от деветмилиметрови куршуми започна от стъпалата на войника с автомата „Барет“, петдесети калибър, и завърши в гърдите му. Тялото на ефрейтора се разтресе и се обля в кръв, а гърдите му се разкъсаха на големи парчета. Докато падаше, куршумите на Тули пронизаха врата и брадичката му, раздробявайки лицето. Самоанецът го бе прерязал на две.

Девлин остави оптическия мерник, застана на коляно и бързо допря мозберга до рамото си. Стрелецът от къщата се бе приближил до прозореца, за да се опита да види откъде идват смъртоносните куршуми и Девлин стреля три пъти в прозореца. Изстрелите блъснаха ефрейтор А в отсрещната стена на стаята и той падна сред дъжд от стъкла и трески.

Ефрейтор В мигновено се скри зад тялото на мъртвия си партньор, махна приспособлението за изстрелване на гранати и стреля три пъти по посока на Тули. По-малкият калибър куршуми от М16 не бяха толкова разрушителни, колкото от автомат „Барет“, но самоанецът нямаше укритието като на Девлин и съществуваше вероятност да го уцелят. Девлин се изправи, за да се прицели по-добре във войника, но това беше почти невъзможно. Той изпрати три куршума над главата на ефрейтор В с надеждата, че ще даде възможност на Тули да се скрие.

Ала самоанецът не отстъпи. Възползва се от изстрелите на Девлин, за да се приближи и да стреля във войника. В същия миг от къщата излезе Сам Кий, предвождащ група мъже — всички въоръжени с автоматични оръжия. Девлин забеляза един слаб човек, облечен в камуфлажни дрехи, който бързо се придвижи до най-близката барака. Държеше карабина М16.

Девлин изкрещя на Тули, но самоанецът се беше съсредоточил да убие последния от войниците на Макуилямс и не чуваше нищо от трясъка на своя картечен пистолет „Хеклер и Кох“.

Девлин смени ъгъла и изстреля последните три куршума от пълнителя си в хората на Кий. Беше твърде далеч, за да убие някого, но потокът от куршуми ги спря и привлече вниманието на Тули.

— Хайде — извика Девлин и му махна с ръка да се оттегли.

Самоанецът държеше оръжието си като пистолет, стреляше в двора на ранчото и вървеше заднишком към Девлин.

Макуилямс бе вдигнал и останалите от хората, които спяха в бараките. Те изтичаха навън, за да се включат в престрелката. Капитанът ги бе заплашил, че ще ги убие, ако не го направят.

Приведен, Девлин хукна към тропическата гора зад ранчото, зареждайки мозберга. Тули го пресрещна. Гъстата растителност, дъждът и мъглата ги скриха, но хората на Кий стреляха напосоки и разпръскваха на трески дърветата около тях. Главорезите засега бяха далече. Девлин искаше да увеличи разстоянието колкото е възможно повече. Но ефрейтора беше много по-напред от шайката и вече тичаше нагоре по хълма след Девлин и Тули. Той беше много по-бърз и в по-добра форма от хората на Кий и изгаряше от нетърпение да застреля онзи, който бе убил партньорите му.

Макуилямс изкрещя на главорезите на Кий да престанат да стрелят, за да не убият ефрейтор В, който бягаше пред тях. Те спряха, а Кий скочи и се затича към хълма. Макуилямс блъскаше и риташе мъжете, за да вървят напред. Мирисът на кордит и на кръв караше сърцето му да бие учестено. Лицето му бе изкривено в злобна усмивка. За него ситуацията беше чудесна. Кий вървеше начело на групата. Хората му го следваха. Врагът беше отпред, а Макуилямс — най-отзад. Можеше да ги застреля в гръб. Знаеше, че онези, които преследват, са достатъчно опитни, за да очистят поне неколцина от хората на Кий. Това беше дар от боговете.

Девлин и Тули тичаха рамо до рамо. Самоанецът се движеше с присъщата си плавност и грациозност. Девлин най-сетне бе успял да се научи да се придвижва бързо сред гъстата растителност и по неравния терен, без да се препъва. Изведнъж Тули изохка и тежко тупна на земята. Бронираната жилетка все пак го бе предпазила. Силата на удара го бе повалила. Сякаш го бяха блъснали. Девлин спря и изчака Тули да се съвземе.

Самоанецът се опита да стане, но Девлин го блъсна. Някой се бе приближил до тях. Сигурно беше оцелелият ефрейтор. Тули се изправи на колене. Лицето му беше изкривено от болка. Още два куршума разкъсаха листата над него.

Самоанецът изръмжа от отчаяние, грабна картечния пистолет „Хеклер и Кох“, обърна се и откри огън, изпразвайки половината пълнител по посока на изстрелите.

Девлин го хвана за ръката и отново го бутна да се наведе. Земята пред тях се обсипа от куршуми.

— Тръгвай! — трескаво прошепна Девлин. — Да се махаме оттук.

Тули стана и без да пророни дума, хукна. Зад гърба му се изсипа още един порой от куршуми. Войникът стреляше в посоката на шума. Девлин се придвижи наляво и приклекна зад едно евкалиптово дърво. Напомпа мозберга и се опита да види пламъка от дулото на М16. Дъждът се усили. В гората проникваше съвсем малко светлина и видимостта беше не повече от десет-петнайсет метра. Оцелелият войник беше най-опасен от хайката. Девлин трябваше да го извади от строя, но ефрейторът беше твърде умен, за да издаде местонахождението си. Не се застояваше на едно място. И той искаше да види врага пръв. Девлин чакаше и се взираше в шубраците, знаейки, че противникът му прави същото. Но Девлин съзнаваше, че няма много време. Войникът не бързаше. Хората зад него идваха.

Решението на Девлин беше опасно. Той чу, че главорезите на Кий се приближават. Знаеше, че ефрейторът се спотайва в гъсталака. Напомпа мозберга и стреля по посока на шайката, като в същото време се хвърли вдясно. Тупна тежко на земята, но отвори очи тъкмо навреме, за да види как войникът на Макуилямс обсипва с куршуми мястото, където бе стоял. Девлин забеляза пламъка от дулото на десет метра пред себе си. Както лежеше в калта, Девлин бавно вдигна пушката, активира лазерния мерник, насочи смъртоносната червена точка в лицето на войника и натисна спусъка. Червената лазерна светлинка изчезна сред мъглявина от кръв и плът, докато лицето на ефрейтор В се раздробяваше.

Девлин скочи и хукна, а Кий и хората му започнаха да стрелят лудешки. Девлин не можеше да повярва, че не е ранен, когато усети пареща болка в ръката. Инстинктивно подскочи и се спъна, но продължи да бяга. Вече тичаше, за да спаси живота си.

Изведнъж видя Тули. Самоанецът бе съблякъл ризата си. Бронзовата му кожа, камуфлажната жилетка и черният панталон се сливаха с цветове на тропическата гора. Девлин му направи знак и мина покрай него, без да спира.

Тули приклекна и зачака.

Кий и хората му продължаваха да стрелят, озъртайки се.

Тули лежеше на земята и чакаше. Главорезите се бяха разпръснали в редица, дълга около двайсет метра. Самоанецът се прицели в най-близкия човек и изпрати в гърдите му дъга от куршуми. Останалите се хвърлиха на земята. Макуилямс, който вървеше най-отзад, изстреля първите си куршуми няколко секунди по-късно и уби последния от редицата. Тули стреля още веднъж над главите им, после стана и хукна.

Кий го видя, стреля по него и изкрещя на хората си:

— Ставайте, да ви го начукам! Ставайте! Стреляйте! Напред, по дяволите!

Започна да рита мъжете около себе си и се втурна напред. Нямаше представа, че Макуилямс е убил един от хората му.

Тули профуча покрай Девлин, който току-що бе заредил мозберга. Самоанецът видя, че главорезите на Кий тръгват към тях. Девлин се изправи и изстреля пет куршума в групата. Мъжете отново се хвърлиха на земята и той хукна към пътя. Макуилямс застреля още един от хората на Кий. Но този път главорезите бяха по-близо един до друг. Кий видя, че човекът му пада, след като изстрелите на Девлин бяха заглъхнали. Обърна се, видя пламъка от дулото на карабината на Макуилямс и обезумя. Започна да стреля към капитана, докато изпразни пълнителя си. Разкъсваше се от дилемата дали да хукне след Макуилямс или да продължи да гони Девлин. Това беше твърде много за него. Струваше му се, че ще се побърка. Върна се при оцелелите шестима от хората си, пъхна нов пълнител в оръжието си и изкрещя:

— Ще ги изтрепя всичките. Шибани бледолики.

Мъжете се паникьосаха, не разбираха защо стрелят по тях и от двете страни.

— Млъкнете — изрева Кий. — Млъкнете и слушайте. Уили и Кимо, вие вървете след онези двамата пред нас. Стреляйте по тях, без да спирате. Останалите, елате с мен. Ще очистим онзи шибан военен скапаняк Макуилямс. Придвижвайте се тихо. Стреляйте, когато започна аз или той. После го напълнете с олово.

Хората се разделиха в противоположни посоки. Макуилямс се беше скрил в гората, но не изпускаше от поглед групата. Усмихна се. Радваше се, че Кий е направил играта по-интересна. Спотаи се в гъсталака, опитвайки се да намери пролука, откъдето да стреля и да се измъкне незабелязан.

Девлин тичаше бързо към пътя, където бяха оставили маздата. Беше убеден, че скоро той или Тули ще бъдат улучени. Онези типове стреляха непрекъснато. Самоанецът чакаше до канавката край пътя. Девлин се обърна към гората и се изненада, като не видя и не чу хората на Кий. Усети, че е настъпила някаква промяна. Нямаше викове. Нито изстрели. Уили и Кимо бяха тръгнали след тях, но нито един от двамата не искаше да си има работа с Девлин и с Тули. Само изпълняваха заповедите.

— Хайде, да се махаме оттук — рече Девлин.

Двамата хукнаха към колата, която се намираше на около двеста метра вляво по обраслия черен път.

Стигнаха до маздата, очаквайки Кий и хората му да изскочат от гората. Тули отвори багажника и извади втория картечен пистолет „Хеклер и Кох“. В същия миг от шубраците се показаха Кимо и Уили. Девлин скочи на предната седалка и седна зад волана. Тули заобиколи от другата страна и застана пред вратата на колата. Кимо и Уили насочиха пушките повече от страх. Девлин включи двигателя, а самоанецът откри огън. Хората на Кий се хвърлиха в калната канавка. Тули скочи в маздата, която мигновено потегли.

Макуилямс тичаше в тропическата гора колкото му държаха краката. Забеляза едно голямо дърво и се скри зад него. Прицели се внимателно и стреля. Един от главорезите падна и се хвана за гърлото, където го бе пронизал куршумът. Групата на Кий панически откри огън. Куршумите трещяха и обсипваха земята около Макуилямс, който лежеше по гръб зад дървото.

— Ха! Ха! Ха! Продължавайте да стреляте, невежи скапаняци! — крещеше и се смееше капитанът.

После прецизно изчисли времето за действие. Веднага щом настъпи неизбежното затишие, той се претърколи и ги обсипа с куршуми. Кракът на единия от мъжете се разкъса и той изпищя. Хората на Кий се разпръснаха, а Макуилямс отново хукна през гъсталаците.

— Хайде, Кий — изрева той. — Хайде, юнако. Убий ме, глупав смотаняк.

Кий започна да стреля безразборно, но капитанът бе изчезнал. Хората му го последваха. Яростта на главатаря им ги бе заразила. Макуилямс тичаше с всички сили и изчисляваше как да очисти трима от мъжете на Кий. Реши да убие още един, после да се промъкне зад тях и да ги застреля в гръб. Искаше да ги изтрепе и да вбеси Кий, а сетне да види сметката на онова глупаво любопитно момче. Господи, колко ми харесва това, помисли си той.

Когато видяха, че колата на Девлин потегля, Кимо и Уили събраха достатъчно смелост, за да изпълзят от канавката и да стрелят по нея. Маздата вече беше на двеста метра от тях, но те изсипаха поток от куршуми от оръжията си.

Девлин и Тули се изненадаха, когато куршумите започнаха да дрънчат по тънкия метал на колата. Задното стъкло се пръсна и ги обсипа със сини стъкълца. И двамата се наведоха инстинктивно, но Тули усети пареща болка в рамото. Той изсумтя, обърна се и започна да стреля през задното стъкло. В колата се разхвърчаха изгорели гилзи.

— Пести патроните — извика Девлин.

Тули спря да стреля, обърна се и допря ръка до кървящата рана.

— Да им го начукам — възмутен изръмжа той.

Девлин стисна здраво волана и маздата се понесе по неравния остатък от пътя. Търсеше кръстопът и когато го намери, зави наляво и се отправи на юг.

— Къде отиваш, шефе? — попита Тули.

— Връщаме се в проклетото ранчо. Замисълът беше да ги изкараме оттам, за да ни гонят, а ние да се върнем и да видим какво има на онова място.

— Планът щеше да е добър, ако нямаха войници и всичките онези оръжия.

— Да, щеше да е по-лесно. Макар че не знам защо изведнъж се отказаха да ни преследват. Останаха само двама.

Тули изсумтя.

Девлин караше маздата по неравния път застрашително бързо, твърдо решен да стигне до ранчото преди Кий и неговите хора.

— Приготви се. Наближаваме.

Самоанецът си сложи предпазния колан, за да може да зареди мозбергите и картечните пистолети „Хеклер и Кох“, без да удря главата си в тавана.

Стигнаха до мястото, където Кикуи Роуд завиваше на запад. Гумите изсвириха и разпръснаха кал и камъни, когато Девлин рязко свърна с осемдесет километра в час.

Спря пред ранчото и се насочи към портата.

— Дръж се — извика на Тули.

Самоанецът се хвана за таблото, а Девлин натисна газта и блъсна портата. Веригата не се скъса, но резето изщрака и се отвори. Девлин едва контролираше колата, докато се спускаха. Спряха пред една от бараките.

Преди Тули да успее да разкопчее предпазния колан, той грабна единия мозберг и изскочи от маздата.

Двамата военни шофьори, които бяха останали в ранчото, излязоха от бараката и хукнаха да търсят прикритие зад къщата. Девлин стреля над главите им и изкрещя да спрат. Онези се наведоха и продължиха да тичат. В същия миг от тропическата гора се появиха Кий и хората му. Кий видя, че шофьорите бягат и откри огън по тях.

— Убийте ги — изрева той.

Девлин се шмугна през отворената врата на бараката. Тули приклекна зад военните камиони. Главорезите на Кий застреляха шофьорите, но от хребета на запад поток от куршуми от автоматично оръжие се изсипа върху мястото, където стояха. Мъжете се скриха в шубраците и отвърнаха на стрелбата.

Девлин огледа бараката. Вътре имаше достатъчно смъртоносно оръжие, за да ликвидира хиляди хора.

Сякаш бе влязъл в малък армейски арсенал. Видя няколко сандъка, пълни с карабини М16. В единия ъгъл имаше две картечници „М47 Драгун“ — преносими противотанкови оръжия, които можеха да извадят от строя всеки по-голям танк от която и да е армия в света. Гранатомети „МК 19“, четирийсети калибър и купчина гранати, които приличаха на огромни жълто-зелени патрони, нанизани на гигантски патрондаш. Имаше и универсални картечници „М249“, десетина сандъка, пълни с 5.56х45-милиметрови патрони, снайперски пушки „М24“ с лазерни мерници, осемдесет и един милиметрови минохвъргачки „М29А1“, няколко противотанкови установки с ракетен заряд и три леки противотанкови картечници „АТ-4“. Всички оръжия бяха употребявани. Повечето бяха стари. Но мястото им не беше в ранчото на Кий. И по всичко личеше, че във военните камиони има още.

От престрелката пред „Макдоналдс“ и от стрелбата преди малко Девлин знаеше, че Кий има достъп до карабини М16. Лайман му бе разказал за оръжията за унищожение. Ала гледката пред очите му надминаваше очакванията.

Той се опита да състави наум опис на оръжията в бараката, но това беше невъзможно. Имаше запечатани и необозначени сандъци. В единия ъгъл на помещението стояха дори различни видове противотанкови и пехотни мини.

Всичко това струваше милиони. Как бяха пренасяни оръжията? Беше невъобразимо да се помисли, че армията е изгубила следите на толкова много оръжия. Всяка част трябваше да се отчита за боеприпасите, които й се даваха.

Девлин запамети серийните номера на двата сандъка, намиращи се най-близо до него и отново се втурна навън. Провери регистрационните номера на военните камиони. Беше намерил онова, за което бе дошъл, и сега трябваше да се измъкне жив от ранчото.

Кий и хората му още бяха притиснати от Макуилямс. Девлин не обърна внимание на престрелката между тях и изтича към маздата, като направи знак на Тули да го последва. Когато потеглиха, Кий изскочи от гората. Крещеше и стреляше като обезумял по колата на Девлин. Но маздата изчезна от погледа му, а Макуилямс насочи куршумите си към него.

Хората на Кий отвърнаха на огъня, но не спряха градушката от куршуми на капитана. Точните единични изстрели продължиха да свистят около тях. Кий не беше на себе си. Беснееше и крещеше на Макуилямс. Изпразни пълнителя на карабината М16, хвърли я и влезе в една от бараките. Появи се с една противотанкова установка с ракетен заряд, предназначена за изстрелване на различни видове ракети. Зареди бойна глава, пълна с гориво. Дългите му коси бяха разрошени. Очите му блестяха. Прицели се и стреля по посока на хребета на запад. Ракетата излетя с гръм от късото дуло и за секунди избълва смъртоносна мъгла от гориво над района, надвишаващ двеста квадратни метра. После ракетата експлодира и мигновено възпламени горивото. Взривът беше зашеметяващ. Западният хребет се превърна в огромно огнено кълбо. Кислородът във въздуха се изпари. Мощната експлозия блъсна Кий към бараката. Хората му инстинктивно се хвърлиха в гората. И изведнъж всичко утихна. Стрелбата спря. Не се чуваше никакъв звук.