Джон Кларксън
Хавайска жега (11)

9.

На следващата сутрин Девлин изкара третата взета под наем кола от малък жилищен комплекс на име Канейло Пойнт, намиращ се на западното крайбрежие на Оаху. Тули седеше до него и се усмихваше. Огромните му ръце висяха навън.

Кварталът се обитаваше от най-бедните хора на острова, но имаше едни от най-хубавите плажове в Оаху. Пред тях анемичната пясъчна ивица на Уайкики Бийч приличаше на жестока подигравка с лековерните туристи.

Последната работа на Девлин в Оаху беше да се срещне с племенния вожд на Тули. Името му беше Асеососо Суа. Чичото на Тули.

Това беше нещо повече от учтиво посещение. Без разрешението на племенния вожд Тули никога нямаше да се съгласи да работи за „Пасифик Рим“. Той не се биеше за пари или приключения, а за племето си. Семейството му и всички останали печелеха от усилията на Тули, както и той от техните. Ако Тули се провалеше, всички губеха. Успееше ли, за всички настъпваше благоденствие. Девлин трябваше да бъде приет от семейството, за да може Тули да работи за него. А това можеше да стане само с благословията на вожда.

Девлин се запозна с Асеососо Суа преди няколко години. Възрастният мъж беше поразително красив. Висок и добре сложен, но не едър. Имаше класически полинезийски черти и гарвановочерни коси, които не посивяваха, макар че беше шейсетгодишен.

Суа беше един от най-спокойните и миролюбиви хора, които Девлин бе виждал. Нямаше нищо против да се срещне с него. Всъщност това беше една от причините да потърси Тули, вместо някой друг наемник на „Пасифик Рим“. Така имаше възможност да поседи с вожда Асеососо Суа.

Тули и Девлин спряха на алеята за коли пред спретнатата едноетажна къща — най-представителната в квартала. Сградата имаше каменна основа и дървени стени. Дом, подходящ за един вожд.

Посрещна ги лелята на Тули. Както обикновено, наоколо тичаха и крещяха пълнички палави хлапета, облечени само по шорти. Две млади двайсетгодишни жени седяха в голямата централна стая и шиеха подгъва на дълго тюлено перде. Две по-възрастни жени готвеха в кухнята. В къщата сигурно имаше още много хора. Според самоанските обичаи всеки роднина на вожда можеше да отиде в дома му и да остане там колкото иска. Онези, които работеха, осигуряваха парите. Другите се грижеха за къщата. Но дори да не правеха нищо, те пак бяха добре дошли.

Девлин и Тули отидоха на верандата в задната част на къщата. Вождът седеше на един плетен стол. Беше облечен в къса тясна фланелка, която разкриваше долната част на черната плетеница от татуировки. Украсата беше официална, проектирана и осъществена в съответствие със строгите традиции на племето. Символът на един истински самоански вожд.

Когато видя Девлин, Асеососо се усмихна и кимна, но не стана. Тули остана да чака почтително на прага на верандата.

Асеососо протегна ръка и Девлин я стисна. Вождът му направи знак да седне на малката пейка до него и започна да говори. Гласът му беше тих, но тембърът и интонацията отекваха в цялото тяло на Девлин. През повечето време Асеососо говореше, без да го поглежда. Вождът бе поел ролята на съветник. Предаваше устната традиция и раздаваше правосъдие по същия начин, по който това беше правено поколения наред в неговото племе. Поглеждаше Девлин само от време на време. Гледайки право напред, Суа се обръщаше и към Тули. Думите му бяха обикновени, но и тържествени, защото говореше за законността. Съдържанието на речта му беше ясно. Асеососо обясняваше колко е важно семейството и какви са задълженията на Тули към племето Матаи.

След официалното слово и след знака на Девлин, че е разбрал вожда, Асеососо се усмихна и стисна ръката му. После наклони глава към него и заговори по друг начин, като бизнесмен. Подчерта, че спечеленото от Тули ще бъде изпратено в банковата сметка на семейството. Накара Девлин още веднъж да обясни как Тули ще бъде обезщетен в случай на смърт или злополука. Девлин каза, че агентите на „Пасифик Рим“ не могат да бъдат застраховани поради естеството на работата им, но съществува фонд от средствата, събрани от печалбата на компанията. Семейството на Тули щеше да получи един милион долара — или за да покрият разходите по лечението, или в период от десет години в случай на смърт.

Вождът кимна с разбиране. Стиснаха си ръцете още веднъж и официалната част на срещата свърши.

Ритуалът вдъхна на Девлин спокойствие и чувство за обновление и решителност. Той вече бе планирал ходовете си, но беше достатъчно опитен и зрял, за да познава стойността на духовната сила. Сега нещо друго, нещо неосезаемо щеше да ръководи действията му. Асеососо му бе предал част от обаянието си.

После вождът придоби трети облик — на приятел. Изправи се в цял ръст. Лицето му засия в широка приятна усмивка. Потупа Девлин по рамото и рече:

— Добре, поговорихме си, а сега, съберете всички за вечеря, а ние, мъжете, ще пием кава^[1], нали?

Цели пет минути Девлин твърдо, но учтиво обяснява, че не може да остане за церемонията с кава. Предишния път му бяха нужни два дни, за да се отърси от вцепеняващото въздействие на кава. По този начин племето почиташе госта си. Събитието беше незабравимо, но Девлин отклони поканата.

Последва сбогуването и мечешките прегръдки и най-после семейните дела приключиха. Девлин и Тули се качиха в колата и поеха по дългия път за Уайкики. Минаха покрай няколко красиви плажа с ослепителнобял пясък. Девлин не устоя и каза:

— Тули, искам да поплувам.

Самоанецът го потупа по рамото и рече:

— Да. Добра идея, шефе. Белият ти задник ще хване слънчев загар. Ще изглеждаш много по-добре. Като островитянин. И аз ще поплувам.

Паркираха встрани от пътя.

Тули предимно се носеше по вълните, докато Девлин плува усърдно в продължение на четирийсет минути. Когато излезе, той се почувства ободрен и освежен. Общуването с Асеососо несъмнено го бе заредило с настроение и енергия. Въпреки усиленото плуване му се щеше да продължава да се движи. Тули и Девлин тръгнаха по брега, оставяйки се на слънчевите лъчи да изсушат телата им.

Двамата представляваха внушителна гледка. Бяха почти еднакви на ръст, но Тули тежеше двайсет и пет — трийсет килограма повече. Девлин имаше едър кокал и силни мускули, а самоанецът — огромни кокали, тежки мускули и щедър пласт плът.

Тули се усмихваше на слънцето, разтъркваше солената вода по гърдите и раменете си и размахваше ръце. Изведнъж попита:

— Вождът е добър човек, нали?

— Много е специален.

— Затова е вожд. Видиш ли го, веднага разбираш, че е вожд.

Девлин кимна. Представи си спокойното лице на Асеососо и почувства вътрешната му сила.

— И така, какъв е планът, братко?

Девлин вече му бе казал какво разследва. Само спомена, че Били Кранстън означава много за него и Тули прие това, без да задава въпроси.

— Първо ще отида на Биг Айланд — започна Девлин. — Искам да поговоря с полицията. Да видя какво представлява градът. Да намеря хотел. Ти ще дойдеш след един-два дни. Ще се настаниш в къщата, която е наела госпожа Банкс. Ще се правиш, че не ме познаваш. Аз също. Така няма да те свържат с мен. Ако Били е бил убит, не след дълго хората, които стоят в дъното на цялата история, ще разберат какво търся. А може би вече знаят.

— Защо мислиш така?

— Имах лек сблъсък с три местни момчета.

— С онзи, когото снощи намериха със смазана глава?

— Да.

— Ти ли го прегази, шефе?

— Не. Шофьорът му.

— По дяволите.

— Подгоних шофьора, но той имаше твърде голяма преднина. Когато се върнах, ченгетата вече бяха дошли. Трябваше да се махна оттам. Нямах възможност да разбера дали са местни крадци или някой ги е изпратил по дирите ми.

— Но как са разбрали за теб?

— Не знам. Вероятността е малка, но имам чувството, че знаят.

— Може би трябва да се кача на самолета с теб.

Девлин се усмихна на загрижеността му.

— И на другия ден ще стане страхотно. В града едновременно се появяват двама чужденци. Веднага ще ни свържат, дори да се държим настрана един от друг.

Тули се намръщи.

— В Кахоа се мотаят много гадняри.

— Ако положението стане напечено, ти ще вървиш след мен навсякъде, където отида и ще ги плашиш като онзи тип снощи.

— Кой?

— Гигантът от клуб „Хуба Хуба“.

— А, той ли? Това беше братовчед ми Фава, човече.

Девлин го погледна.

— Братовчед ти ли?

— Да.

— По дяволите. Пък аз помислих, че ти го изплаши и прогони.

— Не. Фава е безцеремонен. Може да пребори всеки. Дори мен. Но никога не сме се били. Трябва да стане нещо изключително, за да се сбием.

— Значи той си тръгна, защото те познава?

— Да. Фава знае, че всеки, който се сбие с Тули, ще пострада.

Самоанецът отново започна да се смее. Този път Девлин само поклати глава.