Джон Кларксън
Хавайска жега (44)

Епилог

Два дни по-късно Лийлани укрепна достатъчно, за да я изпишат. Девлин уреди хеликоптер, който да ги закара до западния бряг на острова. Значителна сума пари осигури две бунгала в луксозния хотелски комплекс „Мауна Лани“. Допълнителното възнаграждение и влиянието на „Пасифик Рим“ им купиха абсолютно уединение и охрана. Разбира се, единственият човек, който можеше да припари до тях, беше Тули. Огромният самоанец спеше в едното бунгало, а Девлин и Лийлани — в другото.

Лийлани прекара първите дни в сън. През това време Девлин написа доклада си за „Пасифик Рим“. И се погрижи баща й да получи лично написаната от него притурка към доклада.

После всичко беше въпрос на време.

Океанът и слънцето сякаш вдъхнаха сили на Лийлани. Военният лекар осигури повечето грижи, от които тя се нуждаеше. От болницата ги увериха, че няма наранявания, които биха могли да застрашат живота й. Нито фрактура на черепа.

Спасиха я собствената й сила и ожесточеност. Лийлани бе замахнала с ръце към Кий толкова бързо и силно, че бе блъснала пистолета настрани от главата си, преди убиецът да успее да натисне спусъка. Куршумът бе разкъсал кожата от дясното слепоочие до главата й. Лийлани загуби завинаги слуха на дясното си ухо. А сътресението беше толкова силно, че до четвъртия ден на възстановяването си, тя не можеше да пази равновесие, нито да върви, без помощта на друг. Но беше жива. А Кий — мъртъв.

Онези четири дни бяха най-интимните, които Девлин бе прекарвал с някоя жена. Нямаха сексуален контакт, но й помагаше да става, къпеше я и превързваше раните й.

На петия ден, докато седяха на уединения плаж, под горещите живителни лъчи на тропическото слънце, те най-после успяха да поговорят за случилото се.

— Как се чувстваш днес? — попита Девлин.

— Тъжна.

— Защо?

Тя се вторачи в надиплените сини вълни.

— Заради всичко, което стана. И заради себе си.

— Защо?

— Защото никога няма да бъда същата.

— Така е.

— Не бих могла да преживея това още веднъж.

— Няма да се наложи. Ти направи онова, за което беше дошла. Сега Били може да почива в мир.

— Наистина ли всичко свърши, Джак?

И тогава той й разказа цялата история.

 

 

Два дни преди това бащата на Лийлани участва в последната си битка. Достъпът до сватбеното тържество на дъщерята на Еди Лиху беше забележително лесен.

Генерал Кранстън докара взетата под наем кола до входа на жилището му. Въоръженият пазач нямаше намерение да задава въпроси на един униформен генерал. Военният кръст за заслуги, Бронзовата звезда, двете Пурпурни сърца за храброст и Звездата на бригаден генерал винаги внушаваха страхопочитание.

Когато Кранстън посочи изкуствения си крак, пазачът се престара толкова много, че премести колата на охраната, за да освободи място на ранения генерал. Кранстън слезе от автомобила и се смеси с насъбралото се множество. Той, естествено, съзнаваше, че пазачът няма да го забрави, но не му пукаше. Интересуваше го само онова, което трябваше да извърши.

Сватбата трябваше да се състои под огромен сенник на червени и бели ивици, опънат над ливадата от дванайсет декара в имението на Лиху. Там вече се разхождаха стотици гости. В голямото преддверие на къщата сервираха напитки и ордьоври. Всичко беше в мрамор, каменни колони и старинни мебели. Зад преддверието имаше двойно полусферично стълбище — всяко представляващо огледално изображение на другото. На площадките стояха въоръжени пазачи, чиито размери почти съответстваха на наредените в кръг белокаменни колони, подпиращи покрива.

Кранстън влезе толкова авторитетно, че хората се дръпнаха встрани, за да му сторят път. Приближи се до пазача на най-долната площадка на дясното стълбище и рече:

— Извинявай, синко, но имам един малък проблем. Проклетият ми изкуствен крак се измъква от ставата и ми трябва стая или баня, където да се съблека и да го оправя.

Пазачът го заведе до всекидневната и оттам — в една малка тоалетна, намираща се до кухнята. Дори му отвори вратата.

Генералът благодари, затвори вратата и седна на тоалетната чиния. Бръкна в сакото си и извади армейския автоматичен „М1911 Колт“, четирийсет и пети калибър, който бе пъхнал в колана си. Ако някой се бе вгледал внимателно в него, щеше да съзре издутината, но главното, което хората забелязваха, беше изкуствения крак. Носеше пистолета от много години и знаеше, че това ще бъде последният път, когато ще го използва. Зареди оръжието и отново го пъхна в колана си.

Лесно намери задните стълби, които водеха от кухнята до спалните. Когато излезе на площадката, Кранстън се учуди, че толкова много хора сноват напред-назад в просторния централен коридор, образуващ правоъгълник около двойното стълбище. По-голямата част от активността беше съсредоточена около ъгловите апартаменти. Джаспър видя две шаферки, една жена, която приличаше на шивачка и мъж — вероятно фризьор.

Величественият генерал застана там за миг, опитвайки се да отгатне къде може да е Лиху. В дъното на коридора, водещ към главното стълбище, забеляза Чарли, който стоеше пред една врата и веднага се отправи към едрия телохранител. Авторитетната осанка на Кранстън накара Чарли да чака. Генералът прекоси половината коридор и едва тогава Чарли тръгна към него.

Кранстън вдигна лявата си ръка, сякаш искаше да каже: „Всичко е наред. Само желая да поговоря с теб“, но телохранителят беше непреклонен.

— Не си на подходящото място, войнико.

— Знам — отговори Джаспър. — Трябват ми малко напътствия.

Чарли не се интересуваше. Сграбчи Кранстън за лявата ръка и го обърна. Беше абсолютно убеден, че само насочва един гост, който вероятно е пиян и се е изгубил.

Генералът знаеше, че има само един начин да се справи с много по-едър и млад мъж от себе си. По душа Кранстън беше боец и все още много силен. Той се завъртя и с всичка сила удари Чарли право в гърлото. Беше напълно съсредоточен. Знаеше, че ударът ще бъде смъртоносен. И наистина се оказа такъв — смаза трахеята на Чарли. Задавен, телохранителят се свлече на колене, а Джаспър бързо запуши устата му, за да заглуши звука. Сетне го повали по гръб на пода и притисна коляно в гърлото му, за да го довърши. Съпротивата продължи около минута, сетне телохранителят изпадна в безсъзнание и срещна смъртта.

Кранстън не си направи труда да скрие тялото. Изправи се, като залитна, после запази равновесие и тръгна към вратата, която Чарли охраняваше. Тихо я отвори, извади колта и влезе.

Озова се в друг коридор. Не беше виждал толкова сложно проектирана къща. Вдясно коридорът минаваше през някаква врата и продължаваше към един отворен балкон. Отвън се разнасяше шумът на гостите и музиката, изпълнявана от струнен квартет. Насреща беше банята. Вляво имаше затворена врата. Кранстън инстинктивно се насочи наляво. Беше ясно, че в ъгловата част на този етаж са спалните на Лиху и на съпругата му. Джаспър не беше сигурен какво точно ще направи, ако се озове в спалнята на жената, но за щастие влезе при Еди Лиху. Дебелакът седеше на ръба на леглото и се опитваше да сложи копчетата на ръкавелите на колосаната си риза.

В един мимолетен миг на прозрение Кранстън реши, че съпругата на Лиху би трябвало да му помага. Стигна до извода, че не са много близки, ала това не го изненада.

Дебелият килим на пода заглуши стъпките му.

Генералът се приближи до Лиху и застана пред него с пистолет в ръка. Дебелакът най-сетне вдигна глава и го забеляза. Лиху скочи с изненадваща скорост за човек с неговите размери, но все пак не достатъчно бързо. Кранстън вдигна дясната си ръка, допря големия колт до гърдите му и без да се колебае, натисна спусъка. Еди Лиху само успя да го хване за китката, после сърцето му експлодира и тялото отхвръкна назад към леглото.

Генералът беше толкова съсредоточен, че не чу изстрела. Вероятно огромното тяло на Лиху бе погълнало по-голямата част от гърмежа. Кранстън погледна димящото дуло и забеляза, че ръкавът му е опръскан с кръв.

Колтът беше твърде горещ, за да го пъхне в колана си, затова Кранстън продължи да го държи в ръка. Обърна се и излезе от стаята.

— Еди? Какво беше това? — извика от спалнята си съпругата на Лиху.

Неизвестно защо, Кранстън се поддаде на желанието си да й отговори.

— Нищо — каза той.

— Какво? — попита жената.

Колтът се охлади и Джаспър го пъхна в колана си. Не бързаше. Едва когато слезе до половината на стълбището, той чу първите писъци.

Не го беше грижа дали ще го хванат и това някак му вдъхна увереност, че ще успее да се измъкне. Когато стигна до преддверието, двама от пазачите се втурнаха нагоре по двойното стълбище.

В двора на къщата се разхождаха около триста души, затова Кранстън не привлече внимание. Качи се в колата си и измина около петстотин метра, когато охраната в дома на Лиху получи заповед да затвори всички изходи от имението.

 

 

В нощта, преди войниците на Хоторн да атакуват Кахоа, бреговата охрана забеляза лодката, от която някакви мъже разтовариха три сандъка. Пренесоха ги на един ръждясал товарен кораб. Корабът се премести на друго място. Командирът на бреговата охрана прояви достатъчно разум също да изчака.

Дванайсет часа по-късно лодката отново се появи. Носеше друг товар. Този път един от хеликоптерите на бреговата охрана я проследи до малкия кей извън пристанището на Хило. Деветимата морски пехотинци от специалното подразделение на военноморските сили „Тюлен“ слязоха на брега същата нощ, когато армията нападна Кахоа. Операцията беше класическа. Цял живот се бяха готвили за нея.

Хеликоптерът излетя от военноморската база в Оаху. Пехотинците скочиха във водата на около петстотин метра от брега. Започнаха да плуват под вода и когато се приближиха до малкия кей, се разделиха на две групи. Трима се качиха на лодката, с която хората на Лиху пренасяха оръжието, а останалите шестима останаха да чакат във водата. Мъжете на лодката направиха фаталната грешка да атакуват морските пехотинци. За по-малко от две минути пехотинците убиха двама от членовете на екипажа и плениха другите двама.

Водачът на пехотинците блъсна един от оцелелите към мъртвите му другари, сръга го между краката с картечния пистолет „Хеклер и Кох“ и попита:

— Колко от приятелчетата ти са на брега и къде?

— Трима — мигновено отговори човекът. — До зелената палатка. От отсамната страна на вълнолома.

Командирът предаде информацията на чакащите във водата морски пехотинци. Те решиха да заобиколят вълнолома и да се приближат към палатката изотзад. Най-трудното от цялата операция беше плуването. Щом стигнаха до брега и свалиха аквалангите, не им оставаше нищо друго, освен да атакуват палатката. Видът на шестимата морски пехотинци в пълно бойно снаряжение беше достатъчен, за да сложи край на всяка мисъл за съпротива. Малко по-трудно беше да разберат къде са армейските оръжия.

Морските пехотинци довлякоха тримата мъже на Лиху до водата и завързаха ръцете и краката им. Накараха ги да коленичат в пясъка, застанали един срещу друг.

Командирът се приближи до най-едрия и допря дулото на беретата със заглушител в тила му.

— Вашите действия се преценяват като враждебни и насочени срещу Съединените щати. Или ще кажеш къде са оръжията, или ще те застрелям.

— Не знам нищо за никакви оръжия. Ние само…

Командирът натисна спусъка и главата на човека експлодира, опръсквайки с кръв и мозък лицата на другите двама. Пехотинецът спокойно се приближи до следващия и повтори въпроса си дума по дума.

Мъжът отговори, преди морският пехотинец да довърши изречението.

За трийсет минути пристанището на Хило, паркът и товарният док бяха затворени от войските на националната армия. За два часа войниците намериха оръжията, скрити в огромните канализационни тръби. Оцелелите бяха арестувани от военната полиция, а убитите — пренесени с кораб в моргата в Хило. Екипът от специалното подразделение „Тюлен“ реши да се върне с корабче в базата си в Оаху, така че присъствието им да бъде потулено от хорските очи. Всичко бе извършено толкова бързо и сръчно, че неколцината бездомници, които спяха в крайбрежния парк, дори не се събудиха.

* * *

На шестия ден от престоя им на брега на Кона Девлин, Лийлани и Тули се върнаха в Оаху. Час преди залез-слънце те влязоха в къщата на Кранстън на Северното крайбрежие. Тули изостана на няколко крачки. Не искаше да се отдели от Девлин, докато не го видеше, че напуска островите.

Голямата къща на плажа беше пуста. Бе загубила своя спретнат вид. В мивката имаше мръсни съдове. Тънък слой прах покриваше дървения под, а на масата се мъдреше купчина неотворена поща.

Големият дог на Кранстън лежеше на верандата, но се оживи, когато видя Лийлани. Кучето правеше смешни опити да подскача наоколо и да изглежда щастливо. Лийлани го погали по ушите, наведе главата му към гърдите и му нареди да седне.

Девлин тръгна след нея и видя Кранстън да стои на десетина крачки на изток от къщата. Беше запалил огън в металния варел за боклук. Генералът разпалваше пламъците със съдържанието на една голяма картонена кутия.

Когато се приближи, Девлин видя, че Джаспър изгаря военната си униформа, гравираните паметни плочки, почетните ленти, медалите и грамотите — почестите по време на един живот, отдаден на армията.

Генералът беше само по един износен кадифен панталон, небръснат. Изглеждаше отслабнал. Признаците на дълбока депресия го обграждаха като черен облак.

Лийлани направи знак на Девлин да почака. Приближи се до баща си, който бе погълнат от заниманието си. Когато тя влезе в обсега на периферното му зрение, Кранстън вдигна глава и се вгледа в нея. Сякаш не разбираше коя е Лийлани. Счупеният й нос още беше подут. Кожата под очите й беше синкава. Лийлани носеше бейзболна шапка, която скриваше по-голямата част от превръзката на дясната страна на главата й. Махна шапката и Джаспър видя, че там главата й е обръсната.

— Харесваш ли новата ми прическа? — попита тя.

— Добре ли си? — попита той.

— Ще бъда.

— Много неприятности преживя.

— Да.

— Трябваше да ти попреча да отидеш там.

— Налагаше се да отида.

— Защо?

— Заради Били.

— Мислиш ли, че той най-сетне почива в мир?

— Да.

— И какво ще правиш сега?

— Прибирам се у дома.

Кранстън погледна дъщеря си, която изведнъж се бе отчуждила от него.

— Мога ли да направя нещо за теб? — попита той.

— Да. Изгубих брат. Нужен ми е баща. Мислиш ли, че все още има време за това?

Джаспър отмести очи и хвърли в огъня последната кутийка.

— През последните няколко дни се опитах да доведа докрай нещата. Не съм мислил за ново начало.

— Защо не го направиш сега?

За миг депресията сякаш освободи генерала от прегръдките си, но само за да бъде заменена с безпокойство.

— Вече те разочаровах твърде много, Лийлани.

— Тогава гледай да не го правиш повече.

Той се загледа в океана и каза, сякаш на себе си:

— Не трябваше да идвам тук. Аз не принадлежа на тези острови. Ти, майка ти и брат ти заслужавахте някой по-добър от мен.

Лийлани се приближи до него и го хвана за ръката.

— Никой от нас няма да ходи никъде.

Кранстън я погледна.

Изведнъж тя го дръпна за ръката и извика:

— По дяволите, всичко свърши. Не искам миналото да ни измъчва. Забрави го. Аз мога да бъда твоя дъщеря или да не бъда, но няма да живея с миналото. Разбрах какво означава да умреш и искам да живея.

Джаспър се зарази от нейния ентусиазъм и я погледна в очите.

— Добре, Лийлани.

Опита се да добави нещо, но не намери думи. Само начинът, по който я гледаше, й беше достатъчен.

Тя стисна ръката му, целуна го и се отправи към къщата. Девлин я чакаше. Кимна на Кранстън и тръгна с Лийлани към брега.

В продължение на пет минути никой не каза нищо. Накрая Девлин рече:

— Ще те оставя тук. Ти си у дома си.

— Да. Така е. А ти?

— Мисля, че бих се чувствал добре в този малък край на света.

— Бих искала да опитам да живея с теб. Знаеш това, нали?

— Да.

— Ще стане ли някога?

— По-добре да проверим, когато раните ни зараснат.

Тя кимна, сетне попита:

— Какво ще правиш сега?

Той се усмихна.

— Ами, по-добре да отида на проклетото летище, инак Тули никога няма да се прибере вкъщи. Няколко души го чакат.

— Това сигурно е хубаво.

— Да.

— И за къде ще отлетиш?

— За Лос Анджелис. Трябва да се срещна с шефа си. Един мой приятел се нуждае от помощ.

Лийлани се усмихна.

— Завиждам му.

Тя кимна, отново се усмихна, после се обърна и тръгна по плажа. Девлин се загледа след нея. Когато Лийлани се отдалечи на двайсетина крачки, той извика:

— Лийлани.

Тя се обърна и засенчи очи с ръка.

— Какво?

— Обещай ми нещо.

— Какво?

— Обещай, че следващия път, когато те помоля, ще дойдеш с мен на разходка по плажа.

— Обещавам. Само че разходката ще бъде много дълга.