Гао Сяошън
Ли Шунда строи къща (6)

6

Като поболедува година, Ли Шунда започна да изпитва разочарование. Често си мислеше ще може ли да преживее още няколко години? Защо му трябва пак да се трепе със строителство! Когато Югун пожелал да премести планината, разчитал, че следващите поколения ще завършат делото му. Защо непременно трябва да гради със собствени ръце? Отгоре на всичко е събрал пари, потил се е от работа, не може да се каже, че всичко е пропаднало. Но той бе обикновен човек, не можеше да няма такива обикновени мисли. Синът му вече минаваше двадесетте, къщата още не бе готова и не можеше да си намери жена. Коя би пожелала да дойде в свинарник, превърнат в къща? Ще трябва като баща си да се ожени за просякиня, но вече не съществуваше такава възможност. Ако нищо не стане и не се намери снаха, откъде ще се вземат внуци? А като ги няма внуците, откъде ще се вземат правнуци? Когато в бъдеще построят комунизма и настъпи щастливият живот, нима там само потомците на Ли Шунда няма да ги има? Виждаше, че къщата не може да бъде построена и че трябва да цени всяка секунда. Дори да направеше така, синът му пак щеше да се ожени след определената от правителството късна възраст за женитба.

Като мина периодът на колебанията, той възвърна сигурността си и веднага започна да действува. Нарами изпочупената кошница и загрижен се заклати от пазар на пазар, обиколи почти всички улици и улички в околийския център, но никъде не видя да продават строителни материали. Разпита има ли такива магазини и едва тогава разбра, че за да купиш и една тухла, трябва да имаш удостоверения и от трите местни инстанции, иначе не си струваше и да се приказва. Разбра, че няма смисъл да тича напразно, трябваше да подаде молба до местната производствена бригада, обединената бригада и народната комуна. За щастие, докато бе обикалял насам-натам с кошницата и не бе намерил строителни материали, от събраните вехтории, които продаде, получи повече от десет юана, така че трудът му не пропадна.

След това, естествено, потърси ръководните работници в производствената и в обединената бригада да му издадат удостоверение. Като го слушаха, хората се смееха:

— Каква ще ти е ползата от удостоверението? Понякога материалите за лично ползване са малко, а друг път съвсем ги няма. И да ти издадем удостоверение, няма да можеш да си купиш.

На Ли Шунда не му се вярваше, мислеше, че му създават изкуствени пречки. Но не смееше и да им възрази, боеше се да не ги раздразни. Търпеливо зачака, без да мърда, сякаш правеше седяща стачка. Никой не му обърна внимание, но като дойде време за вечеря, откриха, че още не си е заминал.

— Тръгвай, затваряме — му казаха.

Едва тогава си отиде, ала на другия ден пак дойде и седна. Три дни прави така и ръководителите не издържаха:

— Не разбираш от добро, голям инат си. Щом мислиш, че ще ти е от полза, да ти издадем удостоверение!

И наистина му издадоха. Въодушевен, отиде в потребителната кооперация. Когато магазинерът видя удостоверението, се засмя също като ръководителите на обединената бригада:

— Няма начин. Липсват материали, за да ти дадем.

— Кога ще има?

— Не зная, ако имаш свободно време, наминавай да питаш.

Оттогава Ли Шунда започна да идва като ученик на училище, питаше шест пъти в седмицата. Измина половин година, а още не бе купил нито една тухла. Магазинерът бе добър човек и тайно съжаляваше Ли Шунда заради глупостта му, но бе трогнат от неговия дух. Най-накрая един ден му каза:

— Можеш да си спестиш свободното време, не идвай повече. През последните години станаха много революции и много навредиха, даже пръстта бе изгребана. Трудно е да се получи каквото и да било, не можем да задоволим дори ръководителите, кой знае кога ще дойде твоят ред. Ако на теб се падне нещо, то ще е останало след много избиране, а цената му ще е същата като на хубавата стока, няма да имаш сметка. По-добре измисли друг начин!

Съветът съвсем разочарова Ли Шунда, но той изпита и признателност. Затова неволно започна да го моли да му обясни:

— Какъв друг начин да измисля?

— Имаш ли приятели ръководители? — въздъхна магазинерът.

— Нямам — каза тежко и мъчително Ли Шунда. — Имам само зет селянин, нямам други роднини.

— Тогава нямаш друг път — със съжаление каза магазинерът. — Сега „кръглата глава“ не може да се мери с „кимащата глава“^[1]. Нямаш ли близки и приятели, на които да разчиташ, не ти остава нищо друго, освен да купиш на черна борса.

Ли Шунда прие всичко за чиста монета и започна да търси начин да си купи материала на черна борса. Откъде можеше да знае, че магазинерът няма никакъв опит в тази област и не разбира колко е сложна търговията на черната борса. На пазарна цена десет хиляди тухли струваха двеста и седемнайсет юана, а на черно се продаваха за около четиристотин. При това първо трябваше да платиш и едва след година и половина можеха да ти доставят стоката. Често можеше да попаднеш и на мошеници. Ли Шунда вече бе лъган веднъж и парите не излизаха лесно от ръцете му. Извървя хиляда ли, изприказва десет хиляди приказки, но за три години не успя да купи нищо. Добре, че магазинерът му помогна — купи за него един тон вар на държавна цена. Отначало тя бе предназначена за бубарника, но през последните години дъждове смениха силната суша и много масиви с черници бяха превърнати в оризища. С останалите оредели черници можеха да се отгледат много малко буби. Тъкмо затова не трябваше толкова много вар. Дадоха я на магазинера и тя стоеше ненужна при него, та Ли Шунда най-после удари кьоравото. След този случай реши да купи на магазинера хубави цигари, за да му се отблагодари, но не можа да намери. Неочаквано срещна предишния отговорник по културната революция от тухларницата (вече бе станал секретар на революционен комитет в работилницата). Спомни си, че той пуши хубави цигари. Все пак му дължеше нещо и сега ако го помолеше да купи от него цигари, сигурно щеше да се съгласи. Ли Шунда бе стеснителен, но трябваше да го направи. Секретарят бе приветлив, взе половинюановата банкнота и извади от джоба си още неотпечатан пакет „Да Циенмън“. Но преди да му го даде, първо го отвори, без да иска разрешение, и извади една цигара:

— Имам само този пакет. Ако не беше за теб…

Ли Шунда отиде при магазинера да му подари деветнайсетте цигари, но той твърдо отказа да ги вземе. Но само за да не го обиди, си извади една. Останалите осемнайсет върна на Ли Шунда да си ги носи вкъщи.

По обратния път Ли Шунда мислеше за днешната си нередна постъпка, нещо, което досега никога не бе извършвал. Бе предложил на своя благодетел и на своя враг по една цигара. Като дойде време за вечеря, той се ядоса, наруга сина си, че бил некадърник, че вече бил на двадесет и пет години, а не можел сам да се оправя, че оставял стария си баща да търпи позор вън от дома.