Гао Сяошън
Ли Шунда строи къща (5)

5

Ли Шунда чувствуваше, че при обичайна обстановка може да бъде от групата на сподвижниците на партийните решения — щеше да се справя с работата, да бъде съвсем искрен, без да се насилва. Но като започна Великата културна революция, вече не можеше да изпълнява нищо. Искаше му се да следва някого, но не знаеше кого, от всички страни крещяха: „Само аз съм прав!“ В края на краищата кой беше прав, кой — крив, кой — добър, кой — лош, кой — червен и кой — черен? Главата му забуча, съвсем се обърка, стоеше без работа и никого не следваше. „Всеки има представа кой е прав и кой — крив“, тези думи се смятаха за верни, но който не е преминал през културната революция, е много наивен. Не можеш да гледаш само какво пеят на сцената, а трябва да погледнеш и какво вършат под нея. „Всички могат да различат доброто от злото“, това бе по-правдиво. Виждаше, че суматохата сега бе по-голяма, отколкото през 1958 година. Тогава трошаха само предмети, а този път вредяха и на хората, можеше да се случи и животът ти да е в опасност. Вече нямаше как да постигне целта си, да построи къща, кой знае какво щеше да се случи утре! Това го отвращаваше. Но пък, от друга страна, бе доволен, че живее в свинарника в центъра на селото, ако се бе задържал в самотната колиба на брега, досега сигурно щяха да са му откраднали парите под възглавницата.

Но Ли Шунда бе наивник, в просветени времена културните хора не се нуждаеха от такива варварски средства. Веднъж посред бял ден при него вкъщи дойде един от началниците на бунтарската групировка с пистолет на кръста и с цитатника на Мао Дзедун под мишница. Придружаваше го ръководителят на производствената бригада. По-рано той бе отговорник по културната революция в тухларницата на народната комуна. Обясни на Ли Шунда как като узнал, че той искал да си построи къща, а не си бил купил тухли, специално дошъл при него да му помогне в решаването на трудностите. Наруга Лиу Цин, който бил тръгнал по капиталистически път и не го било грижа за интересите на бедняците и низшите средняци. Сега дошъл неговият ред да му стане спасител, само трябвало Ли Шунда да му даде двеста и седемнайсет юана и той се задължавал да му купи десет хиляди тухли. Следващия месец щял да му ги достави. Тези думи звучаха твърде приятно, затова будеха съмнение. Но все пак Ли Шунда си помисли, че са от една и съща обединена бригада. Макар да не бяха приятели, често се виждаха и никога преди не бе чувал този човек да е извършил нещо лошо. Сега правеха революция и сигурно му се искаше да направи нещо хубаво. Щом току-що е заел поста си, едва ли ще лъже. Пък и ръководителят на производствената бригада бе с него, освен това имаше и пистолет, и цитатник. Наистина: като ти казва дружба — значи дружба, като ти казва вярност — значи вярност, като ти говори за власт — значи има власт. Ли Шунда бе бягал три пъти от военна служба, но още не бе преживял такова положение — да го притискат хем с добро, хем с лошо. Изплаши се, омекна и с треперещи ръце преброи двеста и седемнайсет юана.

Следващият месец дойде. Изглежда, стоката вече можеше да се достави. Но за нещастие Ли Шунда се сблъска със зла съдба. Като отиде, ръководството на народната комуна поиска от него да обясни няколко неща: първо, откъде е родом? Какъв социален произход имат прадедите му? Второ, три пъти е бил на военна служба при реакционерите, веднага да предаде пушката си. Трето, да обясни реакционните си думи и действия (например казаното по-рано, че „едноетажната сграда е по-удобна от двуетажната“ и че „счупеният телефон не може да се поправи“, което било злобна нападка срещу социализма).

Не си струва да се говори за последвалите събития, тези неща са познати на всички. А и той самият като излезе, нямаше какво да каже. Две съществени неща все пак имаше. Първо, когато не можеше повече да сдържа вика си за помощ, на спасение му се притече отговорникът по културната революция в тухларницата. За отплата след това между тях се постигна лична договореност Ли Шунда да не повдига повече въпроса за двеста и седемнайсетте юана. Второ, постройката, в която го бяха затворили, бе много стабилно изградена. Там за пръв път в живота си започна да изучава начините на строеж. Изгради си съвсем ясна представа за къщата, която щеше да построи в бъдеще.

Когато дочака да го пуснат, се върна, куцайки, вкъщи, опрян на рамото на сина си (вече деветнайсетгодишен). Жена му и сестра му го разпитаха разплакани какви мъки е изтърпял и защо. С пресипнал глас той промълви две необясними и кратки фрази:

— Те са зли! Къщата ми!

Повече от година след това Ли Шунда не можеше да работи. Имаше болки в кръста. При смяна на сезона и облачно време всички кокали го боляха. Но имаше нещо странно, макар по-рано да не бе преживявал подобно нещо, все пак от малък бедствуваше и страдаше, как бе станал сега толкова деликатен? Да не се бе превърнал в „ревизионист“? Постресна се — струваше му се, че и в крава, и в кон да се превърне, пак бива, но да се преобрази в ревизионист — това никога не трябваше да става. Какво е това „ревизионист“? Това е черен котел, в който не можеш да готвиш, а го носиш като украшение на гърба си, нещо като семейна „реликва“, която се предава от поколение на поколение. Тази година синът му навърши деветнайсет години, ако на гърба му метнат такъв котел, къде ще си намери жена? А и къщата още не е построена, няма никакви условия.

Като стигаше в мислите си дотук, Ли Шунда изведнъж ставаше суеверен. От малък бе слушал доста стари истории, в някои от тях се разказваше как хората можели да се превръщат в много неща. Разказвачите нареждаха: „Изминала нощта и той се превърнал в…“ А преди преображението винаги имало и съответни предчувствия, например болки във всички кости, температура и какво ли не. Затова щом Ли Шунда се почувствуваше зле, започваше да се бои от нощта, страх го бе да заспи. Лежеше с отворени очи, не знаеше дали в съня си няма да се превърне в черен котел. Бдителността му наистина бе висока, затова и досега не бе успял да се преобрази.

През нощите, когато не смееше да заспи, Ли Шунда, за да забрави болките, си спомняше за нещо забавно, което можеше да го зарадва. Той нямаше радио, понечеше ли да зачете книга, не познаваше някои йероглифи, пък и не му се харчеха излишни пари за газ. Затова единственият начин бе да си спомня историите, които бе слушал от малък, текстовете на пиеси, които бе гледал някога, и селските песни, които се предаваха на децата от поколение на поколение. Когато здравето му се подобри, той тръгна натоварен с кобилицата да заменя захар срещу вехтории и често си припяваше песничка, с която закачаше децата. Казваше, че тя била точно онова, което си бе спомнял през онези нощи. От нея можеше да се разбере какво си е мислил в края на краищата тогава. Той пееше така:

Чудесия, чудесия, съща чудесия,

дядо стар във люлка спи;

чудесия, чудесия, съща чудесия,

масата грамадна скрита е в чувал;

чудесия, чудесия, съща чудесия,

мишката прегризва котешки корем;

чудесия, чудесия, съща чудесия,

лъв голям се мъчи от бълха;

чудесия, чудесия, съща чудесия,

куче кара пор кокошките да пази;

чудесия, чудесия, съща чудесия,

гълта жабата от лебеди месо;

чудесия, чудесия, съща чудесия,

кораб се обръща във канал;

чудесия, чудесия, съща чудесия,

ниският се качва по висок.

Ай, я, я, кора от диня върху келявя глава,

мида, пълна само със пикня,

топка, цялата издута от пръдня.

Злият дух в халат е пълен с кал.

Чудесия, чудесия, съща чудесия,

смок в корем на бодхисатва кара зимен сън,

вдъхва аромата на тамяна с важен вид.

За всички бе ясно, че това е просто една детска песен, натъпкана с „чудесии“, вече с изпадали зъби. Само че разните хора тъпчат по джобовете си различни неща, всеки слага онова, което именно на него му се е видяло особено странно. Но ако се наложеше да се направи внимателно разследване, Ли Шунда никога не би признал, че е сложил нещо свое. Не бе писател, не можеше да пише черни йероглифи върху бяла хартия и не се страхуваше, че ще излезе, че е сложил някому нож в ръката. Макар да бе глуповат, все пак бе преминал през някаква закалка, разбираше съвременниците си — бунтуващите се властници и властвуващите бунтовници. Когато искаха да ти намерят слабо място, изобщо не ставаше дума за това направил ли си нещо, ами за това, че те искат да постигнат една или друга своя цел, като например неговите двеста и седемнайсет юана.

Един ден бе отишъл в съседното село да разменя захар и пееше песента си. Неочаквано срещна стария районен секретар Лиу Цип, зачислен сега в групата на вървящите по капиталистически път и изпратен там на трудово превъзпитание. Почувствува едновременно скръб и радост, дълго не можа да се раздели с него. Накрая Лиу Цин поиска от него пак да му изпее песента за чудесиите. Ли Шунда без никакво колебание запя, тъжният му, сериозен и гневен глас накара въздуха да потрепери и двамата пророниха сълзи.