Гао Сяошън
Ли Шунда строи къща (2)

2

Когато един освободен бедняк си постави за цел чрез неуморна борба да си построи тристайна къща, може би изглежда, че кръгозорът му е твърде ограничен, че стремежите му са прекалено нищожни. Но Ли Шунда смяташе, че само като се опира на комунистическата партия и на народното правителство, ще успее да изяви своите велики стремежи и силната си воля, ще може да осъществи на дело тези велики стремежи. Затова с цялото си сърце и ум искаше да върви докрай по пътя, който следва партията. Поведението му от самото начало до настоящия момент бе доказателство за това. Според него социализмът се състоеше в „двуетажни къщи, електрически лампи и телефони“. Главното все пак бе строителството на къщи. Но той смяташе, че двуетажната къща не е толкова удобна, колкото едноетажната с две стаи. Предпочиташе да няма горен етаж, а само долен. Самият той мислеше да си построи едноетажен дом, но не знаеше дали такава къща съответствува на социализма. Що се отнася до електрическото осветление, него го одобряваше. Телефон не бе му нужен, нямаше нито роднини, нито приятели, на кого да се обажда? Децата ще го строшат и ще трябва да харчи пари за поправка, няма ли този предмет само да разорява семейството му? Той разгласяваше открито тези свои мисли и изобщо никой не смяташе, че в тях има нещо нередно.

Селяните в Чъндзя не само не подценяваха целта на борбата му, но даже я мислеха за прекалено висока. Някои споменаваха стара местна поговорка:

— „Десет му земя и тристайна къща трудно се намират по света“, у нас е лесно да приказваш за три стаи, ама е трудно да ги направиш!

— Искаш ли да ги построиш, половин живот ще се мъчиш! — казваха други. А трети смятаха така:

— След Освобождението стана малко по-лесно, ама пак ще ти се съберат поне десет години.

Думите бяха верни. По това време село Бънниу беше своеобразна граница за видовете жилища от двете страни на железопътната линия Шанхай-Нанкин. На запад осем десети бяха кирпичени къщурки и тръстикови колиби, а на изток девет десети бяха тухлени сгради, покрити с керемиди. Село Чъндзя бе на сто ли на изток от Бънниу и в цялото село никой нямаше тръстикова колиба освен Ли Шунда. Макар да бе беден, в такова обкръжение той бе свикнал да гледа хубави къщи. Ах, този честен човек обичаше хубавото, нищо, че бе бедняк, затова намисли да си построи тристайна къща, но колко по-лесно е да се каже, отколкото да се изпълни!

При толкова много мнения Ли Шунда винаги казваше със смях:

— В крайна сметка няма да ми е по-трудно, отколкото на Югун^[1] да премести планината!

Говореше ли, дебелите му устни тежко се движеха под големия му нос, затова кратките думи, които изричаше, изглеждаха много сериозни.

Оттогава семейството на Ли Шунда започна титанична борба. Заработиха с най-прости сечива, без да щадят сили, за да осигурят всяко зърно. С най-примитивни методи за водене на стопанството натрупваха всяка паричка. Ежедневната им заработка бе твърда нищожна, но те ясно разбираха, че всички големи неща се събират от натрупването на безброй малки. Изразяваха поразително примирение със съдбата си и неунищожимо желание за труд. Понякога изкараното от семейството за деня не покриваше дори обичайните ежедневни разходи за живот. Тогава решаваха да погладуват. Всеки изяждаше половин паничка каша по-малко, за да се икономиса нещо от шестте панички. Стигаше се дотам, че когато валеше силен дъжд или сняг и оставаха съвсем „безработни“, лежаха на леглата, без да стават. Вместо три пъти на ден ядяха два пъти, за да внесат спестеното в дневната печалба. В кашата от ориз с диви треви слагаха няколко зърна соя и не наливаха масло, защото маслото поначало се правеше от соя. Като готвеха охлюви, слагаха един черпак оризова отвара, а не вино, защото виното и без това се прави от ориз… Цяла година гледаха кокошки, без да ядат яйцата. По време на празника Чистота и светлина през пролетта купуваха един дзин месо, за да поменат родителите си, и им оставаше чак до празника Начало на лятото, на петия ден от петия лунен месен, когато започваше да се сади разсадът.

Останеше ли му свободно време, Ли Шунда се заемаше със занаята на прадедите си, натоварил на кобилица кошници със захар, обикаляше селото и я разменяше срещу парцали, вестници, вехт памук, скъсани обувки и други вехтории. Сортираше ги и ги подреждаше, а после продаваше всичко в изкупвателния пункт. Понякога си докарваше добра печалба. Сред вехториите често попадаха панталони и галоши, които можеха да се носят, като се закърпят. Закърпваха ги, поносваха ги и когато от тях вече нищо не ставаше, ги връщаха във вехториите, така също се икономисваха немалко разходи. За захарта, с която търгуваше, той купуваше малтоза и вкъщи сам я преработваше, така му излизаше евтино. Но собственият му син Сяокан чак до седмата си година не знаеше каква е захарта, сладка ли е, солена ли е. Като стана на осем години, младежи от селото го накараха да опита вкъщи едно парче. Майка му го хвана като крадец и го наби. Той заквича от болка като свиня, когато я колят. Накара го да се закълне, че ще стане по-добър. Освен това непрекъснато му повтаряше, че като пораснел, щял да разори семейството им, казваше, че щял да пропилее онова, с което родителите му искали да построят тристайна къща, и още, че ако не си намерел в бъдеще жена, да не корял родителите си!

Но най-забележителното нещо в семейството бе външността на сестрата на Ли Шунда, Шунджън. През 1951 година, когато започна аграрната реформа, тя вече бе на двайсет и три години. Тогава правителството още не бе призовало към късни бракове и според обичая тъкмо бе на възраст за омъжване. Тя не само понасяше бедността кротко и скромно, но и бе израснала чудно хубава. Погледнеш ли я внимателно, сякаш бе образ и подобие на брат си, само носът й бе малко по-малък, а устните й — малко по-тънки. Точно в тези две „по-малко“ се виждаше, че тя е нещо повече от брат си, висока, с лице, продълговато като гъше яйце. Това я правеше прекрасна. По това време неколцина младежи от близкото село дойдоха да я искат за жена и не бяха само двама-трима. Но без да се интересува от качествата и външния им вид, Шунджън казваше само, че е още млада, и връщаше всички. Брат й я бе отгледал и тя бе решила да се отплати за добрината му. Знаеше, че ако той се лиши от помощта й, много трудно ще постигне целта, за която се бори. Ако тя се омъжеше, брат й не само щеше да се лиши от работна ръка, на която можеше със сигурност да разчита, но трябваше и да й даде едно му и седем фъна ниви, които й се падаха. Станеше ли така, икономическите и трудови възможности на брат й щяха силно да отслабнат и кой знае кога щеше да се справи със строителството на тристайната къща. Затова тя се примири, че най-прекрасното време от живота си, за което казваха, че е пролет в пролетта, ще отдаде на работата на брат си.

Към края на 1957 година Ли Шунда вече бе купил всички материали, необходими за изграждане на тухлена тристайна къща. Едва тогава Ли Шунджън тайно замечта, вече двайсет и девет годишна, да се омъжи за един трийсетгодишен момък от съседното село. Младоженецът се грижеше сам за двама старци и саката сестричка. Семейството им бе толкова бедно, че вкъщи имаха само четири голи стени, носеха дрипи и той бе останал чак досега ерген. Затова като приеха Ли Шунджън, както преди продължиха да живеят бедно. А тя вече бе свикнала с бедността и не се плашеше от нея.