Гао Сяошън
Ли Шунда строи къща (7)

7

В бури и премеждия отлетяха сума ти години, къщата на Ли Шунда си оставаше непостроена, но пък проектът за строежа доби широка известност. Има ли усърдие и искреност, камък и метал се пука — трогна се не само магазинерът, ами и самият господ-бог. Този бог не бе друг, а неговата бъдеща снаха на име Синлай. Девойката Синлай живееше в съседното село и отдавна поддържаше връзка със сина му, който не можеше сам да се оправя. Не я интересуваше има ли къща, или не, щом го бе харесала, и после можеше да се построи. Но баща й пречеше, не даваше дума да се издума дъщеря му да се задоми в свинарник. Той сочеше на девойката себе си за пример. Макар да бе бедствувал, бе измислил как да си построи къща с две стаи. Едва тогава взе снаха за големия си син. Ругаеше Ли Шунда, че бил страхливец и глупак, с нищо не можел да се справи. Но той бе забравил, че бог обича да си прави шеги, да удря плесница на човек, който се хвали. Мина година и в народната комуна разгромиха групата на „добралите се до властта капиталистически ренегати“. Новите ръководители решиха да преустроят местността край селото. Стори им се, че една рекичка се извива като прегърбен старец, бе съвсем неудобно. Така че впрегнаха няколко хиляди работници, изразходваха няколко десетки хиляди трудодни, за да изправят реката. Сигурно разумните същества от Марс, като видеха делото им, щяха да се възхитят от величието на земните хора. Двустайният дом на семейство Синлай се намираше точно на мястото на новото корита (а и, разбира се, ставаше дума не само за тези две стаи), така че не оставаше нищо друго, освен да ги бутнат и да ги преселят. Народната комуна компенриса загубите, като плати по сто и петдесет юана за стая. А като разрушиха всичко и започнаха да строят, им отпуснаха още триста юана заем. Но с тези пари едва успяха да изградят стая и половина. Бащата на Синлай отслабна, почти цялата му коса побеля. И се наложи старият да отстъпи пред младия, да послуша дъщеря си. Синлай му даде съвет да се поучи от чичо Ли Шунда, който бил умен, не действувал сляпо, държал парите си под възглавницата и те не намалели с нито един юан. Ако искал да си построи къща, трябвало да се съобразява с положението! Той не каза нищо, а се предаде и остави девойката сама да решава въпроса за брака си.

Ли Шунда не само се сдоби със снаха, но и разбра, че тази снаха всецяло е подкрепила в теоретично отношение неговата линия. Това много го зарадва. Затова вечерта след сватбата, като изпи няколко чаши вино, духът му бе внезапно осенен и той каза на свата си няколко вдъхновени изречения:

— Сега картата „земя“ би картата „небе“ и всичко се обърка. Твоята къща бе построена прибързано. Всеки ден стават земетресения, хората предпочитат да живеят в обори. За какво им е къща? Хвърлих на вятъра десет хиляди тухли, няма вече за какво да се тревожа като теб.

Искаше му се да говори още, но за щастие жена му бе бдителна. Започна да го поучава, за да спаси положението пред новите роднини.

— Пийна малко вино и никой не може да те спре. Приказваш без задръжки, забрави кога те боляха кокалите! — След думите й положението се обърна и всички се зарадваха.

Оттогава Ли Шунда без много приказки тръгна да купува това-онова. Нарамил кобилицата със захар, един ден отиваше на изток, друг — на запад. Събираше вехтории за държавата и изкарваше скромните си разходи за живот. Но чудно, все още имаше много хора, които строяха къщи. Той гледаше със завист, често се осведомяваше кой е построил този или онзи дом, откъде са купили материали. Получаваше какви ли не отговори, ако се разкажеше подробно за всяка къща, можеше да се получи отделна книга. Но в крайна сметка всичко се свеждаше до следното:

— На висшите чиновници им носят пред входната врата, низшите се вреждат от задната врата, а простолюдието измолва от ближните си.

Измъчените хора започнаха да завиждат на Ли Шунда. Говореха, че се изхитрял някак да не се оцапа в цялата тази помия, да бъде един вид талант, който успява да се справи с особеностите на времето. Един познат му каза, без да крие яда си:

— При мен няма нито тухла, нито керемида, която да не е купена на черна борса. За да си направя къща от две стаи, платих колкото за четири. Онзи ден дойде да ме поздрави за вдигането на покрива секретарят на обединената бригада, оня, дето се издигна като „бунтар“. Остана на гощавката и даже ми каза, че ако не била културната революция, нямало да си построя къщата. Мамка му таковам аз на него, къщата ми да не е като неговия чиновнически ранг — да не би с юмручен бой да съм я вдигнал?

До този момент познанията на Ли Шунда в строителството бяха достигнали върха и той бе решил, че вече просто няма какво да научи повече. Кой е очаквал, че светът е толкова необятен, че промените му са така безкрайни. Случаите, за които си струва да се пише, са по-мътни от течението на река Чандзян. Но не може да не им обърнеш внимание. Дребните не си струва да се описват, но тези, които заслужават интереса ни, ще е жалко да не се споменат. Например една обединена бригада беше се заела да разруши всички къщи на населението, да събере всичко на едно място и да изгради редица от двуетажни къщи, които щяха да се наричат Ново село. Материалите от съборените къщи щяха да станат обща собственост и който искаше да живее в нов дом, трябваше наново да го купи. Като чу, Ли Шунда силно се развълнува, помисли си, че се осъществява идеята му за „къщи с горен и долен етаж“. Не се стърпя и нарамил кошниците със захар, отиде да погледа за своя сметка.

Ли Шунда често бе минавал покрай това място, но сега го видя съвсем променено. По всички улици рушаха къщите, а материалите караха на едно голямо поле край шосето. Там тъкмо строяха първия ред двуетажни сгради. Хората, които разрушаваха, спореха оживено, стигаха до бурни препирни. Откакто Пангу^[1] е разделил небето и земята, едва ли се бе случвало нещо подобно. Имаше хора, които плачеха, сигурно от вълнение. Някои от керемидите, които сваляха, още бяха покрити с пепел от пещта. Изглежда, че след като бяха сложени, дъжд още не бе ги валял, а вече ги освобождаваха от длъжност. Като видя всичко това, Ли Шунда почувствува, че неговите двадесет и няколко години неуспешни напъни да съгради къща са всъщност най-доброто, което бе извършил през живота си. И все пак, като си помисли за кървавата пот на онези, които преди бяха скроили, а сега рушаха, не можа да не почувствува как го засмъдяват очите. Въздъхна съкрушен и тръгна по пътя с наведена глава. Изведнъж чу някой да го вика:

— Хей, човече със захарта!

Ли Шунда вдигна глава и видя старец с момиченце. Той стоеше край шосето и също наблюдаваше строителството. Със сигурност му бе познат по лице, по не можеше да се сети кой е. Старецът се засмя:

— Как, не ме ли позна?

Ли Шунда изведнъж си спомни и бързо каза:

— Значи си ти, стари секретарю! Още ли си на трудово превъзпитание? — Изведнъж изпита болка. Не помпеше колко години не бе виждал секретаря. Бе толкова остарял, че не можа да го познае. Личеше, че настроението му не е добро.

Секретарят се усмихна:

— За работата — още работя, но дали съм се превъзпитал — не съм. А ти пак ли си дошъл да събираш материал за песента на чудесиите?

— Ай, ай, секретарю, шегуваш се с мен — рече сконфузено Ли Шунда, — ама тук като че се провежда строителство по модела „къщи с горен и долен етаж“, гради се Ново село. Чак днес ми стана ясно, че тъкмо по тия къщи новото село ще се различава от старото. Изобщо не ставало дума за колективизация или неколективизация.

— Като си решил да казваш нещо, не може ли да го кажеш? — въздъхна секретарят.

Ли Шунда се усмихна:

— Разбира се, на теб не пречи да го кажа. Но не бива, който знае законите, да ги нарушава. Едно време говорех, че едноетажните къщи са по-удобни от многоетажните, и ме разкритикуваха, че съм приказвал реакционни неща. А сега като гледам това тук, си мисля, че май е имало за какво да ме критикуват. Хубави къщи, има и нови сред тях, защо трябва да се събарят и пак да се гради? Щом имат толкова сили, не е ли по-добре да ги хвърлят в засаждането? За тези работи ние, живите, не смеем да говорим, но ако ги зърнат умрелите от оня свят, ще има да блещят очи.

Секретарят изслуша „реакционните“ думи и не само не ги опроверга, а даже кимна и отговори строго:

— Правилно питаш: „Защо трябва?“ Ще ти кажа, някои искат да използват това като стълба, по която да стигнат небето. И ти схващаш, че колективизацията е основа на новото село, но на хората им се иска да върнат старото. Народната комуна като форма на организация също е полезна. Трябва да отвориш по-широко очи. Погледни само — бедняци и низши средняци повече от двайсет години се трепали, за да си направят къщи, а като им викнаха да ги разрушават, трябваше да ги съборят. Кой го е грижа народът утре ще живее ли, или ще мре. Но нима народната комуна не си е както и досега народна комуна!

Ли Шунда слушаше и макар да разбираше нещичко, не успя да схване всичко и само мълчеше със зяпнала уста и ококорени очи. Гледаше стареца с уважените.

Като изрече гневните си думи, старецът млъкна, наведе се към момиченцето и му каза, сочейки Шунда:

— Кажи му „дядо“.

Момиченцето топло го нарече „дядо“. Ли Шунда се развълнува силно, бързо отчупи парче захар и го сложи в ръката му, като му каза, че то е най-послушното момиченце. Него, чуждоселеца вехтошар, навършил тази година петдесет и четири, за пръв път някой го нарече „дядо“. Това необикновено го трогна и разпръсна другите му мисли.

Оттогава той се сприятели със стария секретар.