Гао Сяошън
Ли Шунда строи къща

1

Старите селяни казват — яж три години рядка каша и ще си купиш крава. Лесно е да се каже, но да се направи, никак не е просто. Само си представи, щом три години ще се свиваш даже за храната, едва ли ще мине без крайно ограничение и на останалите разходи. Май че, общо взето, празни приказки са това. Ако поначало няма какво да се яде, за какви икономии може да става дума?

Положението в семейството на Ли Шунда открай време бе именно такова, тъй че преди Освобождението той не бе и сънувал да си купува къща. Но след аграрната реформа току го хвана мерак — да си построи къща от три стаи по почина: „Яж три години рядка каша и ще си купиш крава.“

Обаче за да си построиш три стаи, колко ли пъти по три години трябва да ядеш рядка каша? Той не разбираше, че всичко бе много по-различно, отколкото преди Освобождението. Позаживя с повечко икономисване и успя да натрупа нещичко, ето защо имаше предостатъчно вяра.

По онова време Ли Шунда бе двайсет и осем годишен, с черна къса коса, червендалесто лице, среден на ръст, широкоплещест. Бе внушителен като желязна пагода. От четиричленното му семейство (той, жена му, по-малката му сестра и сина му) трима обработваха отпуснатата им земя — шест му и осем фъна^[1]. Той чувствуваше, че силата, която го изпълва, е по-голяма от небесната — хванеше ли мотиката, сигурно лесно щеше да прокопае земното кълбо. Как тогава можеше да го смути строителството на тристайна къща! Погледът му — спокоен, без признаци на особена находчивост, широкият му като риба нос, разположен правилно над дебелите му устни, показваха упорита решимост. Дори бик не можеше да я поклати.

Какъв ти бик, и влак нямаше да успее да я засегне. Бащата и майката на Ли Шунда, както и едногодишният му брат, умряха, без да са имали къща. Те открай време бяха лодкари, ловяха риба покрай бреговете на южното течение на река Чандзян. Скитаха навсякъде, и сами не знаеха откъде произхождат. Когато стигна до ръцете на бащата на Ли Шунда, лодката бе вече много овехтяла. Там, където бяха забити гвоздеите, се бяха образували дупки от ръждата. Тръстиковият навес се бе пробил. Лодката вече не издържаше вятъра и вълните, не можеха да се ловят с нея риба и скариди. Семейството смени професията си, някои започнаха да събират отпадъци, други — да разменят захар срещу вехтории, трети събираха речни охлюви. Така изкарваха за всекидневната оризова каша. През зимата на 1942 година, когато Ли Шунда бе вече на деветнайсет години, спряха с лодката в село Чъндзя. Този ден небето бе покрито с черни облаци, духаше силен вятър. Ли Шунда слезе на брега с четиринайсетгодишната си сестричка Шунджън, единият щеше да събира вехтории, а другият — отпадъци. Изминаха повече от десет ли. Привечер, когато тръгнаха назад, вятърът стихна и облаците изсивяха, заваля силен сняг и те скоро изгубиха пътя. За щастие се натъкнаха на един порутен храм и прекараха там нощта. Щом се съмна, веднага се върнаха в Чъндзя. Лодката бе потънала от тежестта на снега, а родителите и братчето бяха умрели от студ пред една селска порта. Още преди снегът да потопи лодката, те се качили на брега, чукали по вратите и викали за помощ. Обиколили повече от десет порти. Но какво да се прави, като навсякъде бушували бедствията на войната, върлували безброй разбойници. Викали отвън за спасение, а хората мислели, че бандити са нападнали селото, и никой не смеел да отвори, затова тримата живи замръзнали върху заснежената земя. Небето няма очи, земята няма съвест, бедствията на бедняците нито могат да се предвидят, нито да се изразят с думи… да нямаш къща, а…

Ли Шунда и сестра му поплакаха край телата на родителите си, а и бедняците от Чъндзя не бяха безсърдечни. Изтеглиха на брега потъналата лодка, разрязаха я на две и от едната половина направиха ковчези, за да погребат мъртъвците. Другата обърнаха с дъното нагоре и издигнаха близо до гробовете колиба. Така Ли Шунда се сдоби с дом и семейство.

Щом свърши антияпонската война, започна гражданската. Гуоминданът се зае с мобилизация на мъже за армията, но никой не искаше да отиде. Кварталният началник получи наряда за мобилизиране. Като видя, че Ли Шунда е чуждоселец без никакви роднини, го принуди да се продаде като войник срещу три дана^[2] ориз. Той огледа колибата без врата, побоя се, че някой може да оскърби сестра му, като заминеше, и затова с получените пари изгради тръстикова колиба, четири на четири крачки. Едва тогава изтри сълзите си и пое „седемте дзина и половина“^[3].

Как се съгласи да продаде живота си на Гуоминдана! Три месеца по-късно, щом стигна предната линия, дезертира и се върна. На другата година кварталният началник пак му плати да замине. Три пъти се продава той. С парите от втория път плати земята, върху която бе построил колибата. А парите от третия път даде за земята, където бяха погребани родителите му. Ех, и още три пъти да се бе продал, всичките пари пак щяха да отидат у други.

Щом вече имаше тръстикова колиба, четири на четири крачки, можеше да помисли за съпруга. Докато бе на военна служба, сестра му бе приютила една бездомна девойка просякиня, за да не живее сама. По-късно тя му стана жена. След година им се роди пълничко бебе, което с нищо не бе по-лошо от чуждите деца.

Аграрната реформа преразпредели земята, но не преразпредели къщите. В Чъндзя имаше само един едър земевладелец, но той си бе построил дом в града и нямаше как да го пренесат в селото за разпределяне. Ли Шунда бе измислил собствен начин на действие. Направи си груба сметка — той и сестра му имаха общо две стаи (като се омъжи, тя сигурно ще остави своята за сина му), от тях по половин стая използуваха за всекидневна и кухня. За свинете, овцете и дървата също трябваше помещение, изглежда, за едно семейство бяха необходими най-малко три стаи.

Такава бе целта, която Ли Шунда си постави след Освобождението.

2

Когато един освободен бедняк си постави за цел чрез неуморна борба да си построи тристайна къща, може би изглежда, че кръгозорът му е твърде ограничен, че стремежите му са прекалено нищожни. Но Ли Шунда смяташе, че само като се опира на комунистическата партия и на народното правителство, ще успее да изяви своите велики стремежи и силната си воля, ще може да осъществи на дело тези велики стремежи. Затова с цялото си сърце и ум искаше да върви докрай по пътя, който следва партията. Поведението му от самото начало до настоящия момент бе доказателство за това. Според него социализмът се състоеше в „двуетажни къщи, електрически лампи и телефони“. Главното все пак бе строителството на къщи. Но той смяташе, че двуетажната къща не е толкова удобна, колкото едноетажната с две стаи. Предпочиташе да няма горен етаж, а само долен. Самият той мислеше да си построи едноетажен дом, но не знаеше дали такава къща съответствува на социализма. Що се отнася до електрическото осветление, него го одобряваше. Телефон не бе му нужен, нямаше нито роднини, нито приятели, на кого да се обажда? Децата ще го строшат и ще трябва да харчи пари за поправка, няма ли този предмет само да разорява семейството му? Той разгласяваше открито тези свои мисли и изобщо никой не смяташе, че в тях има нещо нередно.

Селяните в Чъндзя не само не подценяваха целта на борбата му, но даже я мислеха за прекалено висока. Някои споменаваха стара местна поговорка:

— „Десет му земя и тристайна къща трудно се намират по света“, у нас е лесно да приказваш за три стаи, ама е трудно да ги направиш!

— Искаш ли да ги построиш, половин живот ще се мъчиш! — казваха други. А трети смятаха така:

— След Освобождението стана малко по-лесно, ама пак ще ти се съберат поне десет години.

Думите бяха верни. По това време село Бънниу беше своеобразна граница за видовете жилища от двете страни на железопътната линия Шанхай-Нанкин. На запад осем десети бяха кирпичени къщурки и тръстикови колиби, а на изток девет десети бяха тухлени сгради, покрити с керемиди. Село Чъндзя бе на сто ли на изток от Бънниу и в цялото село никой нямаше тръстикова колиба освен Ли Шунда. Макар да бе беден, в такова обкръжение той бе свикнал да гледа хубави къщи. Ах, този честен човек обичаше хубавото, нищо, че бе бедняк, затова намисли да си построи тристайна къща, но колко по-лесно е да се каже, отколкото да се изпълни!

При толкова много мнения Ли Шунда винаги казваше със смях:

— В крайна сметка няма да ми е по-трудно, отколкото на Югун^[4] да премести планината!

Говореше ли, дебелите му устни тежко се движеха под големия му нос, затова кратките думи, които изричаше, изглеждаха много сериозни.

Оттогава семейството на Ли Шунда започна титанична борба. Заработиха с най-прости сечива, без да щадят сили, за да осигурят всяко зърно. С най-примитивни методи за водене на стопанството натрупваха всяка паричка. Ежедневната им заработка бе твърда нищожна, но те ясно разбираха, че всички големи неща се събират от натрупването на безброй малки. Изразяваха поразително примирение със съдбата си и неунищожимо желание за труд. Понякога изкараното от семейството за деня не покриваше дори обичайните ежедневни разходи за живот. Тогава решаваха да погладуват. Всеки изяждаше половин паничка каша по-малко, за да се икономиса нещо от шестте панички. Стигаше се дотам, че когато валеше силен дъжд или сняг и оставаха съвсем „безработни“, лежаха на леглата, без да стават. Вместо три пъти на ден ядяха два пъти, за да внесат спестеното в дневната печалба. В кашата от ориз с диви треви слагаха няколко зърна соя и не наливаха масло, защото маслото поначало се правеше от соя. Като готвеха охлюви, слагаха един черпак оризова отвара, а не вино, защото виното и без това се прави от ориз… Цяла година гледаха кокошки, без да ядат яйцата. По време на празника Чистота и светлина през пролетта купуваха един дзин месо, за да поменат родителите си, и им оставаше чак до празника Начало на лятото, на петия ден от петия лунен месен, когато започваше да се сади разсадът.

Останеше ли му свободно време, Ли Шунда се заемаше със занаята на прадедите си, натоварил на кобилица кошници със захар, обикаляше селото и я разменяше срещу парцали, вестници, вехт памук, скъсани обувки и други вехтории. Сортираше ги и ги подреждаше, а после продаваше всичко в изкупвателния пункт. Понякога си докарваше добра печалба. Сред вехториите често попадаха панталони и галоши, които можеха да се носят, като се закърпят. Закърпваха ги, поносваха ги и когато от тях вече нищо не ставаше, ги връщаха във вехториите, така също се икономисваха немалко разходи. За захарта, с която търгуваше, той купуваше малтоза и вкъщи сам я преработваше, така му излизаше евтино. Но собственият му син Сяокан чак до седмата си година не знаеше каква е захарта, сладка ли е, солена ли е. Като стана на осем години, младежи от селото го накараха да опита вкъщи едно парче. Майка му го хвана като крадец и го наби. Той заквича от болка като свиня, когато я колят. Накара го да се закълне, че ще стане по-добър. Освен това непрекъснато му повтаряше, че като пораснел, щял да разори семейството им, казваше, че щял да пропилее онова, с което родителите му искали да построят тристайна къща, и още, че ако не си намерел в бъдеще жена, да не корял родителите си!

Но най-забележителното нещо в семейството бе външността на сестрата на Ли Шунда, Шунджън. През 1951 година, когато започна аграрната реформа, тя вече бе на двайсет и три години. Тогава правителството още не бе призовало към късни бракове и според обичая тъкмо бе на възраст за омъжване. Тя не само понасяше бедността кротко и скромно, но и бе израснала чудно хубава. Погледнеш ли я внимателно, сякаш бе образ и подобие на брат си, само носът й бе малко по-малък, а устните й — малко по-тънки. Точно в тези две „по-малко“ се виждаше, че тя е нещо повече от брат си, висока, с лице, продълговато като гъше яйце. Това я правеше прекрасна. По това време неколцина младежи от близкото село дойдоха да я искат за жена и не бяха само двама-трима. Но без да се интересува от качествата и външния им вид, Шунджън казваше само, че е още млада, и връщаше всички. Брат й я бе отгледал и тя бе решила да се отплати за добрината му. Знаеше, че ако той се лиши от помощта й, много трудно ще постигне целта, за която се бори. Ако тя се омъжеше, брат й не само щеше да се лиши от работна ръка, на която можеше със сигурност да разчита, но трябваше и да й даде едно му и седем фъна ниви, които й се падаха. Станеше ли така, икономическите и трудови възможности на брат й щяха силно да отслабнат и кой знае кога щеше да се справи със строителството на тристайната къща. Затова тя се примири, че най-прекрасното време от живота си, за което казваха, че е пролет в пролетта, ще отдаде на работата на брат си.

Към края на 1957 година Ли Шунда вече бе купил всички материали, необходими за изграждане на тухлена тристайна къща. Едва тогава Ли Шунджън тайно замечта, вече двайсет и девет годишна, да се омъжи за един трийсетгодишен момък от съседното село. Младоженецът се грижеше сам за двама старци и саката сестричка. Семейството им бе толкова бедно, че вкъщи имаха само четири голи стени, носеха дрипи и той бе останал чак досега ерген. Затова като приеха Ли Шунджън, както преди продължиха да живеят бедно. А тя вече бе свикнала с бедността и не се плашеше от нея.

3

Мина сватбата на сестрата, настъпи 1958 година. Какво липсваше на Ли Шунда по това време? Липсваха му пари за надници на дърводелци и зидари и за малко храна за майсторите. Трябваше му още година и въпросът щеше да се реши. А и създаването на народните комуни бе изгодно за Ли Шунда. Земята стана обща, можеше по собствено желание да избере най-подходящия участък за строеж. Не бе ли това най-разумното?

Но Ли Шунда в крайна сметка бе не революционер, а само сподвижник на революцията. Като чу думите на председателя Мао, че който върви след комунистическата партия, може да действува решително, започна изцяло да ги изпълнява практически — който и член на партията да кажеше нещо, за него то бе заповед. Една нощ Ли Шунда се събуди и чу да говорят, че в Поднебесната вече било осъществено Великото единство, вече нямало да има твое и мое. Бяха изминали осем години от Освобождението, народът имаше нещичко в ръцете си. Като Ли Шунда например — нали се бе снабдил със строителни материали за тристайна къща. Тогава защо да не се събере собствеността на всички и да се ускори нашето строителство? Нашето строителство е изцяло в името на всички, всички са длъжни да го подкрепят с пълни сили. Никакви лични сметки не са необходими, в бъдеще животът на всички ще стане еднакво прекрасен. Какво струва нищожното ти жалко имущество? Само ако го включиш в общото дело, ще можеш да работиш славно. Няма какво много да му мислиш, когато всичко се използува общо, от всички, никой няма да бъде излъган.

Тази теория без съмнение изхождаше от чувството за всеобща справедливост. Ли Шунда гледаше и мислеше, напрегнал всички сетива, и му бе леко. Макар че му взеха тухлите за строеж на доменна пещ, дървения материал — за направа на ръчни колички, а с керемидите му покриха обществените свинарници, той само сподавено изхлипа от болка. Но като си помисли за бъдещото щастие, почувствува небивало удовлетворение. Натрупаният опит беше променил началните му възгледи, вече смяташе, че двуетажната сграда превъзхожда едноетажната. Държиш ли зърнени храни на горния етаж, те не могат да плесенясат, а живееш ли на горен етаж, влагата няма да те безпокои. Изглежда, ако си имаш своя част в многоетажна къща, не ще ти се наложи да се мъчиш по своя вина и като охлюв да мъкнеш къщичката си на гръб. Затова мислите му сякаш напълно се освободиха — каквото и да искаше колективът, всичко приемаше с радост. Ако се нуждаеха от счупеното му легло, би го дал, без изобщо да му се свиди — та нито той, нито жена му бяха отраснали в легло. Жена му, бившата просякиня, бе много по-предвидлива от него. Но когато този тайфун от дванайсет бала изтръгна всички и ги принуди да не бъдат господари на себе си, какво можеше да направи тя като жена? Да си предвидлив, е все едно да трупаш повече скръб. В края на краищата тя все пак скри една желязна тенджера, не я даде за претопяване, затова след като се разтуриха колективните столови, не й се наложи да се записва на ред за купуване на тенджера.

Когато вече нямаше капитал за продължаване на играта, се върнаха отново към строителството на социализма. Сами оплескаха всичко — какво повече има за обсъждане! Все пак преди да бъде разчистено „бойното поле“, Ли Шунда често ходеше там и като гледаше разрушената пещ и захвърлените по пустинната земя колички, сълзите му потичаха и той хлипаше срещу вятъра. Спомняше си шестте години кръв и пот, спомняше си как бяха гладували, за да спестят от храната, спомняше си как бяха взимали от ръцете на детето парченцата захар, спомняше си напразно пропиляната младост на сестра си…

4

Компенсационната политика на правителството несъмнено допадна на хората. Но строителните материали на Ли Шунда бяха прахосани не от държавата, а от колектива. Този колектив, естествено, също трябваше да проведе компенсационна политика. Но и той бе обеднял, нямаше материали, които да върне, трудно му бе да изплати и пари, затова ръководните кадри хвърлиха силите си само в идеологическата работа, издигаха политическото съзнание на хора като Ли Шунда, искаха да проявят жертвоготовност и осъществяваха компенсационната политика, общо взето, по възможно най-ниската цена.

Загубите на Ли Шунда не бяха никак малки, но политическото му съзнание действително се издигна. По-рано никой никога не бе идвал при него да го възпитава така добросъвестно и внимателно. Секретарят на районния комитет, другарят Лиу Цин, прекрасен човек и високоавторитетен ръководител, специално го навестяваше и беседваше задушевно с него. Обясняваше му, че никой не е присвоил материалите му, нито пък врагове са злоупотребили с тях. Това, от което изхождали партията и правителството, било много хубаво, то било искрено насочено към ускоряването на строителството на социализма, за да можели всички да достигнат по-рано щастливия живот. Средствата, вложени от държавата и колективите, за постигане на голямата цел, били неизмеримо по-големи от това, което бе дал Ли Шунда, затова и загубите им не можели да се оценят. Сега партията и правителството нямали отношение към личните загуби, но все пак били решили да компенсират загубеното от отделните хора. Кой можел да направи подобно нещо освен комунистическата партия? Никой в историята не бил постъпвал така. Едва комунистическата партия могла да се отнесе толкова внимателно към китайските селяни. Надявал се, че той щял да се ориентира в затрудненията на партията, че интересите на държавата и колектива щели да станат най-важни за него. Трябвало да подели с тях загубите. През изминалите няколко години партията и правителството също били извлекли урок от опита си, развитието щяло да се ускори. Било нужно само да се подобри икономиката на държавата и колективите, и положението на отделния човек скоро щяло да стане по-добро. Той искал да си построи къща с три стаи, но нали виждал, че сега има големи трудности, а в бъдеще щяло да стане по-лесно. Не трябвало да губи надежда. Най-накрая другарят Лиу Цин му помогна да се свърже с потребителната кооперация, колкото и да бе трудно положението, тя щеше да го снабдява с достатъчно малтоза, за да може да обменя вехтории и да изкара малко повече пари.

Чувствата на Ли Шунда се възпламеняваха лесно. След като получи напътствие и конкретна помощ от другаря Лиу Цин, той овладя сълзите, които напираха в очите му, и без повече приказки изхлипа в знак на пълно съгласие.

Двадесетте хиляди керемиди, които му бе взела производствената бригада, сега продължаваха да покриват седемте помещения на свинарника, всяко с площ пет на пет крачки. Вече можеха да се върнат на собственика им, но сваляха ли ги, нямаше да могат да купят скоро нови, трябваше да отглеждат свинете под открито небе. Пък и керемидите бяха чупливи, при свалянето загубите нямаше да са малки, най-добре ще е да ги оставят. След дълги разисквания двете страни се спогодиха, взеха под внимание трудностите и решиха да не ги свалят. Производствената бригада освободи две от помещенията на свинарника и временно ги отстъпи за жилище на Ли Шунда. Когато успееше в бъдеще да си построи нова къща, бригадата, щеше да му върне керемидите, а той — да напусне свинарника. Свинарникът бе по-здрав от колибата на Ли Шунда, двете стаи имаха общо десет крачки, бяха достатъчно широки. Таванът достигаше височина един джая и един чъ, само дето в задната част бе по-нисък от човешки ръст, но стопанинът нямаше нужда да пъчи гърди и да важничи с внушителен вид из къщата, тъй че не му пречеше чак толкова. Пък и Ли Шунда от малък бе свикнал да се промушва под навеса на лодката и, естествено, не възропта.

Така бе решен въпросът с компенсациите. Ли Шунда прие чистосърдечно обясненията на ръководните кадри, но си извлече особен урок от събитието. Помнеше добре инфлацията в старото общество, тогава бе несигурно да се държат пари, затова щом имаше излишни, веднага купуваше нещо, за да ги вложи. Сега, с новия си опит, разбра, че в съвременното общество е много несигурна работа да се съхраняват предмети, а парите можеха да се запазят най-добре под възглавницата. Честно казано, именно в това становище „левите“, които имаха особено остър нюх, започнаха да надушват нещо „антипартийно“.

От 1962 до 1965 година, благодарение на Селскостопанската програма от шейсет точки и на малтозата, осигурена от Лиу Цин, Ли Шунда пак успя да натрупа пари, още малко му трябваха, за да изгради къщата с три стаи. Но той не купи нищо, а реши: нищо да не взима, покупката трябваше да стане наведнъж, за да вдигне къщата веднага. Така щеше да избегне изненадите, които можеха да настъпят и да му донесат предишните загуби.

Както много други селяни, Ли Шунда бе хитрец на дребно. Затова точно когато му се струваше, че е взел всички мерки да не го сполети предишната беда, всъщност се оказа, че пак е объркал конците. Честно казано, да подкрепяш такива хора да вървят напред, е трудна работа.

По онова време всичко вече бе в изобилие и той свободно можеше да се снабди с необходимото, но като че ли напук не купуваше, а след няколко години положението с материалите се изостри, хора, които нямаха удостоверения от трите инстанции: производствената бригада, обединената бригада и народната комуна, не можеха да купят нищо. А той бе намислил да се снабди с всичко наведнъж, нима пак се оказа глупак? Но и да го обвиняваш, бе несправедливо, кой може да каже, че е мъдрец на този свят?

5

Ли Шунда чувствуваше, че при обичайна обстановка може да бъде от групата на сподвижниците на партийните решения — щеше да се справя с работата, да бъде съвсем искрен, без да се насилва. Но като започна Великата културна революция, вече не можеше да изпълнява нищо. Искаше му се да следва някого, но не знаеше кого, от всички страни крещяха: „Само аз съм прав!“ В края на краищата кой беше прав, кой — крив, кой — добър, кой — лош, кой — червен и кой — черен? Главата му забуча, съвсем се обърка, стоеше без работа и никого не следваше. „Всеки има представа кой е прав и кой — крив“, тези думи се смятаха за верни, но който не е преминал през културната революция, е много наивен. Не можеш да гледаш само какво пеят на сцената, а трябва да погледнеш и какво вършат под нея. „Всички могат да различат доброто от злото“, това бе по-правдиво. Виждаше, че суматохата сега бе по-голяма, отколкото през 1958 година. Тогава трошаха само предмети, а този път вредяха и на хората, можеше да се случи и животът ти да е в опасност. Вече нямаше как да постигне целта си, да построи къща, кой знае какво щеше да се случи утре! Това го отвращаваше. Но пък, от друга страна, бе доволен, че живее в свинарника в центъра на селото, ако се бе задържал в самотната колиба на брега, досега сигурно щяха да са му откраднали парите под възглавницата.

Но Ли Шунда бе наивник, в просветени времена културните хора не се нуждаеха от такива варварски средства. Веднъж посред бял ден при него вкъщи дойде един от началниците на бунтарската групировка с пистолет на кръста и с цитатника на Мао Дзедун под мишница. Придружаваше го ръководителят на производствената бригада. По-рано той бе отговорник по културната революция в тухларницата на народната комуна. Обясни на Ли Шунда как като узнал, че той искал да си построи къща, а не си бил купил тухли, специално дошъл при него да му помогне в решаването на трудностите. Наруга Лиу Цин, който бил тръгнал по капиталистически път и не го било грижа за интересите на бедняците и низшите средняци. Сега дошъл неговият ред да му стане спасител, само трябвало Ли Шунда да му даде двеста и седемнайсет юана и той се задължавал да му купи десет хиляди тухли. Следващия месец щял да му ги достави. Тези думи звучаха твърде приятно, затова будеха съмнение. Но все пак Ли Шунда си помисли, че са от една и съща обединена бригада. Макар да не бяха приятели, често се виждаха и никога преди не бе чувал този човек да е извършил нещо лошо. Сега правеха революция и сигурно му се искаше да направи нещо хубаво. Щом току-що е заел поста си, едва ли ще лъже. Пък и ръководителят на производствената бригада бе с него, освен това имаше и пистолет, и цитатник. Наистина: като ти казва дружба — значи дружба, като ти казва вярност — значи вярност, като ти говори за власт — значи има власт. Ли Шунда бе бягал три пъти от военна служба, но още не бе преживял такова положение — да го притискат хем с добро, хем с лошо. Изплаши се, омекна и с треперещи ръце преброи двеста и седемнайсет юана.

Следващият месец дойде. Изглежда, стоката вече можеше да се достави. Но за нещастие Ли Шунда се сблъска със зла съдба. Като отиде, ръководството на народната комуна поиска от него да обясни няколко неща: първо, откъде е родом? Какъв социален произход имат прадедите му? Второ, три пъти е бил на военна служба при реакционерите, веднага да предаде пушката си. Трето, да обясни реакционните си думи и действия (например казаното по-рано, че „едноетажната сграда е по-удобна от двуетажната“ и че „счупеният телефон не може да се поправи“, което било злобна нападка срещу социализма).

Не си струва да се говори за последвалите събития, тези неща са познати на всички. А и той самият като излезе, нямаше какво да каже. Две съществени неща все пак имаше. Първо, когато не можеше повече да сдържа вика си за помощ, на спасение му се притече отговорникът по културната революция в тухларницата. За отплата след това между тях се постигна лична договореност Ли Шунда да не повдига повече въпроса за двеста и седемнайсетте юана. Второ, постройката, в която го бяха затворили, бе много стабилно изградена. Там за пръв път в живота си започна да изучава начините на строеж. Изгради си съвсем ясна представа за къщата, която щеше да построи в бъдеще.

Когато дочака да го пуснат, се върна, куцайки, вкъщи, опрян на рамото на сина си (вече деветнайсетгодишен). Жена му и сестра му го разпитаха разплакани какви мъки е изтърпял и защо. С пресипнал глас той промълви две необясними и кратки фрази:

— Те са зли! Къщата ми!

Повече от година след това Ли Шунда не можеше да работи. Имаше болки в кръста. При смяна на сезона и облачно време всички кокали го боляха. Но имаше нещо странно, макар по-рано да не бе преживявал подобно нещо, все пак от малък бедствуваше и страдаше, как бе станал сега толкова деликатен? Да не се бе превърнал в „ревизионист“? Постресна се — струваше му се, че и в крава, и в кон да се превърне, пак бива, но да се преобрази в ревизионист — това никога не трябваше да става. Какво е това „ревизионист“? Това е черен котел, в който не можеш да готвиш, а го носиш като украшение на гърба си, нещо като семейна „реликва“, която се предава от поколение на поколение. Тази година синът му навърши деветнайсет години, ако на гърба му метнат такъв котел, къде ще си намери жена? А и къщата още не е построена, няма никакви условия.

Като стигаше в мислите си дотук, Ли Шунда изведнъж ставаше суеверен. От малък бе слушал доста стари истории, в някои от тях се разказваше как хората можели да се превръщат в много неща. Разказвачите нареждаха: „Изминала нощта и той се превърнал в…“ А преди преображението винаги имало и съответни предчувствия, например болки във всички кости, температура и какво ли не. Затова щом Ли Шунда се почувствуваше зле, започваше да се бои от нощта, страх го бе да заспи. Лежеше с отворени очи, не знаеше дали в съня си няма да се превърне в черен котел. Бдителността му наистина бе висока, затова и досега не бе успял да се преобрази.

През нощите, когато не смееше да заспи, Ли Шунда, за да забрави болките, си спомняше за нещо забавно, което можеше да го зарадва. Той нямаше радио, понечеше ли да зачете книга, не познаваше някои йероглифи, пък и не му се харчеха излишни пари за газ. Затова единственият начин бе да си спомня историите, които бе слушал от малък, текстовете на пиеси, които бе гледал някога, и селските песни, които се предаваха на децата от поколение на поколение. Когато здравето му се подобри, той тръгна натоварен с кобилицата да заменя захар срещу вехтории и често си припяваше песничка, с която закачаше децата. Казваше, че тя била точно онова, което си бе спомнял през онези нощи. От нея можеше да се разбере какво си е мислил в края на краищата тогава. Той пееше така:

Чудесия, чудесия, съща чудесия,

дядо стар във люлка спи;

чудесия, чудесия, съща чудесия,

масата грамадна скрита е в чувал;

чудесия, чудесия, съща чудесия,

мишката прегризва котешки корем;

чудесия, чудесия, съща чудесия,

лъв голям се мъчи от бълха;

чудесия, чудесия, съща чудесия,

куче кара пор кокошките да пази;

чудесия, чудесия, съща чудесия,

гълта жабата от лебеди месо;

чудесия, чудесия, съща чудесия,

кораб се обръща във канал;

чудесия, чудесия, съща чудесия,

ниският се качва по висок.

Ай, я, я, кора от диня върху келявя глава,

мида, пълна само със пикня,

топка, цялата издута от пръдня.

Злият дух в халат е пълен с кал.

Чудесия, чудесия, съща чудесия,

смок в корем на бодхисатва кара зимен сън,

вдъхва аромата на тамяна с важен вид.

За всички бе ясно, че това е просто една детска песен, натъпкана с „чудесии“, вече с изпадали зъби. Само че разните хора тъпчат по джобовете си различни неща, всеки слага онова, което именно на него му се е видяло особено странно. Но ако се наложеше да се направи внимателно разследване, Ли Шунда никога не би признал, че е сложил нещо свое. Не бе писател, не можеше да пише черни йероглифи върху бяла хартия и не се страхуваше, че ще излезе, че е сложил някому нож в ръката. Макар да бе глуповат, все пак бе преминал през някаква закалка, разбираше съвременниците си — бунтуващите се властници и властвуващите бунтовници. Когато искаха да ти намерят слабо място, изобщо не ставаше дума за това направил ли си нещо, ами за това, че те искат да постигнат една или друга своя цел, като например неговите двеста и седемнайсет юана.

Един ден бе отишъл в съседното село да разменя захар и пееше песента си. Неочаквано срещна стария районен секретар Лиу Цип, зачислен сега в групата на вървящите по капиталистически път и изпратен там на трудово превъзпитание. Почувствува едновременно скръб и радост, дълго не можа да се раздели с него. Накрая Лиу Цин поиска от него пак да му изпее песента за чудесиите. Ли Шунда без никакво колебание запя, тъжният му, сериозен и гневен глас накара въздуха да потрепери и двамата пророниха сълзи.

6

Като поболедува година, Ли Шунда започна да изпитва разочарование. Често си мислеше ще може ли да преживее още няколко години? Защо му трябва пак да се трепе със строителство! Когато Югун пожелал да премести планината, разчитал, че следващите поколения ще завършат делото му. Защо непременно трябва да гради със собствени ръце? Отгоре на всичко е събрал пари, потил се е от работа, не може да се каже, че всичко е пропаднало. Но той бе обикновен човек, не можеше да няма такива обикновени мисли. Синът му вече минаваше двадесетте, къщата още не бе готова и не можеше да си намери жена. Коя би пожелала да дойде в свинарник, превърнат в къща? Ще трябва като баща си да се ожени за просякиня, но вече не съществуваше такава възможност. Ако нищо не стане и не се намери снаха, откъде ще се вземат внуци? А като ги няма внуците, откъде ще се вземат правнуци? Когато в бъдеще построят комунизма и настъпи щастливият живот, нима там само потомците на Ли Шунда няма да ги има? Виждаше, че къщата не може да бъде построена и че трябва да цени всяка секунда. Дори да направеше така, синът му пак щеше да се ожени след определената от правителството късна възраст за женитба.

Като мина периодът на колебанията, той възвърна сигурността си и веднага започна да действува. Нарами изпочупената кошница и загрижен се заклати от пазар на пазар, обиколи почти всички улици и улички в околийския център, но никъде не видя да продават строителни материали. Разпита има ли такива магазини и едва тогава разбра, че за да купиш и една тухла, трябва да имаш удостоверения и от трите местни инстанции, иначе не си струваше и да се приказва. Разбра, че няма смисъл да тича напразно, трябваше да подаде молба до местната производствена бригада, обединената бригада и народната комуна. За щастие, докато бе обикалял насам-натам с кошницата и не бе намерил строителни материали, от събраните вехтории, които продаде, получи повече от десет юана, така че трудът му не пропадна.

След това, естествено, потърси ръководните работници в производствената и в обединената бригада да му издадат удостоверение. Като го слушаха, хората се смееха:

— Каква ще ти е ползата от удостоверението? Понякога материалите за лично ползване са малко, а друг път съвсем ги няма. И да ти издадем удостоверение, няма да можеш да си купиш.

На Ли Шунда не му се вярваше, мислеше, че му създават изкуствени пречки. Но не смееше и да им възрази, боеше се да не ги раздразни. Търпеливо зачака, без да мърда, сякаш правеше седяща стачка. Никой не му обърна внимание, но като дойде време за вечеря, откриха, че още не си е заминал.

— Тръгвай, затваряме — му казаха.

Едва тогава си отиде, ала на другия ден пак дойде и седна. Три дни прави така и ръководителите не издържаха:

— Не разбираш от добро, голям инат си. Щом мислиш, че ще ти е от полза, да ти издадем удостоверение!

И наистина му издадоха. Въодушевен, отиде в потребителната кооперация. Когато магазинерът видя удостоверението, се засмя също като ръководителите на обединената бригада:

— Няма начин. Липсват материали, за да ти дадем.

— Кога ще има?

— Не зная, ако имаш свободно време, наминавай да питаш.

Оттогава Ли Шунда започна да идва като ученик на училище, питаше шест пъти в седмицата. Измина половин година, а още не бе купил нито една тухла. Магазинерът бе добър човек и тайно съжаляваше Ли Шунда заради глупостта му, но бе трогнат от неговия дух. Най-накрая един ден му каза:

— Можеш да си спестиш свободното време, не идвай повече. През последните години станаха много революции и много навредиха, даже пръстта бе изгребана. Трудно е да се получи каквото и да било, не можем да задоволим дори ръководителите, кой знае кога ще дойде твоят ред. Ако на теб се падне нещо, то ще е останало след много избиране, а цената му ще е същата като на хубавата стока, няма да имаш сметка. По-добре измисли друг начин!

Съветът съвсем разочарова Ли Шунда, но той изпита и признателност. Затова неволно започна да го моли да му обясни:

— Какъв друг начин да измисля?

— Имаш ли приятели ръководители? — въздъхна магазинерът.

— Нямам — каза тежко и мъчително Ли Шунда. — Имам само зет селянин, нямам други роднини.

— Тогава нямаш друг път — със съжаление каза магазинерът. — Сега „кръглата глава“ не може да се мери с „кимащата глава“^[5]. Нямаш ли близки и приятели, на които да разчиташ, не ти остава нищо друго, освен да купиш на черна борса.

Ли Шунда прие всичко за чиста монета и започна да търси начин да си купи материала на черна борса. Откъде можеше да знае, че магазинерът няма никакъв опит в тази област и не разбира колко е сложна търговията на черната борса. На пазарна цена десет хиляди тухли струваха двеста и седемнайсет юана, а на черно се продаваха за около четиристотин. При това първо трябваше да платиш и едва след година и половина можеха да ти доставят стоката. Често можеше да попаднеш и на мошеници. Ли Шунда вече бе лъган веднъж и парите не излизаха лесно от ръцете му. Извървя хиляда ли, изприказва десет хиляди приказки, но за три години не успя да купи нищо. Добре, че магазинерът му помогна — купи за него един тон вар на държавна цена. Отначало тя бе предназначена за бубарника, но през последните години дъждове смениха силната суша и много масиви с черници бяха превърнати в оризища. С останалите оредели черници можеха да се отгледат много малко буби. Тъкмо затова не трябваше толкова много вар. Дадоха я на магазинера и тя стоеше ненужна при него, та Ли Шунда най-после удари кьоравото. След този случай реши да купи на магазинера хубави цигари, за да му се отблагодари, но не можа да намери. Неочаквано срещна предишния отговорник по културната революция от тухларницата (вече бе станал секретар на революционен комитет в работилницата). Спомни си, че той пуши хубави цигари. Все пак му дължеше нещо и сега ако го помолеше да купи от него цигари, сигурно щеше да се съгласи. Ли Шунда бе стеснителен, но трябваше да го направи. Секретарят бе приветлив, взе половинюановата банкнота и извади от джоба си още неотпечатан пакет „Да Циенмън“. Но преди да му го даде, първо го отвори, без да иска разрешение, и извади една цигара:

— Имам само този пакет. Ако не беше за теб…

Ли Шунда отиде при магазинера да му подари деветнайсетте цигари, но той твърдо отказа да ги вземе. Но само за да не го обиди, си извади една. Останалите осемнайсет върна на Ли Шунда да си ги носи вкъщи.

По обратния път Ли Шунда мислеше за днешната си нередна постъпка, нещо, което досега никога не бе извършвал. Бе предложил на своя благодетел и на своя враг по една цигара. Като дойде време за вечеря, той се ядоса, наруга сина си, че бил некадърник, че вече бил на двадесет и пет години, а не можел сам да се оправя, че оставял стария си баща да търпи позор вън от дома.

7

В бури и премеждия отлетяха сума ти години, къщата на Ли Шунда си оставаше непостроена, но пък проектът за строежа доби широка известност. Има ли усърдие и искреност, камък и метал се пука — трогна се не само магазинерът, ами и самият господ-бог. Този бог не бе друг, а неговата бъдеща снаха на име Синлай. Девойката Синлай живееше в съседното село и отдавна поддържаше връзка със сина му, който не можеше сам да се оправя. Не я интересуваше има ли къща, или не, щом го бе харесала, и после можеше да се построи. Но баща й пречеше, не даваше дума да се издума дъщеря му да се задоми в свинарник. Той сочеше на девойката себе си за пример. Макар да бе бедствувал, бе измислил как да си построи къща с две стаи. Едва тогава взе снаха за големия си син. Ругаеше Ли Шунда, че бил страхливец и глупак, с нищо не можел да се справи. Но той бе забравил, че бог обича да си прави шеги, да удря плесница на човек, който се хвали. Мина година и в народната комуна разгромиха групата на „добралите се до властта капиталистически ренегати“. Новите ръководители решиха да преустроят местността край селото. Стори им се, че една рекичка се извива като прегърбен старец, бе съвсем неудобно. Така че впрегнаха няколко хиляди работници, изразходваха няколко десетки хиляди трудодни, за да изправят реката. Сигурно разумните същества от Марс, като видеха делото им, щяха да се възхитят от величието на земните хора. Двустайният дом на семейство Синлай се намираше точно на мястото на новото корита (а и, разбира се, ставаше дума не само за тези две стаи), така че не оставаше нищо друго, освен да ги бутнат и да ги преселят. Народната комуна компенриса загубите, като плати по сто и петдесет юана за стая. А като разрушиха всичко и започнаха да строят, им отпуснаха още триста юана заем. Но с тези пари едва успяха да изградят стая и половина. Бащата на Синлай отслабна, почти цялата му коса побеля. И се наложи старият да отстъпи пред младия, да послуша дъщеря си. Синлай му даде съвет да се поучи от чичо Ли Шунда, който бил умен, не действувал сляпо, държал парите си под възглавницата и те не намалели с нито един юан. Ако искал да си построи къща, трябвало да се съобразява с положението! Той не каза нищо, а се предаде и остави девойката сама да решава въпроса за брака си.

Ли Шунда не само се сдоби със снаха, но и разбра, че тази снаха всецяло е подкрепила в теоретично отношение неговата линия. Това много го зарадва. Затова вечерта след сватбата, като изпи няколко чаши вино, духът му бе внезапно осенен и той каза на свата си няколко вдъхновени изречения:

— Сега картата „земя“ би картата „небе“ и всичко се обърка. Твоята къща бе построена прибързано. Всеки ден стават земетресения, хората предпочитат да живеят в обори. За какво им е къща? Хвърлих на вятъра десет хиляди тухли, няма вече за какво да се тревожа като теб.

Искаше му се да говори още, но за щастие жена му бе бдителна. Започна да го поучава, за да спаси положението пред новите роднини.

— Пийна малко вино и никой не може да те спре. Приказваш без задръжки, забрави кога те боляха кокалите! — След думите й положението се обърна и всички се зарадваха.

Оттогава Ли Шунда без много приказки тръгна да купува това-онова. Нарамил кобилицата със захар, един ден отиваше на изток, друг — на запад. Събираше вехтории за държавата и изкарваше скромните си разходи за живот. Но чудно, все още имаше много хора, които строяха къщи. Той гледаше със завист, често се осведомяваше кой е построил този или онзи дом, откъде са купили материали. Получаваше какви ли не отговори, ако се разкажеше подробно за всяка къща, можеше да се получи отделна книга. Но в крайна сметка всичко се свеждаше до следното:

— На висшите чиновници им носят пред входната врата, низшите се вреждат от задната врата, а простолюдието измолва от ближните си.

Измъчените хора започнаха да завиждат на Ли Шунда. Говореха, че се изхитрял някак да не се оцапа в цялата тази помия, да бъде един вид талант, който успява да се справи с особеностите на времето. Един познат му каза, без да крие яда си:

— При мен няма нито тухла, нито керемида, която да не е купена на черна борса. За да си направя къща от две стаи, платих колкото за четири. Онзи ден дойде да ме поздрави за вдигането на покрива секретарят на обединената бригада, оня, дето се издигна като „бунтар“. Остана на гощавката и даже ми каза, че ако не била културната революция, нямало да си построя къщата. Мамка му таковам аз на него, къщата ми да не е като неговия чиновнически ранг — да не би с юмручен бой да съм я вдигнал?

До този момент познанията на Ли Шунда в строителството бяха достигнали върха и той бе решил, че вече просто няма какво да научи повече. Кой е очаквал, че светът е толкова необятен, че промените му са така безкрайни. Случаите, за които си струва да се пише, са по-мътни от течението на река Чандзян. Но не може да не им обърнеш внимание. Дребните не си струва да се описват, но тези, които заслужават интереса ни, ще е жалко да не се споменат. Например една обединена бригада беше се заела да разруши всички къщи на населението, да събере всичко на едно място и да изгради редица от двуетажни къщи, които щяха да се наричат Ново село. Материалите от съборените къщи щяха да станат обща собственост и който искаше да живее в нов дом, трябваше наново да го купи. Като чу, Ли Шунда силно се развълнува, помисли си, че се осъществява идеята му за „къщи с горен и долен етаж“. Не се стърпя и нарамил кошниците със захар, отиде да погледа за своя сметка.

Ли Шунда често бе минавал покрай това място, но сега го видя съвсем променено. По всички улици рушаха къщите, а материалите караха на едно голямо поле край шосето. Там тъкмо строяха първия ред двуетажни сгради. Хората, които разрушаваха, спореха оживено, стигаха до бурни препирни. Откакто Пангу^[6] е разделил небето и земята, едва ли се бе случвало нещо подобно. Имаше хора, които плачеха, сигурно от вълнение. Някои от керемидите, които сваляха, още бяха покрити с пепел от пещта. Изглежда, че след като бяха сложени, дъжд още не бе ги валял, а вече ги освобождаваха от длъжност. Като видя всичко това, Ли Шунда почувствува, че неговите двадесет и няколко години неуспешни напъни да съгради къща са всъщност най-доброто, което бе извършил през живота си. И все пак, като си помисли за кървавата пот на онези, които преди бяха скроили, а сега рушаха, не можа да не почувствува как го засмъдяват очите. Въздъхна съкрушен и тръгна по пътя с наведена глава. Изведнъж чу някой да го вика:

— Хей, човече със захарта!

Ли Шунда вдигна глава и видя старец с момиченце. Той стоеше край шосето и също наблюдаваше строителството. Със сигурност му бе познат по лице, по не можеше да се сети кой е. Старецът се засмя:

— Как, не ме ли позна?

Ли Шунда изведнъж си спомни и бързо каза:

— Значи си ти, стари секретарю! Още ли си на трудово превъзпитание? — Изведнъж изпита болка. Не помпеше колко години не бе виждал секретаря. Бе толкова остарял, че не можа да го познае. Личеше, че настроението му не е добро.

Секретарят се усмихна:

— За работата — още работя, но дали съм се превъзпитал — не съм. А ти пак ли си дошъл да събираш материал за песента на чудесиите?

— Ай, ай, секретарю, шегуваш се с мен — рече сконфузено Ли Шунда, — ама тук като че се провежда строителство по модела „къщи с горен и долен етаж“, гради се Ново село. Чак днес ми стана ясно, че тъкмо по тия къщи новото село ще се различава от старото. Изобщо не ставало дума за колективизация или неколективизация.

— Като си решил да казваш нещо, не може ли да го кажеш? — въздъхна секретарят.

Ли Шунда се усмихна:

— Разбира се, на теб не пречи да го кажа. Но не бива, който знае законите, да ги нарушава. Едно време говорех, че едноетажните къщи са по-удобни от многоетажните, и ме разкритикуваха, че съм приказвал реакционни неща. А сега като гледам това тук, си мисля, че май е имало за какво да ме критикуват. Хубави къщи, има и нови сред тях, защо трябва да се събарят и пак да се гради? Щом имат толкова сили, не е ли по-добре да ги хвърлят в засаждането? За тези работи ние, живите, не смеем да говорим, но ако ги зърнат умрелите от оня свят, ще има да блещят очи.

Секретарят изслуша „реакционните“ думи и не само не ги опроверга, а даже кимна и отговори строго:

— Правилно питаш: „Защо трябва?“ Ще ти кажа, някои искат да използват това като стълба, по която да стигнат небето. И ти схващаш, че колективизацията е основа на новото село, но на хората им се иска да върнат старото. Народната комуна като форма на организация също е полезна. Трябва да отвориш по-широко очи. Погледни само — бедняци и низши средняци повече от двайсет години се трепали, за да си направят къщи, а като им викнаха да ги разрушават, трябваше да ги съборят. Кой го е грижа народът утре ще живее ли, или ще мре. Но нима народната комуна не си е както и досега народна комуна!

Ли Шунда слушаше и макар да разбираше нещичко, не успя да схване всичко и само мълчеше със зяпнала уста и ококорени очи. Гледаше стареца с уважените.

Като изрече гневните си думи, старецът млъкна, наведе се към момиченцето и му каза, сочейки Шунда:

— Кажи му „дядо“.

Момиченцето топло го нарече „дядо“. Ли Шунда се развълнува силно, бързо отчупи парче захар и го сложи в ръката му, като му каза, че то е най-послушното момиченце. Него, чуждоселеца вехтошар, навършил тази година петдесет и четири, за пръв път някой го нарече „дядо“. Това необикновено го трогна и разпръсна другите му мисли.

Оттогава той се сприятели със стария секретар.

8

Когато дойде Пролетният празник през 1977 година, Ли Шунда взе няколко парченца захар и отиде да посети стария секретар. Едва у тях разбра, че той отново е издигнат на служба и работи в района. Ли Шунда не го свърташе от радост. Даде на момиченцето захарта, хапна малко от изпечените от майка му сладки за чай и бързо се завтече към районния център. Разбираше, че щом сега има приятел секретар на районен комитет, сигурно щеше да намери материали за строежа.

Като го видя, старият му познат силно се зарадва. Но при въпроса за материалите въздъхна мълчаливо и започна да хълца. Шунда се разтрепера вътрешно и почувствува, че нещо не е в ред. Само слушаше как секретарят бавно започна да говори:

— Братко, знам всичките ти затруднения. Едно време, когато пееше „песента за чудесиите“, напълно я одобрявах. А сега ти и аз не бива да вършим вече „чудесии“.

— Секретарю, ако друг не ги върши, и аз няма да ги върша. Сега не ги ли вършат всички, защо само ти и аз да не го правим, много ще изгубим! — каза бързо Ли Шунда.

Секретарят се усмихна:

— Единайсет години цареше безпорядък, трудно е да се променят вкоренените навици. Сега трябва да се потуши метежът и да се възстанови редът, иначе планът за изграждане на държавата ще си остане празни думи. Другите може да правят така, но ние не можем. Ако ще говорим за ръководните работници от целия район, промените трябва да започнат първо от мен; а що се отнася до народа — първи трябва да се промени онзи, който разпространява „песента за чудесиите“. Какво ще кажеш — разумно ли е, или не?

Като чу тези думи, всичко в душата на Ли Шунда се обърка. От една страна, разбра, че секретарят го агитира да провеждат заедно изправянето на стила и не можеше да не се възгордее. Но от друга страна, си спомни колко трудно му бе да се сприятели с високопоставен чиновник и не можа да не изпита разочарование, че няма да успее да използува личните си връзки. През културната революция се бе научил да хитрува и сега не искаше да губи. Помисли малко и каза възбудено:

— Секретарю, съгласен съм с разяснението. И ще ти кажа предварително, че щом ме караш да не върша „чудесии“, ще правя както искаш. Но и ти дръж здраво — да не вземеш като срещнеш по-нататък някой, който ти е по-голям приятел от мен и по-важен, да му помогнеш с връзки, че ще ми се смеят хората, дето от толкова време съм ти приятел, а съм се минал. И тогава ще се разбунтувам против теб.

Секретарят се засмя, взе писалката и набързо записа думите на Шунда:

— Ще ти ги прочета, а ти слушай. — Той прочете и всичко съвпадаше дума по дума с казаното от Шунда. — Вземи ги и накарай някого да ги изпише с големи йероглифи. Ще закача надписа в моята канцелария.

— Не, това не е хубаво за украса — изненада се Ли Шунда.

— Как така, по този начин ти ми помогна. Боя се, че разни високопоставени ще започнат да ми искат това-онова! А като закачиш надписа с големите йероглифи, няма да ми създават трудности.

Ли Шунда с радост направи както му бяха казали.

Щом настъпи зимата на 1977 година, за семейството на Ли Шунда изведнъж настана голяма суматоха. Секретарят Лиу Цип въздействува върху началника на тухларницата, прехвърлен на тази длъжност от поста отговорник по културната революция, и го накара да възстанови на Ли Шунда десетте хиляди тухли. Революционният комитет на народната комуна също реши да резолира молбата му и се съгласи да го снабди с осемнайсет циментови мертека. Добродушният магазинер от потребителната кооперация му съобщи, че вече свободно можел да се снабди с греди. Този път строежът на къщата, изглежда, щеше да се завърши изцяло. За да се превозят толкова много неща, едва ли щяха да са достатъчни четиримата от семейството на Ли Шунда. Помоли сестра си, мъжа й, братята на снаха си да му помогнат. Едни караха лодката, други бутаха колички, даже старият му сват с радост проля немалко пот и бе много оживен.

Но и в това радостно време стана произшествие, което им развали настроението. Превозът на десетте хиляди тухли стана с някои затруднения. Когато лодката спря пред тухларницата, не им дадоха стоката, а с външна усмивка и вътрешна студенина казаха:

— Още не си купил мертеци, няма смисъл напразно да трупаш тухли. Ще почакаш.

На Ли Шунда му стана зле. Цял се зачерви и отговори, че вече е платил мертеците, но онзи като че ли разбираше Ли Шунда по-добре от самия него и категорично заяви, че мертеци няма. За щастие сватът му дотича. Той вече имаше опит в купуването на тухли и тихо съобщи на Ли Шунда какво се нарича „мертек“. Едва тогава той разбра всичко и веднага отиде в потребителната кооперация да купи два кашона цигари за подарък. Служителите се зарадваха и тухлите бяха натоварени. После като отидоха във фабриката за циментови изделия, та да откарат мертеците, Ли Шунда веднага купи цигари, още преди някой да му бе казал, че не е купил „мертеци“.

След тези непристойни действия Ли Шунда се засрами и не посмя да каже за тях на секретаря. Но душата му стана неспокойна. Понякога се събуждаше посред нощ и като си спомнеше какво бе направил, винаги се порицаваше: „Ох, ох, трябва да се пооправя аз!“