Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Single Friend, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Корекция
sonnni (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Джейн Костело. Нежененият ми приятел

ИК „Хермес“, Пловдив, 2011

Американска. Първо издание

Редактор: Ивелина Волтова

Коректор: Атанаска Парпулева

ISBN: 978-954-261-000-7

История

  1. — Добавяне

Глава 7

Бях толкова развълнувана заради „Проекта Хенри“, че бях почти изкушена да задействам нещата и да променя срещата си с Джейк довечера.

Но така или иначе Доминик беше някъде навън с богат по-възрастен мъж, с когото напоследък се виждаше, а Ерин и приятелят й Гари бяха отишли на кино. Освен това нямаше да успеем да го направим като хората в петък вечер, но вместо това разполагахме с целия утрешен ден, когато щяхме да атакуваме магазините и да започнем преобразяването на Хенри.

Следователно трябваше да се придържам към план А и да пристигна в занемарения, но модерен бар, където се уговорихме да се срещнем с Джейк. Когато влезе, изглеждаше толкова секси… и прецених, че решението бе разумно.

— Луси, как си? — усмихна се той и се приближи към бара, където бях седнала.

Джейк бе преподавател по сценично изкуство и освен че имаше дупе, от което не бих откъснала поглед цял ден, той бе и човек с обширни познания. Беше облечен в широки дънки и стара тениска, която разкриваше бицепси, които сигурно бяха напомпани с помпа за гуми.

Облякох дрехи, за които можеше да се каже, че са били първият чифт, изпаднал от гардероба ми — прилепнали дънки и индийска памучна риза. „Можеше да се каже“, защото в продължение на три обедни почивки претърсих всеки един аутлет в града, за да ги открия, не че той трябваше да знае за това.

Срещнахме се миналата седмица, докато се занимавах с медиите във връзка с новата пиеса на театър „Съркъл“. Той беше на екскурзия със студентите си. Бях толкова доволна.

— Моите студенти много харесаха пиесата от по-миналата вечер — каза ми той и отпи от червеното вино. — Смятам, че тя притежаваше скрита дълбочина въпреки крещящата диско тема или пък може би точно заради нея.

Лично аз не бях фен на пиесата. Ако трябваше да съм честна, нямах никаква представа какъв бе сюжетът, макар че се наложи да я изгледам три пъти.

— Много точно казано — отвърнах аз, като се опитвах да се сетя за един от цитатите си в прессъобщенията. — Мисля, че целта на автора е била да представи „новата действителност“, в която живее, където цялото общуване с външния свят се осъществява по телефона или интернет.

Облегнах се удобно назад и започнах внимателно да наблюдавам изражението му. Добре де, артистичните ми впечатления бяха съвсем стандартни и заучени, но вътрешно останах доволна от себе си. А той изглеждаше впечатлен.

— Толкова си права — кимна той. — Той разкрива точно това. Този проблем и безкрайния трагизъм на човешкото отчуждаване и как по някакъв начин то мутира в двадесет и четири часовия свят.

— Хммм — въздъхнах дълбокомислено.

— Разбира се, цялата пиеса беше толкова кичозна — засмя се той. — На излизане от театъра в теб остава неприятното усещане за безжалостното и пошло електронно удоволствие, което си изпитвал на места, където всъщност трябва да бъде изразена цялата радост. Това беше електронна мастурбация за душата в най-възхитителната и отблъскващата й форма, не мислиш ли?

— Определено — добавих аз, като се надявах да смени темата.

— Но не бива да отричаме, че калейдоскопичната същност на пиесата не беше един от най-вълнуващите й елементи. Дори и най-закоравелите й противници не биха могли да оспорят това.

— На твое място не бих се притеснявала от тях. Извини ме, но трябва да отида до тоалетната.

След като освежих спиралата си, се върнах на масата, където Джейк говореше по телефона си.

— Не, аз… не мога да водя този разговор сега. Честна дума, мамо, трябва да затварям. — Той остави телефона си на масата и ме погледна смутено. — Мама се обади.

— О, добре. Всичко наред ли е?

— Да, да — отвърна той. — Всичко е идеално. Понякога ми се лепва като някоя дъвка. Знаеш какви са майките.

Всъщност дори майка ми да беше направена от тефлон, едва ли би притежавала по-добри незалепващи свойства от сегашните си, но кимнах от любезност.

— Докъде бяхме стигнали? — продължи той. — О, да, калейдоскопичният ефект на авторската…

Телефонът звънна отново и го прекъсна.

— Извинявай, но ще бъде по-добре, ако вдигна сега.

— Разбира се. Давай.

Той вдигна телефона и подхвана разговор на масата, но когато гласът в другия край на линията започна да става все поразвълнуван, стана и обясни с жестове, че излиза навън. Седях до прозореца, полагах особени грижи за чашата си с вино и наблюдавах как Джейк крачеше нагоре-надолу и ръкомахаше така възбудено, сякаш се опитваше да избяга от нещо.

След шест или седем минути приключи разговора, пое си дълбоко дъх и влезе вътре.

— Много се извинявам за това.

— Наистина, няма проблем — усмихнах се аз.

— Правилно ли съм чул, когато онази вечер спомена, че си почитател на авангардния театър?

По дяволите! Това ли съм казала? Възможно е и да съм го направила.

— О, харесвам го колкото всеки един обикновен човек.

Той изглеждаше разочарован.

— Е, като всеки обикновен човек, който е гледал над пет пъти пиесите на Самюъл Бекет — насилих се да се усмихна.

Той се оживи:

— О, двамата с теб имаме толкова много общи неща.

— Нима? — надвесих се напред и го погледнах право в очите.

— Луси, ти си удивителна жена — замечтано изрече той.

— О, нямам никаква представа, така ли е? — отвърнах скромно.

— Никога не съм срещал някой друг, който да изпитва толкова страстно увлечение по театъра. Англия щеше да е едно по-добро място, ако всички бяха като теб. Нямаше да са ни необходими субсидиите на Съвета по изкуствата и независимите театри щяха да процъфтяват.

Усмихнах му се и се учудих колко добре вървеше срещата. Добре де, вероятно щеше да ми се наложи да поназубря някои неща след днешната ни среща, за да се подготвя за втората, но пък голяма работа. Успях да натъпча в главата си всичко, което беше известно за Джон Дън, при това за отличен, в седмицата преди изпита по английска литература, значи със сигурност можех да се справя и с това.

— Знаеш ли, че след няколко седмици в Манчестър ще се играе пиеса, наречена „Превъплъщения на духовността“, ох, извини ме…

Телефонът му отново звънеше. Той поклати глава в знак на извинение и вдигна. На лицето му беше изписан примирен израз.

— Здрасти, мамо — унило пророни той, докато слушаше словоизлиянията й. Тя говореше ли, говореше, дори дъх не си поемаше.

Накрая той я прекъсна с въздишка:

— Добре, мамо, добре. Изчакай секунда.

Затули телефона с ръка и ме погледна в очите:

— Ъъъ, Луси… извинявай за това. Няма да се бавя много, обещавам.

Два часа по-късно майката на Джейк се беше обадила още осем пъти и тъй като нямаше с кого да разговарям, намерих утеха в алкохола. Само дето вече бях пияна като кирка. Като за капак на всичко виното направи напълно неразбираем стимулиращия маниер на водене на разговор на Джейк. Сега той опяваше за някаква пиеса, която ходил да гледа в Барселона. Сякаш слушах безкрайното пращене на развален грамофон.

— Това, което харесвам при Ковас, е уникалната му способност да претопява многобройните слоеве на физическото и да го превръща във фантазия. И наполовина не е толкова далечно, колкото звучи, повярвай ми, Луси.

Капчица червено вино се търколи от края на устните ми:

— Въобще не звучи далечно, Джейк.

— Добре — ухили се той. — Защото не можеш да си представиш каква наслада доставят ефектът от комбинацията на синтетично визуалната и слухова материя, като вдишването и издишването на пътуване към откровението.

— Джейк — прошепнах аз.

— Спокойната смърт на персонажите в тази пиеса, Луси, е, какво да кажа? Тя представлява един шумен монтаж на повторението и чувствеността, една…

— Джейк — повторих аз.

— … една мъчителна версия на бездетността, която ту се появява, ту изчезва от фокуса на вниманието. Едно диагонално представяне на ужаса и…

— Джейк! — стоварих чашата си върху масата.

Изглеждаше стъписан. Изведнъж не знаех какво да кажа, затова се изправих.

— Какво има? — попита той.

Пресуших питието си, грабнах чантата си и я метнах през рамо.

— Ужасно съжалявам — измънках аз, — но трябва да тръгвам.

Той се намръщи.

— Да тръгваш ли?

Кимнах.

— Беше ми приятно, Джейк, но, за съжаление, се чувствам малко… — не можех да се сетя за нищо подходящо.

— Неразположена? — помогна ми той.

Щракнах с пръсти и го посочих:

— Неразположена. Именно. Чувствам се точно така.

Той стана, за да дръпне стола ми, и обиденото му изражение ме накара да изпитам моментна вина. Канех се да се извиня и да се опитам да започна отначало, когато телефонът му иззвъня.

Той заряза стола, обърна се с гръб към мен, за да вдигне.

— Здрасти, мамо — каза той, а аз се отправих към вратата с твърда убеденост, макар че краката ми съвсем бяха омекнали.