Джейн Костело
Нежененият ми приятел (1)

Глава 1

Някои хора биха казали, че нямах нужда от още един чифт лачени черни обувки с токчета, за който си заслужаваше да умреш. Особено ако непривикналото око на някой страничен наблюдател се спреше на осемте еднакви чифта, които водеха битка за територия под леглото ми.

Други щяха да отбележат, че успехът при първата среща рядко имаше нещо общо с качеството на обувките на главната героиня. Човек можеше да срещне любовта на живота си, без значение дали носи джапанки от 99 пенита, или пък великолепни обувки с отворена пета, които струват… е, нека не обсъждаме цената. По-добре да обсъдим Шон, с когото имах среща тази вечер. Великолепният, интелигентен Шон с изсечената като с длето челюст и стегнатото дупе. Така ще можете да ме разберете за обувките и за това, че въпреки строгото ми правило, че първата среща никога не трябваше да приключва със секс, бях премахнала така старателно всички следи от странично окосмяване, че сега в областта на бикините приличах на някоя калифорнийска порнозвезда. Просто за всеки случай.

Зашеметяващите обувки и старателната депилация не бяха нищо друго, освен част от една рутина, станала ми до болка позната през последните осем месеца. Именно тогава отново бях изтласкана на сцената за срещи от разтърсващ удар след едногодишна връзка. „Стабилна“ връзка, която се бе оказала не толкова стабилна, колкото си мислех, когато открих, че любимият ми спеше с най-добрата приятелка на сестра му.

И все пак да си отскоро необвързан, си имаше своите предимства, както неуморно ми повтаряше приятелката ми Доминик, макар че, честно казано, тя бе нимфоманка.

— Помисли колко ще е забавно, докато си търсиш следващия — посочваше тя. — А и… помисли за обувките!

Трябваше да призная, че обувките винаги ми бяха харесвали.

Проблемът бе, че след като прекарах шест месеца и половина в срещи, започнах да осъзнавам, че не ме биваше особено. Всъщност, съдейки по това как съвсем малко от първите ми срещи доведоха до втора, определено бях пълна скръб.

Проблемът не бе в това, че не можех да накарам хората да излязат с мен, а в това, което се случваше впоследствие, т.е. самата среща.

Доминик казваше, че се престаравам. Другата ми приятелка, Ерин, настояваше, че просто нямам късмет. А Хенри, най-добрият ми приятел от двадесет години и съквартирант от четири, ми казваше, че трябва да бъда себе си. Да позволя на хората да опознаят истинското ми Аз. Това бе една от причините, поради които се тревожех за него. Че защо някой би пожелал да излезе с истинското ми Аз?

Истинското ми Аз не пиеше газирана вода след всяко алкохолно питие, не бе чело нищо от Чехов, почти не си миеше четките за грим и не помагаше в център за бездомни всеки уикенд.

Очевидно тази вечер нямаше да разкрия истинското си Аз, тъй като се готвех да изляза с Шон, когото срещнах на събитие за изграждане на нови контакти в Ливърпул, където живеех и работех. И макар че трябваше да си призная, че през по-голямата част от времето разговорът ни се въртеше около пиар стратегиите за професионални услуги, химията беше наелектризираща.

Не, истинското ми Аз, което щях да разкрия тази вечер, бе образовано, духовито, прелестно Аз. Аз, чиито невероятни обувки щяха да накарат Сара Джесика Паркър да изглежда като Сюзън Бойл преди разкрасяването. Истинското Аз, което исках да бъда.

Вечерта беше доста мека за януари и имах добро предчувствие.

Тъмнорусата ми къса коса беше закачливо начупена (както и трябваше да бъде, като се има предвид, че й сложих горещи ролки преди пет часа) и благодарение на драстичната следколедна диета дизайнерската ми рокля „Карън Милън“, размер 42, почти ми ставаше. Стига само да не дишах.

Още при влизането си в бара забелязах Шон. Това беше едно от любимите ми заведения — „Алма де Куба“, внушителна бивша църква, която беше превърната в най-стилния бар, който човек би могъл да си представи.

Светлината беше приглушена и бе толкова топло, че почти веднага усетих как по челото ми избиха капчици пот. Изпънах гръб и се отправих към него, като си представях как Одри Хепбърн би влязла в някоя стая. Краката ми бяха здраво напъхани в новите обувки, вместо да се пързалят напред-назад, както се бе случило, преди да предприема една хитрина, за която бях прочела в някакво списание, и да залепя ходилата си с капка лепило. Само дето преработих хитрината, тъй като не успях да се докопам до никакво лепило, но открих стар пакет дъвки на дъното на кухненското чекмедже. След като я подъвках малко, дъвката бързо залепна за ходилата на чорапите ми и сътвори същинско чудо. Забележете, че истинското ми Аз, което представях тази вечер, носеше дамски копринени чорапи, а не по-практичния, но не толкова секси чорапогащник, който истинското ми Аз обикновено навличаше.

Той вдигна поглед и се усмихна. От подобна усмивка сърцето ти спира да бие. Беше една от онези широки усмивки, когато погледът засиява, а лицето се озарява. Но аз не се размекнах, в никакъв случай. Вместо това си позволих едва доловима и мимолетна следа на внимание да затанцува по лицето ми.

— Здравей, Луси. Изглеждаш прекрасно — каза той и ме целуна по бузата. — Страхотни обувки.

Трябваше да положа физическо усилие, за да се въздържа да не коленича и да заявя безсмъртната си любов към този мъж и изискания му вкус към обувките.

Вместо това се плъзнах на стола и го удостоих с мимолетна усмивка.

— Благодаря ти. Очевидно имаш добър вкус. — Изведнъж осъзнах как звучи това. — Искам да кажа… заради обувките — добавих бързо. — Ъмм, не заради мен. Задето изглеждам прекрасно. Макар че очевидно това не е толкова лошо нещо. Несъмнено. Но трябва да знаеш, че не съм вманиачена с егото си или нещо подобно. Ха!

Изглеждаше смаян, но, за мое облекчение, ме попита:

— Какво искаш за пиене?

— Бяло вино, моля. — Възвърнах присъствие на духа. — Нека бъде „Шенин блан“.

— Веднага — усмихна се той.

Определено се чувствах секси — усещане, което се подсилваше от присъствието на очарователния Шон. Изхлузих задната част на обувките си и поставих краката си на подложката за крака на стола. В никакъв случай нямаше да позволя на работещото с пълна пара отопление на това място да накара краката ми да се подуят, както ставаше на всички други места с температура, по-висока от тази в крайбрежния град Блекпул.

Когато Шон се обърна, за да привлече вниманието на бармана, скришом огледах чертите му. Беше зашеметяващ. Въобще не можех да се меря с него.

— Все още ли е натоварено на работата ти? — попита той.

— О, да — отвърнах със сияеща усмивка. — Но не мога да се оплача от това.

— Определено не можеш, след като си спечелила всички най-добри клиенти в Ливърпул.

Ха-ха! Смяташе, че съм кадърна!

— Просто имах късмет — добавих скромно. — Ами ти? Как е животът в компания „Стратън Бел“?

През следващия половин час водихме една сладко-мъчителна смесица от бъбрене за работата (нямах нищо против, защото явно ме смяташе за пиар гений) и очарователни, флиртуващи разговори при първа среща, от които пулсът се ускоряваше. Когато стана, за да ме съпроводи до ресторанта, който се намираше отсреща, не бих могла да се чувствам толкова обнадеждена дори ако беше започнал да умува над въпроса за мястото, където да се състои кръщенето на първото ни дете.

— Ще тръгваме ли?

Поех ръката му и се подготвих да се понеса грациозно до него. Но когато тръгнах да се изправям, внезапно осъзнах, че нямаше мърдане. Осъзнах, че… о, мамка му… бях заклещена.

Не беше добър ход да опра стъпалата си на подложката за крака на стола — не и когато и на двете имаше огромна топка яркорозова дъвка.

Опитах се да издърпам дясното стъпало, но тя се разтягаше ли разтягаше и въпреки усилията ми да се освободя, дъвката продължи да се разтяга, докато не започна да се развява около пищялите ми като някакъв абсурдно несъразмерен маркуч на прахосмукачка.

— Оооо, съжалявам, дай ми секунда. — Страните ми пламтяха. Пъхнах глава между коленете си и се опитах да се измъкна.

— Добре ли си? — попита той и надникна смутен. — Мога ли да ти помогна?

— Не! — изкрещях аз, като решително навивах огромното количество лепкава маса и се опитвах да събера останките от долната част на ходилото на чорапа. — Просто малък проблем с обувките. За нула време ще го оправя.

— Моля те, нека ти помогна — галантно се намеси той и протегна ръка.

— Не! — отсякох рязко, сграбчих левия си глезен и го дръпнах силно напред, сякаш измъквах помпа за отпушване от отходната тръба на тоалетната.

— Наистина, ако просто ми позволиш да ти помогна, аз…

— Не! — изписках аз доста по-кресливо, отколкото възнамерявах. — Искам да кажа, виж… готова съм — заявих победоносно, докато благополучно отлепих крака си и блъснах стола, който падна с трясък на пода.

Покашлях се.

— Извинявай. — Изправих се, а погледът ми обхождаше пода, докато се опитвах да открия дясната си обувка.

— Няма проблем — измънка той, наведе се и направи гримаса. Подаде ми новата маркова обувка „Кърт Гайгер“, като ме гледаше объркано.

— О, благодаря ти и за това — усмихнах се плахо, сграбчих я от ръката му и напъхах крака си в нея.

Но в изражението му имаше нещо, което ми подсказваше, че отново бях прецакала всичко, че без значение дали обувките ми бяха нови, или не, нищо вече не можеше да ме спаси.